Джейн Ан Кренц
Проклятието (52)

49.

— Какво, по дяволите, значи изчезнала! — Джак стискаше телефона си толкова силно, че едва не го строши. С другата ръка отвори вратата на офиса си. — Беше в трезор на „Аркейн“. Смяташе се, че там е в безопасност.

— Казах ти, двамата със Зак подозираме от няколко месеца, че в „Аркейн“ има инфилтрирани хора на „Нощни сенки“, при това на различни нива — гласът на Фалън наподобяваше ръмжене. Напрежението и умората се долавяха във всяка негова дума. — Възможно е някой от хората на „Нощни сенки“ да работи в музея в Ел Ей и да има достъп до трезора. Джак вече бе в коридора.

— Прекрасно. Наемате хора от улицата, които се оказват агенти на „Нощни сенки“. При това работят точно в музеите на Обществото. Защо не пуснете обява във вестника? „Търсим психопати с паранормални способности. Отлично заплащане.“

— В миналото Обществото не е имало нито време, нито персонал, за да провежда нещо повече от рутинни проверки на редовите служители. Пак ти казвам, „Джоунс и Джоунс“ не е тайна държавна агенция с неограничено финансиране. Сам трябва да се оправям с цялата бъркотия.

Джак стигна до асансьора и натисна бутона.

— Нямам време да слушам оправдания, Джоунс.

— Какво става? Сякаш се задъхваш. Да не си на бягаща пътечка?

— Не. Опитвам се да изляза от сградата. А тя е доста висока. Чакам проклетия асансьор.

— Какво е станало?

— Преди да ти позвъня, се обадих в офиса на Клоуи. Не се е върнала от срещата си с клиент в три часа. Не вдига и телефона си.

— По дяволите!

— Взе ми думите от устата.

Асансьорът пристигна. Джак затвори телефона, влезе в кабината и слезе до подземния паркинг.

За рекордно кратко време стигна до адреса на остров Мърсър. Хектор беше в колата на Клоуи и виеше като полудял. Когато видя Джак, той млъкна и зачака напрегнато с наострени уши, докато мъжът му отвори вратата. Веднага щом изскочи навън, кучето се втурна към входа на голямата къща. Залая оглушително и заби нокти във вратата, оставяйки дълбоки следи върху бялата боя.

Вратата се отвори точно когато Джак се качи по стъпалата. Появи се елегантна жена около седемдесетте. Хектор се провря покрай нея и изчезна в къщата.

— Какво става, за Бога? — жената изгледа Джак със зяпнала уста и уплашени очи.

Понечи да затвори вратата, но кракът му й попречи.

— Госпожа Ролинс?

— Аз съм Барбара Ролинс. Кой сте вие?

— Не се плашете, няма да ви направя нищо. Казвам се Джак Уинтърс и съм приятел на Клоуи Харпър. Тя е имала среща с вас в три часа днес. Така и не се е върнала в офиса си. Опитвам се да я открия.

— Госпожица Харпър? — Барбара Ролинс се намръщи объркано. — Да, наистина имахме среща. Пристигна навреме. Сега си спомням. Но тя си тръгна. Не разбирам.

— Колата й още е паркирана пред дома ви. Кучето й беше вътре и виеше.

— Чух едно куче, да. Щях да звъня да се оплача — Барбара замълча. Фините й черти се изопнаха от уплаха. — Но по някаква причина така и не го направих. Всеки път, когато тръгвах да търся телефона, получавах главоболие.

— Може ли да вляза, госпожо Ролинс?

— Не, не ви познавам.

Лаят на Хектор долетя от вътрешността на къщата.

Барбара примигна.

— Кучето — каза Джак тихо. — Трябва да го прибера.

Той използва слаб импулс от психична енергия, за да я накара да се почувства притеснена.

— Да, кучето — повтори Барбара. — Не може да тича из къщата ми.

Джак влезе през парадния вход. Откри Хектор до плъзгащата се стъклена врата, която водеше към езерото. Джак отвори вратата и кучето се втурна навън, прекоси градината и се закова до кея.

Отново започна да вие. Джак излезе на кея и постави ръка върху главата на кучето. Хектор замълча. Двамата огледаха празния кей.

— Отвели са я с лодка — промълви Джак.