Нора Робъртс
Легло от рози (16)

Петнадесета глава

— Реагирах пресилено.

След един напрегнат ден, през който неведнъж бе премисляла поведението на Джак, Ема най-сетне се бе успокоила.

— Ние ще отсъдим дали е било така — Лоръл зае мястото си в салона на третия етаж, после захапа парче от феноменалната домашна пица на госпожа Грейди.

— Не е направил нищо лошо. Дори не е казал нищо лошо. Ядосана съм на себе си.

— Добре, но ти имаш навика да се ядосваш на себе си, вместо на другите. Дори когато другите го заслужават — Мак си наля чаша вино и подаде бутилката на Лоръл.

— Не. Мъча се да преодолея последствията от огромно количество текила. Може да ми отнеме няколко дни.

— Не съм такава — Ема се намръщи на пицата си. — От думите ти излиза, че съм наивна глупачка.

— Не си глупачка. Просто си много толерантна и състрадателна по природа — Ема вдигна чашата си и Мак я напълни. — Затова, когато се ядосаш на някого, наистина е сериозно.

— Не съм мекушава — отвърна Ема.

— Това, че не си корава като нас, не те прави мекушава — изтъкна Лоръл.

— Мога да бъда корава.

— Можеш — съгласи се Мак и потупа окуражително Ема по рамото. — Имаш нужните умения и сили. В повечето случаи просто не ти стига смелост.

— Това, да си добър по душа, не е недостатък на характера — прекъсна ги Паркър. — Иска ми се да вярвам, че всички сме добри по душа.

— Освен мен — Лоръл вдигна кутията си диетична кола.

— Да, освен теб. Защо просто не ни кажеш какво те е разстроило, Ема?

— Ще ви прозвучи глупаво, дори дребнаво — загледа се замислено във виното си, а после сведе поглед към бонбоненорозовия лак на ноктите на краката си. — Той просто пази личното си пространство, дома си. Не е казал нищо наистина, но има някаква невидима граница около територията му. Всъщност казвал го е и по-рано. Ти го помниш, Мак.

— Подскажи ми.

— Беше миналата зима, когато реши да преустроиш спалнята си. Да разшириш гардероба. Беше откачила, задето Картър е оставил някои свои вещи при теб. Тогава се отби Джак и се съгласи с теб. Наговори всички онези неща за това какво се случва, когато оставиш човека, с когото имаш връзка, да маркира територията си.

— По-скоро се шегуваше. Но ти се ядоса — спомни си Мак. — Тръгна си.

— Каза, че жените започват да си оставят нещата по целия плот в банята, а после искат и чекмедже. И преди да се усетиш, превземат територията ти. Сякаш, ако си оставил четката си за зъби там, това значи, че си готов да хукнеш за пръстен към „Тифани“.

— Развикал се е, защото си искала да си оставиш четката в банята му? — попита невярващо Лоръл.

— Не. Не точно, защото изобщо не съм споменавала проклетата четка. Но всъщност става въпрос за това. Дори и когато излизаме навън и неговата къща е по-близо, винаги се връщаме тук. Снощи го попитах дали мога да остана при него, защото бездруго трябва да съм в града сутринта, а той… той се поколеба.

— Може би домът му не е бил за показване — предположи Мак. — Трябвало е да помисли дали не е оставил мръсни чорапи или списания с голи мацки някъде наоколо и дали е сменял бельото в спалнята през последното десетилетие.

— Не е това. Домът му винаги е чист и подреден, което вероятно е част от проблема. Той обича всичко да е на мястото си. Като Паркър.

— Хей.

— Така е — повтори Ема с усмивка, в която имаше много любов и извинение. — Такъв е по природа. Въпросът е, че ти няма да имаш нищо против, ако някой си остави четката за зъби, след като е преспал при теб. Просто ще сложиш тази четка на подходящото място.

— Кой е мъжът? Мога ли да получа име, адрес и снимка?

Поуспокоена, Ема успя да се разсмее.

— На теория. Както и да е. Докато закусвахме, аз подхвърлих, че ще ходя на пазар. И понеже му бяха свършили млякото и яйцата, предложих да купя. И тогава го забелязах отново. Същото колебание, преди да благодари и да откаже. Но върхът беше, когато се качи горе. Тъкмо си слагах грим и вярно, виновна съм, бях разхвърляла нещата си по плота в банята. На лицето му се появи онова изражение, което показва, че е раздразнен и нещо го кара да стои… нащрек. Казах ви, че ще прозвучи глупаво.

