Нора Робъртс
Легло от рози (8)

Седма глава

Седнала пред работната си маса, с лека и разпускаща музика за фон, Ема обработваше доставката. За моминското парти в средата на седмицата, което щеше да бъде извън имението, бе избрала весели цветове и женствено излъчване. Герберите бяха точно каквото й трябваше.

Представяйки си завършената аранжировка, тя сряза долния край на стъблото под течаща вода. Свежест и красота, мислеше си тя, докато подреждаше герберите в съд с вода, в която бяха разтворени подхранващи торове и консерванти.

Отнесе първата партида в хладилното помещение, за да се хидратират. Тъкмо бе започнала с втората, когато чу Паркър да я вика.

— Тук отзад съм!

Паркър влезе и огледа набързо цветята, зеленината, кофите и инструментите й.

— Моминското парти на Макники?

— Да. Погледни само цветовете на тези гербери. От пастелни до искрящи. Ще бъдат прекрасни.

— Какво ще правиш с тях?

— За украса на централната маса ще има трио букети в ниски вази, които ще покрия с лимонови листа. Ще вплета и малко восъче и акация, ще добавя прозрачна панделка. Клиентката иска и още няколко букета, както и по-изискана аранжировка за масата в антрето, още една със свещи, която да сложи на камината, и нещо малко, благоуханно и красиво за банята. Трябва да обработя всичко преди консултацията в единайсет часа. Която наближава.

— Празнично и женствено — Паркър огледа работното помещение. — Знам, че графикът ти е пълен. Можеш ли да вмъкнеш още едно тържество извън имението?

— Кога?

— Следващият четвъртък. Знам — побърза да каже тя, когато Ема я изгледа възмутено. — Потенциалната клиентка се обади на телефона в офиса, но тъй като знаех, че си заета с доставката, не прехвърлих разговора. Била е гост на сватбата на Фолк-Харигън. Каза ми, че просто не може да забрави цветята — а това е още една точка в наша полза срещу БЧ.

— Използваш го, за да ме съблазниш.

— Да, така е. Възнамерявала просто да купи цветя и да ги постави в няколко вази, но след като видяла твоите творения, направо полудяла. Не можела да престане да мисли за това.

— Престани.

— Било прелестно, нетрадиционно и приказно.

— По дяволите, Паркър.

— Не можела да спи, нито да се храни и изобщо да функционира нормално, след като видяла какво може да се направи с цветя.

— Мразя те. За какво събитие става дума и какво точно иска?

Усмивката на Паркър бе едновременно самодоволна и изпълнена със съчувствие. Ема смяташе това за изключително умение.

— Бебешко парти и ми се стори, че си представя нещо подобно на това, което правиш тук. С изключение на аранжировката за камината. Очакват момиченце, затова ще иска много розови цветя. Но ми каза, че ще се довери изцяло на твоята преценка.

— Доста е рисковано. Трябва да видя какво може да ми предложи доставчикът. И непременно трябва да проверя ангажиментите си за следващата седмица.

— Вече го направих. Понеделникът ти е плътно зает, но имаш пролука във вторник следобед. Започваш да правиш аранжировките за петък в сряда, а тези за събота — в четвъртък. Помолила си Тинк да дойде да ти помага в тези два дни, така че дали е възможно двете да вмъкнете и това? Клиентката е свекърва на бъдещата майка — добави Паркър. — И това ще бъде първото й внуче.

Ема въздъхна.

— Знаеш, че това ще ме размекне.

— Знаех си — тя потупа Ема по рамото без видими угризения. — Ако имаш нужда, можеш да извикаш Тифани или Бийч.

— Двете с Тинк ще се справим — Ема занесе и новата партида в охладителя, после се върна, за да довърши. — Ще се обадя на клиентката веднага щом свърша тук, за да се уверя, че знаем какво иска. После ще се постарая да го получи.

— Оставих името и номера й на бюрото ти.

— Естествено. Длъжница си ми.

— Казвай с какво да се реванширам?

— Обадиха се от сервиза. Колата ми е готова, но днес не мога да се измъкна, за да си я взема. А и утрешният ми ден е плътно зает.

