Барбара Делински
Откровения (7)

Седма глава

До края на деня Диандра и Грег прелистваха книгите в кабинета, сортираха ги, опаковаха ги в надписани кашони. Бе неприятна работа. С всяка оголена лавица се засилваше чувството за загуба. Помагаше, ако работеха по-бързо. Колкото повече се съсредоточаваха върху работата, толкова по-малко можеха да се замислят върху това, което се бе случило между тях преди малко. Никой от двамата нямаше желание да анализира целувката, прегръдката, думите, които си бяха разменили. Анализирането щеше да предизвика критика — и към себе си, и към другия и ако не поради друга причина, то поне по силата на навика, а тези моменти бяха прекалено ценни като за това. Изглеждаше най-добре да оставят нещата дотук.

За съжаление, докато следобедът минаваше, Диандра откри, че нещата трудно можеха да останат дотук, както бяха сами. Кабинетът бе твърде малък. Грег бе твърде голям. Задачата изискваше прекалено много близост, за да им остави пространство за дишане. Сякаш непрекъснато си блъскаха раменете или коленете и тя усещаше всяко докосване, то отекваше в ударите на сърцето й. Вътрешният й термостат се загряваше повече от обичайното. Сякаш токът на чувствеността, веднъж включен, се само усилваше.

Много пъти слагаше ръка върху изумруденото колие, търсейки утеха. И я получаваше, ала не точно по начина, който бе търсила. Колието я успокояваше. Караше я да чувства, че в дългосрочен план всичко щеше да е наред. То правеше света малко по-светъл.

Но то с нищо не намаляваше дълбоката й пулсираща реакция към Грег и тази реакция се предизвикваше всеки път, когато той се приближеше. Единствената й надежда бе да работи по-усилено и Диандра точно това правеше.

Грег също. Както предишния ден в басейна, той се опитваше да се отърси от сексуалното напрежение, като хвърляше тялото си в друга посока. Странно, че му бе по-лесно точно защото Диандра бе там. Грег бе състезател, тя също. Макар че си разделяха работата, за да свършат по-бързо, като единият сваляше книгите от лавиците, а другият ги опаковаше, един друг се предизвикваха да работят без почивка. Докато късният следобед се изтърколи и последната книга бе в кашоните, и двамата бяха доста уморени.

Диандра се протегна, размачка схванатите мускули на кръста си и огледа стаята, която някога бе обичала. Това вече не бе уютното убежище. Бе се превърнало в нещо празно и голо. И съвсем непознато.

— Потискащо е — обади се тя.

Той бе съгласен. Мъчеше се да не забелязва гърдите й под ризата, когато се протягаше, ала все пак ги бе забелязал и тялото му — което се предполагаше да е изтощено — бързо се бе напрегнало. Намръщи се и се загледа в една особено висока купчина от кашони.

— Барт по-добре знае какво иска да прави с тях. Аз със сигурност не знам.

— Аз също — Диандра се опря на бюрото, но почти веднага скочи и се запъти към вратата.

Малко по-късно Грег я намери седналата най-долното стъпало в коридора. С една ръка подпираше брадичката си, с другата докосваше колието. Въпреки спокойната грация на изумрудите, тя изглеждаше толкова неспокойна, колкото се чувстваше и той. Импулсивно седна на стъпалото до нея.

Диандра завъртя очи.

— Какво има? — попита Грег.

— Направо невероятно. Цяла къща с места за сядане, а ти избра точно моето.

— Не виждам името ти, написано на стъпалото.

— Не, ала аз съм тук.

Той обърна глава и плъзна очи по тялото й.

— Достатъчно си дребна. Ще се съберем.

Тя направи грешката да отвърне на погледа му. Бе седнал наведен напред, с лакти опрени на колене, и фланелата не стигаше до джинсите. Под нея се виждаше изкусителната му плът, а на милиметри над джинсите се подаваше тънка бяла лента, която можеше да е само ластикът на слиповете му.

— Това е проблемът — прошепна Диандра безсилно. Грег се загледа в ръцете си, после й хвърли един кос поглед.