— Не е глупаво — поправи я Паркър. — Почувствала си се нежелана и неканена.

— Да — Ема затвори очи. — Точно така. Не мисля, че го е направил нарочно и дори, че го съзнава напълно, но…

— Няма значение. Всъщност неволната обида е по-лоша.

— Да — повтори Ема и погледна Паркър с благодарност. — Благодаря ти.

— Какво направи ти? — попита Лоръл.

— Да направя ли?

— Да, Ем, какво направи. Каза ли му например да не се впряга толкова, защото това е само четка за зъби или спирала за мигли все пак.

— Той отиде на работа, а аз прекарах половин час в разтребване и се погрижих да не оставя и прашинка от проклетата спирала в скъпоценното му лично пространство.

— О, да, това ще му даде да разбере — обади се Лоръл. — Аз щях да си сваля сутиена и да го окача на душа, а после да му оставя любовно послание с червило на огледалото. О, и щях да купя огромна кутия с тампони и да оставя и тях на плота. Да му е за урок.

— Няма ли така да подкрепиш неговата теза?

— Не, защото няма никакво право. Вие спите заедно. Независимо в чие легло сте в момента, другият има нужда от някои вещи от първа необходимост. Ти дразниш ли се, когато той остави четката си за зъби или самобръсначката си у вас?

— Не ги оставя. Никога.

— О, стига. Не ми казвай, че никога не забравя да…

— Никога.

— О, боже — Лоръл се облегна назад. — Истински маниак, а?

Мак вдигна ръка и се усмихна гузно.

— Искам само да кажа, че и аз бях такава донякъде. Е, не толкова… вманиачена. Понякога забравях или оставях свои неща у Картър, както и той. Но именно това ме подтикна към онова, за което говореше, Ем. Сакото му, самобръсначката му, всички онези неща, пръснати сред моите. Не самите вещи, колкото онова, което означаваха. Че той е тук. Наистина е тук и не е само секс. Не е нещо незначително и маловажно. А истинско — Мак вдигна рамене, разпери ръце. — Паникьосах се. Един невероятен мъж беше влюбен в мен и аз се изплаших. Джак вероятно изпитва нещо подобно.

— Не съм споменала нищо за любов.

— Може би трябва — Паркър се надигна и подви крака под тялото си. — По-добре сложи картите на масата. Ако той не знае какво изпитваш, Ема, как би могъл да вземе под внимание тези чувства?

— Не искам да взема под внимание моите чувства. Искам само да чувства онова, което чувства, да бъде, какъвто е. Ако не беше такъв, какъвто е, изобщо нямаше да се влюбя в него — тя въздъхна и отпи от виното. Защо ли някога съм си мислила, че да си влюбен, е прекрасно?

— Така е, след като изгладите недоразуменията — увери я Мак.

— Част от проблема е, че вече го познавам достатъчно добре и мога да усетя и най-незабележимата реакция… — тя изпусна дълга въздишка и отпи от виното. — Мисля, че не трябва да съм толкова чувствителна. Просто трябва да спра да виждам всичко в романтична светлина.

— Трябва да чувстваш онова, което чувстваш, и да бъдеш такава, каквато си.

Ема примигна, когато чу собствените си думи от устата на Паркър.

— Така е, нали? И предполагам, че трябва да поговоря с Джак за всичко.

— Аз предпочитам голямата кутия с тампони. Няма нужда от думи — Лоръл сви рамене. — Но щом искаш да се държиш като разумна и зряла жена…

— Не го искам особено, но се уморих да се цупя някъде около обяд. Бих искала да разбера как ще ни се отрази един спокоен разговор. Другата седмица, може би. Вероятно и на двама ни е нужно малко време.

— Трябва да имаме една свободна от работа и от мъже вечер всеки месец.

— Ние така или иначе го правим — напомни Мак на Лоръл.

— Но само спонтанно, което всъщност е добре. Сега обаче, когато половината от нас са обвързани с мъже, трябва да го направим официално. Презареждане на естрогена.

— Никакви мъже, никаква работа — Ема кимна. — Звучи…

Телефонът на Паркър звънна. Тя погледна екрана.

— Уилоу Морън, първата събота на юни. Няма да ми отнеме много време. Здравей, Уилоу! — бодро каза тя в телефона и се запъти към вратата. — Не, няма проблем. Затова съм насреща.

— Е, почти никаква работа. И повече пица за мен — Лоръл си взе още едно парче.

