Метаданни
Данни
- Серия
- Заслепени
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fulfillment, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Галина Курчатова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 90гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- Dani(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Барбара Делински. Откровения
ИК „Коломбина прес“ ООД, София, 1999
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954–706–063–5
Американска, първо издание
История
- —Добавяне
Девета глава
След такава дълга и бурна любовна нощ Диандра би трябвало на следващия ден да спи до обед. Обаче още в зори вече бе будна. Лежеше тихичко до Грег и се чудеше как ще се справи с факта, че бе влюбена.
От една страна, това бе логично. Съдбите на семействата им бяха сложно преплетени.
От друга страна, нямаше никаква логика. Тя години наред бе мразила първо Грег, после и баща му. Вярно е, че сега виждаше Грег в друга светлина. Но не мислеше, че някога би простила на баща му и това нямаше как да не бъде ябълката на раздора между тях.
И после, работата. Двамата с Грег бяха вицепрезиденти в една и съща корпорация, ала бяха и съперници за магазина в Сан Франциско.
И всичко това, преди да се бе замислила за неговите чувства към нея. Диандра го обичаше, но дали той я обичаше? Никога не й бе казал тези думи, въпреки всичко, което бяха правили предишната нощ. А бяха правили много неща. Тя не си бе представяла, че двама души могат да правят онова, което бяха правили те. Дори сега, като си го спомнеше, се изчервяваше. Ала дали я обичаше?
Внимателно обърна глава да го погледне. Грег лежеше по гръб, дълбоко заспал, косата му бе разрошена, а лицето му спокойно. През изминалите часове това лице й бе станало познато почти колкото собственото й, и още по-скъпо.
Изпитваше смътно чувство за нереалност. От четири дни бяха затворени тук, за да свършат заедно нещо, което никой от тях не искаше да свърши. Нормалният им живот сякаш бе останал на другия край на света. Бяха в нещо като затвор и следователно по-уязвими, отколкото биха били нормално.
Ръката й се вдигна към изумруденото колие. Сигурно за стотен път от понеделник насам се замисли за силата му. Не то я бе накарало да се влюби в Грег. Това Диандра бе сторила сама. Но колието бе създало силовото поле, в което се бе движила. Щеше ли да се разпадне това силово поле, щом махнеше колието? Щяха ли да угаснат чувствата й към Грег?
Не знаеше отговорите на тези въпроси, нито на другите, възникващи от спокойствието, което намираше в прегръдките му. Бъдещето даваше такива обещания… И в същото време никакви обещания. Имаше чувството, че отново бе в онзи лабиринт от чимширени храсти, изгубена и объркана, без да знае накъде да завие.
Тя внезапно осъзна, че най-много имаше нужда да се върне на позната почва. Имаше нужда не само да помисли, а и да помисли при нормални обстоятелства. Имаше нужда да погледне на случилото се откъм света, който познаваше, с надеждата, че ще намери в него някакъв смисъл.
Това означаваше да си тръгне. Самата мисъл за това отвори в нея празнота, ала това й се струваше единственият начин. Не можеше да разсъждава нормално, докато Грег бе наоколо, и макар че в това имаше нещо красиво, то бе и плашещо. Той имаше над нея някаква власт, винаги бе имал, винаги щеше да има. Диандра трябваше да знае точно колко бе уязвима.
С един последен сърцераздирателен поглед към него тя изпълзя тихо от леглото и се върна в стаята си, облече деловите дрехи, които бе носила в понеделник, и събра няколкото неща, които бе донесла. После на пръсти слезе в хола. Спря пред камината, наведе глава и затвори безмълвно очи с надеждата, че постъпва правилно. С треперещи ръце свали изумруденото колие, притисна го за момент към бузата си и го остави в кутията му. После бързо, преди да бе размислила, излезе в студения утринен въздух.
