Нора Робъртс
Легло от рози (17)

Шестнадесета глава

След тържеството всички седнаха за малко в семейния салон, за да отдъхнат и споделят преживяното. Ема се наслаждаваше на всеки миг, докато отпиваше от втората си чаша вино за вечерта.

— Нямаше видими засечки — тя размърда рамене, сви и разпусна босите си пръсти. — Това е важното. Вероятно най-близките ще разправят за махмурлука на шаферките, за скандала между майките и за контракциите на кумата седмици наред. Но именно това прави всяка сватба уникална.

— Не съм вярвала, че е възможно някой да плаче почти без прекъсване цели шест часа — Лоръл лапна два аспирина и ги преглътна с газирана вода. — Човек би си помислил, че е на погребението на сина си, а не на сватбата му.

— Ще се наложи здраво да поработя с „Фотошоп“ върху снимките — Мак сви рамене. — Мисля, че булката е много смела, след като приема за свекърва жена, която буквално виеше по време брачните клетви.

Отметнала глава назад, Мак пресъздаде с ужасяваща точност гръмкия рев на госпожа Карстеърс.

— Главата ми — изохка Лоръл. — Главата ми.

Приседнал на облегалката на дивана, Картър се усмихна на Мак и потупа съчувствено рамото на Лоръл.

— Не знам за вас, но мен тази жена доста ме изплаши.

— Мисля, че отчасти беше заради очакваното внуче. Всичко й дойде в повече.

— Тогава някой трябваше да й пъхне валиум в питието — обърна се Лоръл към Ема. — И това не е само шега. През цялото време се страхувах, че ще се хвърли върху сватбената торта като върху жертвена клада.

— О, господи, каква снимка щеше да се получи — Мак въздъхна: — Жалко.

— Картър, Джак — Паркър вдигна бутилката с вода за тост. — Оказахте ни голяма помощ. Ако знаех, че ММ е от плачещите майки, щях предварително да взема мерки, но тя си беше добре на репетицията. Дори много весела.

— Обзалагам се, че някой й е пъхнал нещо в питието — обади се Лоръл.

— Какви мерки? — заинтересува се Джак.

— О, занаятът си има трикове — усмивката на Паркър стана загадъчна. — Можеше и да не успея да предотвратя хлипането й по време на церемонията, но щях да спестя на младоженците виковете й по време на обличането. Ако Пийт и Маги не бяха запазили самообладание, щеше да настъпи истинска катастрофа. Трябва да ангажираш вниманието на свръхемоционалните хора, като им даваш дребни задачи. Обикновено върши работа.

— Определено мога да кажа, че работи. Иначе и аз бях на път да се разплача — увери я Джак.

— Утре ще трябва някак да се справим без резервни играчи — Мак закачливо подритна Картър. — Изоставят ни заради „Янките“.

— И понеже говорим за утре, време е да се сбогуваме. Трябва да си лягам, за да мога да се събудя — Лоръл стана. — Лека нощ, деца.

— Това беше за нас. Да си събираме багажа, професоре. Господи, краката ме болят зверски.

Картър се обърна с гръб и посочи раменете си. Мак се засмя и се метна на гърба му.

— Ето това е любовта — заяви тя и шумно го целуна по темето. — Неговата — защото го предложи, и моята — защото се доверявам на професор Сръчко и знам, че няма да се спъне и да ме изтърве. Ще се видим утре. Дий, конче!

— Господи, колко са сладки — Ема се усмихна подире им. — Дори Страшната Линда не може да помрачи щастието им.

— Тя се е обадила на Мак тази сутрин — съобщи Паркър.

— По дяволите.

— Съобщила й, че е променила решението си и очаква Мак и Картър да присъстват на сватбата в Италия другата седмица. Последвали обичайните драматични изблици и обвинения, след като Мак й казала, че не е възможно да отлети за Италия без предварително планиране.

— Мак не ми е споменала нищо.