— И на теб ти действа, а? Може би ако минем в друга стая и я атакуваме по същия начин, както кабинета, ще се изтощим. Ако се съсипем, няма да имаме сили и всичко ще бъде наред.

Тя се зачуди. Започваше да мисли, че привличането, което изпитваше към Грег, бе предопределено.

— Според мен или сме наследили нещо от родителите си… Или идва от колието. Няма начин ние с теб да се желаем сами.

— Защото се мразим.

— Точно така.

Грег се вторачи в махагоновата масичка в другия край на коридора. Той не мразеше Диандра. Винаги я бе мразил — или поне така мислеше, но в момента не го чувстваше. Тя можеше още да го дразни, ала през последните четиридесет и осем часа имаше моменти, когато я мислеше за забавна, дори сладка. Това, което някога бе смятал за импулсивност, сега му приличаше повече на спонтанност… А Грег намираше това за изненадващо приятно.

Да, имаше моменти, в които я харесваше и тихото гласче вътре в него, което му казваше да внимава, ставаше все по-тихо и по-тихо. Диандра изглеждаше неподправена, странно неподправена…

Хвърли й един поглед. Тя разглеждаше пода, но когато той се размърда, посрещна погледа му.

— Била ли си някога влюбена? — попита Грег с преднамерено безгрижие.

Диандра поклати глава отрицателно.

— Аз също.

— Някога липсвало ли ти е? — попита на свой ред тя.

Той сви рамене:

— Как мога да знам какво да ми липсва, ако никога не съм го изпитвал?

— Щеше да знаеш. Щеше да го виждаш в другите хора. Щеше някога да се огледаш между приятелите си и да видиш нещо, което би искал да имаш. Щеше да чувстваш празнота.

— Ти чувстваш ли?

Диандра откъсна очи от неговите и погали един грозд диаманти, сякаш бе писмо на азбуката на слепите. После отново погледна към него и кимна:

— Понякога.

— Искаш ли да имаш съпруг?

— Понякога.

— А деца?

— Понякога.

— „Понякога“ не върви, когато става дума за такива неща.

— Може би затова ги нямам. Никога не съм имала желание да се обвързвам. Бях прекалено заета да правя кариера, за да си позволя време за това.

— Струваше ли си?

— Обичам си работата.

— Ала струваше ли си?

Тя се смути. Искаше да му даде честен отговор, но не бе сигурна, че може. Отпусна глава, прокара ръце нагоре-надолу по бедрата си и каза:

— Не е честно. Съвременното общество казва, че жената трябва да работи. То не я признава, ако не носи вкъщи пари, ала ако го прави, откъде ще намери време за съпруг и деца?

— Много жени го правят.

— Никоя не се занимава с това, с което се занимавам аз — Диандра вдигна ръка. — Не се оплаквам. Както вече казах, аз си харесвам работата. И истината е, че сигурно бих била също толкова заета и с всякаква друга професия, просто защото то е в природата ми. Обичам или да правя нещата добре, или изобщо да не ги правя — намръщи се и тихо добави: — Сигурно това ще се отнася и до съпруга и децата. Не мисля, че ще съм добра съпруга и майка, ако се опитвам да се занимавам и с тях, и с „Кейкорп“, а не съм готова да се откажа от „Кейкорп“.

Грег се вгледа в лицето й. Изглеждаше искрено разстроена, но и той бе разстроен. Опитваше се да я разбере, да съчетае различните образи, които виждаше.

— Значи затова никога не си се омъжвала.

— Никога не съм се омъжвала, защото никога не съм се влюбвала.

— Любовта ли е ключът? Би ли се отказала от „Кейкорп“, ако се влюбиш?

— Не съм казала такова нещо.

— Ала би ли се омъжила, ако се влюбиш?

— Не знам! Никога не бих могла да се омъжа, без да се влюбя, но бих могла да се влюбя, без да се омъжа. Всичко ще зависи от това, кой, къде и какъв е мъжът, когото обичам.

— Става много сложно.

— Знам.

