Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сватбена агенция (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Bed of Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 137гласа)

Информация

Сканиране
ganinka(2011)
Разпознаване и корекция
Varnam(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Нора Робъртс. Легло от рози

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Редактор: Даниела Атанасова, Димитрина Ковалакова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978–954–26–0912–4

История

  1. —Добавяне

Седемнадесета глава

— Казах му, че ще си събера нещата за десет секунди. Каква лъжкиня съм — след като следите от работния ден бяха отстранени и всеки сантиметър от тялото й бе намазан с лосион и ухания, Ема постави една риза в куфара. — Ясно е, че дрехите, с които ще се прибера, не са важни, но…

Обърна се и показа на Паркър бяла копринена нощница, за да чуе мнението й.

— Как ти се струва?

— Прелестна е — Паркър пристъпи по-близо и погали нежната дантела, която оформяше деколтето. — Кога я купи?

— Миналата зима. Не можах да й устоя и си казах, че ще я слагам за собствено удоволствие, когато си поискам. Естествено не се получи. Не съм я обличала. Има и късичък халат към нея. Много обичам пухкавите халати в хотелите, но този тук е толкова романтичен. Ще ми се да имам нещо романтично, което да сложа след вечеря.

— Идеална е за целта.

— Не знам нито къде отиваме, нито къде ще отседнем. Обожавам усещането за романтично бягство — тя се завъртя леко, после прибра нощницата в куфара. — Искам шампанско и свещи, и някакъв невероятно разточителен десерт. Искам да ме погледне над свещите и да ми каже, че ме обича. Не мога иначе.

— Защо да е иначе?

— Защото би трябвало да ми е достатъчно това, че ме води на романтична вечеря, че ще бъда с мъж, който е способен да планира подобно нещо. Той ме прави щастлива. Това би трябвало да ми е достатъчно.

Докато Ема продължаваше да нарежда багажа си, Паркър се приближи и разтри раменете й.

— Това не означава, че трябва да си налагаш ограничения, Ема.

— Не си налагам ограничения. Вярно е, че имах известни съмнения и колебания за всичко, затова се опитвам да пренастроя очакванията си. И да стане така, както казах, когато започнахме да излизаме — пресегна се и сложи длан върху ръката на Паркър, после леко я стисна. — Просто ще се забавлявам и ще приемам нещата такива, каквито са. Влюбена съм в него от години, но той не го знае. В действителност сме заедно едва от няколко месеца. Няма закъде да бързаме.

— Ема, познавам те от толкова време, никога не си се страхувала да кажеш какво чувстваш. Защо се страхуваш да кажеш на Джак?

Ема затвори куфара.

— Ами ако не е готов? Ако думите ми го накарат да се почувства длъжен да направи крачка назад и отново да бъдем само приятели? Не мисля, че бих могла да го понеса, Паркър — обърна се и застана лице в лице с приятелката си. — Явно не съм готова да рискувам това, което съществува между нас. Не още. Затова ще се наслаждавам на малкото ни романтично бягство и няма да добавям излишна тежест. Господи, трябва да се обличам. Добре, ще се върна до осем или осем и половина сутринта най-късно. Но ако случайно попаднем в задръстване…

— Ще се обадя на Тинк и ще я измъкна от леглото. Знам как. Тя ще поеме сутрешната доставка и ще започне да обработва цветята.

— Добре — сигурна в способностите на Паркър, Ема нахлузи роклята. — Но мисля, че ще се върна навреме.

Завъртя се с гръб към Паркър, за да й вдигне ципа.

— Обожавам този цвят. Лимоненожълто. И ме е яд, защото знам, че в него изглеждам болнава. А ти блестиш — срещна погледа на Ема в огледалото, после прегърна приятелката си през кръста и я гушна. — Забавлявай се.

— Непременно.

Двайсет минути по-късно, когато отвори вратата, Джак й хвърли един поглед и се ухили широко.

— Отлична идея. Трябваше да ми хрумне много по-рано. Изглеждаш направо зашеметяващо.

— Заслужавам ли надменни келнери и безумно скъпа храна?

— Много повече — той хвана ръката й и целуна китката й, където блестеше гривната, която й бе подарил.

Пътуването до Ню Йорк й се стори прекрасно независимо дали профучаваха по шосето, или пълзяха в натоварения трафик. Мислеше си за угасващата светлина на меката привечер и за нощта, която ги очаква.