— Аз ще се погрижа.

— Знаех си, че ще помогнеш — Ема се замисли за натоварения си график и разтри врата си. — Този един час, който ще ми спестиш, ще мога да посветя на бъдещата баба.

— Ще й се обадя, за да я успокоя и да й кажа, че ще я потърсиш по-късно. И като стана дума за обаждане, говори ли с Джак?

— Не. Още съм на етап обмисляне и размисъл. Ако се чуя с него, ще започна да мисля колко много ми се иска да му се нахвърля или той да ми се нахвърли. Разбира се, след като го казах, това е единственото, за което съм в състояние да мисля сега.

— Да те оставя ли насаме?

— Много смешно. Казах му, че трябва да спрем и да размислим, така че правя точно това. — Тя свъси вежди и заяви със строг тон. — Сексът не е всичко.

— Понеже ти получаваш повече предложения и го правиш по-често от мен, ще приема вещата ти преценка.

— Така е, защото не плаша хората — тя хвърли бърз поглед към Паркър. — Не го казах като укор.

— Нямам нищо против да се плашат от мен. Спестява ми време. Което ми напомня — добави тя, след като направи справка с часовника си, — че трябва да тръгвам за срещата в града. Мак има снимки за доставка и ще ме откара. Предполагам, че ще се върна около четири. Не забравяй, че довечера имаме консултация. В шест и половина.

— Записала съм я в бележника.

— Ще се видим тогава. Благодаря ти, Ема. Сериозно — добави Паркър и изхвръкна навън.

Останала сама, Ема разчисти работния си плот, преди да посегне към антибиотичния мехлем, който използваше така, както другите жени използваха крем за ръце. След като се погрижи за най-новите си драскотини и порязвания, тя се зае с подготовката за консултацията.

Доволна от подредените букети, албуми със снимки и списания, тя се обади на номера, оставен от Паркър, и ощастливи една бъдеща баба. Докато разговаряха, тя си водеше бележки, направи приблизителна сметка колко мънички рози и мини кали ще са й нужни. Розови рози и бели кали. Направи допълнителни изчисления, докато мислено подреждаше големия букет. Кали в наситено мораво, снежнобели рози, розови мини рози.

Нежно, женствено, изискано — както си го представяше клиентката. Добави още забележки към записките си, отбеляза часа и мястото за доставка и обеща на клиентката да й изпрати договор и подробно описание на използваните цветя по електронната поща в ранния следобед.

Бързо пресметна колко време й остава, позвъни на основния си доставчик и изтича горе да свали работните дрехи и да облече костюм.

Докато освежаваше грима си, тя се запита дали Джак също обмисля и разсъждава.

Импулсивно се втурна към компютъра и му изпрати съобщение.

„Аз още мисля. А ти?“

Натисна бутона за изпращане, преди да има време да размисли.

 

 

В офиса си Джак преглеждаше промените, направени от сътрудника му. Архитектурният проект продължаваше да търпи изменения заради капризите на клиентите. Бяха поискали нещо грандиозно, помисли си той, и го бяха получили. Освен това искаха шест камини. Но после бяха решили, че им трябват девет. А също и асансьор.

Последната промяна включваше трансформирането на бъдещия плувен басейн в закрит, за да може да се използва целогодишно, и свързването му с къщата посредством топла връзка.

Отлична работа, Чип, помисли си той, докато нанасяше някои дребни корекции. Огледа получения резултат, а после и чертежите, направени от конструктора.

Добре, каза си той. Много, много добре. Достойнството на старата колониална сграда в стил „Крал Джордж“ не бе накърнено. А клиентите можеха да плуват в басейна и през януари.

Всички щяха да са доволни.

Зае се да пише електронно писмо, с което одобряваше чертежите и изпращането им на клиента, и забеляза съобщението на Ема.

Отвори го и прочете двете кратки изречения.

Шегуваше ли се?

Всяка мисъл, която не се въртеше около нея — и най-вече голото й тяло — бе истинска мъка. Всичко, което бе свършил тази сутрин, му бе отнело двойно повече време, отколкото би трябвало, именно защото мислеше за нея.