— А не би трябвало да бъде. Ти си ходила със страхотни мъже, имала си богат избор, а нищо не ти е трепнало. Такъв страшен съперник ли е „Кейкорп“? И какво всъщност искаш от бизнеса? Целта ти е един ден да станеш президент ли? Или председател на Борда на директорите?

Тонът му не бе груб. Бе общителен, любопитен. Ала думите му докоснаха някаква чувствителна струна в нея. Много й заприлича на стария Грег, точно когато бе свалила защитата си и се бе отворила. Понечи да се изправи.

Той я сграбчи за ръката.

— Стой! Зададох ти един прост въпрос.

— Зададе ми цял куп въпроси, всичките сложни — очите й бяха широко отворени и объркани. — Откъде мога да знам каква ми е целта? Прекалено съм заета да бъда това, което съм, за да имам в момента далечни цели. Точно това се мъчех да ти кажа и ти щеше да го разбереш, ако не се опитваше да се заяждаш с мен. Аз не съм безскрупулно амбициозна. Не се опитвам да ти открадна нито президентството, нито председателството на Борда на директорите.

— Опитваш се да ми откраднеш Сан Франциско — възрази Грег, без да мисли.

— Не да ти го открадна, защото по начало то не е твое. Но съм убедена, че аз съм най-добрата за тази работа — Диандра замълча. — И, само за твое сведение, не съм ходила с никакви кой знае колко страхотни мъже… А и нямам желание. Страхотните мъже имат страхотно его. Нямам време за такива мъже.

— С какви тогава ходиш?

— Не с кой знае колко много — погледна към китката си, колкото можеше да я види между пръстите му. — Имаш ли нещо против?

— Да — той леко я стисна. — Седни пак. Приятно ми е да си седнала до мен.

Тя притисна свободната си ръка към челото и въздъхна.

— Бих искала да не казваш такива неща.

— Няма да казвам такива неща, ако седнеш. Защо трябва винаги да си такава чепата?

— Защото ти все ръчкаш и ръчкаш, докато не ми пробиеш кожата и не влезеш под нея — очите й се отвориха и погледнаха право в неговите. — Това понякога боли, Грег. Защо не можеш да разбереш?

Той си задаваше същия въпрос, като гледаше изписаната на лицето й болка и намери само един възможен отговор:

— Може би защото не съм свикнал да те виждам откъм тази страна — пръстите му около китката й се отпуснаха, Грег я дръпна леко и я освободи.

След моментно колебание, през което време Диандра осъзна, че и на нея й бе приятно да седи до него, тя се отпусна на стъпалото, пъхна ръце между коленете си и ги притисна една към друга.

— Е — попита той, — а сега какво?

— Не знам.

— Искаш ли да атакуваме трапезарията?

— Да ядем или да опаковаме?

— Да опаковаме.

— Не особено.

— Да ядем?

Без да го поглежда, Диандра наклони глава и произнесе замислено:

— Бих хапнала нещичко.

— Аз бих хапнал доста неща.

Сега вече тя го погледна и откри, че в лицето му имаше нещо ужасно мило. Неволно се усмихна.

— Говориш като човек, който от дни не е ял.

Грег поклати глава:

— Говоря като човек, който не е ял от обед и се е занимавал с тежък физически труд — присви очи. — Яде ми се една хубава, дебела, сочна пържола.

— Мислиш ли, че Фредерик има във фризера някоя хубава, дебела, сочна пържола?

— Ти не искаш замразено. Ти искаш прясно.

— В момента бих ял всичко.

— Като например хамбургер? Или пица?

— Ъъъ… Почти всичко.

Диандра искаше да го подразни с напомнянето за снощните мъки, ала като чу отговора му, усмивката й угасна.

— Язва, нали? — попита тя тихо.

Той бързо я погледна, моментално нащрек. Ако си мислеше да използва здравето му като довод да му отнеме Сан Франциско, много се лъжеше. Ако трябваше, щеше да отрича, че страда от нещо повече от лошо храносмилане.

Но гласът й бе нежен, очите й загрижени и това докосна нещо дълбоко в него. Грег сви рамене:

— Малка язва. Нищо, което да не може да се овладее със здравословно хранене.

