Джейн Ан Кренц
Проклятието (4)

1.

Енергията на сънищата блестеше меко върху малката статуетка на египетска царица. Отпечатъците бяха мътни и дебело напластени. Много хора бяха докосвали предмета през годините, но никой от отпечатъците не датираше по-рано от края на деветнайсети век, заключи Клоуи Харпър. Със сигурност това не беше предмет от Осемнайсетата династия.

— Опасявам се, че е фалшификат — тя затвори сетивата си, обърна гръб на статуетката и погледна Бърнард Падън. — Доста умела имитация, но това не променя нещата.

— По дяволите, сигурна ли сте? — смръщи побелелите си вежди Падън. Лицето му почервеня от раздразнение и недоверие. — Купих я от Крофтън. Той винаги е бил надежден търговец.

Колекцията от антични предмети на Падън можеше да засенчи експозициите на много музеи, но не беше достъпна за широката публика. Падън беше потаен, вманиачен колекционер, който тъпчеше ценните предмети в едно хранилище като трол, пазещ златото си. Купуваше най-вече от подземния свят на търговията с антики, предпочитайки да избягва досадната бумащина, митническите ограничения и другите законови процедури на легалната търговия с ценни антични предмети.

Всъщност той беше точно от онзи тип клиенти, които „Харпър Инвестигейшънс“ искаше да привлече: клиенти, които плащат сметките си. Не й беше приятно да му съобщи, че статуетката е фалшификат. От друга страна, клиентът, когото представляваше в тази сделка, щеше да бъде подобаващо благодарен.

Падън бе наследил голям брой египетски, римски и гръцки артефакти от баща си — богат индустриалец, който бе натрупал семейното богатство в една съвсем различна епоха. Бърнард вече минаваше седемдесетте. Тъжното беше, че продължаваше да обогатява семейната колекция, но не съумяваше да се справи задоволително със семейните инвестиции. Поради това сега бе принуден да продава предмети от колекцията, за да финансира новите си придобивки. Той разчиташе на продажбата на статуетката, за да купи друга ценна вещ, за която мечтаеше.

Клоуи внимаваше да не се замесва във финансовите взаимоотношения при подобни сделки. Иначе би привлякла вниманието на полицията и Интерпол, а в нейния случай — и на изключително раздразнителните агенти от „Джоунс и Джоунс“, които смятаха, че имат право да се бъркат в чуждите работи.

Работата й се състоеше в това да издирва предмети, представляващи интерес, и да посредничи между продавача и купувача. Вземаше хонорар за услугата, а после духваше, както се изразяваше леля й Филис.

Тя погледна през рамо към статуетката.

— Бих казала, че е изработена през деветнайсети век. Викторианската епоха. Период на гениални фалшификати.

— Престанете да я наричате фалшификат! — избухна Падън. — Мога да позная един фалшификат, когато го видя.

— Не се чувствайте засегнат, господине. Много значими институции — като Британския музей и „Метрополитън“, както и безброй колекционери като вас, също са били заблуждавани от фалшификати от онази епоха.

— Не се чувствайте засегнат? Платих цяло състояние за тази статуетка. Произходът й е доказан.

— Сигурна съм, че Крофтън ще ви върне парите. Както казахте, той има много добра репутация. Несъмнено и той е бил заблуден. Може да се твърди, че тази статуетка датира от 80-те години на XIX век — всъщност бе сигурна в това. — Но при тези обстоятелства не мога да посъветвам клиента си да я купи.

Падън придоби изражение на булдог.

— Погледнете тези изящни йероглифи.

— Да, изключително майсторски са.

— Защото са изписани по времето на Осемнайсетата династия — каза през зъби Падън. — Ще поискам второ мнение.

— Разбира се. Моля да ме извините, трябва да тръгвам — тя взе кожената си чанта. — Няма нужда да ме изпращате.

Отправи се бързо към вратата.

— Почакайте — втурна се след нея Падън. — Ще кажете ли това на клиента си?

— Естествено, той плаща за моето експертно мнение.

— Мога да намеря куп експерти, които ще изкажат противоположно мнение, включително и Крофтън.

— Сигурна съм, че можете — тя не се съмняваше в това. Статуетката навярно беше минавала за оригинал от самото си създаване. Много експерти биха я обявили за автентична.

— Това е вашият начин да изкопчите допълнителен хонорар от мен, нали, госпожице Харпър? — изсумтя Бърнард. — Няма проблем. Каква сума се върти в главата ви? Ако е разумна, веднага ще се договорим.

— Съжалявам, господин Падън, но аз не работя по този начин. Подобни договорености биха навредили на професионалната ми репутация.

— Смятате се за професионалист? Не сте нищо повече от частен детектив, който дилетантски се намесва в пазара с антики. Ако знаех, че сте толкова неквалифицирана, нямаше да се съглася да направите оглед на статуетката. Нещо повече, гарантирам ви, че никога повече няма да ви наема за консултации.