Въпреки няколкото прекъсвания Ема реши, че вечерта е била тъкмо онова, от което е имала нужда. Малко лично пространство, малко време с приятелки. Прибра се у дома с усещането за приятна умора. Докато се качваше към горния етаж, тя мислено прегледа графика си за следващите няколко дни. Нямаше да й остане и миг за отдих, осъзна тя. Но може би тъкмо от това се нуждаеше.

Прекоси стаята и взе телефона, който нарочно бе оставила тук, и забеляза, че има съобщение от Джак на гласовата си поща. Адреналинът й мигновено се покачи. Толкова мигновено, че сама си наложи да остави отново телефона. Едва ли беше нещо спешно, иначе щеше да позвъни в голямата къща.

Можеше да почака до сутринта.

О, кого всъщност заблуждаваше?

Седна на леглото и прослуша съобщението.

„Здравей. Съжалявам, че те изпуснах. Виж, двамата с Дел смятаме да поработим още върху развращаването на Картър и ще го заведем на мач в неделя. Мисля, че бих могъл да се отбия по някое време в събота. Какво ще кажеш да ти върна жеста и да приготвя закуска, преди да отвлечем Картър? Обади ми се, когато можеш. Ще поработя върху някои скици за твоя охладител и… Ще си мисля за теб.

Как си облечена?“

Накара я да се засмее. Винаги успяваше да я разсмее, помисли тя. Беше мило съобщение. Внимателно, забавно, пълно със загриженост.

Какво още искаше?

Всичко, призна си тя. Искаше всичко.

Сериозният разговор можеше да почака. Каза си, че е прекалено заета, за да води такива разговори. Графикът за май беше плътно зает със сватби и тържества по случай Деня на майката. Когато не бе затрупана до уши с цветя, беше затънала в планирането на следващия проект.

Заради натоварения й график беше по-логично Джак да идва при нея, когато и двамата имаха време. Казваше си, че трябва да е благодарна, че има връзка с мъж, който не се оплаква от това, че тя работи през уикендите и до късно вечерта — и на когото можеше да се разчита да й подаде ръка, ако е наоколо.

В един дъждовен майски следобед тя работеше сама. За щастие. Вместо досадното бъбрене на Тинк и Тифани тя чуваше само шумоленето на дъжда и вятъра, които й действаха успокояващо.

Довърши букета за кумата, после стана за миг и се протегна. Обърна се и подскочи като заек, когато забеляза Джак.

Шокираният й писък премина в смях, докато притискаше ръка до гърдите си.

— Господи! Уплаши ме.

— Извинявай. Съжалявам. Чуках, виках, но е трудно да се мериш с божия гняв, изливащ се навън.

— Прогизнал си.

— Да — прокара ръка в косата си и разпръсна капчици наоколо. — Дъждът провали последната ми среща на обекта, затова реших да се отбия. Хубав е — добави той и кимна към букета.

— Нали? Тъкмо щях да го занеса в охладителя и да започна с булчинския. Можеш да си сипеш кафе, да се подсушиш.

— Точно това се надявах да чуя — приближи се да я целуне и погали с длан гърба й. — Донесох скиците, за да ги прегледаш. Когато имаш минутка. Ако времето позволява, ще започнат ремонта при Мак в понеделник сутрин. Рано. Предупредена си.

— Колко вълнуващо. Те знаят ли?

— Първо се отбих в студиото. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

Ема отиде до хладилното помещение, върна се и се настани удобно с цветята, инструментите си и картината, която искаше да създаде, в главата си.

Вдигна очи, когато го чу да се връща.

— Никога досега не съм те гледал как работиш на този етап. Ще ти преча ли?

— Не. Сядай. Говори ми.

— Видях сестра ти днес.

— О?

— Случайно се срещнахме в града. Трябва ли ти снимка или скица?

— Често използвам и двете, но за този… — тя леко тупна с показалец слепоочието си. — Бели къдрави рози, бледа калина за акцент. Лек каскаден ефект и букетът ще бъде едновременно нежен и романтичен. Ще накарам тези испански красавици да разцъфтят напълно.

Джак я наблюдаваше, докато тя подрязваше и връзваше на фона на гръмотевиците, които отекваха навън.

— Мислех, че това е букет.

— Точно така.

— За какво ти е вазата?

— Напоила съм пяната, прикрепих дръжката. Виждаш ли тази част? — тя наведе вазата. — Държа я здраво закрепена във вазата, за да мога да добавям цветята, да придам правилната форма, подходящата извивка.