— Все си казвам, че трябва по-често да ходя в града — каза му тя. — Да се забавлявам или на покупки, да видя какво има в цветарските бутици или на пазара. Но не го правя толкова често, колкото бих искала. Затова всяко идване тук ми се струва много вълнуващо.

— Дори не ме попита къде отиваме.

— Няма значение. Обичам изненадите, спонтанността. Голяма част от нещата, които върша — както и ти, впрочем — се движат по строг график. За мен това е една вълшебна миниваканция. Ако обещаеш да ми купиш шампанско, значи съм получила всичко.

— Всичко, което пожелаеш.

Когато Джак спря пред хотел „Уолдорф“, тя само повдигна вежди.

— Прекрасните идеи валят една след друга.

— Реших, че ще ти допадне традиционна атмосфера.

— Правилно си решил.

Тя изчака на тротоара, докато портиерът вземе багажа им, после протегна ръка към Джак.

— Предварително ти благодаря за прекрасната вечер.

— За мен е удоволствие — също в аванс. Ще вляза само да ни регистрирам и ще поръчам да качат горе багажа ни. Ресторантът е на три преки оттук.

— Може ли да повървим пеша? Вечерта е толкова приятна.

— Разбира се. Дай ми само пет минути.

Тя се разходи из фоайето, като се забавляваше да разглежда витрините на магазините, пищните цветни аранжировки, хората, които влизаха и излизаха. Джак се върна и нежно сложи ръка на гърба й.

— Готова ли си?

— Напълно — отново го хвана за ръка и двамата тръгнаха по „Парк Авеню“. — Имам една братовчедка, която се омъжи в „Уолдорф“ — преди да основем „Обети“ естествено. Беше огромна, изключително пищна сватба, както често се случва с тържествата на фамилия Грант. Бях на четиринайсет и останах силно впечатлена. Още помня цветята. Имаше хиляди цветя, килим от цветя. Жълтите рози бяха основният елемент. Шаферките й също бяха в жълто и изглеждаха като калъпи масло, но цветята, о… Бяха направили много изящна беседка от жълти рози и глицинии вътре в самата бална зала. Сигурно е правена от цяла армия цветари. Но именно нея си спомням най-добре, така че сигурно си е струвало.

Тя му се усмихна.

— Кажи ми, какво би те е поразило толкова в една сграда?

— Различни неща — на ъгъла свърнаха наляво и продължиха да крачат спокойно сред вечно бързащите нюйоркчани. — Но ако трябва да бъда откровен, един от случаите, в които съм бил най-силно впечатлен, бе срещата ми с имението Браун.

— Наистина ли?

— Има доста стари имения в Ню Порт, където съм израснал, както и невероятни архитектурни паметници. Но това имение притежава нещо, което го отличава от другите. Баланс и чисти линии, ненатрапчиво величие, самоувереност, която съчетава достойнството с развихрената фантазия.

— Точно това е — съгласи се тя. — Приказно достойнство.

— Когато влезеш в голямата къща, мигновено усещаш, че там живеят хора, които обичат дома си и земята. Цялото имение. Това си остава едно от любимите ми места в Гринуич.

— Както и на мен.

Той отново се обърна, този път, за да отвори вратата на ресторанта. В мига, в който пристъпи прага, Ема усети как трескавият делничен шум заглъхва. Сякаш дори въздухът бе притихнал.

— Отличен избор, господин Кук — тихо каза тя.

Салонният управител наведе изискано глава.

— Бонжур, мадмоазел, мосю.

— Кук — Джак съобщи името си с невъзмутимия маниер на Джеймс Бонд, което накара Ема да прехапе устни, за да не се разсмее. — Джаксън Кук.

— Мосьо Кук, разбира се, моля, заповядайте.

Поведе ги навътре сред прекрасни букети и проблясващи свещи, между излъскано сребро и блясък на кристал върху снежнобели покривки. Бяха настанени с очакваната церемониалност, след което им предложиха коктейли.

— Дамата предпочита шампанско.

— Много добре. Ще уведомя вашия сомелиер. Приятна вечер.

— Вече се забавлявам — Ема се наведе към Джак. — Много.

— Всички те огледаха, докато влизахме.

Тя му се усмихна с познатата усмивка — секси, съблазнителна.

— Двамата сме много привлекателна двойка.

