Джейн Ан Кренц
Проклятието (7)

4.

„Не върви добре“, мислеше си Джак. Клоуи Харпър бе стигнала до извода, че страда от някаква самозаблуда. Виждаше го в погледа й. Бяха го наричали по всевъзможни начини, включително безмилостен, взискателен и амбициозен — Шанън бе използвала и трите определения, преди да подаде документите за развода — но до този момент никой не го беше вземал за луд. Разбира се, до днес не беше казвал на никого, че е започнал да се превръща в парапсихично чудовище.

„Не трябваше да й обяснявам, че съм наследник на Стария Ник.“ Защо го бе направил? Не бе възнамерявал да споменава за връзката на прапрадядо му с лампата. Това беше глупаво и абсолютно несвойствено за него решение.

„Не трябваше да й казвам и сама да определи цената си.“ Това бе сериозна грешка. Тя може и да беше такава, каквато я описваше досието на „Джоунс и Джоунс“, но алчността със сигурност не бе сред слабостите й. Уязвимостта й беше в съвсем друга посока. Той знаеше коя е слабата й страна със сигурност, защото талантът му я беше доловил две минути след началото на срещата им.

Клоуи Харпър беше родена да спасява изпадналите в беда. Сигурно поемаше много клиенти, които не можеха да си платят сметките. Тя беше от хората, които се трогваха от всяка сълзлива история. Татуираната й секретарка имаше очи на човек, живял години наред на улицата. Мелезът с неясна порода, който спеше в ъгъла, сигурно беше взет от приют за бездомни животни или направо от улицата.

Джак не бе очаквал да попадне на такъв човек, но можеше да се справи с това. Изпитваше известно чувство на вина, защото се канеше да я манипулира, но знаеше, че ще го превъзмогне. Освен това не бе дошъл тук под фалшив предлог. Наистина се нуждаеше от спасение. Само трябваше да я убеди, че това е истината, и щеше да си възвърне контрола над ситуацията. Тя щеше да яде от ръката му.

— Нямам към кого другиго да се обърна — каза тихо той. — Вие сте единствената ми надежда.

— Наистина ли?

Очевидно неубедена, Клоуи се изправи и заобиколи бюрото си. Сетивата му доловиха леко смущение. Промяната на позицията й в стаята беше съвсем непринудена, може би прекалено спокойна. Джак се запита дали не се кани да насъска кучето срещу него и да хукне към вратата. Може би все пак я плашеше. Не че изглеждаше изплашена. По-скоро заинтригувана, дори любопитна.

Той самият беше много повече от любопитен и заинтригуван. Преди да дойде в офиса й, знаеше за нея само това, което бе прочел в досието на „Джоунс и Джоунс“. Семейството й като цяло имаше сложни и доста особени отношения с „Аркейн“, които бяха доста далеч от взаимното уважение. Джак бе преценил, че това е в негова полза. Според документите, тя беше идеална за целта му: имаше талант да разчита енергията на сънищата, беше свързана с подземния свят на колекционерите на предмети на изкуството и живееше в Сиатъл. Определено имаше късмет. Другите подобни таланти, които беше открил на западния бряг, се намираха в Калифорния. Клоуи наистина беше идеална. Това, което не бе предвидил, беше сексуалното привличане, което го връхлетя, когато я видя пред себе си, спокойна и овладяна. Сякаш нещо дълбоко в него се пробуди в този момент. Това не беше добре. Стигаха му кошмарите, халюцинациите, белите петна в паметта, с които можеше да му се наложи да се справя до края на живота си. Определено не трябваше да си представя как прави секс с нея, тя беше частният детектив, когото той се канеше да наеме.

Със сигурност не трябваше да си губи времето в опити да определи какво в нея го привлича. На повърхността тя изглеждаше строга и сериозна като директорка на училище. Изобщо не беше негов тип. Ярка, проницателна интелигентност оживяваше синьо-зелените й очи и лицето й, което иначе не би се откроило в тълпата. Златисточервената й коса беше събрана в стегнат кок на тила.

Беше облечена делово, с черен костюм с панталон, бяла копринена блуза и черни боти с висок ток. Бижутата й се свеждаха до малки златни обици и златен часовник на черна кожена каишка. Според него беше малко над трийсетте, на ръката й нямаше брачна халка.

Това, което го порази като ритник в корема още на влизане, беше нейната аура. Тя бе изпълнена с могъща енергия, а силата винаги привличаше, особено когато беше неочаквана, както в случая с Клоуи Харпър. Джак осъзна, че ако просто се бе разминал с нея на улицата, без да знае коя е, пак щеше да обърне очи след нея. Може би дори втори и трети път. Може би щеше да тръгне по петите й. Може би щеше да опита да се запознае с нея.

