Нора Робъртс
Легло от рози (20)

Деветнадесета глава

Прекара един много приятен час в прибиране на покупките, подреждане на слънчогледите, които бе донесла от своите запаси, за да украси кухненския му плот, а после и в подготовка на саксиите.

Права бях, помисли си тя, изглеждаха прекрасно от двете страни на вратата. Наситени и ярки цветни петна, реши тя, докато засаждаше червена салвия зад моравия хелиотроп. С комбинацията от растения, които бе подбрала, щеше да се наслаждава на разцъфнали цветове през целия сезон. Картината щеше да стане още по-красива, когато лобелията пораснеше и прелееше над ръба на саксията, а благоуханната лобулария разгърнеше кичестите си туфи.

Едно чудесно посрещане у дома, каза си тя, всеки път щом изкачи стъпалата. Както и живо напомняне за жената, която бе създала това посрещане, добави мислено с усмивка.

Облегна се назад, коленичила на пети, и огледа резултата.

— Истинска прелест.

След като събра накуп празните саксии от разсада и търговските опаковки, тя се премести, за да повтори аранжировката и във втората урна.

Зачуди се дали Джак има лейка за поливане, после си каза, че вероятно няма. Трябваше да се сети за това по-рано, но щяха да се справят и без нея, докато си купи. Щастлива от ровенето в пръстта, тя си затананика песента, която звучеше по радиото. Сандъчетата за цветя пред главния вход на сградата имаха нужда от повече плътност, замисли се тя, докато работеше. Щеше да се постарае да донесе още някои растения през следващата седмица.

Когато приключи, помете разпиляната пръст, после отнесе пластмасовите табли и саксии, както и градинарските инструменти, в колата си. Избърса ръце и с възхищение се загледа в произведението си.

Винаги бе смятала цветята за много важен елемент във всеки дом. Сега вече и той имаше такива. А и винаги бе вярвала, че цветята, засадени с любов, цъфтят най-красиво. Ако беше вярно, тези тук щяха да представляват зашеметяваща гледка чак до първия есенен студ.

Когато погледна часовника си, тя хукна по стъпалата. Трябваше да се измие и да се захване с готвене, особено след като бе решила да прибави и предястие към менюто.

 

 

Мръсен, изпотен и адски ядосан заради изчезналия водопроводчик, както и заради новоназначения инспектор, който имаше особено мнение за всичко, Джак зави с колата направо към задния вход на офиса си.

Искаше да си вземе душ, бира и поне една шепа аспирин. Ако началникът на строителната бригада не беше склонен да уволни проклетия водопроводчик — който освен всичко му беше зет, тогава самият той да обясни причината за забавянето на клиента. И той да се разправя със строителния инспектор, който бе решил да се прави на важен, защото порталът бил с някакви си петнайсет милиметра встрани от планираното.

Ясно, май първо трябваше да вземе аспирин, после душ и бира.

Може би това щеше да разсее малко напрежението от деня, който бе започнал с обаждане по телефона в шест сутринта от страна на клиент с ролетка в ръка, побеснял, защото облицовката на барплота му се оказала метър и седемдесет, вместо метър и осемдесет сантиметра.

Не обвиняваше клиента. И той самият бе побеснял. Метър и осемдесет по проект означаваше точно метър и осемдесет на обекта, а не колкото му е хрумнало на подизпълнителя.

И денят бе тръгнал надолу по наклонената плоскост, мислеше си сега Джак, докато се опитваше да разкърши рамене и да отхвърли от себе си натрупаното напрежение. Когато работеше по дванайсет часа на ден, поне искаше да изпита удовлетворение от свършената работа, а не само да обикаля наоколо и да оправя чужди каши.

Взе и последния завой, после си каза, че трябва да е благодарен, че се прибира у дома, където офисът бе затворен и нямаше никой — слава богу — който да го моли да свърши нещо, да преговаря за нещо или да спори за каквото и да било.

Когато зърна колата на Ема, той се опита да мисли въпреки главоболието си. Да не би да беше объркал нещо? Да не би да имаха уговорка да се срещнат в града, да тръгнат заедно оттук?

Не, не, уговорката бе за вечеря и кино, но той бе възнамерявал да я замени с храна за вкъщи и може би филм на DVD, и то само след като има възможност да поохлади малко гнева си и да се успокои. Само че бе пропуснал да й се обади и да каже за намеренията си, защото бе затънал до гуша в чужди оплаквания и спешни случаи.