— Разбира се, съжалявам, че се чувствате по този начин, но може би трябва да вземете предвид още нещо.

— Какво?

Тя спря на вратата и се обърна.

— Ако някога ме наемете, можете да сте сигурен, че ще получите честна оценка. Ще знаете, че не мога да бъда купена.

Не изчака отговора му. Излезе от галерията и тръгна по коридора към входното фоайе на голямата къща. Жена с униформа на икономка й подаде все още мокрия шлифер и леко смачканата шапка.

Клоуи облече шлифера. Беше й подарък от леля Филис. Филис бе работила дълги години в Холивуд. Твърдеше, че знае как трябва да се обличат частните детективи, защото познавала много звезди, играли такива роли. Клоуи не беше толкова сигурна в този аргумент, но оценяваше удобството на дрехата заради множеството джобове.

На стъпалата отпред тя нахлупи шапката си ниско над очите. Отново валеше и въпреки че още беше пет без четвърт, бе почти тъмно. Това бе типично за северозападното крайбрежие в началото на декември. Нямаше спасение от дъжда и тъмнината по това време на годината. Някои хора намираха в това особен чар. На тях не им тежаха късите дни, защото знаеха, че балансът ще настъпи през лятото, когато беше светло до десет вечерта.

Тези, които не поддържаха подобни теории, си купуваха специални лампи, с които лекуваха сезонната си депресия.

Клоуи понасяше тъмнината и дъжда. Но може би това се дължеше на таланта й да вижда енергията на сънищата. А сънищата вървяха в комплект с тъмнината.

Слезе по стълбите и прекоси огромната кръгова алея до мястото, където бе паркирала малката си стара кола. Кучето седеше търпеливо на предната пасажерска седалка и я наблюдаваше внимателно, докато крачеше към колата. Тя знаеше, че не бе помръднало, вперило поглед във вратата на къщата през цялото време, откакто беше влязла вътре, тоест преди около четирийсет минути. Хектор се боеше да не го изоставят.

Когато отвори вратата на колата, той се зарадва така, сякаш не я беше виждал от седмица. Тя го погали по ушите и му даде да оближе ръката й.

— Господин Падън нямаше късмет, Хектор — след като приключиха с обичайната ритуална размяна на поздрави, тя остави чантата си на задната седалка и се намести зад волана. — Не мисля, че скоро ще стане клиент на „Харпър Инвестигейшънс“.

Хектор не се интересуваше от клиентите. Доволен, че се е върнала, той зае обичайната си полегнала поза на седалката.

Тя запали двигателя. Беше казала истината за малката египетска статуетка на Падън. Артефактът беше фалшификат, продаван и купуван многократно от създаването му през викторианската епоха. Клоуи беше сигурна в заключението си, но съществуваха поне три причини, поради които не би могла да обясни това на Падън. Първо, талантът й позволяваше да датира предметите много точно. Второ, самата тя произхождаше от род с дългогодишни традиции в търговията с антики и произведения на изкуството. Беше израснала в такава среда.

И третата причина бе съвсем проста. Беше разпознала почерка на създателя на творбата веднага след като изследва енергията на сънищата, запечатана върху повърхността.

— Не можеш да не познаеш собствения си прапрапрадядо, Хектор, нищо че е мъртъв от стотина години. Роднините са си роднини.

Статуетката беше изработена от Норуд Харпър. Негови творби имаше в експозициите на някои от най-уважаваните музеи в Западния свят, макар че името му не фигурираше в каталозите. Ето че един от неговите гениални фалшификати бе попаднал в частната колекция на Падън.

Не за пръв път попадаше на фалшификат, сътворен от някой Харпър. Семейното дърво имаше няколко разклонения, специализирани в имитации, фалшификати и други измами с творби на изкуството. Други нейни родственици проявяваха забележителен талант в изкуството на илюзиите и имаха изключително ловки ръце. Всичките членове на рода притежаваха талант за неособено законни дейности.

Собствената й парапсихична дарба беше по-различна. Тя бе наследила умението на леля си Филис да вижда и разчита енергията на сънищата. Този талант имаше малко практически приложения, макар че Филис бе успяла да си осигури доста добри доходи с него. Талантът обаче имаше един огромен недостатък. Заради този недостатък Клоуи най-вероятно никога нямаше да се омъжи.

Сексът не беше проблем. Но през последната година-две бе започнала да губи интерес и към него. Може би защото най-после беше приела факта, че никога няма да има връзка, която да трае повече от два-три месеца. Осъзнаването на този факт беше убило удоволствието от кратките връзки. А след фиаското с Флечър Монро преди няколко месеца с огромно облекчение бе решила, че се отдава на пълно въздържание.

— Въздържанието носи известна свобода — обясни тя на Хектор.

Кучето помръдна уши, но не прояви интерес към темата.

Клоуи потегли от улицата с елегантни къщи и пое към центъра на града, където бяха офисът и апартаментът й.