Нора Робъртс
Легло от рози (4)

Трета глава

Изпълнена с гняв и самосъжаление, Ема се запъти към домашния фитнес салон в голямата къща. Дизайнът му говореше за практичния усет и безукорен стил на Паркър, които Ема искрено мразеше в този момент.

Новините по „Си Ен Ен“ вървяха като фон на големия плосък екран на стената, докато Паркър, с неизменната слушалка за телефон в ухото, бягаше на пътечката. Ема се намръщи на огромния и многофункционален уред в средата на залата, докато сваляше пуловера си. Обърна му гръб, както и на колелото, и на рафта с гирички, и на полицата с DVD филми с наперени и енергични инструктори, готови да й представят поредния сеанс с йога или пилатес, да я измъчат с гимнастическата топка или да я впечатлят с тай-чи.

Разгъна една от постелките и седна с намерението да направи няколко упражнения за разтягане. После само се излегна.

— Добро утро — Паркър я погледна и продължи да бяга енергично. — Легнала си късно?

— От колко време си на това нещо?

— И ти ли искаш? Почти приключих. Тъкмо минах на забавен режим.

— Мразя тази стая. Една килия за изтезания си остава килия, дори и да има лъскав под и красиво боядисани стени.

— Ще се почувстваш по-добре след километър-два.

— Защо? — Ема само вдигна ръце, опъната на постелката. — Кой го казва? Кой е решил, че изведнъж хората трябва да пробягват няколко километра всеки ден или че извиването в неестествени пози е добро за тях? Мисля, че са хората, които продават тези проклети уреди, и онези, които измислят всички прелестни спортни дрешки като екипа, с който си сега.

Ема изгледа с присвити очи тъмносивия клин на Паркър и горнището в яркорозово и сиво.

— Колко такива сладурски комплекта имаш?

— Стотици — сухо отвърна Паркър.

— Видя ли? Ако не те бяха убедили да бягаш всичките тези километри и да се огъваш в неестествени пози, и да изглеждаш добре при това, нямаше да похарчиш толкова много пари за такива сладки екипчета. Вместо това щеше да ги дариш за някоя благотворителна кауза.

— Но в този клин за йога дупето ми изглежда страхотно.

— Така е. Но никой, освен мен не вижда дупето ти, така че какъв е смисълът?

— Лично удовлетворение — Паркър забави крачка и спря. Скочи на земята и грабна една от напоените със спирт кърпички, за да избърше уреда. — Какво има, Ем?

— Казах ти. Мразя тази стая и всичко, свързано с нея.

— Разбрах вече. Но аз познавам този тон. Раздразнителна си, а това много рядко се случва.

— И аз мога да съм раздразнителна като всички останали.

— Не — Паркър взе кърпата си, избърса лице, после отпи вода от бутилката си. — Почти винаги си ведра, оптимистично настроена и добронамерена. Дори и когато се оплакваш.

— Наистина ли? Господи, сигурно е адски досадно.

— Много рядко — Паркър се премести на комплексния уред и се зае да прави упражнения за горната част на тялото, които при нея изглеждаха лесни и прости. Ема знаеше, че не са нито едното, нито другото. Усети нов пристъп на негодувание и седна на пода.

— Раздразнителна съм. Тази сутрин съм изпълнена с раздразнение. Снощи…

Прекъсна изречението, когато видя Лоръл. Тя беше с вдигната коса и изглеждаше великолепно, облечена в колоездачен клин и спортен сутиен.

— Ще сменя канала с новините — съобщи тя, — просто не ме интересуват. — Грабна дистанционното и превключи на хардрок, който загърмя от уредбата.

— Поне го намали малко — каза Паркър. — Ема тъкмо се канеше да ни каже защо е толкова раздразнителна тази сутрин.

— Ем никога не е раздразнителна — Лоръл взе една постелка и я разгъна на пода. — Много е досадно.