Нямаше смисъл да й го казва, реши той. Тогава как точно да й отговори? Леко наклони глава настрани и се усмихна, преди да натисне бутона за отговор.

„Мисля, че трябва да дойдеш довечера, облечена само с тренчкот и налакътници.“

След като натисна „Изпрати“, той се облегна и си представи как би изглеждала Ема с тренчкот. И може би обувки с ужасно висок ток, допълни той. Червени. А след като разхлабеше колана на тренчкота, той щеше да…

— Казаха ми да мина отзад.

Тъй като в мислите си все още разгръщаше тренчкота — къс и черен — Джак зяпна неразбиращо Дел.

Дел отиде до кафе машината на плота и си наля.

— Готов ли си да изгубиш?

— Какво да изгубя?

— Днес играем покер, момко, и се чувствам късметлия.

— Покер.

Дел вдигна вежди и го изгледа внимателно.

— Върху какво, за бога, работиш? Имаш вид на човек, който току-що е излязъл от друго измерение.

— Това само показва свръхестествената ми способност да се съсредоточавам върху настоящата си задача. Което ще демонстрирам с покера довечера. Ще ти трябва много повече от късмет, за да спечелиш.

— Да се обзаложим ли? Залагам стотачка.

— Дадено.

Дел вдигна чашата си и отпи от кафето.

— Как вървят нещата с реконструкцията за Квартета?

— Измислих нещо, което ми допада за Мак и Картър. Само искам да го дооформя още малко.

— Добре. Работиш ли за Ема?

— Моля?

— Ема. Второто хладилно помещение?

— Не още. Това… не би трябвало да е сложно — тогава защо беше, зачуди се Джак. Защо имаше усещането, че се опитва да излъже най-добрия си приятел?

— Нещо семпло би било добре. Трябва да вървя да се правя на адвокат — Дел остави чашата и тръгна към вратата. — Ще се видим довечера. О, и гледай да не се разплачеш, когато ми даваш стотачката. Неловко е.

Джак му показа среден пръст и Дел излезе засмян.

Изчака да минат цели десет секунди, наострил слух да долови дали няма да се върне, преди отново да отвори електронната си поща.

Още нямаше отговор от Ема.

Как можа да забрави, че е вечер за покер? Та това бе просто запечатано в съзнанието му. Пица, бира, пури, карти. Само мъже. Ритуал, който двамата с Дел бяха установили още в колежа.

Покер вечерите бяха свещени.

Ами ако тя кажеше, че ще дойде? Че ще почука на вратата му тази вечер?

Представи си Ема с черен тренчкот и червени обувки с висок ток.

Замисли се за приятелите си, студената бира и силна ръка в картите.

Естествено, каза си той, имаше само един отговор. Ако тя му се обадеше и кажеше, че ще дойде, той просто щеше да обясни.

Ще каже на Дел, че внезапно е бил съборен от стомашен вирус.

Не би се намерил мъж, жив или мъртъв, който да го укори.

Мак погледна Паркър, докато шофираше към Гринуич.

— Добре, сега сме само двете. Какво мислиш наистина за Ема и Джак?

— И двамата са големи хора, необвързани, в отлично здраве.

— Аха. И какво наистина мислиш за тях?

Паркър въздъхна дълбоко и се засмя смутено.

— Изобщо не съм подозирала, че може да се случи, а си мислех, че ме бива в това. И щом на мен ми се струва странно, за тях двамата сигурно е още по-странно.

— В лошия смисъл ли?

— Не. Не. Просто необичайно. Винаги сме били четирите и те двамата — Джак и Дел. Заедно ставаме шестима. Е, седмина с Картър, но всичко е започнало много преди него. Години наред сме били обвързани в една или друга степен както в живота, така и в бизнеса. Откак се помним, ако говорим за нас четирите и Дел, и колко — вече дванайсет години — с Джак? Когато гледаш на някого като на свой брат, не е лесно да осъзнаеш, че не всички в близкото ти обкръжение изпитват същото към него. Почти толкова странно бих се чувствала, ако някоя от нас изведнъж го намрази.