— Защо, по дяволите, го направи? — ревеше в слушалката Грег по-късно същия ден. — Смятах, че снощи сме постигнали нещо. Как мислиш се почувствах, когато се събудих и видях, че си заминала? — изсумтя. — Дотук с доверието. А какво ще кажеш за уважението? Дори не си си направила труда да оставиш бележка. Не си ли помисли, че ще се тревожа? Предположих, че си отишла направо в службата, но не. Не си се върнала и вкъщи. Няколко часа въртя този номер. Къде, по дяволите, си била? — преди да бе успяла да отговори, той отново избухна: — Мислех, че сме изяснили някои неща, ала съм се лъгал. Ти сигурно още мислиш, че съм безчувствен дръвник, щом си решила, че ще те оставя да си отидеш без една дума. Аз се разтревожих, Диандра! — изсмя се грубо. — Но предполагам, че това за теб няма никакво значение. Ти си просто егоистка, както винаги. Избяга оттук, защото не можеше да приемеш това, което се случваше. Може би си мислеше, че аз ще започна да предявявам претенции към скъпоценното ти време. Толкова ли ти е противна идеята за вярност? Или всичко е било заради Сан Франциско? Или — продължи Грег с леден тон — това е твоята перверзна идея за отмъщение? Будалкаш ме, докато се хвана на въдицата, после ме зарязваш? Приятно ли ти беше така да изчезнеш? А? Отговори ми, Диандра!
Ала тя не можеше. Очите й бяха пълни със сълзи, а в гърлото й бе заседнала огромна буца, от която не можеше да произнесе нито звук.
Той нямаше този проблем.
— Е, нека ти кажа нещо, миличка. Тази игра се играе от двама. Ти може и да си ми доставила най-голямото удоволствие в леглото от месеци насам, но не си единствената жена в града. Съвсем не — връзката рязко прекъсна.
Диандра още една минута държа слушалката до ухото си, после я остави бавно да падне край бузата и шията й върху гърдите. Наведе глава и заплака. Притисна слушалката към болката в гърдите си и когато това не помогна, започна да се клати напред-назад. Болката не спираше, не спираха и сълзите.
В живота й бе имало повече случаи, отколкото би искала да преброи, когато се бе чувствала сама. Най-отдавна беше, когато искаше майка си, ала майка и я нямаше. Имаше моменти в колежа, когато най-много от всичко бе искала да е обвързана с мъж, който е обвързан с нея, но подходящият мъж така и не се появи. Затова тя завърши, получи добра диплома й се зарови в „Кейкорп“. Дори и тогава, след дългите дни в службата, много често се връщаше у дома и се чувстваше празна като своя апартамент.
Ала никога не се бе чувствала по-самотна, отколкото в момента.
Не знаеше колко бе държала онемялата слушалка в ръката си. Постепенно спря да плаче и продължаваше да стои, без да знае къде да отиде и какво да направи. Най-накрая, като усети, че й става студено, остави слушалката, отиде в спалнята и се пъхна под завивките. Там, свита под копринените чаршафи и ръчно тъканото одеяло, плака, докато заспа.
Още в събота сутринта, след като реши, че животът трябва да продължи, Диандра отиде на работа. Кабинетът й си беше както го остави в понеделник, само дето върху бюрото й се бе натрупала купчина документи. Тя разсеяно ги прелисти, отдели няколко да ги прегледа по-внимателно и през следващия час гледа през прозореца. Бе доволна, че секретарката й я няма да я гледа как мързелува. Сигурно щеше да я помисли за болна.
Отчаяно влюбена бе точният израз, въпреки че Диандра се опитваше да не се задълбочава в това. Когато не успя да се съсредоточи върху документите на бюрото си, отиде да пазарува — не в „Кейси и Йорк“, а в малките бутици в Джорджтаун.
Съботните тълпи бяха умерени, по някакъв начин успокояващи, тъй като й осигуряваха анонимност, по друг начин разстройващи, защото бяха почти изцяло съставени от хора на двойки или в по-големи групи и я караха да се чувства още по-самотна. И въпреки това бяха по-малкото зло. Не й се връщаше сама в апартамента.
Три пъти мина покрай телефонни автомати. Три пъти прехапа устни и мълчаливо обмисля дали да се обади.
Първия път си помисли за купона, който организираше една приятелка във Вирджиния. Бе поканена и бе отказала много преди да отиде в Бостън; просто защото й беше омръзнало от купони. Чувствата й не се бяха променили.