— Не искаше да го обсъждаме по време на тържеството. Линда, естествено, позвънила точно когато Мак събирала оборудването си за сутрешната сватба. Но ти действително си права, тя не е в състояние да помрачи щастието им. Преди Картър да се появи, подобно обаждане по телефона автоматично щеше да докара Мак до депресия. Сега, разбира се, преживява, но явно се е издигнала над нещата.

— Силата на Картър побеждава силата на Линда. Дължа му голяма целувка.

— Аз ще го видя утре, ако искаш мога да му я предам — предложи Джак.

Тя се наведе и го целуна благоприлично.

— Малко е хладна.

— Това е за приятел. Добре, ставаме, да си вървим у дома.

— Събрание в осем часа — напомни й Паркър.

— Да, да — Ема потисна прозявката си. — Какво ще кажеш да ме метнеш на конче? — попита тя Джак.

— Така ми харесва повече — с пресилено драматичен жест той я вдигна на ръце.

— Уха. И на мен също. Лека нощ, Паркър.

— Лека нощ. — Паркър изгледа с лека завист как Джак понесе на ръце Ема навън като същински Рет Бътлър.

— Страхотно излизане — страшно доволна, Ема притисна устни към бузата на Джак. — Няма нужда да ме носиш през целия път до дома.

— Да не мислиш, че ще оставя Картър да ме засенчи? Нищо не знаеш за истинското съперничество. Хубаво е, че можем да видим Мак толкова щастлива — добави той. — Бил съм наоколо няколко пъти, когато Линда й е правила номера. Беше наистина страшно.

— Знам — Ема небрежно прокара пръсти през косата му, изсветляла от слънцето. — Тя е единственият човек, когото наистина и от сърце не харесвам. Някога се опитвах да намеря оправдания за поведението й, после осъзнах, че просто няма такива.

— Веднъж се опита да ме сваля.

Ема вдигна глава.

— Какво? Майката на Мак те е сваляла?

— Беше отдавна. Всъщност имаше още един случай, който не бе чак толкова отдавна. Първият път се случи, докато бях още в колежа; прекарах тук няколко седмици от лятната ваканция. Всички щяхме да ходим на парти и аз казах, че ще мина да взема Мак. По онова време тя нямаше кола. Тогава майка й ми отвори вратата и ме огледа по начин, който по принцип не очакваш от майките, а после направо ме притисна в един ъгъл. Добре, че Мак се появи. Беше, хм, интересно и… малко страшно. Страшната Линда. Добро попадение.

— На колко си бил, на двайсет? Трябвало е да се засрами. Да я арестуват. Нещо такова. Сега я мразя още повече. Не мислех, че е възможно.

— Оцелях някак. Но ако опита отново, разчитам на теб да ме защитиш. И то много по-добре, отколкото се получи със Страшната Кийлий.

— Някой ден ще й кажа какво си мисля за нея. На Линда, не на Кийлий. И ако все пак се появи на сватбата на Мак и се опита да извърти някой номер, няма да се поколебая да проявя жестокост.

— Мога ли да гледам?

Ема отново отпусна глава на рамото му.

— Още утре ще се обадя на майка си само за да й кажа, че е прекрасна — отново го целуна по бузата. — Както и ти. За първи път някой ме носи през нощта, под лунна светлина.

— Всъщност небето е облачно.

Тя се усмихна.

— Не и за мен.

 

 

Джак се вгледа в картите си. Покер вечерта се развиваше добре за него досега, но чифтът двойки не изглеждаше обещаващ. Помисли и изчака, докато всеки около масата направи своя залог. Когато стигнаха до доктор Род, той заложи двайсет и пет долара. Седящият до него Мал хвърли картите си. Дел отговори на залога. Както и дизайнерът Франк. Адвокатът Хенри се отказа.

Джак се поколеба за миг, после заложи двайсет и пет долара.

Дел махна горната карта и обърна флопа. Асо пика, десетка каро, четворка каро.

Възможен флош, възможен стрейт. А той разполагаше с мизерния чифт двойки.

Пасува.