„По дяволите!“ Това не беше добре. Не му трябваше подобно разсейване. Не и сега. Трябваше да се концентрира, за да остане жив. Сега имаше други приоритети.

Клоуи приседна на ръба на бюрото си, кръстоса крака и небрежно подпря ръце назад.

— Що се отнася до старата легенда за Уинтърс… — започна тя, но внезапно се изопна, ахна и дръпна ръцете си от повърхността на бюрото. Очите й се разшириха. Обърна се и погледна мястото, където допреди малко се бяха намирали дланите му.

„Сякаш докосна нагорещен котлон“, помисли си Джак. Какво ставаше?

— Добре ли сте? — попита той.

— Да, съвсем — струваше му се леко задъхана. Тя го погледна косо, с непроницаемо изражение. — Много добре, господин Уинтърс. Разкажете ми вашата история. Но без драматични изпълнения, ако обичате.

— Разбира се — той погледна бюрото. — Но ще ми кажете ли какво причини шока, който изпитахте току-що?

Тя се намръщи.

— Аз разчитам енергията на сънищата.

— Знам. Прочетох го в досието ви. Талантът ви е една от причините да се обърна към вас. Според старите легенди, само жена с такъв талант може да намери лампата и да я използва. Нещо, свързано с вашия талант и психичната енергия на сънищата.

— А какво точно пише за мен и таланта ми в това досие?

Джак сви рамене.

— Според това, което изрових, анализаторите са ви дали седма или осма степен.

Устните й се извиха подигравателно.

— На ваше място, господин Уинтърс, не бих разчитала твърде на информацията в досиетата на „Аркейн“. Не и когато се отнася до мен и семейството ми.

Побиха го тръпки.

— Талантът ви не е ли от този тип?

— Такъв е. Но този талант е рядко срещан и не е добре разбран, особено когато е от висока степен. „Аркейн“ не са имали много възможности да проучат хора като мен. По очевидни причини никога не съм била подлагана на тест.

— В Обществото има регистрирани и други хора с таланти като вашия. Преброих поне четирима, всички работят в различни музеи на „Аркейн“.

— Да, знам — тя го изгледа хладно, с учтиво задоволство. — Но и четиримата виждат съвсем ограничена част от спектъра на ултра светлината, от която се излъчва енергията на сънищата. Сигурна съм, че се справят отлично в откриването на фалшиви артефакти. Но се съмнявам, че някой от тях може да разчете отпечатъците от енергията на сънищата, които аз разчитам. Точно тази способност ми е особено полезна в разследванията, господин Уинтърс.

Той се усмихна, развеселен от самоувереността й.

— Вие сте много добра, това ли ми казвате?

— Наистина съм много добра. Не само виждам широк спектър отпечатъци от енергията на сънищата, но мога да ви кажа много за човека, който е оставил тези отпечатъци. Както се казва в една стара поговорка: „По сънищата ще ги познаеш.“

— Кой го е казал?

— Леля ми Филис.

— О, нима? Добре, обяснете ми в такъв случай как умението да разчитате тази енергия на сънищата ви прави добър детектив.

Клоуи леко сви рамене.

— Сънищата създават енергийно поле, което е част от аурата на човека, но дължините на вълните са такива, че могат да се видят само от някого с моя талант. Интуицията ми е свързана с това умение. Благодарение на нея интерпретирам енергията на сънищата много точно. Тя ме прави добър детектив.

— С каква степен се оценява талантът ви?

— Според всички в семейството ми съм извън скалата.

— Как точно работи този талант?

Тя погледна бюрото и прокара върха на пръста си на мястото, където беше лежала дланта му. Този път стаи дъх и не потрепери.

— Знаете не по-зле от мен, че всяко живо същество излъчва психична енергия. Всички, в това число и хората, които са на дъното на скалата на Джоунс, както и тези, които смятат, че нямат никакъв талант, излъчват значително количество енергия дори когато са в спокойно състояние на духа.

— Аурата — каза той, защото не му се слушаха лекции.

— Да. Силните таланти, които виждат аурата, разчитат енергията, излъчвана в будно състояние. Но хората излъчват енергия и по време на сън. Независимо дали съзнават, че сънуват, и дали помнят сънищата си, те произвеждат енергия. Остатъци от тази енергия остават навсякъде и върху всичко, което докосваме.

— И вие виждате тази енергия?

— Виждам я във вид на следи, нещо като пръстови отпечатъци. Те излъчват ултрасветлина в различни нюанси.

Той погледна към мястото на бюрото, където беше поставил ръката си по-рано.

— Научихте ли нещо интересно за мен?

— Да, господин Уинтърс, научих — тя дръпна пръста си от бюрото и го погледна с искрено любопитство. — Кого или какво сте убили наскоро?