Джейн Ан Кренц
Проклятието (61)

58.

Фалън Джоунс се взираше в екрана и четеше доклада, който Клоуи му бе изпратила по електронната поща.

„… Проблемът с антидота е, че действието му наподобява удари с чук, докато реално това е работа за шивачка, която използва тънки игли и копринен конец. Чукът върши работа, но в процеса на използването му се нанасят друг вид поражения. Въпреки това съм сигурна, че Дамарис Кембъл ще възстанови до голяма степен, макар и не изцяло паранормалните си сетива.

Очаквам с нетърпение да се заема с други случаи, които «Джоунс и Джоунс» ще насочи към мен. Сметката с детайлна разбивка на разходите е в прикачения файл…“

Фалън съхрани файла с доклада и се облегна на стола, замислен. Джак му беше създал сериозни проблеми по повод връщането на лампата в „Аркейн“. Той настояваше артефактът да остане у него, докато не приключи разследването на кражбата.

Това бе разумно искане. Разследването беше започнало, но вероятно щеше да отнеме известно време, може би още две-три седмици, докато открият агента на „Нощни сенки“, внедрен в музея, ако изобщо имаше такъв. Единствената друга възможност бе парахипнотизаторката Виктория Найт да е проникнала като призрак в музея, хипнотизирайки няколко души по пътя си, и да си е излязла с лампата по същия начин.

Точно както една жена на име Ники Плъмър беше изчезнала от психиатричната болница „Уинтър Коув“ след приключването на случая в Ориана. Още няколко неща се наместиха. Фалън гледаше образуващите се линии, свързващи привидно несвързаните точки в многоизмерната конструкция, която съществуваше на паранормално ниво.

След две или три седмици Джак несъмнено щеше да предаде на музея в Ел Ей един много интересен артефакт. Той щеше да бъде заключен на сигурно в трезора. Щяха да бъдат взети и допълнителни мерки за сигурност.

Но две или три седмици беше много време, достатъчен срок за семейство с даровити фалшификатори да създаде много добро копие на оригинала…

По стълбите отекнаха стъпки и прекъснаха мислите му. Някакво странно очакване се надигна в гърдите му. След Грейс и Лутър не го беше посещавал никой и той не очакваше никого. Човекът, който се изкачваше по стъпалата, сигурно носеше новия компютър, който Фалън бе поръчал по интернет. Хрумна му, че нещата не вървят на добре, щом е стигнал дотам да чака с нетърпение посещението на доставчика. Но доставчиците обикновено бяха мъже. А сега по стълбите се качваше жена.

Нова вълна на предчувствие го остави без дъх. Той погледна часовника си. Беше шест часът. Кафенето бе затворило преди половин час. Беше видял как Изабела му маха с ръка и се отдалечава към странноприемницата с чадър в ръка, за да се предпази от силния дъжд. Не можеше да е тя. Тя се беше прибрала. Пък и нямаше повод да идва тук.

Но в тези стъпки имаше нещо особено. Звучаха му познато.

Фалън седеше неподвижно в очакване на почукването. Чу го след няколко секунди. Отвори уста да й извика да влезе. Но думите заседнаха в гърлото му. Хрумна му, че един истински кавалер би отворил вратата.

Изправи се и заобиколи бюрото. Вратата се отвори, преди да е направил и крачка. Изабела влезе в стаята. От шлифера и сгънатия чадър се стичаха капки дъжд. Тя се усмихна и му каза:

— Дойдох за работата.

Той най-сетне успя да продума:

— Каква работа?

— Тук, в „Джоунс и Джоунс“.

— Не съм пускал обява, че търся човек.

— Няма смисъл да се пуска обява във вестниците — тя огледа претъпканата стая с живо любопитство. — Очевидно е, че имаш нужда от асистент. Имаш късмет. Винаги съм искала да работя в детективска агенция, а и си търся работа, от която се изкарват малко повече пари, отколкото в кафенето. Хората в този град не дават бакшиши. С изключение на теб.

Хрумна му, че сега съвсем ясно осъзнава значението на израза като диво животно, попаднало пред фаровете на кола.

— Още не съм мислил каква ще бъде заплатата — промърмори, улавяйки се за сламка.

— Няма проблем — Изабела остави чадъра си в старинната стойка за чадъри, която бе украсявала първия офис на „Джоунс и Джоунс“. — Аз ще поема счетоводните и финансовите въпроси. Ще организирам програмата ти. Няма да има нужда да се тревожиш за дреболии. Сигурна съм, че имаш много по-важна работа.

— Госпожице Валдес, вие не разбирате. Това не е обикновена агенция за разследвания.

Тя свали шлифера си и го закачи на красивата закачалка от ковано желязо, която също бе наследена от първите години на „Джоунс и Джоунс“ в Лондон.

— Знам — отвърна му просто.

Фалън потрепери, шокиран.

— Откъде знаете?

— Защото ти не си обикновен човек — отправи му ослепителна усмивка. — Изглежда, ще ни трябва още едно бюро. Веднага ще се заема с поръчката.