Джейн Ан Кренц
Проклятието (14)

11.

Той паркира на улицата пред сградата, в която се помещаваше „Харпър Инвестигейшънс“. Клоуи слезе, преди да успее да й отвори вратата. Енергията припукваше във въздуха около нея. Това поддържаше сетивата му отворени и нащрек.

Клоуи бръкна в джоба на шлифера си и извади ключовете. Някакво странно приспособление се появи в ръката й заедно с тях и падна на тротоара. Чу се приглушено изтракване на метал.

Джак го вдигна и го погледна на светлината на лампата.

— Дори няма да питам — каза той, след като й го върна, — защото прилича на супермодерен шперц за отваряне на брави и сигурно притежанието му е абсолютно незаконно.

— Получих го като подарък за рождения си ден.

— От някое бивше гадже ли?

— Не, от братовчед ми Ейб.

— Твоите роднини правят интересни подаръци.

Тя отвори вратата и пристъпи в миниатюрното фоайе. Джак я последва и затвори вратата. Клоуи пое по стълбите, като се опираше на парапета. Когато той хвана другата й ръка, тя не възрази.

Джак веднага осъзна, че физическият контакт е грешка. Това засили сексуалната възбуда, от която кръвта му кипна, и всичко в него се разбушува. За миг си представи как я обладава там, на стълбището. Не беше халюцинация, а неудържимо желание.

Спряха на втория етаж, за да може Клоуи да си почине.

— Неловко ми е — прошепна тя. — Не знаех, че съм толкова отпаднала.

— Изтощена си — каза той. — Монро е едър мъж. Колко дълго го влачи?

— Намерих го в дневната.

Джак разбра, че тя беше положила огромни усилия, за да довлече Монро чак до антрето. Освен това се бе озовала пред пистолет, насочен към лицето й, бяха стреляли по кучето й, а тя самата бе станала жертва на изгаряща вълна от кошмари.

— Имаше тежка нощ — рече той.

— Ами, след като го казваш…

Роуз се появи на площадката на третия етаж.

— Току-що говорих с ветеринарната клиника — съобщи тя. — Хектор е добре, но са го приспали, за да зашият раната му. Още спи. Казаха, че можем да го вземем сутринта. Добре ли си, Клоуи? Изглеждаш така, сякаш ще заспиш всеки момент.

— Няма — отвърна Клоуи и се качи на следващото стъпало. — Първо трябва да пийна нещо. И да си взема душ. Определено имам нужда от душ.

Джак отново я хвана за ръката и почти я пренесе до третия етаж. Роуз отвори вратата.

— Най-после у дома — измърмори Клоуи. — Ще трябва да ме извините. Не мога да изтърпя миризмата на пушек нито секунда повече.

Тя изчезна вътре. Роуз я последва. Джак се поколеба за момент, но разсъди, че никой не му беше казал да си тръгва и не бе хлопнал вратата под носа му. Това беше почти покана. Той влезе в апартамента и затвори вратата след себе си.

Стаята, нетипично за Сиатъл, грееше в богатите, топли цветове на Средиземноморието. Стените бяха боядисани в наситени нюанси на кехлибар и охра. Килимът беше с някакъв абстрактен рисунък в керемидено и ръждивочервено. Канапето с цвят на мед беше покрито с възглавнички във всички цветове на дъгата. Пищни зелени растения в червени керамични саксии бяха подредени край прозорците.

Роуз се върна с купчина дрехи, които воняха на пушек.

— Клоуи харесва ярките цветове — обясни тя.

— Виждам — кимна Джак.

Той се замисли за студения си апартамент, в който доминираха стоманата и бетонът. Всички казваха, че му подхожда. Имаше чувството, че това не е точно комплимент.

— Можеш да се измиеш в кухнята — каза му Роуз и кимна към мивката. — Аз ще пъхна тези неща в пералнята.

— Благодаря — всъщност се нуждаеше от душ, но не му се искаше да си тръгва. Щеше да остане, докато Клоуи не го изгони.