— Видя ли? — след като и бездруго бе седнала на пода, Ема реши все пак да се поразтегне. — Най-добрите ми приятелки години наред са ме оставяли да досаждам на хората.

— Сигурно е досадно само за нас — Лоръл започна със серия коремни преси. — Ние сме около теб много по-дълго, отколкото всеки друг.

— Вярно е. В такъв случай, така ви се пада. Мили боже, вие двете наистина ли правите това всеки ден?

— Паркър го прави всеки ден, тъй като е маниачка. Аз идвам три пъти в седмицата. Или четири, ако имам излишък от енергия. Днес обикновено ми е почивен ден, но измислих каква да бъде тортата за ревливата булка и това ме зареди с много сили.

— Има ли нещо ново, което да ми покажеш? — попита заинтригувано Паркър.

— Виждаш ли, маниачка е — Лоръл премина на преси с усукване. — По-късно. Сега искам да чуя за раздразнението й.

— Как го правиш това? — раздразнението правеше Ема заядлива. — Сякаш някой те дърпа с невидимо въже.

— Имам коремни мускули от стомана, скъпа.

— Мразя те.

— Кой може да те вини? Предполагам, че раздразнението е заради мъж — продължи Лоръл. — И затова настоявам за всички подробности.

— Всъщност…

— Господи, какво е това? Общо събрание във фитнес зала „Браун“? — Мак влезе спокойно и смъкна пуловера с качулка.

— Мисля, че по-скоро адът ще замръзне — Лоръл спря. — Какво правиш тук?

— Идвам понякога.

— Понякога разглеждаш някоя снимка в тази зала и броиш това за тренировка.

— Обърнах нова страница. Здравословен живот.

— Глупости — ухили се Лоръл.

— Добре де, глупости са. Почти сигурна съм, че ще избера булчинска рокля без презрамки. Искам да имам зашеметяващи рамене и ръце — Мак се обърна към огледалото и сви мускули. — Имам хубави рамене, но това не е достатъчно — издиша шумно, докато смъкваше долнището на спортния екип. — И се превръщам във вманиачена, претенциозна булка. Мразя се.

— Но ще бъдеш една вманиачена и претенциозна булка, която изглежда фантастично в сватбената си рокля. Ето — обади се Паркър, — виж как го правя.

Мак се намръщи.

— Виждам, но не мисля, че ще ми хареса.

— Само поддържай ритъм и се движи плавно. Ще намаля малко съпротивлението.

— Да не искаш да кажеш, че съм слабачка?

— Искам да избегна хленченето и благословиите, които ме очакват утре, ако сега започнеш от моето ниво. Аз се занимавам тук три пъти в седмицата.

— Наистина имаш хубави рамене и ръце.

— Освен това знам от достоверен източник, че дупето ми изглежда страхотно в този клин. Добре, бавно и плавно. Петнайсет повторения в серия по три — Паркър я потупа по ръката. — И така, да се надяваме, че това е последното прекъсване. Ема, ти си на ход.

— Тя вече е на пода — изтъкна Мак.

— Шшшт. Ема е раздразнителна тази сутрин, защото…

— Снощи ходих у Адам и Вики, семейство Макмилън, без да съм го планирала, тъй като графикът ми беше плътно зает вчера, както и днес. Денят мина много ползотворно, особено последната консултация, дори отделих време да попълня договорите и бележките си, а после реших да си приготвя нещо леко за хапване, да гледам някой филм и да си легна рано.

— Кой се обади и те убеди да излезеш? — попита Мак, докато се мръщеше и правеше първата серия упражнения.

— Сам.

— Сам е готиният компютърджия, който опровергава този оксиморон въпреки очилата в стил „Бъди Холи“. Или тъкмо заради тях.

— Не — Ема поклати глава към Лоръл. — Това е Бен. Сам е рекламният мениджър със страхотна усмивка.