— Как се справяте, когато другите работят тук заедно с теб?

— Хм?

— Всички ли се нареждате тук? Като на конвейер?

— И да, и не. Всички заставаме тук, но всяка работи по задачата, която съм й определила. Вероятно си мислел, че аз правя част от букета, а после го подавам на Тинк да го довърши.

Тя продължи да работи в тишината, нарушавана от редки гръмотевици и шумоленето на дъжда.

— Нужен ти е Г-образен работен плот — той отново огледа мястото, инструментите, контейнерите. — Или може би с формата на подкова. С чекмеджета и контейнери над и под него. Ти работеше сама, когато проектирах това помещение. Вече не е функционално. Нужно ти е място за компостер за органичните отпадъци, както и контейнер за неорганичния боклук. Тук влизат ли клиенти, докато работите?

Тя засмука пръста, който бе убола на случайно оцелял бодил.

— Понякога.

— Добре.

Джак излезе от стаята.

Върна се, отново мокър до кости, с бележник, който явно бе взел от колата си.

— Продължавай да работиш — каза той. — Искам само да нанеса някои корекции върху проектите, които вече съм нахвърлил. Ще се наложи да преместим тази стена.

— Да я преместим ли? — вниманието й се насочи към него. — Стената?

— Ще я махнем, ще открием работното ти място и изложбената част. Така ще имаш повече и по-функционално работно пространство. Прекалено голямо е за сам човек, но… Извинявай — той вдигна поглед от чертежите си. — Мисля на глас. Досадно е.

— Не, няма нищо — но беше малко странно, помисли си тя, двамата да работят заедно в дъждовния следобед.

Поработиха мълчаливо известно време, при което откри, че Джак обича да си мърмори с молив в ръка. Нямаше нищо против, но се изненада, че има какво да научи за него.

Когато приключи, тя извади букета, вдигна го и го завъртя, за да го огледа от всички страни. И забеляза, че и той я наблюдава.

— Ще изглежда по-пищен и по-нежен, когато розите се разтворят.

— Работиш бързо.

— Този тип букет не изисква много труд — стана и се обърна към голямото огледало. — Роклята е много пищна, с многобройни детайли, затова този по-простичък и семпъл букет ще й подхожда. Никакви висящи панделки, само нежната дъга на цветята. Носи се ето тук, пред талията, с две ръце. Ще бъде…

Погледът й срещна неговия в огледалото и тя долови леко напрежение в очите му.

— Не се тревожи, Джак. Не се упражнявам.

— Хм?

— Трябва да го сложа в охладителя.

Когато се запъти натам с цветята, той се обади откъм вратата на помещението.

— Мислех си, че бялото ти подхожда… Във всеки един смисъл. Но и всичко друго ти отива. Смятах, че никога не носиш цветя, защото е прекалено банално за теб. Но може би и в това греша.

Тя стоеше, заобиколена от ухания и цветя.

— Извинявай, не те чувам.

— Връщам се след минутка.

Тя само поклати глава, когато той отново хукна. Излезе и затвори вратата на хладилното помещение. Трябваше да почисти работния плот, а после да прегледа записките си за следващия ден.

— Винаги изпробвам букетите — каза тя, когато чу стъпките му, — за да съм сигурна, че са удобни за носене, че формата и избраните цветове и материи си подхождат.

— Ясно. Разбирам. И аз хващам чука поне веднъж на всеки обект. Просто за да получа усещане за сградата. Разбирам те, Ема.

— Добре тогава, само исках да… — тя замлъкна, когато забеляза дългата и тънка кутийка в ръката му. — О!

— Имах среща в града и видях това. Сякаш ми извика от витрината на магазина: „Хей, Джак, Ема има нужда от мен“. И си казах, ами да, така си е. Затова…

— Купил си ми подарък — каза само тя, когато той й подаде кутийката.

— Каза, че обичаш да получаваш цветя.

Ема отвори кутийката.

— О, Джак.

Гривната искреше от цветове, ярки и наситени — всеки камък бе малка, перфектно оформена роза.

— Но ти не носиш бижута с цветя.

Изненадата и удоволствието бяха изписани на лицето й, когато вдигна очи.

— Сега вече ще нося. Красива е. Просто прекрасна — извади я и я сложи върху китката си. — Очарована съм.