— Именно това спира Ем.

— Разбрах го.

— Двамата се привличат сексуално и това е хубаво, но после страстта може да утихне. Може да се случи така, че да угасне по-бързо при единия, отколкото при другия. Тогава е неловко — Мак погледна в страничното огледало, преди да смени лентите. — Дали онзи, който все още е влюбен, няма да остане с наранени чувства, или да се почувства предаден?

— Чувствата са си чувства. Не разбирам защо хората обвиняват другите за онова, което самите те чувстват.

— Може и да си права, но е факт. А Ема е най-състрадателният човек, когото съм срещала. Истинска магьосница е, когато трябва да се справи с някой мъж, но тя наистина е способна да прояви състрадание, ако не изпитва… чувства към него. Знаеш какво имам предвид.

— Да — тъй като вече наближаваха гаража, Паркър си сложи обувките, които бе изхлузила с качването си в колата. — Случва се да излезе с някого на втора, трета и четвърта среща дори и ако е преценила още първия път, че този човек не е за нея. Не иска да нарани чувствата му.

— И все пак тя излиза на срещи по-често от трите ни, взети заедно. Преди да се появи Картър — добави Мак. — И почти винаги успява да се отърве от някой мъж, без да накърни егото му. Казвам ти, много е добра в това.

— Проблемът е, че е по-близка с Джак. Обича го.

— Мислиш, че…

— Всички го обичаме — довърши Паркър.

— О, в този смисъл. Вярно е.

— Сигурно е трудно да скъсаш с някого, който наистина ти е близък. И тъй като Ема си е Ема, тя се опитва да разреши този проблем, преди отношенията им да минат на друго ниво. За нея не е приемливо да го нарани.

Мак се замисли, докато чакаха на светофара.

— Понякога ми се иска да съм толкова мила и добра, колкото е тя. Но не особено често. Прекалено много усилия са нужни.

— Ти също имаш своите моменти. А аз? Аз плаша хората.

Мак изсумтя.

— О, да, направо умирам от страх пред теб, Паркс — тя потегли на зелено. — Но наистина си доста страшна, когато си сложиш плаща на Паркър Браун от рода Браун от Кънектикът. А когато го заметнеш, мнозина падат мъртви.

— Не мъртви. Вероятно само временно зашеметени.

— Изкара ангелите на Линда — отбеляза Мак, говорейки за майка си.

— Ти се справи с нея сама. Опълчи й се.

Мак поклати глава.

— И преди съм се опълчвала. Може би не както последния път, не толкова решително и категорично. Но дори и да съм сложила началото, ти я довърши. Трябва да добавим и Картър, както и факта, че колкото и мил човек да е той, просто не се поддава на манипулациите й — а да не забравяме и това, че сега богатият й годеник в Ню Йорк я глези безумно. Животът ми стана доста по-безоблачен.

— Обаждала ли се е оттогава?

— Странно е, че ми задаваш този въпрос. Всъщност обади се тъкмо тази сутрин. Звучеше така, сякаш онази последна грозна сцена изобщо не се е случвала. Двамата с Ари решили да избягат и да се оженят тайно. Тези лудетини смятат да отлетят до езерото Комо другия месец и да се оженят във вилата на един от приятелите на Ари веднага щом Линда планира всички подробности — което, предполагам, е нейната версия за тайна женитба.

— О, господи, ако споменеш и Джордж Клуни, бих заминала още сега.

— Де да беше така. И без това не мисля, че сме поканени. Обади се преди всичко, за да ми даде да разбера, че сватбата й ще е много по-шикозна, отколкото ако е направена от „Обети“.

— Ти какво й каза?

— На добър час.

— Наистина ли?

— Да. Почувствах се добре. И действително го мислех. Желая й щастие. Ако е щастлива с този Ари, ще ме остави на мира. Така че… — тя зави и спря пред сервиза на Кавана. — Всичко е наред. Искаш ли да те изчакам за всеки случай?

— Не, върви. Ще се видим в къщата за консултацията.

