Джейн Ан Кренц
Проклятието (59)

56.

— От формулата ми ставаше много зле — обясняваше Дамарис Кембъл. Говореше монотонно, сякаш това, което казваше, не си струваше усилието. — Мислех си, че всичко друго би било по-добре от това. Но след като се възстанових, осъзнах какво съм изгубила.

Фалън Джоунс беше точен, както обикновено. Дамарис пристигна в десет часа на следващата сутрин. Не беше сама. Придружаваше я ловец от „Джоунс и Джоунс“. В момента Роуз и Хектор го забавляваха във външния офис.

— Мисля, че разбирам — каза Клоуи тихо. — Все едно да се събудиш някой ден и да откриеш, че си загубила някое от нормалните си сетива.

Дамарис стисна очи, за да спре сълзите си.

— Понякога сънувам, че съм си върнала способностите. Но веднага щом отворя очи, осъзнавам, че нищо не се е променило.

— Казахте, че е трябвало да преживеете не само загубата на паранормалните си сетива. В същото време сте загубили и баща си, и сестра си. Това е ужасен удар за всеки.

— Посещавам един от психолозите на Обществото, но не мисля, че тази терапия ми помага особено. Чувствам се смазана. Ако мога да се върна към нормалното си състояние, ще се справя някак с останалото. Наистина ли смятате, че е възможно да възстановя поне част от таланта си?

Клоуи погледна към вратата. Бледият отпечатък, оставен от Дамарис, грееше с размазания ореол на антидота.

— Трябва да опитаме, за да видим какво ще постигнем.

Тя се изправи, заобиколи бюрото и хвана ръката на Дамарис. Внимателно, леко, деликатно, Клоуи се залови за работа.