— Чувството ми е познато. Дай насам, бижутерът ми показа как се закопчава. Ето, плъзга се насам, за да не се вижда.

— Благодаря ти. Толкова е… О, виж.

Той пое ръцете й, изцапани и изподрани от работа, и ги поднесе към устните си.

— Гледам ги. Често.

— Сопвам ти се и ти ми подаряваш гривна с цветя — отпусна се в прегръдките му. — Ще трябва да го правя по-често — въздъхна и затвори очи. — Дъждът е спрял — измърмори тя, после се отдръпна леко. — Трябва да се поизмия, после да помогна за репетицията тази вечер. Но след това можем да пийнем по нещо или да хапнем на двора. Ако искаш да останеш.

— Искам да остана — внезапно очите му станаха много сериозни, докато се взираше в лицето й. — Ема, мисля, че не съм ти казвал достатъчно често колко много държа на теб.

— Знам, че е така — надигна се на пръсти и го целуна нежно. — Знам.

 

 

По-късно, когато тя отиде в голямата къща, Джак порови в шкафовете и намери нужните продукти, за да приготви нещо набързо. Нека да види, че може да сготви, когато се налага, помисли той. А и не очакваше от нея да му готви, когато оставаха у дома.

Както ставаше все по-често, осъзна той.

Дори можеше да приготви много прилично пиршество за двама поне това бе научил от връзката си с една дама, която бе главен готвач в изискан ресторант.

Малко чесън и зехтин, малко подправки и нарязани на ситно домати и можеха да хапнат спагети. Нищо сложно.

Беше й правил закуска и преди, нали така?

Веднъж.

Защо се бе почувствал така, сякаш се възползва от нея, сякаш я приема за даденост, както бе смятал, че правят другите мъже?

Знаеше защо. Съвсем точно, призна си той, докато режеше и кълцаше.

Заради израза на лицето й, когато очите им се бяха срещнали в огледалото, заради онази мигновена болка, преди раздразнението да я заличи.

„Не се упражнявам“.

Той наистина си мислеше за цветята, за гривната. Но инстинктът не я бе подвел напълно. Някъде в подсъзнанието си той се чувстваше… неспокоен. Или… нямаше представа, по дяволите. Но тази гледка — Ема, стиснала букета, го бе разтърсила, призна си той. Само за секунда.

И я беше наранил, засегнал бе чувствата й. Последното нещо, което искаше, бе да я нарани.

Беше му простила и бе загърбила всичко, беше го изтрила от ума си. И не заради гривната, каза си той. Тя не бе от жените, които биха се огънали заради подаръци или биха се нацупили, ако се почувстват засегнат.

Тя беше… Ема.

Може би наистина я бе приемал като даденост на моменти. Това не биваше да се повтаря, след като вече го бе осъзнал. Щеше да е по-внимателен и толкова. Само защото излизаха заедно от…

Сепна се и си поряза пръста. Седем седмици. Не, почти осем, което си бе два месеца. А това на практика беше почти цял сезон.

Четвърт година.

Не помнеше откога не е измервал в месеци времето, в което се е срещал само с една жена.

След няколко седмици щеше да се окаже, че с Ема са прекарали заедно цялата пролет и навлизат в лятото. И той нямаше нищо против, осъзна Джак. И дори нещо повече.

Не би искал да е с никоя друга.

Беше хубаво. Каквото и да означаваше това, беше му хубаво да знае, че тя ще се върне скоро и двамата ще хапнат заедно на двора. Наля си чаша вино и се зае да задушава чесъна.

— Наздраве за остатъка от пролетта — каза си той и вдигна чаша, — а също и за предстоящото лято.

 

 

— Тревога! — Покатерена на върха на стълбата, с гирлянди в ръцете, Ема изви глава, за да види дисплея на пейджъра, който бе закачен за колана на панталона й. — По дяволите. Гадост. Бойна тревога. Бийч, налага се ти да довършиш гирляндите. Тиф, венците. Тиф, ти отговаряш за всичко.

Тя побърза да слезе и Джак пристъпи напред.

— Внимателно. Не е въпрос на живот и смърт.

— Напротив, Паркър е дала сигнал „тревога“. Ела с мен. Понякога още един чифт ръце, особено мъжки, могат да се окажат много полезни. Ако е нещо само за жени, може би ще се върнеш тук да помогнеш с покриването на столовете. По дяволите. Движех се точно по график.

— Ще успееш.

Тя хукна като светкавица, прекоси терасата, изкачи на един дъх стълбите — които тепърва трябваше да се украсяват — и нахлу в коридора пред Булчинския апартамент.