Но ако тя беше някъде в града, той би могъл…

Мислено превключи на други обороти, когато забеляза отворената задна врата и саксиите с цветя от двете й страни. За миг остана на мястото си, после захвърли тъмните очила върху таблото. Когато слезе от камиона, чу музиката, която долиташе откъм кухнята през мрежата за насекоми на вратата.

Откъде, по дяволите, се бяха взели тези цветя? Докато си задаваше този въпрос, усети как се засилва главоболието му. И защо, мътните го взели, вратата беше отворена?

Искаше прохладата на климатичната инсталация, хладен душ и пет минутки, за да се отърси от тревогите на деня. Вместо това, сега се бе обзавел с цветя, които трябваше да полива, през вратата гърмеше музика, а в къщата му имаше някой, който се нуждае от внимание и разговор.

Затътри се тежко по стъпалата, намръщи се на растенията и бутна вратата с мрежата против насекоми.

И видя Ема да припява с радиото, което направо цепеше главата му, и да готви нещо на печката, докато той вече се бе настроил за пица за вкъщи, а резервният му ключ се мъдреше на плота редом с ваза с огромни слънчогледи, които направо щяха да му избодат очите. Тя разклати тигана с една ръка и се пресегна с другата към чаша вино — и тогава го забеляза.

— О! — засмя се тя, а ръката й трепна заедно с тигана. — Не те чух.

— Нищо чудно, след като забавляваш половината квартал с… Господи, това да не са „АББА“?

— Какво? О, музиката. Шумно е — тя отново разклати тигана, преди да намали силата на огъня под него. Пристъпи крачка встрани, взе дистанционното и намали звука на музикалната уредба. — Музика за готвене. Реших да те изненадам с домашно приготвена вечеря. На тези миди им трябва само около минутка. Сосът вече е готов, така че можеш да хапнеш нещо веднага. Какво ще кажеш за чаша вино?

— Не. Благодаря — той се пресегна към шкафа над главата й за шишенце аспирин.

— Тежък ден — тя съчувствено погали ръката му, докато той се бореше с капачката на аспирина. — Мишел ми каза. Защо не поседнеш за малко, да отдъхнеш?

— Мръсен съм. Имам нужда от душ.

— Хм, прав си — тя се надигна на пръсти и леко докосна с устни неговите. — Ще ти донеса чаша студена вода.

— Мога и сам да си взема — мина покрай нея и отиде до хладилника. — Мишел ли ти даде ключа?

— Каза ми, че си на някакъв обект и, че имаш лош ден. Вече бях накупила продуктите и всичко беше в колата, затова… — отново разклати тигана и изключи котлона. — Мариновала съм говежда пържола. Крехкото месо ще се отрази добре на главоболието ти. Ти само се изкъпи и се отпусни. Но бих могла да се забавя малко с вечерята, ако искаш да полегнеш малко, докато се почувстваш по-добре.

— Какво е всичко това, Ема? — макар и значително по-тиха, музиката сякаш стържеше по оголените му нерви. Грабна дистанционното и я спря. — Ти ли домъкна онези саксии дотук?

— Чип свърши тежката работа. Аз се забавлявах да избирам цветята, саксиите — поръси мидите с букет от кориандър, чесън и лайм, после ги заля със соса, който бе приготвила. — Страхотно свежо изпъкват на фона на къщата, нали? Исках да направя нещо, с което да ти благодаря за Ню Йорк, и когато ме обзе вдъхновението, просто разместих малко графика си и се метнах в колата.

Остави празната купичка в мивката и се обърна. Усмивката й помръкна.

— И съм сбъркала, нали?

— Просто имах ужасен ден, това е.

— Който явно включва и мен.

— Да. Всъщност не — той притисна с пръсти слепоочията си, в които сякаш се забиваха остриета. — Беше лош ден. Просто трябва малко да си поема въздух. Трябваше да ми се обадиш, след като си решила да… правиш това.

Без да се замисля, просто по навик, той взе резервния ключ и го пъхна в джоба си. Все едно й удари плесница.

— Не се тревожи, Джак, не съм прибрала нищо свое в гардероба ти, не съм пъхнала нищо в някое чекмедже. Четката ми за зъби си е в чантата ми.

— Какви ги приказваш, за бога?

