Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (19)

Деветнадесета глава

в която се появяват нощни разбойници

Тази нощ лампите в града, кой знае защо, не светеха. Беше много тъмно. В такива тъмни мрачни нощи винаги нещо се случва.

Хората отдавна си бяха легнали да спят и нито едно прозорче не светеше. Защо да свети, щом хората спят?

През тази най-тъмна, най-черна нощ по улиците тичаха две никому непознати малки човечета и едно никому непознато куче. През цялото време те се озъртаха, избирайки най-тъмните страни на улиците, или се шмугваха в черните глухи пресечки.

„Бим! Бам! Баммм!“ — изби часовникът на градската кула.

„Джаф, Джаф!“ — излая никому непознатото куче.

— Чиба! — извика на кучето никому непознатият човек с грамадна рижа брада, с огромен крив нож и с два пистолета на кръста.

— Ннакъде тиичаме, ува-важаеми чичко? — попита другият човек, облечен в сива мушама. Той не можеше повече да тича: задъхваше се.

— Сигурно ни гонят! — отвърна с тревожен шепот брадатият.

— Според мен, никой не ни гони.

Човекът в мушамата спря. Брадатият също спря. Те се огледаха, ослушаха се. Жива душа нямаше наоколо.

— Чудна работа! — измънка брадатият. — Наистина никой не ни гони. Разбойници сме, а никой не ни гони! В книжките такива работи не се случват!

— Аз не съм разбойник — обиди се човекът с мушамата. — Аз съм честен шпионин! Казвам се Зирка.

— Фюуу!… — свирна брадатия. — Разбойник и шпионин е едно и също. Но ти си обикновен разбойник, а аз не съм прост разбойник. Аз съм морски разбойник. Аз съм пират! Аз съм знаменитият капитан Бъл-Бъл! Ужасът на моретата!

— Много ми е драго да се запозная с вас, уважаемия пират — отвърна шпионинът Зирка, поглеждайки със страх свирепия си съсед.

Ако някой чуеше техния разговор, би помислил, че разговаря един човек, а не двама. Пиратът и шпионинът имаха еднакви гласове. И двамата говореха с гласа на Веня Кашкин!

Наистина, гласовете им не бяха съвсем еднакви. Пиратът говореше с такъв глас, с какъвто Веня говори с малчуганите. А шпионинът говореше също като Веня, когато се подмазва или когато увещава майка си, че не той е излапал бонбоните от кутията, а мишките.

Случва се човек да има два гласа.

„Рррр!“ — заръмжа рунтавото кученце. То искаше да каже: „Вие забравихте за мене!“

— Хо-хо, ето го нашия верен зъл пес на име Петното! Ей, шаро, ела тук! — извика го пиратът. — Значи цялата ми банда — тю, какво приказвам — команда! — е налице. Назначавам себе си за капитан — атаман! Ще командувам аз! Кой не е съгласен с мен?

Всички, разбира се, бяха съгласни.

— Отлично! — рече пиратът. — Отлично! Така си и мислех. А сега да идем да ограбим никого, защото иначе ми е скучно.

— Защо да грабим? — попита плахо шпионинът Зирка.

— Главо глупава! Къде си виждал разбойници, които да не грабят? А? В книжките няма такива работи!

— Ами ако ни бият?

— Аз не се страхувам! Аз съм храбър! Тръгвай след мен, приятелю! Раз-два! Раз-два! Раз-два!

Разбойниците излязоха на един голям път.