— А снощи прекалихме.

— Аз прекалих — поправи я той. Вината си бе само негова. — Обикновено съм много внимателен, ала снощи беше весело.

Диандра бе съгласна, обаче имаше някои съмнения.

— Струваше ли си болката?

— Да — отсече Грег веднага и дори след като помисли, повтори: — Да. Животът ми е прекалено организиран; всичко е прекалено подредено, програмирано. Ако язвата се дължи на напрежението, какъв по-добър начин да се преборя с нея от това, да се отпусна и да се забавлявам, а снощи направих точно това — погледна я, като почти я предизвикваше да му възрази.

— Добре — каза тя тихо и добави: — Стига да не се нахвърляш всяка вечер на пържено. Как ще ти понесе пържолата?

Той пое по-свободно въздух.

— Чудесно.

— Къде можем да я изядем?

— В Морския клуб, на брега.

Диандра отчаяно огледа ризата и джинсите, които носеше, и фланелата и джинсите на Грег.

— Ще ни пуснат ли?

— Не в този вид — той погледна часовника си. — Но още имаме време.

Лицето й просветна. После се усмихна.

— Идеята не е лоша — опря се на бедрото му и стана от стъпалото. — Съвсем не е лоша — усмивката й стана дяволита. — Можем да се облечем официално, дълга рокля, фрак — Грег сбърчи нос и тя попита: — А тип градски франт?

— Може би — той се надигна и тръгна нагоре по стълбите. — Или шик, тип кънтри клуб — прокара ръка по гърдите си. — Първо трябва да взема един душ. Чувствам се наистина мърляв.

— Побързай — извика Диандра след него. — Магазинът затваря в шест часа.

Мърляв или не, Грег се чувстваше невероятно весел.

— Ние сме магазинът — заяви той. — Ще отворят заради нас, колкото и да е часът.

Пристигнаха в „Кейси и Йорк“ в пет и четиридесет и пет, така че не се наложи да отварят заради тях. За облекчение и на двамата — с което те се шегуваха — Алекс го нямаше да отбележи тяхното недостойно за внимание появяване. Той си бе тръгнал за днес и бе оставил цял орляк управители да надзирават затварянето.

През тези петнадесет минути Диандра и Грег скитаха из магазина в пълна анонимност. Макар че и двамата бяха идвали тук и преди, никой не бе влизал просто за да се поразходи. Обикаляха от отдел в отдел, разглеждаха разположението, възхищаваха се на витрините, отбелязваха как продавачите се държат с купувачите и сравняваха всичко това със своите магазини.

Въпреки всички недостатъци, които намираха у Алекс, те бяха единодушни, че той е способен администратор. Магазинът бе елегантен, както подхождаше на мястото му, и изглежда се управляваше добре. Въпреки че някои отдели бяха повече или по-малко застъпени в сравнение с Ню Йорк или Вашингтон, търговията бе организирана точно като за Бостън.

След като приключиха с професионалния оглед, се представиха на управителите и се разделиха, за да си изберат дрехи за вечерта. Двадесет минути по-късно, както се бяха уговорили, се срещнаха до ескалатора на първия етаж.

Диандра бе с копринен костюм с копчета отпред, ала го бе закопчала догоре, за да скрие изумруденото колие. Ъглите на яката елегантно се кръстосваха под брадичката й. На раменете й бе наметнато леко вълнено сако. Бледоморавият цвят на коприната и вълната контрастираше с млечнобялата й кожа и гарвановочерната коса.

Грег носеше габардинен панталон, копринена риза с отворена яка и свободно спортно сако. Изглеждаше много висок, много космополитен, много елегантен… Цветът на ризата му бе почти същият като на костюма на Диандра.

— Великите умове мислят еднакво — реши тя, като забеляза, че в бледоморавото Грег изглеждаше много по-мургав и още по-зашеметяващ от обикновеното.