— Нахлуването ми в твоето пространство се ограничава само до кухнята и няма да се повтори. Не съм хукнала да правя копие на скъпоценния ти резервен ключ и се надявам, че Мишел няма да си има неприятности, задето ми го е дала.

— Успокой топката за малко, Ема.

— Аз ли да се успокоя? Имаш ли представа колко унизително беше за мен да й кажа, че нямам ключ? Да знам, че макар да спим заедно от април насам, все още не може да ми се има доверие.

— Няма нищо общо с доверието. Аз просто никога…

— Глупости, Джак. Пълни глупости. Всеки път, когато остана тук — което е голяма рядкост, понеже това е твоя територия — трябва да внимавам да не оставя дори и една фиба за коса, защото, мили боже, какво следва? Може би четка за зъби? Блуза? И преди да се усетиш, може и да се почувствам добре дошла тук.

— Винаги си добре дошла тук. Не ставай смешна. Не искам да се карам с теб.

— Много жалко, защото аз искам да се карам с теб. Раздразнен си, че съм тук, защото съм нахлула в твоята територия, защото се чувствам добре. И това ми показва, че си губя времето, че напразно пилея чувствата си, защото заслужавам нещо по-добро.

— Виж, Ема, всичко това просто се случва в лош момент.

— Не е заради момента, Джак, не само заради него. Винаги е така. Не ме допускаш тук, защото това е прекалено близко до обвързване.

— Господи, Ема, обвързан съм с теб. Няма друга. Не е имало друга, откакто те докоснах за първи път.

— Не става дума за друга жена. А за теб и мен. За това, че ме желаеш, но само при твоите условия, само по твоя… архитектурен план — каза тя и размаха ръце във въздуха. — Стига да се придържаме към него, няма проблем. Но това вече не ме устройва. Не ми харесва да не мога да купя литър мляко за теб или да си оставя проклетото червило в банята ти. Или да ти подаря някакви цветя, без да те ядосам.

— Мляко? Какво мляко? Мили боже, не знам за какво говориш.

— Не ме устройва, след като приготвянето на най-обикновена вечеря изглежда като престъпление — тя грабна чинията с миди и я метна в мивката с трясък.

— Добре, стига вече.

— Не, не стига — тя се завъртя, бутна го с две ръце, а в очите й напираха сълзи на гняв и болка и гласът й пресекваше. — И аз няма да се задоволя с нещо, което не е достатъчно. Влюбена съм в теб и искам да ме обичаш. Искам да прекарам живота си с теб. Искам брак и деца, и бъдеще. А какво имам сега? Това не е достатъчно, никак даже. Излиза, че си прав, Джак. Напълно прав. Подай на някого пръст, а той сграбчва цялата ти ръка.

— Какво? Кога? Почакай.

— Но не се притеснявай, няма нужда да бягаш вдън гори. Аз сама нося отговорност за чувствата си, за нуждите си и за избора, който правя. И приключих тук. Слагам край на това.

— Чакай — чудеше се как главата му не се е пръснала. А може би вече бе станало. — Дай ми минутка, за бога, нека да помисля.

— Времето свърши, мисленето приключи. Не ме докосвай сега — предупреди го тя, когато той направи крачка към нея. — Дори не си помисляй да ме докоснеш с ръка. Имаше своя шанс. Бих ти дала всичко, което имам. Ако се нуждаеш от още, бих го потърсила и бих ти дала и него. Такава е моята любов. Това е единственият начин, по който мога да обичам. Но не мога да я дам на някого, който не я иска и не я цени. Който не цени мен.

— Ядосвай ми се — прекъсна я той. — Чупи съдове. Но недей да ми казваш, че не те искам и не те ценя.

— Не и по начина, по който искам аз. А да се опитвам да не го искам, Джак… Да се опитвам да не те обичам по единствения начин, който познавам и мога… — тя грабна чантата си. — Стой далеч от мен.

Той се облегна на вратата с мрежата против насекоми, за да я спре.

— Искам да седнеш за малко. Не само ти имаш да ми казваш нещо.

— Не ме интересува какво искаш ти. Вече не ме е грижа. Казах ти да стоиш далеч от мен.

Тогава вдигна поглед към него. В очите й нямаше гняв или ярост. Тях би могъл да пренебрегне и да изчака да се уталожат. Но не можеше да се бори с болката й.

— Ема. Моля те.