— Онзи, с когото реши да не се срещаш повече — добави Паркър.

— Да. И не беше истинска среща. Отказах покана за вечеря, както и предложението му да ме вземе от вкъщи. Но… добре де, огънах се за партито и се съгласих да се видим там. Казах му, че няма да спя с него, в прав текст, преди две седмици. Но не мисля, че ми повярва. И кого виждам там? Адисън — трета братовчедка от страна на баща ми. Тя е страхотна и точно негов тип. Така че ги запознах и се получи добре.

— Можем да предлагаме и сватовнически услуги — предложи Лоръл и се зае да повдига крака. — Дори ако започнем само с мъжете, които Ема иска да разкара, пак можем да удвоим бизнеса си.

— „Да разкара“ има негативен оттенък. Аз пренасочвам. Както и да е, Джак беше там.

— Нашият Джак ли? — попита Паркър.

— Да, което се оказа голям късмет за мен. Измъкнах се рано и по средата на пътя колата ми отказа. Просто прекъсна, задави се и спря. Валеше сняг, беше тъмно и аз замръзвах, а пътят беше пуст естествено.

Повдигането на краката не изглеждаше толкова страшно и Ема започна да повтаря движенията на Лоръл.

— Наистина трябва да си инсталираш система за проследяване — каза й Паркър. — Ще ти дам контакти.

— Не мислиш ли, че е малко смахнато? — Мак леко се задъхваше, докато правеше третата серия. — Да знаят точно къде си през цялото време. И си мисля, всъщност убедена съм, че могат да те чуят дори когато не си натиснал бутона. Подслушват. Да, така е.

— Защото обичат да слушат как хората пеят фалшиво заедно с радиото си. Голяма веселба, няма що. На кого се обади? — обърна се Паркър към Ема.

— Оказа се, че няма нужда да се обаждам на никого. Джак се появи, преди да позвъня на когото и да било. Погледна и заяви, че е акумулаторът. Подаде му искра. О, и ми даде якето си, което забравих да му върна. И така, вместо да прекарам една спокойна и тиха вечер, аз трябваше да отбягвам целувките на Сам, да се опитам да го пренасоча и да стоя в студа край пътя, макар че единственото, което исках, беше голяма салата и романтичен филм. Сега трябва да закарам колата си в сервиз и да ида до къщата на Джак, за да му върна якето. А днес съм направо затрупана от работа. Просто не мога да го направя. Затова съм раздразнителна, защото…

Поспря за миг, докато се завърти и прехвърли на другия крак.

— Не можах да спя добре, понеже се тревожех как ще успея да свърша всичко днес и се упреквах, че изобщо се оставих да ме убедят да изляза от вкъщи.

Тя изсумтя ядно.

— А сега, когато ви разказах всичко, ми е ясно, че изобщо не си заслужава да се разстройвам.

— Внезапна повреда в колата винаги е гадно нещо — заяви Лоръл. — Повреда през нощта, и то в снега? Сериозен проблем. Извинена си за раздразнението.

— Джак не се сдържа и ме смъмри, че вината е моя. Колкото и да е неприятно, трябва да призная, че е прав, защото колата не е минавала през преглед отдавна. Но в крайна сметка той ме спаси, а и ми даде якето си. Освен това ме последва дотук, за да се увери, че ще стигна без проблем. Както и да е, това е всичко. Сега ще трябва да се постарая някой да провери как е колата и да направи каквото е нужно. В семейството ми има мъже, които вероятно могат да се погрижат за това, но не искам да изслушам поредната лекция как не се грижа за колата си и така нататък. Е, Паркър, къде да я закарам?

— Сетих се, сетих се! — Мак изпухтя и прекъсна упражненията. — Трябва да я закараш при онзи човек, когото помолих да вземе колата на майка ми миналата година. Онзи, когото Дел много харесва, нали? Всеки, който може да прати Линда по дяволите, когато тя самата е побесняла, има моята подкрепа.