Род вдигна с двайсет и пет.

Картър се отказа, Дел и Франк отговориха на залога.

Глупаво е, помисли си Джак, но имаше някакво усещане. Понякога то си струваше двайсет и пет долара.

Прибави и своите чипове към купчината.

Дел затрупа една карта, обърна следващата. Двойка каро.

Това вече бе интересно. И все пак, като знаеше как играе Род, той пасува.

Род заложи още двайсет и пет, а Дел вдигна с още двайсет и пет.

Франк се отказа. Джак се замисли за своите три двойки. Но още имаше онова усещане.

Отговори с петдесет долара.

— Радвам се, че не се уплаши. Мисля да спечеля този път. Трябва да вдигнем мизата — Род се ухили. — Току-що се сгодих.

Дел го погледна.

— Сериозно? Окапваме като мухи.

— Поздравления — обади се Картър.

— Благодаря. Вдигам с още петдесет. Казах си: какво още да чакам? Затова направих крачката. Шел вече настоява да огледаме агенцията на сестра ти. Може би ще ми уредиш намаление като за приятел от покера.

— Никакъв шанс — Дел преброи чиповете си. — Но ще отговоря на твоите петдесет. Понеже явно идва краят на дните, в които играеш покер и пушиш пури.

— По дяволите, Шел не е такава. Твой ред е, Джак.

Двойка аса в ръката вероятно. Род никога не блъфираше или го правеше толкова зле, че човек можеше да го разпознае начаса. Двойка аса или чифт високи кари. И все пак…

— Продължавам. Считай го за годежен подарък.

— Оценявам го. Мислим за юни догодина. Шел иска голяма сватба. Аз си представях, че можем да отлетим на някой топъл остров през зимата, да съберем малко слънчице, да покараме сърф, да се оженим. Но тя иска традиционна церемония.

— И така се започва — с погребален тон отбеляза Мал.

— И вие ще правите голяма сватба, нали, Картър?

— Мак е в бизнеса. Те са страхотни. Правят много специални тържества. Различни за всяка двойка.

— Не го мисли много — обърна се Мал към Род. — И бездруго няма да имаш право на глас. Само се научи да повтаряш „да, скъпа“ винаги щом те попита дали харесваш нещо, дали искаш нещо, или ще направиш ли нещо.

— Много знаеш. Не си бил в това положение.

— Почти. Не повтарях достатъчно „да, скъпа“ — Мал се взря във върха на пурата си. — За щастие.

— На мен ще ми хареса брачният живот — Род побутна очилата си по-нагоре върху носа. — Да се установя, да си уредя живота. Май и ти натам си се запътил, Джак.

— Какво?

— От доста време сте заедно с готината дизайнерка на букети. Ангажиран човек.

Дел стисна пурата между зъбите си.

— Покер ли ще играем, или искате да обсъдим откъде ще купуваме сватбени подаръци за Род? Трима играчи чакат ривъра.

Дел обърна и последната карта, но Джак бе прекалено зает да зяпа Род, за да забележи.

— Мой ред е. Залагам всичко.

— Интересно, Род — с непроницаемо изражение Дел издуха дима от пурата си. — Покривам залога ти. Ами ти, Джак? Оставаш или се отказваш?

— Какво?

— Твой ред е, братле.

— Вярно — ангажиран човек ли? Какво означаваше това? Отпи бавно от бирата си и се опита да се съсредоточи. И видя, че ривърът е двойка купа.

— Отговарям.

— Имам си три куршума — три аса.

— И умираш — увери го Дел и обърна картите си. — Защото аз си имам два искрящи диаманта, като онзи, който си сложил на ръката на любимата си.

— Кучи син. Мислех, че държиш десетки.

— Не си познал. Джак?

— Какво?

— Господи, Джак, покажи си картите или ги хвърляй.

— Извинявайте — той тръсна глава. — Много съжалявам за трите куршума и за диамантите. Но аз държа тези две дребни двойки, които правят общо каре. Мисля, че всичко е за мен.