Тя само поклати глава, мина покрай него и изтича към колата си.

 

 

Не знаеше как успява да сдържи сълзите си. Знаеше само, че не може да вижда през тях и, че трябва да се прибере у дома. Нуждаеше се от това. Ръцете й бяха готови да затреперят, затова стисна по-здраво волана. Всяко поемане на въздух й носеше болка. Как бе възможно това? Как можеше простичкото вдишване да я изгаря? Чу как от устните й се отрони стенание и ги стисна здраво, за да спре следващото. Прозвуча като ранено животно.

Нямаше да позволи да се чувства така. Не сега. Още не.

Без да обръща внимание на жизнерадостната мелодия на мобилния си телефон, тя продължи да гледа право напред в пътя.

Бентът се пропука и сълзите й преляха като отприщена река, когато зави по алеята. Рязко, нетърпеливо, тя ги избърса с ръка, взе завоя и паркира колата.

Сега се разтрепери цялата и с преплитащи се крака се довлече от колата до къщата. Успя да се прибере на сигурно място, у дома, преди да я връхлети първото мощно хлипане.

— Ема? — гласът на Паркър долетя от горната площадка на стълбите. — Какво правиш тук толкова рано? Мислех, че…

През пороя на сълзите Ема видя как Паркър се втурва надолу по стъпалата.

— Паркър.

После я обвиха ръцете на приятелката й, силни и здрави.

— О, Ема. О, миличка. Ела, хайде, ела с мен.

— Каква е тази врява? Какво… Ранена ли е? — след Паркър и госпожа Грейди забърза към нея.

— Не и физически. Ще я заведа горе. Ще повикаш ли Мак?

— Ще се погрижа. Спокойно, бебчо — Госпожа Грейди погали нежно косата на Ема. — Вече си у дома. Ще се погрижим за всичко. Върви с Паркър.

— Не мога да спра. Не мога.

— Няма нужда да спираш — прегърнала Ема през кръста, Паркър я поведе нагоре по стълбите. — Плачи, колкото си искаш, докогато имаш нужда. Ще се качим горе в салона. На нашето място.

Докато се качваха към третия етаж, Лоръл се втурна към тях. Без да каже нищо, тя просто прегърна Ема от другата й страна.

— Как може да съм толкова глупава?

— Не си — измърмори Паркър. — Не си глупава.

— Ще й донеса малко вода — каза Лоръл и Паркър само кимна, докато водеше Ема към дивана.

— Боли, много боли. Толкова много. Как мога да го понеса?

— Не знам.

Когато седнаха, Ема се сви на кълбо и сгуши глава в скута на Паркър.

— Трябваше да се прибера у дома. Просто трябваше да съм у дома.

— Вече си у дома — Лоръл седна на пода и бутна в ръката на Ема салфетки.

Тя зарови лице в салфетките и изля мъката и болката, които пулсираха в гърдите й, свиваха стомаха й. Сърцераздирателни ридания разкъсваха гърлото й, докато накрая не остана нищо. Но сълзите продължаваха да бликат по бузите й.

— Сякаш ме е връхлетяла някаква ужасна болест — за миг стисна здраво очи. — И никога вече няма да оздравея.

— Пийни малко вода. Ще ти помогне — Паркър леко я повдигна. — И вземи този аспирин.

— Като страшен грип — Ема преглътна малко вода, пое си въздух, после глътна и аспирина, който Паркър й подаде. — Онзи, след който оставаш слаб и болнав, и безпомощен.

— Има чай и супа — Мак седна на пода до Лоръл. — Госпожа Грейди я донесе.

— Не сега. Благодаря. Още не.

— Не е било само лошо скарване — отбеляза Лоръл.

— Не. Не беше само скарване — изтощена, тя облегна глава на рамото на Паркър. — Мислите ли, че е още по-зле, защото сама съм си виновна?

— Да не си посмяла да виниш себе си — Лоръл стисна крака на Ема. — Да не си посмяла.

— Не го оправдавам, повярвай ми. Но сама се забърках в това. А тази вечер, особено тази вечер, сама се настроих и исках… очаквах — поправи се тя — неща, които нямаше как да станат. Познавам го и въпреки това скочих отвисоко.

— Ще ни кажеш ли какво стана? — попита Мак.

— Да.

— Пийни малко чай преди това — Лоръл й подаде чашата.

След една глътка Ема издиша шумно.