Паркър слезе от колата, хванала здраво куфарчето с документи, и погледна часовника си. Точно навреме.

Огледа дългата и ниска сграда, която явно беше офисната част, прикрепена към доста голям сервиз. Когато наближи, чу шум на компресор и видя през отворените гаражни врати краката на някакъв механик, който работеше под една кола, повдигната на стенд.

Хвърли бегъл поглед на полиците, върху които бяха поставени различни части и механизми. Рафтове с инструменти. Резервоари, маркучи.

Миришеше на масло и пот, но за нея това не бяха противни миризми, защото съпровождаха работния процес и бяха знак за продуктивност. Още по-приятни й се сториха, след като забеляза колата на Ема в двора, чиста и лъскава.

Водена от любопитство, тя се отправи към нея. Хромът блестеше на слънцето, а през прозорците се виждаше резултатът от много прецизно почистване.

Каза си, че ако колата се движи толкова добре, колкото изглежда, ще докара тук и своята кола за преглед и ремонт.

Запъти се към офиса, за да уреди сметката и да вземе ключовете.

Вътре една жена с коса, в която преобладаваше оранжевото, седеше на табуретка пред късата страна на Г-образно бюро и тракаше с два пръста по клавиатурата на компютъра си.

Челото й бе свъсено, а устните й бяха свити по начин, който подсказа на Паркър, че компютърът не е най-добрият й приятел.

Жената спря и огледа посетителката над яркозелените си слънчеви очила.

— Да ви помогна с нещо?

— Да, моля. Дойдох да взема колата на Емалин Грант.

— Паркър Браун?

— Да.

— Тя се обади и каза, че ще минете.

Тъй като жената не помръдваше, а само продължаваше да я гледа над очилата, Паркър се усмихна учтиво.

— Искате ли да ви покажа някакъв документ за самоличност?

— Не. Тя ми каза как изглеждате, а вие изглеждате точно както ви описа.

— В такъв случай мога ли да видя сметката?

— Работя по нея — жената се понамести на табуретката и отново чукна с пръст клавишите. — Можете да седнете ето там. Няма да ми отнеме много време. Щеше да стане още по-бързо, ако ви бях написала фактурата на ръка, но Мал я иска по този начин.

— Добре.

— Зад онази врата има автомат за напитки, ако желае те да пийнете нещо.

Паркър се замисли за клиентката си, за разстоянието до булчинския магазин и за задръстванията.

— Казахте, че няма да отнеме много време.

— Няма. Просто казвам… Какво иска от мен това адско изчадие? — жената зарови пръстите си с дълги червени нокти в накъдрената си оранжева коса. — Защо просто не изплюе проклетата хартийка?

— Може ли? — Паркър се наведе и се вгледа в екрана. — Мисля, че разбирам какъв е проблемът. Просто идете с мишката ето там и натиснете — тя посочи на екрана. — Добре. Сега виждате ли къде пише „Отпечатай“? Натиснете там. Готово. Сега натиснете „Потвърди“.

Тя се дръпна назад, когато принтерът се събуди за живот.

— Готово.

— Натисни това, натисни онова. Никога няма да запомня кое да натисна по-напред — но жената погледна към нея над монитора и за първи път се усмихна. Очите й бяха също толкова яркозелени и смущаващи, колкото и рамките на очилата й. — Благодаря.

— Няма защо.

Паркър взе фактурата и леко въздъхна, докато разглеждаше описанието на извършената работа. Нов акумулатор, настройване, регулиране, смяна на масло, нови ремъци, смяна на гуми, смяна на спирачни тампони.

— Не виждам таксата за почистването.

— Няма такава. Нов клиент на сервиза. Безплатно е.

— Много мило — тя плати сметката, после прибра своето копие в джоба на чантата си. Взе ключовете. — Благодаря.

— Няма защо. Елате пак, когато имате нужда.

— Мисля да го направя.

Излезе навън и се запъти към колата на Ема, като потракваше с ключовете.

— Хей, хей, почакай!