Втория път си спомни за Антъни Адамс. Той й беше само приятел, а тя имаше нужда от приятел. Но той щеше да й задава въпроси, на които тя нямаше да иска да отговаря. Освен това, приятел или не, имаше чувството, че няма да е честно да изтича при Антъни.
Третия път помисли за Грег. Този път се обърна, защото знаеше, че той нямаше да се зарадва на обаждането й. Грег нямаше високо мнение за нея. Само щеше да си навлече неприятности.
Докато вървеше, ръката й току се вдигаше към шията. Веднъж една продавачка в магазин за бельо дори я погледна разтревожено, сякаш очакваше да умре от задушаване и Диандра реши, че сигурно изглеждаше толкова зле, колкото се чувстваше. Знаеше, че бе абсурдно, ала се чувстваше като одрана. Изумруденото колие бе станало част от нея и като го бе свалила, след него бе останала отворена рана.
Накрая, просто защото вече нямаше сили, си отиде вкъщи и като никога прекара вечерта пред телевизора. Там заспа, там се събуди. Сърдита на себе си, на Грег, на света, измъкна джинсите от чантата, която така и не бе разопаковала, навлече един пуловер, обу си гуменките и излезе да се поразходи из Вашингтон като турист.
Бе толкова самотна. Това я изненадваше, защото бе прекарала с Грег само четири дни, но все си спомняше нещата, които бяха правили заедно, и самотата й ставаше все по-голяма. Единствената й надежда бе, че когато се върнеше на работа в понеделник, когато кабинетът й се напълнеше с хора, които непрекъснато влизат и излизат, щеше да се почувства по-самоуверена. Поне тогава щеше да успее да се справи със самотата си. Винаги досега бе успявала. Сигурно щеше да успее отново да го стори.
Когато се върна на работа в понеделник, кабинетът й наистина бе пълен с хора, които непрекъснато влизаха и излизаха, ала те не облекчиха болката й. Въпреки че се отнасяше професионално към всички, това бе всичко, което получаваха те от нея. Сърцето й бе другаде.
Към края на деня започна да се чуди дали нещата някога ще бъдат същите. Светът й се струваше едноцветен. Изобщо не можеше да намери в себе си ентусиазъм за нищо.
Изпита почти облекчение, когато разяреният Барт се обади да й нареди следващата сутрин да бъде в Палм Бийч. Не й каза никакви подробности и почти не й разреши да продума. Показа й ясно, че трябва да е там, без да задава въпроси.
Тя отиде. Летеше и мислеше, че макар само преди десет дни да бе предприела същото пътуване, сега тези дни й се струваха повече от година. Спомнила си за предишното пътуване, почти очакваше да завари Грег в апартамента на Барт. Когато не го видя, изпита едновременно облекчение и разочарование.
И двете чувства се оказаха преждевременни. Диандра просто бе пристигнала преди него. Половин час по-късно и само няколко минути след като намръщеният Барт дойде при нея в градината, Грег се появи като буреносен облак.
— Дано да има за какво да ме викаш, Барт — изръмжа той, твърде погълнат от собствения си гняв, за да забележи колко ядосан бе Барт. — Прекаляваш.
Барт повиши глас, доколкото му позволяваха възрастта и стилът:
— Ще прекалявам колкото желая, господине. Аз искам някои въпроси и ги искам сега — погледът му прескочи от Грег към Диандра и обратно. — Какво стана?
Диандра страдаше прекалено много, за да му отговори. Достатъчно бе, че виждаше Грег, а сърдитият му поглед бе като нож в раната.
— Това, което стана — кипна Грег, — е, че ти ни изпрати да свършим твоята мръсна работа. Ти не искаше да се занимаваш с всичко това…
— Не те питам за къщата — прекъсна го Барт и рязко махна със съсухрената си ръка. — Пет пари не давам за къщата. Какво стана с колието?
Грег погледна към Диандра и после отново към Барт.
— Нищо не е станало с колието. Оставихме го на камината, точно където го намерихме.
— Но то трябваше да подейства! — възмути се Барт. — Трябваше да подейства като амулет! — погледна към Диандра. — И въпреки това ти в петък рано сутринта си избягала… — погледът му се насочи към Грег. — А ти си заминал същия следобед и цяла събота и неделя никой от вас не се е обаждал на другия, а вчера на работа и двамата сте били като убити.