— Вътре има уиски.

— Госпожа Грейди каза да го изпиеш. Ще ти помогне.

— Има вкус на лекарство. И сигурно е, щом госпожа Грейди казва — Ема отпи нова глътка. — Преминах границата, така би могло да се каже. Не смятам тази негова граница за приемлива. Така че скъсахме. Трябваше да скъсаме, защото аз не мога така.

— Каква е границата? — попита Паркър.

— Той не ме допуска на територията си — Ема поклати глава. — Исках да направя нещо за него. Отчасти беше и заради мен самата, но исках да направя нещо по-специално. Затова минах през разсадника — започна тя.

Когато изпи чая, болката вече сякаш бе приглушена от дебела възглавница.

— Имаше един момент, когато се наложи да кажа на Мишел, че нямам ключ. Вътрешно се сепнах, казах си: „Спри“.

— Защо, за бога? — поиска да разбере Лоръл.

— Точно това се запитах и аз. Ние сме заедно, имаме връзка. И освен това сме добри приятели. Какво лошо има в това да вляза в дома му и да го изненадам, като му сготвя вечеря? Но си знаех. Част от мен знаеше. Може би беше някакъв тест. Не знам. Няма значение. Но може би беше още по-зле — очакването и сблъсъкът — защото срещнах Рейчъл Монинг в книжарницата. Помниш ли я, Паркър? Бях й детегледачка.

— Да, смътно.

— Ще се омъжва.

— Била си й детегледачка! — Лоръл вдигна и двете си ръце. — Вече разрешават на дванайсетгодишни да се женят?

— Учи в колеж. Завършва догодина и после ще се женят. Което би желала да стане тук, между другото. И след като преодолях първоначалния шок, единственото, за което можех да мисля, бе, че искам точно това. Искам онова, което момичето, на което съм била детегледачка, има. По дяволите, искам онова, което видях изписано на лицето й. Тази радост, това доверие, това нетърпение да започнеш нов живот с мъжа, когото обичаш. Защо да не го искам? Защо да нямам право на това? Да искаш брак, е също толкова достойно за уважение, колкото и да не го искаш.

— Проповядваш на посветените, сестро — обади се Мак.

— Е, аз го искам. Искам обещанието, усилията и децата, всичко. Всичко. Знам, че искам и любов като в приказките. Да танцувам на лунна светлина, но това е просто… Ами, като букет или красива торта. Един символ. Искам онова, което танцът символизира. Той не го иска — тя се облегна назад и за миг затвори очи. — Никой от двама ни не е виновен. Просто не желаем едно и също.

— Той ли го каза? Каза ли, че не иска онова, което искаш ти?

— Ядоса се, когато ме завари в къщата си — отвърна тя на Паркър. — Дори не се ядоса. По-лошо. Подразни се. Бях постъпила самонадеяно.

— О, за бога — измърмори Мак.

— Е, наистина бях прекалила. Самонадеяно си въобразявах, че той ще се зарадва да ме види, че ще му бъде приятно да го поглезя малко, след като е имал тежък ден. Бях взела и диска с „Истински, дълбоко, до полуда“. Бяхме се шегували, че трябва да изгледаме два филма наведнъж, за да види защо аз толкова го харесвам, като щяхме да го комбинираме с „Умирай трудно“.

— Алън Рикман — Лоръл кимна.

— Точно така. Бях занесла слънчогледи и нови саксии — господи, наистина са много красиви — и почти бях привършила с предястието, когато той влезе. Известно време просто се суетих около него. Предложих му чаша вино, да се отпусне… Мили боже!… Каква идиотка съм. И после ми светна — много ясно и категорично. Той… взе резервния ключ и го прибра в джоба си.

— Жестоко — отсече Лоръл със стаена ярост. — Това е жестоко, по дяволите.

— Ключът си е негов — изтъкна Ема. — Има пълно право. Затова му казах какво мисля, какво чувствам и, че вече няма да се правя, че не искам и не чувствам. Казах му, че съм влюбена в него. И единственото, което той можа да ми каже, бе да му дам минутка да помисли.

— Ето кой е идиотът.

Ема почти успя да се усмихне на възмутения тон на Мак.

— Чух също и „свари ме неподготвен, не го очаквах“. Дори и „моментът е лош“.

— О, боже.