Паркър спря и се обърна. Разпозна краката, които бе видяла под колата в сервиза. Сега гледката се допълваше от гръден кош и рамене. Лекият пролетен бриз развяваше дългата му тъмна коса, вече достатъчно разрошена от работа или небрежност. Стори й се, че подхожда на силните и остри черти на лицето му, както и на тъмната набола брада, която подсказваше, че не се е бръснал през последните ден-два.

Забеляза всичко това с един бърз поглед, който й позволи да прецени и здраво стиснатите устни, и пламналите зелени очи, които издаваха буен темперамент.

Би го изгледала отвисоко, ако не се налагаше да вдигне лице нагоре, когато той спря пред нея. Наклони глава, погледна го в очите и използва най-хладния си тон:

— Да?

— Мислиш си, че е нужна само шофьорска книжка и ключ.

— Моля?

— Кабелите на акумулатора бяха разядени, маслото беше станало на каша. Гумите бяха изтъркани, а спирачните тампони почти си бяха заминали. Обзалагам се, че се мажеш с някакъв скъп крем всеки божи ден.

— Моля?

— Но няма кой да те накара да закараш колата си в сервиз. Госпожо, тази кола беше в окаяно състояние. Сигурно сте похарчили повече за тези обувки, отколкото за поддръжката й.

Обувки?… Обувките й изобщо не бяха негова работа. Но тя съумя да запази любезния си тон — унизително любезен.

— Високо оценявам старанието ви в работата, но се съмнявам, че шефът ви ще одобри начина, по който разговаряте с клиентите.

— Аз съм шефът и нямам нищо против.

— Ясно. Е, господин Кавана, имате интересен бизнес подход. А сега ме извинете, ако обичате.

— Няма никакво извинение за начина, по който сте занемарили тази кола. Стегнах я и сега е в ред, госпожице Грант, но…

— Браун — прекъсна го тя. — Госпожица Браун.

Той присви очи, докато се вглеждаше внимателно в нея.

— Сестрата на Дел. Трябваше да те позная. Коя е Емалин Грант?

— Моята бизнес партньорка.

— Чудесно. Предай й какво съм казал. Колата си я бива. Заслужава по-добро отношение.

— Непременно ще го направя.

Посегна към вратата, но той я изпревари и отвори. Тя се качи, остави куфарчето на седалката до себе си и закопча колана. След това вледени въздуха помежду им с едно: „Благодаря“.

Той се ухили светкавично.

— Имаш предвид „Върви по дяволите“. Карай внимателно — добави той и затвори вратата.

Тя завъртя ключа и остана леко разочарована, когато двигателят замърка като котенце. Погледна в огледалото за обратно виждане и го видя — стоеше с ръце на кръста и я наблюдаваше.

Грубиян, помисли си тя, безподобен грубиян. Но явно си разбираше от работата.

Когато паркира пред булчинския магазин, Паркър измъкна „блекбери“-то, за да прати съобщение на Ема.

„Ем. Колата е готова. Изглежда и се движи по-добре, отколкото когато я купи. Дължиш ми нещо повече от сметката. Ще го обсъдим довечера.

П.“

* * *

Ема използваше времето между срещите с клиенти, за да състави подробни договори. Много харесваше избора на последната си клиентка, която щеше да бъде булка през декември. Цветове, цветове и още цветове, мислеше си тя. Топлите и ярки тонове щяха да й доставят истинско удоволствие в работата през зимата.

Изпрати договора на клиентката за одобрение, прати копие и на Паркър за архива на „Обети“. Усмихна се, когато забеляза писмото от Джак. После се разсмя на глас, докато го четеше.

— Тренчкот и налакътници. Бива си те. Да видим…

„Трябва да избереш между червените ми дантелени налакътници и черните от кадифе. А мога и да те изненадам. Ще ги изпробвам по-късно с колекцията си от тренчкота. Любимият ми е черен и леко лъскав, затова винаги изглежда… влажен.

За съжаление тази вечер не ми е удобно. Но така и двамата ще имаме повече време да помислим.“

— Това ще ти даде тема за размисъл — измърмори Ема и натисна бутона за изпращане.