Диандра започваше да идва на себе си. В това, което приказваше Барт, имаше нещо странно, достатъчно странно, за да притъпи временно болката й.
— За какво говориш? — попита тя предпазливо.
— За колието! — извика той и се разкашля.
Диандра хвърли един разтревожен поглед към Грег, прехвърли се на съседния стол и хвана ръката на Барт.
— Успокой се, моля ти се. Каквото и да се е случило, не си заслужава да се задавиш.
Барт пое въздух, отново се закашля, пое въздух втори път, после трети път. Изглежда се успокояваше само със силата на волята. И наистина, когато отново заговори, гласът му бе почти равен:
— Това колие е част от комплект, който се нарича „Изумрудите на Монклер“.
Диандра погледна въпросително към Грег, а той погледна въпросително към нея. Барт обясни:
— Шарл дьо Монклер е бил френски благородник. Според легендата той си загубил ума по една жена, откраднал я от могъщия дук, за когото била сгодена, и я завел в едно усамотено имение. Подарил й изумрудите като символ на безсмъртната си любов. Те се предавали от поколение на поколение до Френската революция, когато тяхната праправнучка избягала в Америка. Там, за да оживее, тя била принудена да продаде бижутата едно по едно.
Приказката свърши. Ехото от вълните, разбиващи се в брега, изпълваше стаята, ала Диандра не ги чуваше. Сърцето й биеше прекалено силно.
— Как се сдоби с колието? — попита тя.
— Купих го от един приятел, колекционер. Той каза, че то е като стрелата на Купидон. Уверяваше ме, че ще подейства.
Диандра преглътна.
— Как ще подейства? Какво трябваше да направи?
Барт още повече свъси вежди.
— Да ви събере вас двамата! — видимо бе раздразнен, че не го бяха разбрали. — Вие сте родени един за друг! И слепец ще го види. Подхождате си и физически, и интелектуално. Имате общи професионални интереси. Никой от вас не се е женил, защото няма никой друг, от който можете да получите удоволствие за парите си. Вие сте най-доброто, което са постигнали тези две семейства от години насам. Трябва да бъдете заедно. Обаче сте толкова дяволски твърдоглави, че не можете сами да го разберете.
— И затова реши да ни дадеш един тласък — отрони слисано Диандра.
Грег бе ужасен.
— И затова измисли тази глупост, за да ни подхвърлиш колието?
— Не беше глупост — възрази Барт. — Къщата все някога трябваше да се опразни.
— Но нямаш купувач, нали? — настоя Диандра. Тя започваше да чувства как в нея се разгаря същият тлеещ огън, който бе доловила в гласа на Барт.
— През цялото време имам купувачи. Просто ги отпращам.
— Обаче ти ни каза, че сега имаш купувач и трябва къщата да се опразни бързо. Ти си ни използвал, Барт. Как си могъл да го направиш?
— Направих това, което сметнах за правилно.
— Е, не е било правилно — отсече Грег. — Ние с Диандра сме възрастни хора. Имаме право да знаем какво правим и защо го правим и имаме право сами да избираме кого да обичаме.
— Не можеш да насилваш хората за такива неща — подкрепи го тя, ала Барт имаше готов отговор:
— Аз никого не съм насилвал. Колието трябваше да го направи, без вие дори да разберете.
— Колието… — изсумтя Грег. — Без дори да разберем… Как пък не! Това колие може да е едно великолепно бижу, но във всички случаи не е дискретно. Ние от самото начало усетихме силата му.
Старото лице на Барт просия.
— Усетихте ли я? Това е добър знак. Може би просто сте си тръгнали прекалено рано. Не сте го оставили достатъчно да действа.
— Ох, Барт, ти изобщо не слушаш! — извика Диандра. — Това колие… Никое колие не е вълшебно. То не може да прави чудеса. То не може да направи нещо, което не може да стане.
— Ала вие можете! — настоя Барт. Обнадежденото му изражение го накара съвсем да заприлича на елф. — Вие с Грег още преди години трябваше да сте заедно.
Грег енергично тръсна глава:
— Невъзможно.
Диандра се съгласи:
— Грег и аз не можем да се понасяме още от деца, а това беше още преди историята с… — не искаше да го произнесе.