— Това беше, преди да му кажа, че го обичам, но няма значение. Затова скъсах с него и си тръгнах. Боли ме. Мисля, че ще ме боли много дълго.

— Той се обади — каза й Мак.

— Не искам да говоря с него.

— Предположих. Искаше да се увери, че си се прибрала, че си у дома. Не съм на негова страна, повярвай ми, но ми се стори доста разстроен.

— Не ме интересува. Не искам да ме интересува. Ако сега му простя, ако се върна назад — и приема онова, което той може да ми даде — ще изгубя себе си. Трябва първо да го преодолея — отново се сви на кълбо. — Просто трябва да го преодолея. Не искам да го виждам, нито да говоря с него. Поне докато се почувствам малко по-силна.

— Значи няма да го чуваш. Ще отложа утрешните ти консултации.

— О, Паркър…

— Трябва ти почивен ден.

— За да се самосъжалявам ли?

— Да. Трябва ти и хубава гореща вана, а после ще стоплим супата. Трябва да хапнеш, след като си поплачеш още веднъж — ще има още един пристъп.

— Да — Ема въздъхна. — Ще има.

— След това ще те завием в леглото. И ще спиш, докато се събудиш.

— Ще съм влюбена в него и когато се събудя.

— Да — съгласи се Паркър.

— И още ще ме боли.

— Да.

— Но ще бъда малко по-силна.

— Така е.

— Аз ще напълня ваната. Имам си тайна съставка за солите — Мак стана, после се наведе и целуна Ема по бузата. — Всички сме с теб.

— Аз ще се погрижа за супата и ще помоля госпожа Грейди да направи от страхотните си пържени картофки. Знам, че е клише — Лоръл отново стисна крака на Ема. — Но си има причина за това.

— Благодаря — тя затвори очи и се пресегна да хване ръката на Паркър, когато останаха сами. — Знаех, че ще ме подкрепите.

— Винаги.

— О, господи, Паркър. О, боже, ето, започва вторият пристъп.

— Няма нищо — Паркър потупваше и леко разтриваше гърба на Ема, докато хлипаше. — Всичко е наред.

 

 

Докато Ема плачеше, Джак почука на вратата на Дел. Трябваше да направи нещо, иначе щеше да отиде при нея. Дори и да не му бе дала ясно да разбере, че не иска да го вижда — а тя бе съвсем категорична — Мак не бе оставила и капка съмнение.

Дел отвори вратата.

— Какво има? Господи, Джак, изглеждаш ужасно скапан.

— Така се чувствам.

Дел набърчи чело.

— О, боже, ако си дошъл тук да ми се оплакваш, задето си се скарал с Ема, докато пием бира…

— Не сме се карали. Не беше… просто скарване.

Дел го погледна по-внимателно, отстъпи крачка назад.

— Да изпием по бира.

Джак затвори вратата зад гърба си и тогава забеляза, че Дел е със сако и вратовръзка.

— Да не би да излизаш?

— Канех се. Вземи бирите. Трябва да се обадя.

— Би трябвало да кажа, че не е кой знае какво и че може да почака. Но няма да го направя.

— Вземи бира. Идвам след минутка.

Джак взе две бири и излезе на задната веранда. Но вместо да седне, той отиде до перилата и се загледа в мрака. Опитваше се да си спомни дали някога се е чувствал толкова зле. Реши, че като се изключи случаят, в който се бе събудил в болницата с мозъчно сътресение, счупена ръка и няколко пукнати ребра след катастрофа с кола, отговорът бе отрицателен.

А и тогава болката бе само физическа.

Не, почти веднага си каза той, спомняше си, че се е чувствал така и преди, почти също толкова зле. Наранен, объркан и смутен. Когато родителите му бяха седнали заедно с него, много цивилизовано, за да му кажат, че ще се разведат.

Вината не била негова, така му бяха заявили. Все още го обичали и винаги щели да го обичат. Но…

В онзи миг за него светът се бе обърнал с главата надолу. Защо сега му се струваше, че е още по-зле? Защо бе по-лошо да осъзнае, че Ема може би го бе напуснала? Имаше основание да го направи, помисли си той, защото я бе накарал да се почувства недостойна, вместо да стори всичко по силите си, за да почувства, че заслужава много повече.

Чу вратата да се отваря.

— Благодаря — каза той, когато Дел се появи. — Наистина.

— Би трябвало да кажа, че не е кой знае какво, но няма да го направя.

