Нора Робъртс
Легло от рози (1)

Пролог

Романтиката, според Емалин, правеше живота на една жена нещо много специално. Тя превръщаше всяка жена в красавица, а всеки мъж — в принц. Жена, в чийто живот имаше романтика, живееше в разкош като кралица, защото сърцето й бе истинско съкровище.

Цветя, свещи, дълги разходки на лунна светлина в безлюдна градина… Дори самата мисъл за това я караше да въздиша. Да танцуваш на лунна светлина в уединена градина, това бе върхът на романтиката в нейните представи.

Представяше си всичко — уханието на розите през лятото, музиката, която се носеше през отворените прозорци на балната зала, светлината, която посребряваше очертанията на всичко наоколо също като във филмите. Как щеше да трепти сърцето й; както трептеше сега, докато си го представяше.

Копнееше да танцува на лунна светлина в безлюдна градина.

Беше на единайсет.

И понеже можеше да види съвсем ясно как трябва да бъде — как щеше да бъде всичко — тя описа сцената до най-малка подробност на приятелките си.

Когато си гостуваха с преспиване, говореха безспир, часове наред, за всичко, слушаха музика или гледаха филми. Можеха да останат будни, докогато си поискат, дори цяла нощ. Макар че никоя не бе успяла да го направи. Засега.

Когато преспиването беше у Паркър, им беше позволено да седят или да си играят на терасата пред спалнята й чак до полунощ, стига времето да го позволяваше. През пролетта, любимия й сезон тук, тя обичаше да стои на терасата на спалнята, да се наслаждава на уханието от градините на имението Браун и мириса на зелена трева, ако градинарят бе косил същия ден.

Госпожа Грейди, икономката, им носеше мляко и курабийки. А понякога и кексчета. А госпожа Браун надникваше от време на време, за да види какво правят.

Но през повечето време си бяха само четирите.

— Когато стана преуспяла делова жена в Ню Йорк, няма да имам време за романтика — Лоръл, чиято светлоруса коса беше със зелени кичури, получени с помощта на тубичка отмиваща се боя, сега изпробваше фризьорските си умения върху яркочервената коса на Макензи.

— Задължително е да има романтика — настоя Ема.

— Не, не — прехапала език, Лоръл продължи неуморно да сплита поредния кичур от косата на Мак в дълга и тънка плитка. — Ще стана като леля ми Дженифър. Тя казва на мама, че няма време за женитба и че не й е нужен мъж, за да се чувства пълноценна. Живее в Горен Ийст Сайд и ходи на партита с Мадона. Татко казва, че е сърцеразбивачка. И аз ще стана сърцеразбивачка и ще ходя на партита с Мадона.

— Да бе — изсумтя Мак. Последвалото леко дръпване на плитката само я накара да се разсмее. — Танците са забавни, а предполагам, че и в романтиката няма нищо лошо, стига да не изглупяваш. Майка ми мисли само за романтика. И за пари. Сигурно и за двете. Може би как да получи романтика и пари едновременно.

— Това не е истинска романтика — но Ема потупа нежно Мак по крака, докато го казваше. — Мисля, че романтиката е, когато хората правят разни неща за другия, защото са влюбени. Ще ми се да бяхме достатъчно големи, за да се влюбим — Ема въздъхна дълбоко. — Мисля, че сигурно е прекрасно чувство.

— Трябва да целунем някое момче и да видим как е.

Всички спряха за миг и зяпнаха Паркър. Тя лежеше по корем на леглото си и гледаше как приятелките й си играеха на „Фризьорски салон“.

— Трябва да си изберем момче и да го накараме да ни целуне. Вече сме почти на дванайсет. Трябва да опитаме, за да видим дали ни харесва.

Лоръл присви очи.

— Нещо като експеримент ли?

— Но кого ще целунем? — зачуди се Ема.

— Ще направим списък — Паркър се претърколи и грабна най-новия си бележник от нощното шкафче. На корицата му имаше чифт розови пантофки. — Ще напишем имената на всички момчета, които познаваме, а после ще видим кои смятаме, че е добре да целунем. И защо. Или защо не.

— Това не звучи много романтично.

Паркър се усмихна леко на Ема.

— Все отнякъде трябва да започнем, а списъците винаги са полезни. И така, мисля, че трябва да изключим роднините. Като Дел например — тя говореше за брат си. — Или някой от братята на Ема. Освен това братята на Ема са прекалено стари.

Тя отвори бележника на нова страница.

— И така…

— Понякога си пъхат езика в устата ти.

Изявлението на Мак предизвика писъци, задавено преглъщане и нов смях.

Паркър се смъкна от леглото и седна на пода до Ема.

— Добре, след като направим основния списък, можем да го разделим. „Да“ и „Не“. После можем да избираме от списъка с „Да“. Ако успеем да накараме момчето, което изберем, да ни целуне, после трябва да кажем как е било. И ако си пъхне езика в устата, трябва да знаем какво е било.

— Ами ако изберем някого, а той не иска да ни целуне?

— Ем? — Лоръл закрепи последната плитка и поклати глава. — Всяко момче със сигурност ще иска да целуне теб. Ти си много хубава и разговаряш с тях, сякаш са нормални. Някои момичета направо изглупяват покрай момчетата, но не и ти. Освен това започват да ти порастват гърди.

— Момчетата харесват гърди — мъдро отбеляза Мак. — А ако той не иска да те целуне, тогава просто ти го целуваш. И бездруго не мисля, че е голяма работа.

Ема смяташе, че е. Или поне трябваше да е така. Но все пак съставиха списъка и дори това, че го написаха, ги накара да се смеят. Лоръл и Мак представиха нагледно как едно или друго момче може да пристъпи към момента, а това вече ги накара да се затъркалят по пода от смях, докато накрая господин Фиш, котаракът, избяга от стаята и се сви в гостната на Паркър.

Паркър прибра бележника, когато госпожа Грейди дойде с курабийки и мляко. После идеята да играят на „Музикална група“ ги накара да се заровят всички в дрешника на Паркър, за да намерят сред роклите й подходящо облекло за сцена.

Заспаха на пода или напряко на леглото. Свити на кълбо или изтегнати.

Ема се събуди преди зазоряване. Стаята бе почти тъмна, като се изключат приглушената светлина от нощната лампа и лунното сияние през прозореца.

Някой я бе завил с леко одеяло и бе подпъхнал възглавница под главата й. Винаги ставаше така, когато си гостуваха с преспиване.

Лунната светлина я примами и все още в полусън, тя се запъти към вратата за терасата и излезе навън. Хладният въздух, ухаещ на рози, погали лицето й.

Загледа се в посребрените градини, където властваше пролетта с нейните нежни цветове и меки форми. Стори й се, че чува музиката и се вижда как танцува сред розите и азалиите, сред божурите, които все още криеха листенцата и аромата си в плътно свити топчици.

Почти успяваше да зърне фигурата на партньора си, който я въртеше в танца. Валс, помисли си тя с въздишка. Трябваше да е валс, също като в приказките.

Това бе романтиката, помисли си тя и затвори очи, за да вдъхне нощния въздух.

Някой ден, обеща си тя, щеше да разбере какво е.