Отначало той не каза нито дума. Не можеше да откъсне очи от нея — от грациозната й шия, обрамчена от яката, от надигащите се под коприната гърди, от дългите й крака, които изглеждаха още по-дълги с тънките високи токчета, и от леката руменина на страните й. Чудеше се дали в края на краищата идеята да се облекат официално се оказа толкова добра. Бе виждал Диандра официална и преди, но никога досега не му бе действала така и в това бе цялата разлика.

— Надявам се — подзе Грег, после се прокашля и започна отново: — Надявам се, че няма да ни вземат за двойка тайни агенти.

Тя се засмя.

— Изглеждаш страхотно — в ръцете си държеше голям плик на „Кейси и Йорк“, в който бяха старите й дрехи.

— Ти също — той взе плика и го пъхна в своя плик, който после преметна през рамо. — Всичко уредено ли е?

Диандра кимна.

— Гладна ли си?

Тя кимна по-енергично.

Без нито дума повече излязоха от магазина и махнаха на едно такси.

Морският клуб се представи достойно — получиха две от най-дебелите и най-сочни пържоли, които някога бяха яли. Ала вниманието им не бе привлечено нито от вечерята, нито от обслужването, нито от изгледа към залива, а един от друг. Въпреки че се познаваха от деца, въпреки че работата им се преплиташе и че се срещаха често, никога досега не бяха седели и разговаряли няколко часа заедно в ресторант, само двамата.

Обсъждаха най-различни неутрални теми — общи познати, „Клетниците“, фондовия пазар. Разменяха си пикантни клюки от „Кейкорп“, после се насочиха към рекламната кампания, която толкова безпокоеше Барт.

Диандра откри, че когато не търсеше как да я жегне, Грег бе най-интересният събеседник, с когото бе разговаряла от години. Той бе интелигентен и отзивчив и въпреки че винаги бе обръщала внимание на различията между тях, тя трябваше да признае, че имаха и много общо.

Мъжът, който цял живот бе смятала за истинско наказание, сякаш бе отлетял на другия край на света. На негово място се бе появил един безкрайно симпатичен мъж. Той й задаваше въпроси, без да се заяжда. Изразяваше своето мнение, без да принизява нейното. Изглежда бе зарязал враждебността си заради доброто прекарване тази вечер.

Диандра се чудеше дали настроението им се бе подобрило заради изпитото вино. Наистина се чувстваше по-добре — по-спокойна, по-малко предпазлива, по-малко отбраняваща се. Това спокойствие не бе съзнателно, то само се бе получило и се самоусилваше. Тя не се бе забавлявала толкова от много, много дълго време. Искаше й се това да продължи.

Бе хубаво, че никой от двамата не спомена за Сан Франциско, нито за техните родители.

И бе хубаво, че носеше колието. Макар и скрито под яката, то бе живо присъствие върху кожата й. Като талисман колието й даваше увереност — и че може да не отстъпи пред Грег, и че е правилно да бъде с него. То й казваше да не гледа бъдещето или миналото, а просто да се наслаждава на настоящето. И Диандра правеше точно това.

Когато стигнаха до десерта, вече непрекъснато се усмихваха. Междувременно бяха пресушили цяла бутилка вино, макар че Грег не можеше да обвини виното за своето лекомислие. Рядко го хващаше. Освен това не само се чувстваше лекомислен, а му бе леко и на сърцето. Виното никога не му бе действало така. Не че би имал нещо против. И лекомислие, и леко сърце бяха за предпочитане пред сексуални желания.

По взаимно съгласие, след като се оказа, че никой от тях не иска десерт, тръгнаха пеша към „Бийкън Хил“. Имаха нужда да се пораздвижат след яденето, а студът във въздуха бе идеалното лекарство за лекомислие — или поне така предполагаха.

Не се оказа така. Докато вървяха весело, хванати под ръка, си спомняха една след друга забавни истории, които трябваше да си разкажат. Смееха се високо и често, без да ги е грижа, че минувачите се обръщат, изненадани от буйното им веселие. Това само им даваше още един повод да се смеят, след като поредният минувач бе отминал. Никога през съзнателния си живот не се бяха държали по този начин глупаво и имаха чувството, че вземат полагаемото им се.