— Извади четвърта двойка на проклетия ривър? — Род поклати глава. — Голям късметлия си.

— Да. Истински късметлия.

 

 

След края на играта, в която беше прибрал печелившия дял от петдесетдоларовите залози на вечерта в джоба си, Джак се застоя на задната веранда на Дел.

— Пиеш нова бира, следователно мислиш да оставаш тук, нали?

— Мина ми през ум — отвърна Джак.

— Ти ще направиш кафе на сутринта.

— Имам среща рано, така че кафето ще е готово към шест.

— Става. Аз ще депозирам документите по едно бракоразводно дело. Господи, мразя, когато приятел ме изнуди да се занимавам с развода му. Мразя бракоразводните дела.

— Кой е приятелят?

— Не я познаваш. Бяхме нещо като гаджета в гимназията. После тя се ожени за някакъв тип и се премести в Ню Хемпшир преди около пет години. Имат две деца.

Поклати глава и отпи глътка от бирата си.

— Сега са решили, че не могат да се понасят, и тя се е върнала тук. Живее при родителите си, докато реши какво, по дяволите, иска да прави с живота си. Той е бесен, защото това страшно усложнява посещенията му при децата — наклони бутилката. — Тя е бясна, защото е изоставила кариерата си, за да си поиграе на майка — Дел наклони бутилката на другата страна. — Той не я оценявал достатъчно, тя пък не разбирала напрежението, на което бил подложен. Обичайните неща.

— Мислех, че вече няма да се занимаваш с разводи.

— Когато една жена, чиито гърди познаваш, дойде в офиса ти да те моли за помощ, е трудно да й откажеш.

— Вярно е. В моята сфера не се случва много често, но е вярно.

Дел се усмихна самодоволно и отново отпи от бирата.

— Да речем, че аз просто познавам повече гърди от теб.

— Можем да поспорим.

— Ако си спомняш всички гърди, които си държал в ръцете си, значи не са били достатъчно.

Джак се засмя и се излегна на стола си.

— Трябва да идем във Вегас.

— Заради гърдите ли?

— Заради… Вегас. Няколко дни в казината, после бар с полуголи мацки. Да, ще има и голи гърди. Просто ще се помотаем няколко дни.

— Ти мразиш Вегас.

— „Мразя“ е много силна дума. По-добре да отскочим до Сейнт Мартин или Сейнт Бартс. Ще поиграем покер, ще позяпаме мацките на плажа. Ще идем на риболов.

Дел вдигна вежди.

— Искаш да ловиш риба? Доколкото ми е известно, изобщо не си хващал въдица.

— Винаги има първи път.

— Май не те свърта на едно място?

— Просто си мисля да се измъкнем за малко. Идва лято. Миналата зима бях затрупан от работа и се наложи да съкратя едноседмичната си почивка във Вали до три дни. Сега можем да наваксаме.

— Вероятно бих могъл да се възползвам от един дълъг уикенд.

— Добре. Да го направим — доволен, Джак отпи голяма глътка бира. — Да му се чуди човек на Род.

— Какво?

— Ами сгодил се. Съвсем изневиделица.

— Двамата с Шели са заедно от няколко години. Не е толкова неочаквано.

— Никога не е намеквал, че е готов за брак — настоя Джак. — Не съм го очаквал от него. От някой като Картър, да. Той е такъв тип. Прибира се от работа всяка вечер, обува си пантофите.

— Пантофи?

— Знаеш за какво говоря. Прибира се, приготвя нещо за хапване, радва се на трикракия котарак, гледа малко телевизия, може би прави секс с Мак, ако е в настроение.

— Знаеш, че не искам да чувам за Мак и секс в едно и също изречение.