— И сега всеки мъж тук ми завижда.

— Вечерта ми харесва все повече. Не искам да те прекъсвам.

Джак забеляза приближаването на сервитьора.

— След малко ще продължа.

Поръча шампанско, което получи високомерното одобрение на сервитьора, и сложи длан върху ръката й.

— И така, докъде бях стигнал?

— Караше ме да се чувствам невероятно специална.

— Лесна задача, като се има предвид с кого си имам работа.

— Вече ми завъртя главата. Моля те, не спирай.

Той се засмя и целуна ръката й.

— Обичам да съм с теб. Превръщаш деня ми в празник, Ема.

Защо ли това „Обичам да съм с теб“ караше сърцето й да трепва?

— Ще ми разкажеш ли какво се случи през останалата част от деня?

— Ами, разгадах тайната на Картър.

— Имало е тайна?

— Къде ходи, какво прави — започна Джак и й разказа впечатленията си от ежедневието в студиото. — Отбивам се за кратко — продължи той, — но посещенията ми варират от ранна сутрин до късния следобед, поради което проницателните ми наблюдения обхващат различни периоди от деня.

— И какви са заключенията?

— Никакви заключения, но много теории. Дали не се измъква, за да се отдаде на страстна афера с госпожа Грейди, или се впуска в отчаян и деструктивен цикъл на залагания в интернет чрез лаптопа си?

— Може би и двете.

— Би могло, той е доста способен човек — Джак прекъсна разказа си, за да засвидетелства одобрението си при вида на бутилката, която им поднесоха. — Дамата ще опита виното.

Докато сервитьорът изпълни ритуала по отварянето на бутилката, Джак се наведе по-близо до Ема.

— А от другата страна нашата любима Макензи в пълно неведение превива гръб над снимките си. Нима привидно невинният и добричък Картър Магуайър може да крие подобни срамни тайни? Трябваше да разбера.

— Маскирал си се и си го проследил до голямата къща?

— Помислих и за това, но се отказах.

Изчака, докато сервитьорът налее глътка от шампанското в чашата на Ема. Тя опита и се обърна към човека с усмивка, която разтопи леденото му високомерие.

— Чудесно е. Благодаря.

— За мен е удоволствие, мадмоазел — той доля чашата с финес. — Надявам се да се насладите на всяка глътка. Мосю! — остави бутилката в кофичката с лед и се оттегли с поклон.

— Добре, как разгада тайната на Картър?

— Дай ми минутка, изгубих си мисълта, заслепен от усмивката ти. О, да, методът ми бе гениален. Попитах го.

— Коварно.

— Пише книга. Което явно вече ти е известно — заключи Джак.

— Виждам се с тях всеки божи ден. Мак ми каза, но твоят метод е много по-забавен. Той пише тази книга от години, но рядко успява да отдели време за това. Мак го е убедила да поработи върху романа си това лято, вместо да води летни курсове. Мисля, че е добър.

— Чела си го?

— Не това, върху което работи в момента. Той има публикувани разкази и есета.

— Така ли? Никога не е споменавал. Още една от тайните на Картър.

— Мисля, че човек никога не може да научи всичко за другия, независимо откога и колко добре го познава. Винаги има някое закътано ъгълче.

— Ние май сме доказателство за това.

В очите й проблесна топла усмивка, докато отпиваше от шампанското си.

— Явно е така.

 

 

— Сервитьорите не са достатъчно надменни. Ти ги заплени и всички искат да ти угодят.

Ема си взе мъничко от шоколадовото суфле, което бе поискала да си разделят.

— Мисля, че демонстрират перфектно ниво — тя докосна с устни суфлето. Тихият й стон бе безкрайно изразителен. — Това е също толкова хубаво, колкото и на Лоръл, а нейното суфле е най-доброто, което някога съм опитвала.

— „Опитвала“ е ключовата дума в случая. Защо не го изядеш наистина?

— Наслаждавам му се — гребна още мъничко с върха на лъжичката. — Вечерята беше от пет ястия — въздъхна над кафето си. — Имам усещането, че съм на екскурзия в Париж.

Джак погали с пръст опакото на дланта й. Никога не носеше пръстени, помисли си той. Заради работата си и защото не искаше да привлича вниманието върху ръцете си.

Странно, той пък смяташе, че те са сред най-привлекателните й страни.

— Ходила ли си там?