— Съгласна съм — обади се и Паркър. — А и той има одобрението на Дилейни Браун. Дел е направо маниак на тема кой може да пипа колите му. Сервизът на Кавана. Ще ти дам номера и адреса му.

— Собственикът се казва Малкълм Кавана — добави Мак. — Много е секси.

— Наистина ли? Е, може би разваленият акумулатор не е чак толкова лошо нещо. Ще се опитам да я закарам другата седмица. Междувременно някоя от вас ще ходи ли в града, някъде близо до кантората на Джак? Наистина ми се налага да остана тук днес.

— Можеш да му върнеш якето в събота — предложи Паркър. — Той е сред гостите на вечерното ни парти.

— О! Чудесно — Ема изгледа бягащата пътечка с явно неодобрение. — След като и бездруго съм тук, най-добре да се поизпотя.

— Ами аз? — попита Мак. — Готова ли съм вече?

— Ефектът е изумителен. Упражнения за бицепси — нареди Паркър. — Ще ти покажа.

 

 

В девет часа Ема беше изкъпана, облечена и се намираше точно там, където искаше да бъде. На работното си място, заобиколена от цветя.

За да отпразнуват петдесетата годишнина от сватбата на родителите си, клиентите искаха Ема да пресъздаде атмосферата на сватбеното им тържество в градината. И да го доукраси.

Тя бе закачила на таблото си копия на снимки от сватбения им албум и бе добавила няколко груби скици и диаграми, както и списък с цветя, съдове и аксесоари. На друго табло бе закачила скицата на Лоръл на елегантно семплата триетажна сватбена торта, заобиколена от яркожълти нарциси и бледорозови лалета. До нея бе снимката на фигурката, която семейството бе поръчало да се постави върху тортата и която представляваше точно копие на двойката в сватбения им ден чак до дантелата, която украсяваше полата на булчинската рокля с дължина до средата на прасеца.

Петдесет години заедно, мислеше си тя, докато гледаше снимките. Толкова много дни и нощи, рождени дни и Коледи. Раждания, смърт, спорове, смях.

За нея това бе по-романтично от „Брулени хълмове“ и приказни замъци.

Щеше да им направи тяхната градина. Цял един свят от градини.

Започна с нарцисите, като ги засади в дълги сандъчета, украсени с мъх, и ги смеси с лалета и зюмбюли. Тук-там добави и стръкчета зимзелен. Направи поне шест курса с количката.

Смесваше десетки литри вода с подхранващи торове и пълнеше високите стъклени вази. Оголваше стъблата на цветята от листата, срязваше ги под течаща вода и после нареждаше ралица, шибой, антиринум сред пухкави облачета от нежнобели дребни цветенца и изящен като дантела аспарагус. Пастелни и ярки цветове, щеше да ги съчетае в различна височина, за да създаде илюзията за пролетна градина.

Времето летеше.

Тя поспря само да разкърши раменете и врата и да раздвижи пръстите си.

Използва пиафлора, която предварително бе накиснала във вода, а сега уви с лимонови листа, за да направи основата за букета, която напръска с гланцов спрей за допълнителен блясък на листата.

Събра розите за булчинския букет, оголи стъблата им, като изруга тихо, защото се поряза, после скъси стъблата до нужната дължина и се зае с първия от петдесетте букета, които трябваше да възпроизвеждат булчинския букет отпреди половин век.

Започна подреждането от средата, като старателно закрепваше всяко стъбло със специално лепило. Оголваше, срязваше, добавяше ново стъбло и се радваше, че булката бе избрала рози с различни цветове.

Красиво е, помисли си щастливо Ема. А когато постави букета в ниската стъклена ваза, си каза, че е прелестен.

— Остават само още четиридесет и девет.

Реши, че й се полага кратък отдих, преди да продължи с тях.