Барт искаше, при това с изненадващо самообладание.
— С вашите родители? Тази история с вашите родители се случи, когато и двамата бяхте в трудна възраст. Ако не беше тя, аз съм сигурен, че щяхте да бъдете заедно. Предопределено е един ден някой Кейси и някой Йорк да се влюбят — погледна мрачно към морето и тъжно промълви: — Веднъж се случи, но беше много късно. Ако само моментът беше по-добър…
Грег се вбеси:
— Цялата тази история беше лъжа и измама. Не ставаше дума за никаква любов.
Диандра бе съгласна:
— Това беше чиста похот.
— Тя го прелъсти…
— Той я прелъсти…
— Я млъкнете и двамата — изръмжа Барт. — Достатъчно ми е трудно и без вашите детински препирни — после призна това, което от гордост след първоначалната си реакция не бе признавал пред никой от семейството: — Никой никого не е прелъстил. Те се обичаха — вдигна ръце, сякаш да каже: „Това е всичко“, после ги отпусна в скута си.
За минута нито Грег, нито Диандра проговориха. Бяха прекалено изненадани.
Пръв се съвзе Грег. Тонът му бе остър и скептичен:
— Тя не го е прелъстила?
Диандра бе също толкова недоверчива:
— Любов?
Барт кимна.
Грег чакаше обяснение и когато не го получи, избухна:
— Разбираш ли какво говориш? Ти казваш, че синът ти съзнателно е измамил жена си и най-добрия си приятел, за да се хване с Аби. Съзнателно, Барт. Това си е направо обвинение. И е много различно от историята, която винаги си ни разправял.
— Аз бях наскърбен. Отначало бях ядосан. Разочарован.
Диандра се поизправи на стола си.
— Ти обвиняваше майка ми за това, което се случи. Гледаше я, сякаш бе нещо мръсно, нещо евтино. Всеки път, когато чуеше името й, обръщаше гръб.
— Не бях прав — отрони той и бавно добави: — Тогава не знаех онова, което знам сега.
За втори път през последните няколко минути след думите му увисна тишина. Този път Диандра бе тази, която се обади много предпазливо:
— Знаеш ли нещо, което ние не знаем?
— Намерих писма — обясни Барт притеснено. — Писма от Аби до Грег. Бяха в моя кабинет. Може Грег да ги е скрил там. Може да е искал да ги намеря, не знам, ала случайно попаднах на тях и ги изчетох до едно.
Диандра седеше на ръба на стола си, вкопчила ръце в скута си.
— И какво пише там?
Барт изсумтя и неохотно призна:
— Тя го е обичала. Разкъсвала се е от тази любов. Чувствала се е виновна, защото е знаела, че Джон и София страдат. През цялото време го е питала какво да прави.
— И ние никога няма да разберем какво й е казвал той, нали? — избухна Грег. Той стоеше прав, със сковани рамене и напрегнати черти. Диандра никога не го бе виждала толкова мрачен.
— Не от неговата ръка — съгласи се Барт. — Но нещичко можем да разберем от писмата на Аби. Тя пише неща като: „Ти ми каза, че и ти чувстваш вината“, или „Ти ни обичаш и двете, и София, и мен“, или „Радвам се, че последната неделя е означавала за теб също толкова много, колкото и за мен.“
— Ясно е, че двамата са се обичали. От писмата е ясно също и че са се опитвали да се овладеят.
Грег изсумтя.
Барт го усмири с поглед и заговори по-силно:
— На едно място в писмата си Аби споменава за години. Това може да значи колко дълго са тлеели чувствата им един към друг и ако е така, трябва да им се възхищаваме, че толкова дълго са се борили. Възможно е флиртуването на Аби до голяма част да е било опит да избяга от чувствата си към Грег. Двамата са се срещнали в неподходящия момент, ала това, което са изпитвали, е било толкова силно, че не са можели да го спрат.
— Похот — измърмори Грег. — Може би споделена, но похот.