— На другия ден става и прави същото — продължи Джак с монотонен глас. — Прибави няколко деца след време, а може би и еднооко куче за компания на трикракия котарак. Вече ще правят по-малко секс, защото хлапетата тичат наоколо. Риболовът и нощните барове са нещо отминало, защото сега го чакат кошмарно пазаруване в мола и водене на децата на градина, кара някакъв проклет миниван и спестява пари за колежа на децата. Господи! — той вдигна ръце. — Господи, изведнъж вече е на четиридесет и тренира хлапетата в детския отбор по футбол и вероятно има корем, защото откъде време да ходи на фитнес, когато трябва да мине през супермаркета за хляб и мляко. После, докато мигнеш, и се оказва, че е станал на петдесет и задрямва в големия си кожен фотьойл, докато гледа повторенията на „Закон и ред“.

Дел помълча известно време, но продължи да гледа изпитателно Джак.

— Това е интересно обобщение на следващите двайсетина години от живота на Картър. Надявам се да нарекат поне едно от децата на мое име.

— Точно така става, нали? — каква беше тази паника, този изблик на тревога, който се надигаше в гърдите му? Не искаше да мисли за него. — Добрата новина е, че Мак няма да дойде при теб с молба за развод, защото при тях вероятно всичко ще е наред. А и тя не е от жените, които изпадат в истерия, защото мъжете им отиват да играят покер с приятели, и няма да го тормози с обичайното „мен никъде не ме водиш“.

— А Ема е от тях, така ли?

— Моля? Не. Не говоря за Ема.

— Не?

— Не — Джак си пое дълбоко въздух и леко се сепна от собствения си многословен изблик. — Нещата между мен и Ема са наред. Всичко е супер. Говоря по принцип.

— Значи по принцип бракът е равнозначен на кожено кресло и миниван и край на живота такъв, какъвто го познаваме?

— Може да е люлеещ се стол и пикап. Мисля, че отново ще излязат на мода. Въпросът е, че Мак и Картър ще са щастливи от това. Така че… браво на тях. Не всеки може да успее в брака.

— Зависи от отношенията между двамата преди всичко.

— Отношенията се променят. Именно затова утре ще депозираш молба за развод — вече по-спокоен, той сви рамене. — Хората се променят, ситуациите еволюират.

— Да, така е. И онези, които държат достатъчно на брака си, се стараят да посрещат открито промените.

Озадачен и непонятно защо подразнен, той се намръщи на Дел.

— Да не би внезапно да си станал привърженик на брака?

— Никога не съм бил негов противник. Произхождам от род с дълголетни традиции в брачния живот. Смятам, че се изисква много смелост или сляпо доверие, за да се впуснеш в това, както и че са нужни много усилия и завидна гъвкавост, за да останеш женен. Имайки предвид Мак и Картър и тяхното минало, бих казал, че тя притежава смелостта, а той — сляпото доверие. Това е добра комбинация.

Дел замълча, загледан замислено в бирата си.

— Влюбен ли си в Ема?

Паниката отново се надигна в гърлото му. Преглътна я с бирата.

— Казах ти, че не става дума за нея. За нас. Изобщо за отношенията ни.

— Глупости, Джак. Седим тук двамата и пием по още една бира след вечер, в която ти спечели всичко, а аз почти стигнах дъното. И вместо да ме дразниш до побъркване, ние си говорим за брака и за риболова. А никое от двете не е представлявало интерес за теб досега.

— Падаме като мухи. Сам го каза.

— Разбира се. И си е така. Тони е женен от три, може би четири години. Франк направи тази крачка миналата година, Род е сгоден. Прибави и Картър. Аз не съм обвързан с никоя конкретно в момента, нито Мал, доколкото знам. Оставате ти и Ема. Като се вземе предвид всичко това, бих се изненадал, ако новината за Род не те накара да се замислиш в тази посока.

— Може би започвам да се замислям за нейните очаквания, това е. Тя е в брачния бизнес.

— Не, тя е в сватбения бизнес.