Първо занесе торбите с изрязаните листа и стъбла до машината, която ги превръщаше в компост, а после изтърка зелените петна от пръстите и под ноктите си на чешмата.

Като награда за сутрешната работа, тя си взе диетична кола и чиния макарони, които изнесе на закътаното дворче встрани от къщата. Нейните градини не можеха да съперничат — засега поне, на онази, която сътворяваше. Но щастливата двойка се бе оженила в Южна Вирджиния. Трябват ми само няколко седмици, мислеше си тя, докато се любуваше на зелените стръкчета, подали се от пролетните луковици, и на свежата зеленина на многогодишните растения.

Снегът от предната вечер бе само блед спомен под синьото небе и мекото слънчице.

Забеляза Паркър сред група потенциални клиенти, които оглеждаха мястото и тъкмо прекосяваха една от терасите към голямата къща. Паркър махна към перголата, към беседката с розите. Клиентите трябваше да си представят изобилието от цъфнали рози и щедрото великолепие на глициниите, но Ема знаеше, че сандъчетата, които бе засадила с теменужки и пълзящ зимзелен, се приемат много добре. Край езерото, осеяно с листа на лилии, върбите тъкмо бяха започнали да се раззеленяват.

Запита се дали бъдещите младоженци щяха да имат щастието някой въодушевен цветар да аранжира петдесет букета, за да отбележи годишнината им. Дали щяха да имат деца, внуци и правнуци, които ги обичат достатъчно, за да им подарят подобно тържество?

Леко простена, понеже мускулите я боляха от сутрешната тренировка, както и от работата, свършена досега, и вдигна крака на отсрещния стол, обърна лице към слънцето и затвори очи.

Усещаше уханието на пръстта, острия мирис на тор, чуваше как някакво птиче чурулика и се радва на деня.

— Трябва да престанеш да работиш като роб.

Сепна се — нима бе задрямала — и примигна срещу Джак. Все още замаяна, тя видя как си взема едно охлювче от макароните в чинията й и го пъха в устата си.

— Хубави са. Имаш ли още?

— Какво? О, боже! — стреснато погледна часовника си, а после въздъхна облекчено: — Явно съм се унесла, но само за няколко минутки. Остават ми още четиридесет и девет букета.

Веждите му се събраха над тъмносивите очи.

— Имате сватба с четиридесет и девет булки?

— Хм. Не — тя тръсна глава, за да проясни съзнанието си. — Празнуват петдесетгодишнина и правя копие на сватбения букет за всяка година. Какво правиш тук?

— Трябва ми якето.

— О, да. Съжалявам, че забравих да ти го върна снощи.

— Няма проблем. Имах ангажимент наблизо — взе си още от макароните. — Има ли още? Пропуснах обяда.

— Да, разбира се. Дължа ти поне един обяд. Ще ти донеса чиния.

— Приемам и нямам нищо против малко кофеин. Топъл или студен.

— Дадено — докато го гледаше, тя прибра кичурче коса, което се бе измъкнало от фибите й. — Изглеждаш малко изморен.

— Напрегната сутрин. А след около час трябва да съм на друг обект. Ти си ми на път, затова…

— Чудесно. Веднага се връщам.

Наистина бе изморен, помисли си той и протегна краката си. Не толкова от работата или от спора с онзи инспектор сутринта. Щеше да се справи по-бързо с него, ако не беше недоспал. Всеки би се чувствал изморен, ако се е въртял в леглото, докато се мъчи да се отърве от сексуални фантазии с тъмнооки изкусителки.

И естествено, като пълен глупак и мазохист се беше отбил да я види под претекст, че му е нужно якето.

Кой да знае колко секси изглежда задрямала на слънце?

Е, вече знаеше. И това нямаше да му помогне да спи по-леко.

Решението бе да го преодолее. Трябваше да си уреди среща с някоя червенокоска или блондинка. Няколко срещи с няколко блондинки и/или червенокоси, докато успее да изтика Ема обратно в списъка със забранени плодове.