Завари пълен хаос и истерия.

Тълпа от хора бе изпълнила коридора и всички бяха в различни стадии на обличане. Гласовете вече минаваха в регистъра, който само кучетата чуват. Сълзите се лееха като порой.

Сред цялата бъркотия Паркър стоеше като островче на спокойствието в бурно море. Но Ема забеляза хищните пръсти на отчаянието, които посягаха да я докопат.

— Успокойте се всички! Всичко ще бъде наред. Но трябва да се успокоите и да ме чуете. Моля ви, госпожо Карстеърс, моля, седнете тук. Само седнете за миг, поемете си въздух.

— Но моето бебче, милото ми бебче.

Картър си проби път напред — истински смелчага, и хвана хлипащата жена под ръка.

— Елате насам, седнете.

— Нещо трябва да се направи. Трябва да се направи.

Ема позна майката на булката. Не плачеше — засега, но лицето й придобиваше цвета на домат. Тъкмо понечи да поеме нея или някой друг, който се нуждае от помощ, за да освободи Паркър, когато рязко изсвирване проряза въздуха и настъпи шокиращо мълчание.

— Добре, просто престанете всички! — разпореди се Лоръл. Беше с готварска престилка, оплескана, както изглеждаше, с малинов сироп.

Паркър се възползва от шанса.

— Господин Карстеърс, защо не поседнете за миг до жена си? Младоженецът и шаферите му могат да се върнат в апартамента си, Картър ще им помогне. Госпожо Принстън, Лоръл ще заведе вас и съпруга ви на долния етаж. Да пийнете чаша чай. Дайте ми само петнайсет минути. Джак, би ли слязъл с Лоръл? Да предложим чай на господин и госпожа Карстеърс.

— А мъничко уиски? — попита господин Принстън.

— Разбира се. Само кажете на Джак какво предпочитате. Ема, можеш да ми помогнеш в Булчинския апартамент. Петнайсет минути, за всички се отнася. Само запазете спокойствие.

— Какво става? — попита Ема.

— Обяснявам набързо. Две от шаферките са с ужасен махмурлук и едната повръщаше зверски в банята преди минута. ММ се разстроила, когато отишла в Младоженския апартамент да види сина си, което на свой ред подразнило МБ — двете не се разбират особено добре. Разменили реплики, кипнали порядъчно и продължиха в същия дух, когато се появиха ядосани в Булчинския апартамент. Цялата драма явно дойде в повече на кумата, която е бременна в осмия месец и сега е с контракции.

— О, господи. Има контракции? В момента ли?

— Това са контракции на Бракстън-Хикс — лицето на Паркър изразяваше твърда решимост и непоколебима воля. — Съпругът й се обади на лекаря и кумата го убеди да ни позволи сами да засичаме времето между контракциите засега. Мак и булката, както и останалите шаферки, които в момента не повръщат и не оплакват съдбата си, са до нея. Двете с булката са единствените, които запазиха самообладание. Като изключим Мак. Това е.

Паркър пое въздух и го задържа, после отвори вратата на Булчинския апартамент.

Кумата лежеше облегната на малкото диванче, бледа, но видимо спокойна, а булката — с пелерина от фризьорката, метната върху корсета и жартиерите — беше коленичила до нея. В другия край на стаята Мак предлагаше студен компрес на една шаферка.

— Как си? — попита Паркър и побърза да отиде при бременната. — Искаш ли да извикам съпруга ти?

— Не. Нека остане с Пийт. Аз съм добре, наистина. Не съм имала контракции цели десет минути.

— Почти дванайсет са вече — поправи я булката и показа хронометъра.

— Маги, много съжалявам.

— Престани да го повтаряш — булката потърка окуражително рамото на приятелката си. — Всичко ще бъде наред.

— Трябва да си довършиш прическата и грима. Трябва…

— Мога да почакам. Всичко може да почака.

— Всъщност това е добра идея — намеси се Паркър с тон, който бе едновременно бодър, делови и жизнерадостен. — Ако не ти е удобно тук, Джийни, можем да те преместим в моята стая. Там е по-тихо.

— Не, тук съм добре, наистина. И бих искала да видя всичко. Мисля, че пак заспа — тя потупа издутината на корема си. Честно. Джен е по-зле, отколкото аз.

— Аз съм идиотка — шаферката с бледозелено лице затвори очи. — Маги, моля те, застреляй ме.