„Във въздържанието има друг вид свобода.“ Как ли не.

Той нави ръкавите си и пусна водата в мивката. Роуз изчезна в миниатюрното перално помещение. Чу я, че пуска пералнята. Когато се върна след минута, тя отвори един шкаф и извади бутилка червено вино.

— Мислех, че частните детективи винаги пият уиски — каза той.

— Клоуи опита. За съжаление, оказа се, че уискито не й харесва — младата жена извади една чаша от шкафа.

— Ще пийнеш ли?

— Не, благодаря.

Роуз остави бутилката и чашата на масата. На лицето й се изписа загрижено изражение.

— Тя ще се оправи, нали?

— Клоуи? Изглежда добре. Преживяването я разтърси, но иначе е напълно невредима. Защо?

— Когато излезе от онази къща, изглеждаше така, сякаш е надзърнала в ада. Не съм я виждала така, откакто…

Млъкна рязко.

— Откога, Роуз? — подкани я той.

— Откакто разреши случая от „Андерсън Пойнт“.

— Тя ми каза, че рядко поема такива ангажименти като тази вечер.

— Вярно е. Не й харесват такива случаи, нарича ги каши. Казва, че истинският й талант е да търси загубени неща, като твоята лампа.

— Много я бива за това, нали?

— Гениална е. Сам каза, че има паранормални способности.

Той се отпусна на един стол.

— Случайно да знаеш дали е постигнала някакъв напредък по моя случай?

— Тя не ти ли каза? — Роуз наля половин чаша вино. — Следобед намери лампата ти във Вегас.

— Какво?

— Ами според нея е същата лампа, но утре ще уреди да я представят на собственика. Ако всичко се развие както трябва, вдругиден ще лети до Вегас, за да се увери, че това е истинската лампа, а не някакво копие. Казва, че не може да бъде сигурна, докато не се озове в една стая с лампата. Да провери излъчването й, нали се сещаш.

Вцепенен, той се втренчи в гърба на момичето, не можеше да повярва на ушите си.

— Аз се опитвам да открия проклетата лампа от години. По-рано го правех от време на време, но през последния месец не съм се занимавал с абсолютно нищо друго. И съм с талант на стратег. А ти ми казваш, че тя е открила лампата за един следобед?

Клоуи се появи на вратата.

— Казах ти, че съм добра.

Той я погледна и усети как всичко в него се напрегна. Беше облечена в бял хавлиен халат. Косата й бе увита с кърпа. Изглеждаше зачервена и затоплена, но в очите й още се таеше напрежение.

— Да — кимна. — Каза ми го.

— Не съм сигурна, че лампата, която открих, е истинската — тя седна до масата, взе чашата и отпи голяма глътка вино. — Надявам се да се уверя лично възможно най-скоро.

— Ще дойда с теб.

— Не. В никакъв случай — махна с ръка и отново отпи от виното. — Общуването с колекционери, най-вече с онези от тях, които притежават паранормални предмети, е изключително деликатно. От опит знам, че не е добре клиентът да присъства на преговорите. Подобни неща се уреждат най-добре от трета страна, довери ми се.

— По дяволите…

— Веднага след като господин Стоун се съгласи да продаде лампата, ще те уведомя. Тогава ще можеш да преведеш парите по сметката му, а аз ще взема лампата и ще ти я донеса. Така стават тези работи.

— Трябва да изясним нещо — прекъсна я той. — Предвид това, което се случи тази вечер, няма да пътуваш никъде без мен.

— О, за Бога! — тя направи физиономия. — Това, което се случи тази вечер, няма нищо общо с твоя случай.

— Проблемът не е в това. Няма да поемаш никакви рискове, докато лампата не се озове в ръцете ми.

Клоуи погледна Роуз.

— Виждаш ли? Вечният проблем с клиентите. Наемат те да решиш някакъв проблем, а после започват да те учат как да си вършиш работата.