Където й беше мястото.

Тя се появи отново с якето му, преметнато през ръка, и табла с храна.

Притежаваше онази красота, помисли си той, която просто те хваща за гърлото. А когато се усмихваше като сега, просто го ослепяваше като светкавица.

Опита се да извика в съзнанието си представата за забранения плод.

— Имам малко от маслинените хлебчета на леля ми Тери — каза му тя. — Страхотни са. И ти нося студено кафе.

— Благодаря.

— Няма защо. Приятно е да имаш компания за почивката — тя седна отново. — Върху какво работиш?

— Няколко неща — отхапа от хлебчето. — Права си. Страхотно е.

— Тайна рецепта на леля Тери. Каза, че си имал работа наблизо?

— Няколко проекта. Този, към който съм тръгнал, няма край. Клиентката започна преди две години с ремонт на кухнята, който премина в пълно преобразяване на голямата баня, където вече има японска вана, вградено джакузи и парна баня за поне шест души.

Тя повдигна вежди над прелестните си очи, после си взе от макароните.

— Интересно.

— Очаквах да поиска да разширим още малко пространството, за да включим и плувен басейн. Но тя прехвърли вниманието си отвън. Реши, че иска лятна кухня край басейна. Видяла такава в някакво списание. Не може да живее без нея.

— Как е възможно?

Той се усмихна и хапна.

— Тя е на двайсет и шест. Съпругът й е на петдесет и осем, ужасно богат и с удоволствие угажда на всеки неин каприз. А тя е доста капризна.

— Сигурна съм, че я обича и щом може да си го позволи, защо да не я направи щастлива?

Джак само сви рамене.

— Устройва ме. Така си осигурявам бирата и чипса.

— Ти си циник — посочи го с вилицата си, преди да набоде още макарони. — Гледаш на нея като на празноглава кукла, а на него като на глупак на средна възраст.

— Обзалагам се, че така мисли и първата му жена, но за мен те са просто клиенти.

— Не смятам, че на възрастта трябва да се придава такова значение в любовта или брака. Важно е онова, което хората изпитват един към друг. Може би тя го кара да се чувства млад и жизнен и е пробудила нещо ново в него. Ако е било само заради секса, защо да се жени за нея?

— Ще кажа само, че жена, която изглежда като нея, може да бъде доста убедителна.

— И така да е. Трябва да ти кажа, че тук сме правили много сватби, чиито главни герои са със значителна разлика във възрастта.

Той размаха вилицата си и после си бодна още макарони, както бе направила и тя преди малко.

— Една сватба не е брак.

Тя се облегна назад и потропа с пръсти.

— Добре, имаш право. Но сватбата е прелюдия, тя е символичното и ритуално начало, затова…

— Оженили са се във Вегас.

Продължи да се храни с непроницаемо изражение, без да сваля погледа си от нея. Тя едва удържаше смеха си.

— Много хора се женят във Вегас и въпреки това имат щастлив и пълноценен семеен живот.

— Оженил ги е травестит, който се преструва на Елвис.

— О, вече си измисляш. Но дори и да е така, този вид… избор показва чувство за хумор и умение да се веселиш, които според мен са важни елементи в един успешен брак.

— Добре се измъкна. Страхотни макарони — погледна към голямата тераса, където Паркър седеше с потенциални клиенти. — Бизнесът явно върви добре.

— Тази седмица имаме пет тържества в имението, както и моминска вечер, която организираме на друго място.

— Да, ще бъда тук в събота вечер.

— Като приятел на булката или на младоженеца?

— На младоженеца. Булката е чудовище.

— Господи, вярно е — Ема се облегна назад и се засмя. — Донесе ми снимка на букета на най-добрата си приятелка. Не защото иска да й направя същия, категорично не. Нейният е в напълно различен стил, но е преброила розите и ми заяви, че иска в нейния да има поне една повече — и ме предупреди, че ще ги брои.