Ала Барт поклати глава:
— Не! Било е нещо повече. Очевидно аз съм познавал сина си по-добре, отколкото ти си познавал баща си. Той бе човек, който обичаше. Обичаше майка ти, обичаше теб, а през последните години е обичал Аби. Неговата грешка… Тяхната грешка може би е била, че така и не са направили избор. Аби не е можела да се откаже от обичта си към Джон и Диандра, както и Грег не е можел да се откаже от любовта си към майка ти и към теб — насочи поглед към Диандра и вдигна ръка: — Не казвам, че Аби е била най-добрата майка, както не казвам и че Грег е бил най-добрият баща, но са се опитвали. Опитвали са се да направят всичко и не са успели в нищо. Накрая вероятно са били не по-малко нещастни, ако не и повече, отколкото всички ние.
Грег тихо изруга.
— Да не искаш да кажеш, че са се самоубили с онзи самолет?
— Не — отсече Барт. — Не го вярвам. Не мога да го повярвам. Във всеки случай, никога няма да разберем. Ала въпросът е, че ако онова, което се е случило между вашите родители, ви разделя двамата с Диандра, не би трябвало. Вие трябва да бъдете заедно. Аби и Грег почти успяха. Вие двамата можете най-после да го направите. Би било ужасно жалко, ако любовта, която са преживели вашите родители един към друг, ви попречи да преживеете вашата любов — замълча за момент, после продължи войнствено: — Тези семейства са предопределени да се съединят. Искам една Кейси да се омъжи за един Йорк и искам да го видя, преди да умра.
— По дяволите! — избухна Грег. — Не можеш да програмираш любовта! Не можеш просто да си я поръчаш!
Но не това искаше да чуе Барт. Той се намръщи към плочките на градината и изведнъж заприлича съвсем на осемдесет и четиригодишен.
— Колието трябваше да го направи — прошепна той. — Милър ми обеща, че ще подейства. Платих луди пари, и какво получих? Две сърдити деца и една къща в пълен хаос.
— Къщата — повтори високо Диандра. — Не вярвам, че си се разтревожил за къщата.
— Фредерик може да събере бригада да я опразни за един ден — обади се ядосано Грег. — А колкото до сърдитите деца, ние изобщо нямаше да сме сърдити, ако ти не се беше бъркал. По дяволите, Барт — продължи той заплашително, — не обичам да ме работят. Това е обида за моята интелигентност.
Барт не се уплаши.
— Е, и какво? Значи ви подмамих да отидете в Бостън. Тази работа трябваше да се свърши, а вие сте ми близки хора. Имах право да ви помоля.
Диандра бе не по-малко ядосана от Грег.
— Ти не ни помоли. Ти ни заповяда. Дори когато ти предложихме други възможности, ти настоя да го направим както беше решил. Ала най-лошото от всичко бе, че ни държеше като заложници. Ти ни размахваше пред носа нещо, което знаеше, че и двамата искаме.
Барт я зяпна.
— Никога не съм свързвал Сан Франциско с тази работа.
— Може би не си го казал — възрази Грег. — Но то ти служеше като примамка. Ти знаеше, не и двамата го искаме и че никой от нас няма да даде на другия предимство, като се измъкне от работата в Бостън. Е, нека ти кажа нещо…
— Аз не искам Сан Франциско — прекъсна го решително Диандра. — Можеш да правиш с него каквото искаш, но…
— Но то вече не ни блазни. Това важи и за мен — довърши Грег яростно. — Аз си имам Ню Йорк. Оставам там.
За пръв път Барт изглеждаше стреснат.
— Но… Но вие от самото начало искахте Сан Франциско.
— Аз го исках отпреди началото, обаче това няма значение. Ако има нещо, което научих от цялата тази каша, то е, че един магазин си е един магазин. Нищо повече. Ако искаш вярвай, ако искаш, не, ала животът не е само „Кейси и Йорк“ — замълча за миг, изгледа Барт с отвращение и заяви с треперещ от гняв глас: — Мисля, че знаеш какво можеш да направиш с твоето Сан Франциско — обърна се и излезе.
Диандра би му изръкопляскала, ако не беше и тя бясна. Докато успее да се овладее, Барт заговори:
— Той е ядосан. Когато се успокои, ще разбере, че не е мислел това, което каза.
— Мислеше го — възрази Диандра убедено. — И е прав. Един магазин си е един магазин. Не става за изнудване.
Барт се наежи.