След като лудуваха през административния център, минаха покрай една денонощна видеотека и Грег безапелационно вмъкна Диандра вътре и настоя да вземат нещо, което да пуснат на видеото на Барт. Тръгнаха от щанд на щанд, като добродушно се препираха какво да изберат. Старателно заобикаляха щандовете, на които имаше нещо еротично, и когато най-накрая взеха един нов приключенски филм, имаха чувството, че са направили правилния избор.

Върнаха се в къщата и отново обуха джинсите, за да се разположат по-удобно пред телевизора. Сценката плачеше за пуканки, ала бяха прекалено преяли, за да хапнат каквото и да било, затова отвориха още една бутилка вино. После седнаха един до друг на пода, опрели гърбове на дивана, изгасиха всички лампи и продължиха да се шегуват през първата половина на филма, който при друг случай би бил трилър.

Сюжетът не успя да ги завладее. Първо Грег откри, че може да каже какво ще се случи, преди да се бе случило, после Диандра обяви, че може да произнася репликите преди героите. Вдигаха тост всеки път, когато се оказваха прави, а бяха прави достатъчно често, така че виното не спираше да се лее, което означаваше, че не чувстваха никаква болка, когато се окажеше, че грешат.

След време на Диандра й се доспа. Тя отпусна глава в скута на Грег, затвори очи и след няколко минути се отнесе. И на Грег очите му се затваряха и не можеше напълно да оцени позата й. Той придърпа възглавниците от дивана, пъхна ги под главата си и скоро също заспа. Филмът свърши, без някой от тях да забележи развръзката. Телевизорът автоматично изключи и изпълни тъмната стая с тишина.

Грег се размърда пръв. Бе сънувал еротични сънища и когато се опита да се намести по-удобно, откри обекта на сънищата си от плът и кръв. Главата й вече не бе в скута му, защото по едно време той се бе изтегнал, но се бе сгушила близо до него, преметнала едната си ръка през гърдите му, а другата върху бедрото му.

Със затворени очи зарови лице в косите й. Топлината и ароматът им бяха продължение на неговия сън и то бе толкова приятно, че не направи никакъв опит да се доразсъни. Прокара леко ръка към меката коприна, после наведе глава и я целуна по ухото.

Диандра се размърда. Само главата. Точно толкова, че да му даде по-добър достъп до устните си. Все още почти заспала, реагира инстинктивно на нежността на неговите устни и на топлотата му, като се приближи и към двете. Това бе нейният безмълвен начин да каже: „М-м-м-м, това ми харесва. Хубаво е.“

Грег, сякаш я чу, прокара целувки от ухото към бузата й. Харесваше му гладката й кожа, свежият й аромат, харесваше му, че не трябваше да си проправя път през слоеве грим, за да целуне жената отдолу. Диандра в този смисъл бе чиста. Макар да не можеше да я види в тъмното, знаеше точно какъв оттенък имаше млечнобялата й кожа. Тя бе подканяща, повече от всяка жена, която бе имал или мечтал да има.

За да задълбочи контакта и да си докаже, че е реален, той зарови пръсти в косите й и я задържа, докато устните му покриха нейните. Диандра имаше лек вкус на вино — малко тръпчив, малко сладък. А Грег внезапно бе по-жаден, отколкото преди секунди.

Тя се събуди с приглушен стон. Инстинктивно вдигна ръце, едната към гърдите му, другата към рамото му. Дланите й се опряха, готови да го отблъснат, ала вместо това се вкопчиха в ризата му.

Целувката продължаваше и продължаваше, задълбочаваше се, докато Диандра се оказа също толкова активна, колкото и Грег. Всички остатъци от съня се бяха разсеяли, но все още имаше нещо сънено в срещата на устните им. Бе много ново, много вълнуващо. Бе едновременно най-удовлетворяващото и най-объркващото преживяване в живота й.

Съдба. Това бе единствената дума, която й дойде наум, докато обви ръце около раменете на Грег и се притисна по-близо. Имаше чувството, че бе стигнала до мястото, което й бе предопределено от години, и въпреки че това място бе горещо от страст и в него нямаше нищо спокойно, тя се чувстваше сигурна.