— В Париж? — наслади се на поредната миниатюрна хапчица суфле. — Веднъж, когато съм била прекалено малка, за да помня, но има снимка, на която мама бута бебешка количка по „Шан-з-Елизе“. Втория път вече бях на тринайсет. Ходихме с Паркър и родителите й, Лоръл, Мак и Дел. В последния момент Линда забрани на Мак да пътува заради някакво провинение. Беше ужасно. Но майката на Паркър отиде да говори с нея и уреди нещата. Никога не ни каза как точно. Прекарахме си страхотно. Няколко дни в Париж, а после и две вълшебни седмици в Прованс.

Позволи си отново да гребне с върха на лъжицата.

— Ами ти?

— Няколко пъти. Двамата с Дел обиколихме Европа с раници на гръб през лятната ваканция след първата година в колежа. Забележително преживяване.

— О, спомням си. Изпращахте картички и снимки, забавни писма в електронната поща от разни интернет кафенета. И ние четирите планирахме да го направим. Но когато родителите на Дел и Паркър починаха… Струпа им се много, имаше толкова неща за вършене. Паркър вложи цялата си енергия и емоции в създаването на бизнес проект за „Обети“. Така и не намерихме време за пътуването.

Тя се облегна на стола си.

— Наистина не мога да хапна нищо повече.

Той даде знак да донесат сметката.

— Покажи ми някое от твоите скрити ъгълчета.

— Ъгълчета?

— Нещо, което не знам за теб.

— О! — тя се засмя и отпи от кафето си. — Хммм, да видим. Сетих се. Може и да не си наясно, но аз бях шампион по правопис на окръг Феърфийлд.

— Я стига. Сериозно?

— Да, сериозно. Всъщност стигнах чак до щатския шампионат, където бях на ей толкова… — тя показа с палец и показалец колко малко й е трябвало. — Бях на косъм от победата, когато ме елиминираха.

— Коя беше думата?

— Автокефален.

Той присви очи.

— Има ли такава дума?

— Да, има гръцки произход и означава „независим от външна власт“ — произнесе думата буква по буква. — Само че в напрежението обърках една буква. Затова пък си оставам ненадмината на скрабъл.

— Мен ме бива повече в математиката — увери я той.

Тя се наведе напред.

— Хайде, сега да чуя нещо за теб.

— Историята си я бива — Джак пъхна кредитната си карта в кожената папка, дискретно поднесена до лакътя му. — Почти колкото твоята за шампионска титла по правопис.

— Аз ще преценя.

— Бях Кърли в училищната постановка на мюзикъла „Оклахома“!

— Сериозно? Чувала съм те да пееш. Бива си те наистина. Но не знаех, че проявяваш интерес към театъра.

— Ни най-малко. Проявявах интерес към Зоуи Малой, която щеше да играе Лори. Бях луд по нея. Затова дадох всичко от себе си в изпълнението на „Съри с късия бретон“ и получих ролята.

— А Зоуи?

— И нея. За няколко щастливи седмици. После, за разлика от Кърли и Лори, ние се разделихме. И това бе краят на артистичната ми кариера.

— Обзалагам се, че си бил страхотен каубой.

Той й отвърна с бърза и закачлива усмивка.

— Е, Зоуи определено мислеше така.

След като сметката бе уредена, той стана и я улови за ръка.

— Хайде да минем по дългия път — сплете пръсти с неговите. — Вечерта сигурно е много красива.

В топлата и грейнала нюйоркска вечер колите в натоварения трафик блестяха необичайно и приказно. Двамата вървяха бавно, разхождаха се по уличките и накрая се озоваха отново пред внушителния параден вход на хотела.

Непрекъснато влизаха и излизаха хора — в делови костюми, с джинси, във вечерно облекло.

— Винаги е оживено — отбеляза тя. — Като във филм, в който никой не казва „край“.

— Искаш ли питие, преди да се качим?

— Ммм, не — тя склони глава на рамото му, докато вървяха към асансьорите. — Имам всичко, което искам.

В асансьора тя се завъртя и се озова в обятията му, вдигнала лице към неговото. Пулсът му се ускоряваше главоломно с изкачването на кабинката на асансьора етаж след етаж.

Джак отвори вратата на апартамента и тя пристъпи в светлината на свещите. На масичката с бяла покривка имаше сребърна кофичка с бутилка шампанско. Из цялата стая блещукаха кръгли свещички в стъклени свещници. Бледото им сияние осветяваше червена роза, поставена в тънка изящна ваза. Носеше се музика, нежна като шепот.