Джак се засмя иронично.

— Господи, Дел, оплесках всичко. Обърках нещата, а дори не съм съвсем сигурен как точно. Но знам, че я нараних. Наистина я нараних, така че спокойно можеш да ми разбиеш физиономията, както си обещахме. Но ще трябва да почакаш, докато спра да си блъскам главата в стената.

— Мога да почакам.

— Каза ми, че е влюбена в мен. Дел отпи от бирата си.

— Ти не си идиот, Джак. Нима се опитваш да ми кажеш, че не си знаел?

— Не съвсем и не напълно. Всичко просто се случи, а и… Не, не съм идиот и знаех, че вървим в определена посока. Но този скок дойде изведнъж и ме завари неподготвен. Не можех да я следвам, не можех да измисля как да го направя или какво да кажа, а тя беше толкова наранена, обидена и ядосана, че не пожела да ми даде възможност. Тя много рядко се ядосва. Знаеш каква е. Почти никога не избухва, но когато го направи, нямаш никакъв шанс.

— Защо е избухнала?

Джак се обърна и взе бирата си, но не седна.

— Изкарах ужасен ден, Дел. Говоря ти за един от онези дни, в сравнение с които адът ти се струва увеселителен парк. Бях мръсен и ядосан, със страхотно главоболие заради напрежението. Прибрах се у дома, а тя беше вече там. В къщата.

— Не знаех, че си й дал ключ. Голяма крачка за теб, Кук.

— Не съм. Не съм й дал ключ. Взела го е от Мишел.

— Ооо. Значи е проникнала отвъд фронтовата линия?

Джак спря и зяпна.

— За такъв ли ме смяташ? Я, стига.

— Точно такъв си по отношение на жените.

— И какво трябва да значи това — че съм чудовище, психопат?

Дел приседна върху парапета на верандата.

— Не, може би имаш лека фобия, това е. Е, и какво?

— Ами, прибрах се мръсен и в гадно настроение, а тя беше там. Подредила е някакви саксии на верандата. На какво се смееш?

— Просто си представям твоя шок и ужас.

— Господи, тя готвеше нещо, имаше цветя и музиката направо гърмеше, а главата ми щеше да се пръсне. Ако можех да върна лентата обратно, щях да го направя. Наистина. Никога не бих я наранил.

— Знам.

— Тя се ядоса и засегна, защото… се държах като глупак. Несъмнено беше така, но вместо да се скараме, да се разкрещим един на друг, да разсеем напрежението, всичко се обърна — тъй като главоболието явно се канеше отново да го обсеби, Джак допря студената бутилка до слепоочието си. — И всичко отиде по дяволите. Започна да ми говори, че й нямам доверие и, че не е добре дошла в дома ми. Че не смята да се примири. Че е влюбена в мен и иска…

— Какво иска?

— Какво мислиш? Брак, деца, всичко накуп. Опитвах се да следвам мислите й, мъчех се да задържа главата върху раменете си и да помисля, но тя не ми даде никакво време. Не ме остави да помисля върху онова, което току-що ми бе казала. Заяви ми, че къса с мен, приключва връзката ни. Разбих сърцето й. Заплака. Тя плаче.

Лицето й се появи пред очите му и той изпита огромно разкаяние.

— Исках само да седне за малко, да изчака една минутка и да поседне. Само докато си поема въздух, докато мога да мисля отново. Тя не пожела. Каза ми да стоя далеч от нея. Предпочитам да ме застрелят, вместо да ме погледне отново по начина, по който ме погледна, когато ми каза да стоя далеч от нея.

— Това ли е всичко? — попита след малко Дел.

— Не е ли достатъчно?

— Веднъж вече те питах, но ти не ми отговори. Ще те попитам отново. Искам да чуя „да“ или „не“ този път. Влюбен ли си в нея?

— Добре — отпи голяма глътка от бирата си. — Да. Явно е трябвало нещо здраво да ме разтърси, за да го изрека на глас, но — да. Влюбен съм в нея. Но…

— Искаш ли да оправиш нещата?

— Току-що ти казах, че я обичам. Как няма да искам?

— Искаш ли да разбереш какво да направиш?

— По дяволите, Дел — отново пийна от бутилката. — Да, щом ще се правиш на мъдър. Какво да направя?

— Пълзи в краката й.

Джак издиша шумно.

— Това го мога.