— Ще поръчам да донесат малко чай и препечени филийки. Би трябвало да помогне. Междувременно Ема и Мак са на ваше разположение. Връщам се след две минутки. Ако има нови контракции — обърна се Паркър към Ема, — незабавно ми звънни.

— Разчитай на мен. Хайде, Маги, да те разкрасим — тя помогна на Маги да се изправи и я предаде в ръцете на фризьорката. С хронометър в ръка, Ема се настани до бъдещата майка. — Е, Джийни, момче ли е?

— Да, първото ни дете. Има още четири седмици. Бях на преглед в четвъртък. Всичко е наред. И двамата сме добре. Как е майка ми?

На Ема й бе нужен само миг, за да си спомни, че Джийни е сестра на младоженеца.

— Добре е. Превъзбудена и развълнувана естествено, но…

— Съсипана е — Джийни се засмя. — Само един поглед към Пийт в смокинг й стига, за да се облее в сълзи. Чухме хлипанията й чак тук.

— Което, естествено, засегна майка ми жестоко — обади се Маги от въртящия се стол, на който й оправяха прическата. — После двете се нахвърлиха една на друга като питбули. Джен повръщаше в банята, а Шанън беше свита на кълбо.

— Вече съм по-добре — Шанън, дребничка брюнетка, която в момента отпиваше нещо, приличащо на сок от джинджифил, им махна от мястото си.

— Криси е добре, затова изведе децата навън. Вече трябва да се връщат.

Преценила, че нещата в този сектор са под контрол, Ема погледна към Маги.

— Изглежда, подминахме критичните петнайсет минути като интервал между контракциите. Ако Шанън се чувства добре, може да поеме хронометъра, а аз ще изляза да потърся Криси и децата. Говорим за шаферката, малката шаферка с цветята и момченцето, което носи пръстените, нали?

— Да, моля те. Много благодаря. Пълна каша.

— Имало е и по-големи — предаде хронометъра на Шанън, погледна отново Джийни. Лицето й бе възвърнало цвета си. Изглеждаше съвсем спокойна. — Мак, ще удържи ли крепостта?

— Няма проблем. Хей, да направим няколко снимки!

— Каква жестока жена — измърмори Джен.

Ема хукна навън. Забеляза майката на младоженеца, която хлипаше на терасата, закрила лице в кърпичката, докато съпругът й я потупваше по рамото и мърмореше кротко:

— Стига, Иди. За бога.

Заобиколи ги и тръгна към главното стълбище. Паркър вече тичаше нагоре.

— Как е положението?

— Мисля, че може да намалим степента на тревога. Няма нови контракции, едната шаферка с махмурлук е много по-добре, а другата — трудно е да се каже. На булката й оправят прическата, а аз отивам да доведа и последната шаферка с децата.

— В кухнята са, хапват курабийки с мляко. Ако можеш да поемеш малката шаферка и момченцето с пръстените, изпрати голямата шаферка горе. Госпожа Г. приготвя поднос с чай и препечени филийки. Искам да проверя как е младоженецът и да успокоя бъдещия татко, че всичко е наред.

— Отивам. ММ е на терасата, хлипа неутешимо.

Паркър стисна устни.

— Аз ще се оправя с нея.

— Успех — Ема побърза да слезе долу и тръгна към кухнята, когато Джак се появи откъм Голямата зала.

— Моля те, кажи ми, че горе няма жена, която ражда.

— Тази криза, изглежда, отмина.

— Е, слава богу.

— РНБ?

— Моля?

— Родителите на булката?

— Картър е с тях. Изглежда, преподава на техен племенник. А майката си оправя грима или нещо подобно.

— Добре. Трябва да намеря последната шаферка, да я пратя горе и да поема малката шаферка и момчето с пръстените.

Той смръщи вежди и се помъчи да си го представи.

— Както кажеш.

Ема поспря за миг.

— Ти се разбираш добре с децата, доколкото си спомням.

— Погаждаме се. Те са като големите, само че са по-дребни.

— Ако можеш да вземеш момченцето с пръстените — мисля, че е около петгодишно — и да го забавляваш петнайсетина минути, ще бъде чудесно. Можеш да го заведеш в Младоженския апартамент веднага щом получим сигнал, че всичко е под контрол. Аз ще кача момиченцето горе и ще помогна да я облекат — пейджърът й се обади и тя го погледна с тревога. После въздъхна облекчено. — Тревогата е отменена и положението е стабилизирано. Добре.