— О, Джак.

— Откъде се е взело всичко това?

Тя се засмя и обхвана с длани лицето му.

— Току-що вдигна нивото и превърна срещата от страхотна в среща — мечта. Великолепно е. Как успя?

— Поръчах на салонния управител да се обади в хотела, когато донесоха сметката. Планирането не е привилегия само на твоя бизнес.

— Е, харесвам плана ти — целуна го, после още веднъж. — Много.

— Имах такова усещане. Да отворя ли бутилката?

— Непременно — тя отиде до прозореца. — Виж каква невероятна гледка. Навън е още толкова светло и оживено.

Бутилката се отвори с изискано пукване. Джак напълни чашите и се приближи до нея.

— За прекрасните планове — каза тя и допря чашата си до неговата.

— Кажи ми още нещо — Джак докосна косата й с върховете на пръстите. — Нещо ново.

— Друго ъгълче?

— Вече научих за шампиона по правопис, за супер нападателя по футбол. Все интересни страни на личността ти.

— Мисля, че вече познаваш всичките ми скрити таланти — тя се пресегна и прокара пръст надолу по вратовръзката му. — Питам се дали можеш да понесеш тъмната ми страна.

— Изпитай ме.

— Понякога, когато съм сама нощем, след дълъг ден… особено ако се чувствам неспокойна. Или напрегната… — тя замълча, вдигна чашата до устните си. — Не съм сигурна дали е добре да признавам това.

— Само между приятели.

— Вярно. И все пак малко са мъжете, които наистина разбират нуждите на една жена. А някои просто не могат да приемат факта, че има определени нужди, които не могат да задоволят.

Той отпи голяма глътка.

— Вече не знам дали да се плаша, или да се радвам.

— Веднъж поканих един мъж, с когото излизах, да се присъедини към мен. Не беше готов. Никога повече не съм канила никого.

— Включва ли използването на инструменти? Аз съм сръчен с инструментите.

Тя поклати глава и отиде да долее чашата си, после вдигна подканващо бутилката.

— Това, което правя, е… — сипа искрящата течност в чашата му. — Първо вземам чаша вино с мен в спалнята, после запалвам свещи. Обличам си нещо меко и удобно, което ме кара да се отпусна. Да се почувствам… по-женствено. След това се излягам в леглото върху специално подредените възглавници, защото предстои да поема на пътешествие, което е само за мен. И когато съм готова… Когато съм достатъчно настроена… пускам на DVD плейъра „Истински, дълбоко, до полуда“.

— Гледаш порно?

— Не е порно — тя се засмя и леко го перна по ръката. — Невероятна любовна история. Джулиет Стивънсън е направо съсипана, когато мъжът, когото обича, Алън Рикман, умира. Скръбта я поглъща изцяло. О, толкова е мъчително да я гледаш — тя го погледна драматично и постави длан на гърлото си. — Плаче като бебе. А после той се връща като призрак. Толкова много я обича. Къса ти сърцето и те разсмива.

— Къса ти сърцето и те разсмива?

— Да. Мъжете не могат да го разберат. Няма да ти разказвам цялата история, само ще отбележа, че е вълнуваща и очарователна, тъжна и позитивна. Неописуемо романтична.

— И правиш това в леглото тайничко, когато си сама.

— Точно така. Стотици пъти. Наложи се да сменям DVD плейъра на два пъти.

Очевидно озадачен, той я погледна над шампанското си.

— Някакъв мъртъв мъж е романтичен?

— Ехо? Алън Рикман, казах. Да, в този случай е ужасно романтичен. След като съм го гледала — и се наплача порядъчно — спя като бебе.

— Какво ще кажеш за „Умирай трудно“? Той играе и в „Умирай трудно“. Това е филм, който можеш да гледаш стотици пъти. Може би трябва да изгледаме и двата някой път. Ако можеш да го понесеш.

— И още как.

Той се ухили широко.

— Избери си някоя вечер другата седмица и ще го направим. Но трябва да има пуканки. Не можеш да гледаш „Умирай трудно“ без пуканки.

— Става. Тогава ще видим от какво тесто си замесен — нежно докосна с устни неговите. — Ще се преоблека. Няма да се бавя. Може би е добре да занесеш шампанското в спалнята.