— Добре, имаш право. Семейството й е голямо. Едно голямо, задружно и очевидно много щастливо семейство. И макар сватбите и браковете да са нещо различно, едното води до другото. Една от най-добрите й приятелки от детството скоро ще се омъжва. Знаеш ги какви са и четирите, Дел. Държат се здраво като юмрук. Пръстите може и да помръдват поотделно, но са на една и съща ръка. Както каза, ти и Мал сте свободни и необвързани, същото е положението при Лоръл и Паркър. Но Мак? Това променя нещата. Сега един от приятелите ни от покера ще обсъжда сватбените си планове с тях. Това променя всичко.

Той махна с бирата в ръка.

— Щом аз мисля за това, няма начин и тя да не го мисли.

— Можеш да предприемеш драстични мерки и да си поговориш откровено с нея.

— Ако говорим за това, самият разговор ще ни отведе стъпка напред.

— Или стъпка назад. В коя посока искаш да тръгнеш, Джак?

— Виждаш ли, питаш ме — за да подчертае тезата си, Джак забоде пръст в гърдите на Дел. — Тя определено ще ме пита. Какво се очаква да кажа?

— Например истината.

— Не знам каква е истината — добре — помисли той, — ето откъде идва паниката. — Защо, мислиш, съм разстроен?

— Предполагам, че ще се наложи да разбереш. Така и не ми отговори на основния въпрос. Влюбен ли си в нея?

— Как, по дяволите, човек разбира дали е влюбен? И по-важно, как някой познава, че ще остане така завинаги?

— Смелост, сляпо доверие. Или го имаш, или — не. Но, доколкото аз виждам, братле, единственият човек, който те притиска в момента, си самият ти — Дел кръстоса глезени и глътна остатъка от бирата. — Върху това трябва да се замислиш.

— Не искам да я нараня. Да я разочаровам.

Само се чуй, помисли си Дел. Вече си затънал до уши, но не го знаеш.

— И аз не искам това да се случва — отбеляза спокойно той. — Защото никак не ми се ще да ти сритам задника.

— А на мен никак не ми се ще да ти размажа физиономията, ако се опиташ да го направиш.

Последва далеч по-приятната размяна на обиди с последните глътки бира.

 

 

Джак следеше отблизо преустройството в къщата на Мак и се отбиваше на обекта всеки ден. Това му даваше отлична възможност да наблюдава живота на Мак и Картър.

Всяка сутрин ги заварваше в кухнята — единият хранеше котарака, а другият сипваше кафе. В определен момент Картър се изнасяше с лаптопа си, а Мак се захващаше за работа в студиото.

Ако се отбиеше следобед, понякога виждаше Картър да се прибира от голямата къща — но никога, забеляза той, когато Мак беше с клиент. Човекът сигурно имаше вграден радар, заключи Джак.

Понякога единият или и двамата идваха да видят как върви ремонтът, задаваха въпроси, предлагаха му кафе или студена напитка.

Ритъмът на ежедневието им го запленяваше дотолкова, че една сутрин спря Картър.

— Учебната година свърши, нали?

— Започна лятото на забавленията.

— Забелязах, че в повечето дни отиваш в голямата къща.

— В момента тук е малко пренаселено. И шумно — Картър погледна назад към студиото, откъдето се разнасяше стържене на триони и ритмични удари на чукове. — Преподавам на тийнейджъри и имам висок праг на поносимост, но въпреки това не разбирам как тя може да работи при този шум. Изглежда, дори не го забелязва.

— Какво, за бога, правиш по цял ден? Измисляш тестове и викторини за следващата есен ли?

— Красотата на викторините е в това, че могат да бъдат повтаряни до безкрай през годините. Имам си папки с архив.

— Да, сигурно. Е?

— Всъщност използвам една от стаите за гости като временен кабинет. Тихо е, а и госпожа Грейди ме храни.

— Учиш ли?

Картър пристъпи от крак на крак, което според Джак издаваше известно притеснение.

— Ами, работя върху една книга.

— Сериозно?

— Може и да е пълна глупост. Някои части — със сигурност. Но реших да използвам лятото и да видя какво ще излезе.

— Страхотно. Как разбираш кога Мак е свободна от клиенти? Обажда ли ти се, казва ли ти, че теренът вече е чист и можеш да се прибереш у дома?