— Със сигурност ще го направи. И мога да ти гарантирам, че колкото и добре да се справиш със задачата, тя ще намери недостатък.

— Да, досетихме се. Но това е част от работата ни. Срещаме се с чудовища и ангели, както и всякакви други. Но днес не се налага да мисля за нея. Днес ми е щастлив ден.

Знаеше, че наистина го мисли. Изглеждаше спокойна и сякаш цялата сияеше. Но тя почти винаги изглеждаше така.

— Защото трябва да направиш още четиридесет и девет букета ли?

— И това, както и защото съм сигурна, че булката, която празнува Златната си сватба, ще ги хареса. Петдесет години. Можеш ли да си представиш?

— Не мога да си представя нищо да трае петдесет години.

— Не е вярно. Сигурно си представяш как онова, което си построил, ще изглежда след петдесет години. И дори много повече.

— Имаш право — съгласи се той. — Но това се отнася до сградите.

— Същото е и с брака. Става дума за изграждане на общ живот. Нужна е много работа, грижа, поддръжка. Но нашата двойка днес доказва, че това е постижимо. А сега трябва да се връщам към работата, която трябва да свърша за тях. Почивката ми приключи.

— Моята също. Ще прибера това — той грабна таблата и я вдигна, след като се изправиха едновременно. — Сама ли работиш днес? Къде са твоите елфи помощници?

— Ще дойдат утре. И ще настане хаос, докато обработваме цветята за тържествата през уикенда. Днес съм само аз, близо три хиляди рози и блажена тишина.

Тя му отвори входната врата.

— Три хиляди! Сериозно ли? Ще ти се схванат пръстите.

— Имам много силни пръсти. А и ако има нужда, някой от помощниците ми ще дойде за няколко часа и ще ми помогне да подготвя стръковете.

Той остави таблата на кухненския плот и както винаги, си помисли, че домът й ухае на горска поляна.

— Успех. Благодаря ти за обяда.

— Няма защо — съпроводи го до вратата и спря.

— А колата ти?

— О! Паркър ми препоръча един механик, има сервиз. Кавана. Ще му се обадя.

— Добър е. Обади му се скоро. Ще се видим в събота.

Докато вървеше към колата си, той си представяше си как тя се връща при своите рози. И прекарва часове наред, обгърната от уханието им, докато почиства стъблата от листа и тръни, и после… после прави всичко онова, каза си той, което прави магията на деня, в който хората правеха голямата крачка.

И си спомни как изглеждаше, когато я бе изненадал — седнала на слънце, с вдигнато нагоре лице, затворени очи и леко извити изкусителни устни, докато си мечтаеше за нещо хубаво. Буйната й коса бе вдигната нагоре, а на ушите й висяха тънки сребърни халки.

Беше си представил, за кратко, но много ясно, как се навежда и долепя устни до нейните. Можеше да го обърне на шега, да подхвърли нещо за Спящата красавица. Тя имаше чувство за хумор, така че може би щеше да й допадне.

Освен това беше много темпераментна, замисли се той. Не даваше често воля на емоциите си, но определено имаше гореща кръв.

И бездруго нямаше значение, напомни си той, тъй като вече бе изпуснал шанса. Тълпата от блондинки и червенокоси беше по-добра идея, отколкото да продължи да затъва все повече в мисли за Ема.

Приятелите са приятели, а любовниците — любовници. Може да си останете приятели с бившето ти гадже, но е твърде рисковано да спиш с приятелите си.

Почти беше стигнал до обекта, когато осъзна, че е оставил якето си в двора пред къщата.

— Проклятие. По дяволите.

Превръщаше се в един от онези глупаци, които нарочно оставят някаква вещ в дома на жената, за да имат оправдание да се върнат и да се опитат да правят секс. А не беше така.

Или все пак беше?

По дяволите. Може би беше.