Грег също изпита чувството за нещо дълбоко познато, ала не така умозрително като Диандра. Тялото му бе напрегнато и се молеше за удовлетворение, което само тя можеше да му даде, и с всяка целувка тази нужда се задълбочаваше. Никога по-рано не бе изпитвал такава отчаяна потребност да се слее с една жена. Винаги се бе мислил за самостоятелен, независим, със завидно самообладание, но Диандра доказваше, че не е бил прав. Чувстваше някаква непълнота и тя бе единствената, която можеше да я допълни.

Обви ръце около нея и силно я притисна към тялото си. Когато дори и този натиск не бе достатъчен, я претърколи и наполовина легна върху нея.

Диандра се изви към него, ръцете й се вкопчиха в косата му, а бедрата й плавно се залюляха в такт с него. Дъхът, който задържаше, излезе като тихи стонове от страст.

За Грег всеки стон бе обещание. Всеки обрисуваше картина на телата им, преплетени както сега, ала голи. След това той простена, изправи се на колене и я издърпа.

Докосваше я навсякъде. Ръцете му бяха собственически, на моменти не съвсем нежни, но винаги възбуждащи. Дрехите й не го спираха. Грег лакомо се нахвърли върху раменете й, гърба й, гърдите и корема, и колкото повече я докосваше, толкова повече искаше тя. Обзета бе от неудържима страст и единственото, което чувстваше, бе невероятна, изгаряща топлина. Когато той я привлече и притисна към себе си, Диандра прехапа устни, за да не извика. Разтреперана отвътре, разтвори бедра и не остави никакви съмнения какво иска.

Бързо започнаха да се събличат. Между бързото си накъсано дишане дърпаха копчета и ципове, смъкваха джинси, изритваха нежеланите дрехи настрани. Едва успяха да разкопчеят ризите си и нетърпението ги победи. Тя легна на килима и след миг Грег проникна в нея.

Диандра извика. Колкото и да бе готова за него, тялото й бе напрегнато. Внезапното му физическо присъствие в нея я стресна. Тя заби нокти в гърба му да го спре, но след по-малко от минута бе изпълнена от топлина и от тази топлина страстта пламна като огън, които тлееше и пращеше между тях, подхранван от бавните му, ритмични движения. Диандра посрещна движенията с бедрата си и се включи в ритъма.

Освобождаването дойде с внезапно избухнали пламъци, които я грабнаха, завъртяха я, докато й се зави свят от удоволствие, после я изхвърлиха в мимолетна безсъзнателност. Тя почти не чу вика на Грег, не усети как той се напрегна, не почувства вълните на удоволствие, които преминаха през него, ала дълбоко в себе си усети топлината на неговото освобождаване и това й донесе още едно удовлетворение.

Единствените звуци в стаята бяха от задъханото им накъсано дишане. Изпитал най-голямото удовлетворение в живота си, Грег се изтърколи настрани, привлече я към себе си и здраво я прегърна.

Усети момента, в който тя осъзна какво бе направила.

— Не го казвай — прошепна той и я прегърна още по-силно, за да спре пристъпите на угризения, които я пронизваха. Леко повиши глас: — Не го казвай, защото няма смисъл. Това, което току-що се случи, се случи, защото го искахме. Разбира се, можем да го отдадем на виното, на съня или на това колие, което носиш. Но истината е, че и двамата сме големи хора. И двамата сме разумни, мислещи животни и искахме да правим любов. По дяволите.

Диандра отначало не каза нищо, ала изпита неясно облекчение. Грег вдигна ръка и леко я погали по бузата.

— Благодаря — промълви тя най-после.

— За какво?

— Задето не ми се развика… Не ме обвини, че… Не ме нарече… — не успяваше да завърши нито едно от изреченията, въпреки че те всичките бяха почти едно и също. Първата й мисъл, когато дойде на себе си, бе как той ще реши, че и тя е като майка си. След красотата на това, което току-що бяха споделили, щеше много да я заболи от сравнението.

Грег би могъл да върне благодарностите, ала не повече от нея имаше желание да мисли за родителите им, какво остава да ги споменава. Затова я намести в прегръдките си и въздъхна в косите й.