— Един момент, госпожице. Аз никога през живота си не съм падал дотам, че да изнудвам.
— Има и по-фини начини. Обаче фини или не, в този случай не работят. Аз не искам Сан Франциско.
— Значи си глупачка. След като Грег се отказа, магазинът е твой, стига да го поискаш.
— Може и да съм глупачка, но не го искам. Смешно — забеляза тя без следа от усмивка, — дори не мога да си спомня защо съм го искала — изправи се и преметна чантата си през рамо.
Съсухреното тяло на Барт замръзна.
— Не можеш така да ме оставиш в критичен момент.
— Никой не те е оставил в критичен момент. Сещам се за поне десетина души, които искат Сан Франциско и които ще се справят блестящо. Ти ще имаш твоя магазин.
— Ала аз искам да се ожените! — извика той. Гневът, който досега държеше Диандра, бе започнал да отшумява. Под него изплува дълбока тъга.
— Не можем винаги да имаме това, което искаме — промълви тя. — Извинявай — тръгна към вратата.
Зад нея долетя гласът му, сега умолителен:
— Опитай пак, Диандра. Това колие има сила, знам, че има.
Тя също го знаеше. Но силата на бижуто не бе по-голяма от силата на човека, който го носеше. А в този момент изобщо не се чувстваше силна. Страхуваше се, че ще избухне в сълзи, затова хвърли един последен неуверен поглед към Барт и бързо излезе.
Грег отлетя направо за Ню Йорк, ала докато пристигне, гневът му отшумя. На негово място дойде чувството за загуба, по-пронизващо, отколкото някога си бе представял, че бе възможно да изпитва.
По навик разсеяно се качи на едно такси и даде адреса си. После потъна в износената кожена седалка и се опита да се справи с тази загуба.
Тя нямаше нищо общо със Сан Франциско. Изобщо не съжаляваше за решението си. Познаваше Ню Йорк. Нюйоркският клон на „Кейси и Йорк“ бе най-големият, най-престижният, най-предизвикателният. Да оглави клона в Сан Франциско щеше да е нещо ново, но новостите изтощаваха, а къде щеше да бъде той? Щеше да бъде на Западното крайбрежие и да се опитва да се справи със същите проблеми, с които трябваше да се справя на Източното. Е, струваше ли си?
Диандра. Всичко се свеждаше до Диандра. През четирите дни, които бяха прекарали заедно в Бостън, тя бе започнала да значи всичко за него. Не знаеше как се бе случило, определено не вярваше, че скъпоценностите на Монклер бяха създали нещо, което не бе съществувало, ала бе започнал да вижда нещата в нова светлина.
Като „богъл“. Нов ъгъл, нови думи. В Бостън Грег бе видял Диандра в нова светлина. Извън „Кейкорп“. Извън семейството. Тя бе различна жена, не онази, която бе очаквал. Но пък и той сигурно бе различен мъж. По-спокоен. По-открит. По-искрен. Хитрият стар Барт.
Грег нямаше нужда да се чуди къде бе сбъркал. Телефонният разговор с Диандра във Вашингтон. Бе такъв глупак. Бе объркан от толкова странни чувства и като не можа да се справи с тях, ги изля в гняв. Ако бе имало някакъв шанс за тях, тогава той го бе убил.
Тя не се бе опитала да му се обади след това, изобщо не се бе опитвала да му се обади оттогава. В Палм Бийч не му бе казала и две думи и изглеждаше почти толкова нещастна, колкото се чувстваше той. Което бе интересно.
Щеше ли да изглежда толкова нещастна, ако Грег не я интересуваше?
Щеше ли да заяви, че не иска Сан Франциско, дори преди той да бе казал, че не го иска, ако не бе откровена?
Щеше ли да е толкова невинна в сексуалните си реакции, ако бе живяла дивия живот, който винаги й бе приписвал?
Щеше ли да му отдаде душата си в леглото онази последна нощ, ако не таеше същите дълбоки и трайни чувства като него?
Изправи се на седалката и нареди на шофьора да се върне на летището. Трябваше да получи някои отговори и имаше само един човек, който можеше да му ги даде.
Посоката бе Вашингтон. Ала първо трябваше да хвърли още един поглед на онова колие.