— Точно така ще направя.

В спалнята Джак свали сакото и вратовръзката си и се замисли за Ема. За изненадите и многото пластове и различни страни, които криеше.

Наистина бе странно усещане да мислиш, че познаваш някого като себе си, а после да откриеш, че има още какво да научиш. И колкото повече научаваш, толкова повече искаш да узнаеш.

Импулсивно грабна розата от вазата и я остави върху възглавницата.

Когато се появи на светлината на свещите, той остана без дъх. Черната й коса се стелеше по бялата коприна, гладката й кожа изглеждаше златиста на фона на бялата дантела. А очите й, тъмни и дълбоки, бяха вперени в неговите.

— Спомена нещо за среща — мечта — успя да отрони той.

— Исках и аз да дам своя принос.

Коприната галеше извивките на тялото й, докато вървеше към него, а когато вдигна ръце и ги обви около врата му, уханието й озари въздуха като светлината на свещите.

— Благодарих ли ти за вечерята?

— Да.

— Хм… — лекичко гризна със зъби долната му устна — нежно, много нежно — преди да го целуне. — Благодаря ти отново. Ами за шампанското? Благодарих ли ти за него?

— Доколкото си спомням.

— За всеки случай — въздъхна и устните й срещнаха неговите. — За свещите, розата, дългата разходка, гледката.

Тялото й се увиваше около неговото, водеше го в бавен, сладостен танц.

— За мен беше удоволствие.

Придърпа я по-близо, по-здраво, така че тялото й прилепна към неговото. Времето сякаш спря, докато двамата пристъпваха заедно, устните им се сливаха, а сърцата им биеха в синхрон.

Тя вдъхна аромата му. Толкова познат и все пак нов. Пръстите й се вплетоха в косата му, превърната в бронзови и златни кичури от слънцето, после тя ги сви и го придърпа още по-близо до себе си.

Плъзнаха се върху гладките бели чаршафи, потънаха в парфюма на единствената червена роза. Още въздишки, унесени движения. Ласка, нежно докосване като шепот върху кожата й. Погали лицето му и се разтвори — с тялото и сърцето си — когато откри с него страстта, обвита в нежността на романтиката.

Това бе всичко, което бе искала, за което някога бе мечтала. Нежност и гореща страст. И докато даваше от себе си все повече и повече, тя се изпълваше докрай, докато най-сетне бе замаяна от любов.

Неговата плът до нейната, толкова топла, й носеше тиха радост дори и когато пулсът й се ускоряваше. Устните му се притискаха към сърцето й, което биеше за него.

Дали той го знаеше? Усещаше ли го?

И когато той я поведе към върха, много бавно, неговото име — само името му — разцъфна в сърцето й.

Тя замъгляваше съзнанието му като сребърна омая, искреше в кръвта му като шампанско. Всяко сладостно движение, всяка въздишка, всяко докосване го съблазняваха, омагьосваха.

Когато я доведе до оргазъм, когато преля като вълна, тя прошепна името му. И се усмихна.

Нещо вътре в него се пречупи.

— Толкова си красива — промърмори той. — Невъзможно красива.

— Чувствам се красива, когато ти ме гледаш.

Докосна нежно с пръсти гърдите й и видя как в очите й грейна ново удоволствие. Сведе устни, вкуси я с език и зъби и усети как тялото й потръпва с ново желание.

— Искам те — дъхът й секна, когато се изви под него. — Ти си този, когото искам, Джак.

Обви го и го погълна, движейки се заедно с него в бавен и сладостен ритъм. Обграден отвсякъде, той се изгуби в нея.

Заситен, той я притискаше до себе си и мислите му витаеха.

— Няма ли начин да се измъкнем от работа утре и да си останем тук?

— Ммм — пръстите й си играеха с косата му. — Не и този път. Но идеята е добра.

— При това положение ще трябва да станем в ранни зори.

— Забелязала съм, че често се справям по-добре, ако не спя изобщо, вместо само час-два.

Той вдигна глава и й се усмихна.

— Чудно. И аз си мислех същото.

— Би било срамота да не изпием и останалото шампанско и да не хапнем от онези прелестни ягоди, покрити с шоколад.

— Направо престъпление. Стой тук. Не мърдай. Отивам да ги донеса.

Тя се протегна и въздъхна.

— Никъде не мърдам.