Дълго лежаха така, въпреки че никой от тях не говореше. Грег мислеше, че не може да си спомни някога да е бил толкова задоволен… И колко забележително бе това. Като любовница Диандра бе изненада. Бе си я представял много опитна, но не беше. Бе пламенна, ала невинна. Колкото и да бе разгорещена, бе го оставила той да я води, а тя го следваше с готовност и докосването й бе диво възбуждащо, но не и добре заучено. Беше много стегната, което значеше, че от доста време не бе правила любов и това му даваше повод за размисъл. Диандра също имаше повод за размисъл, ала нейните мисли се насочваха в малко по-различна посока.

— Грег? — прошепна тя.

— М-м-м-м?

— Ти нали не си стерилен?

За малко да избухне с възмутената реплика: „Да не се шегуваш?“, когато осъзна колко странен бе въпросът. Внимателно отговори:

— Поне не знам. — После попита: — Защо?

— Защото… Мисля…

Обезпокоен от тревогата в гласа й, той я отдръпна от себе си и се вгледа в лицето й. Но в стаята бе прекалено тъмно.

— Какво има?

— Може да имаме проблем — отрони Диандра тихо и извинително. — Аз не се пазих. Изобщо не вземам мерки да се пазя.

Когато значението на думите й достигна до съзнанието му, Грег ахна — не толкова, защото беше разтревожен, а защото не беше. Невероятно, ала в него отново се надигна желание.

— Периодът рисков ли е? — попита той.

— Средно — отговори тя, като се опита да звучи безгрижно, но не успя да скрие нервността си.

— Лесно ли забременяваш?

— Не знам — проплака Диандра.

Грег моментално я привлече към себе си.

— Няма значение. И да си забременяла, това не е краят на света.

— Лесно ти е да го кажеш. Какво те засяга теб?

— Как можа да си го помислиш?

— Хайде, Грег…

— Не, говоря сериозно. Мислиш ли, че ще те хвърля на вълците?

— Като вълците са нашите семейства, които ще започнат…

Той притисна лицето й към рамото си.

— Не го казвай. Моля те. Не тази нощ. Тази нощ е наша и ако от нея се появи дете, то също ще е наше — сниши глас. — Ние ще имаме много красиво дете, Диандра.

Тя простена срещу кожата му.

— Наистина — настоя Грег, като погрешно прие стона й за протест.

— Знам — прошепна Диандра. Изобщо не бе имала намерение да протестира. Мисълта, че може да носи негово дете, й се струваше шокиращо възбуждаща. Осъзна също, че не бе сама. Очевидно това действаше и на Грег. Искаше й се да го докосне, ала й липсваше смелост, затова опря ръка по гърдите му, плъзна я леко надолу и спря близо до пъпа.

Той замръзна.

— Ди?

Тя не отговори, но устните й върху ключицата му се разтвориха.

— Какво правиш? — попита Грег.

— Не знам. Кажи ми да спра. Това е лудост.

Не й каза да спре. Вместо това свали ризата и сутиена й, смъкна и своята риза.

— Искам този път да знам всичко — прошепна той и преди да бе успяла да му напомни, че увеличават риска всеки път, когато се любят, Грег започна да прави точно това.

Ако първият път бе вихър на гореща страст, този втори път бе изпълнен с подробности. Диандра усещаше всичко — пръстите му върху гърдите си, бавното плъзгане на дланите му по бедрата си, езика му. Усещаше и неговото тяло, как се напрягаше от възбуда, как се свиваше коремът му, когато тя плъзгаше ръка надолу.

Бавно обви крака около кръста му, Грег проникна в нея и пое в устните си нейния вик от удоволствие.

Когато по-късно я отнесе в леглото, последните й мисли бяха не за родителите им или за възможността да е бременна, не и за изумруденото колие, което бе пулсирало с нейното удоволствие, а за това, че Грег я бе пожелал, че Грег бе правил любов с нея. Той бе вътре в нея. Тази мисъл, повече от всичко друго, я изпълни докрай.