— Тези деца нямат ли си родители? — попита той, докато я следваше към кухнята.

— Да, но двамата са сред главните участници в церемонията. Децата са брат и сестра, близнаци. Шаферката, която е с тях, е майка им. Таткото е шафер на младоженеца, така че можеш да заведеш горе момченцето след десетина-петнайсет минути. Само изчакай още малко, докато всички се успокоят. След като се погрижа за малката шаферка, трябва да се върна и да довърша украсата навън. И така…

Тя млъкна, пое дъх и се усмихна широко и безгрижно, преди да влезе в кухнята.

Час по-късно булката и шаферките бяха разкрасени, младоженецът и неговите шафери — изтупани и готови. Докато Мак подреждаше групичките за официалните снимки, а Паркър се грижеше двете майки да стоят на безопасно разстояние една от друга, Ема довършваше външната украса.

— Търсиш ли си нова работа? — попита тя Джак, който помагаше да сложат калъфите на последната редица столове.

— Категорично не. Не знам как може да правите това всеки уикенд.

Тя закрепи конусовидни вази с бледорозови божури на облегалките на някои от столовете.

— Никога не скучаем. Тинк, трябва да бягам да се преоблека. Гостите вече пристигат.

— Ние се справяме.

— Според Паркър ще закъснеем само с десетина минути, което е цяло чудо. В кухнята има храна за всички ви, когато приключите тук. Аз ще се върна след петнайсет минути. Джак, иди да пийнеш нещо.

— Такъв беше и моят план.

Ема се върна след дванайсет минути, сменила работните си дрехи с официален черен костюм. Беше заета да слага цветя в бутониерите, когато гласът на Паркър прозвуча в слушалката в ухото й.

— Готови сме в Булчинския апартамент. Пускаме музика. Кавалерите да застанат на местата си.

Слушаше отброяването на последните минути, докато изтупваше ревери и се шегуваше с младоженеца. Забеляза Паркър да строява родителите, а Мак зае позиция за снимки.

Ема отдели един миг, само миг, за да се наслади на гледката отвън. Снежнобелите калъфи на столовете бяха идеален фон за цветята, за зеленото и розовото, преливащи от най-бледите до най-наситени тонове, разцъфтели върху искрящия тюл и дантелата.

После младоженецът зае мястото си, майките — едната просълзена, а другата вероятно малко замаяна от уискито — бяха придружени до столовете им.

Обърна се и взе букетите, които започна да раздава, след като Паркър подреди шаферките.

— Всички изглеждате прекрасно. Държиш ли се, Джийни?

— Бебето е будно, но се държи прилично.

— Маги, ослепителна си.

— О, недей — булката размаха длан пред лицето си. — Не мислех, че ще се разплача, но съм на ръба. Направо ще засрамя свекърва си.

— Вдишваш и издишваш — нареди Паркър. — Бавно и спокойно.

— Добре. Добре. Паркър, ако някога ми се наложи да водя война, ти ще бъдеш моят генерал. Ема, цветята са… Вдишвам, издишвам. Татко!

— Недей — той леко стисна ръката й. — Да не искаш да те водя по пътеката и да хлипам като бебе?

— Ето, почакай — Паркър се пресегна и провря ръка под булото, за да поправи грима на Маги. — Вдигни глава и се усмихни. Добре, първата шаферка да тръгва.

— Ще се видим на другия край, Маги — Джен, все още бледа, но с грейнал поглед, тръгна по пътеката.

— Сега втората шаферка…

Тъй като засега бе приключила със задачите, Ема отстъпи леко встрани и остави Паркър да води парада.

— Честно казано — обади се Джак, който застана до нея, — не вярвах, че ще се справите с този случай. Не и толкова гладко. Аз съм не просто впечатлен, а поразен.

— Имали сме и много по-тежки ситуации.

— Ооо — измърмори той, когато забеляза насълзените й очи.

— Така е. Просто ме връхлита изневиделица. Мисля, че е заради булката, която геройски понесе всичко, но се поддаде на емоциите точно преди големия миг. Но всичко е наред. Виж само усмивката на лицето й. И виж как я гледа младоженецът — тя въздъхна. — Понякога сълзите сами ме връхлитат — добави тя.

— Мисля, че си заслужила това — Джак й подаде чаша вино.

— О, и още как. Благодаря.

Тя промуши ръка под лакътя му, сведе глава върху рамото му. И продължи да гледа сватбата.