— Старае се да насрочва срещите с клиенти за сутринта винаги, когато снимките са тук, и провежда повечето от консултациите в голямата къща, докато тече ремонтът. Просто преглеждам графика й за деня, за да не се върна по време на фотосесия и да наруша атмосферата или концентрацията й. Съвсем проста система е.

— Изглежда, работи отлично.

— И като заговорихме за работа, не очаквах всичко да потръгне толкова бързо — Картър махна с ръка към студиото. — Всеки ден има нещо ново.

— Ако времето остане топло и инспекциите минат добре, ще продължи със същото темпо. Екипът е добър. Би трябвало да… Извинявай — каза той, когато телефонът му звънна.

— Няма проблем. Аз трябва да вървя.

Джак извади телефона си, а Картър продължи.

— Кук на телефона. Да, на обекта на Браун съм — докато разговаряше, той се отдалечи от строителния шум. — Не, не можем просто да… Ако искат точно това, ще трябва да изготвим нов проект и да получим ново разрешително.

Изслуша отсрещната страна в движение.

Работните посещения му даваха и съвсем ясна представа за ежедневието на Ема. Клиентите идваха и си отиваха по строг график в началото на седмицата. В сряда обикновено приемаше доставки. Безброй кутии с цветя. Сега сигурно се занимаваше с тях, помисли си той. Започнала е рано, сама. Тинк или някой от другите вероятно щеше да се появи по-късно и да се включи в работата.

Към обяд, ако успееше да намери пролука в програмата си, тя си почиваше на двора. Ако и той беше на обекта, непременно отделяше време да поседи с нея.

Кой мъж би могъл да устои на гледката на седналата на слънчице Ема?

И сега бе навън, забеляза той. Беше коленичила в пръстта, нахлупила широкопола шапка, и ровеше земята с градинска лопатка.

— Кажи им две-три седмици — каза той в телефона, а тя се обърна, вдигна леко периферията на шапката си и му се усмихна. — Тръгвам оттук след няколко минути. Ще го обсъдя с отговорника за обекта. Ще се видим в офиса след няколко часа. Няма проблем.

Затвори телефона и огледа лехите с нови растения.

— Нямаш ли вече достатъчно цветя?

— Никога не са достатъчно. Исках да засадя малко едногодишни растения отпред. Така гледката откъм терасите, където се провеждат церемониите, е много приятна.

Той се наведе и я целуна.

— Ти също си приятна гледка. Мислех, че работиш вътре.

— Не можах да се въздържа, а и няма да ми отнеме много време. Ще поработя още час довечера, ако се наложи.

— Заета ли си довечера?

Тя вдигна леко глава и го изгледа многозначително изпод периферията.

— Зависи от предложението.

— Какво ще кажеш да отскочим до Ню Йорк за вечеря? Някъде, където келнерите са ужасни сноби, а храната е безумно скъпа, но ти ще си толкова прекрасна, че аз няма да забележа нито едното, нито другото.

— Определено не съм заета довечера.

— Добре. Ще те взема около седем.

— Ще те чакам. И след като вече си тук… — обви ръце около врата му и залепи устни върху неговите в бавна и изпълнена с копнеж целувка. — Това ще ти стигне до довечера — измърмори тя.

— Вземи си куфара.

— Моля?

— Вземи каквото ти е нужно за преспиване и ще наемем хотелски апартамент в Ню Йорк. Ще останем цяла нощ.

— Наистина ли? — тя затанцува от радост. — Дай ми десет секунди и ще си събера нещата още сега.

— Значи се разбрахме.

— Трябва да се връщам рано сутринта, но…

— Както и аз — този път той я целуна, като улови лицето й между дланите си и удължи целувката. — Това ще трябва да ти стигне. Седем — повтори той и се изправи.

Доволен от хрумването си и от реакцията й, той извади телефона и докато вървеше към камиона си, поръча на секретарката да се погрижи за резервациите.