Барбара Делински
Откровения (5)

Пета глава

Грег я пусна, прекоси стълбищната площадка на втория етаж и се спусна надолу. Звукът от стъпките му потъваше в мокета, с който бяха покрити дъбовите греди, ала в тишината на къщата Диандра ясно чу как входната врата се отваря и миг след това отново се затваря.

Тя не се помръдна. Сърцето й биеше гръмогласно, сякаш й се караше за това, което току-що бе направила. Бавно вдигна ръка и предпазливо докосна устните си, които бяха много меки, топли, влажни. Отпусна ръката си, притисна я към сърцето си в опит да успокои бумтенето му и когато това не помогна, докосна изумруденото колие.

Камъните бяха топли като устните й и макар че не можеха да бъдат меки, имаха същия странно успокояващ ефект. Сякаш й казваха, че всичко е наред. Нуждаеше се от това уверение, затова остана още една минута неподвижна и ги остави да говорят.

После пое дълбоко, макар и малко несигурно, въздух и отиде до махагоновата тоалетка в антрето да се погледне в огледалото. Бе същата жена, каквато бе била винаги — същата коса, същата кожа, същите очи, нос и устни — но нещо бе различно. Нещо сияеше.

Трябва да беше колието, реши Диандра. Отмести ръката си и го погледна, ала то бе наполовина скрито под ризата й. Бавно, почти нервно разтвори яката и огледа скъпоценните камъни върху кожата си. Те отвърнаха на погледа й със самодоволно примигване.

Но не сияеха.

По-нервно вдигна очи към лицето си. Нищо не се бе променило, тя си изглеждаше същата. Наклони глава и реши, че да, може би очите й бяха малко по-разширени, а бузите й малко по-зачервени. Устните й определено бяха по-различни — все още усещаха устните на Грег, все още тръпнеха.

Обаче дали сияеха?

Объркана, отиде в кухнята, ала тя бе прекалено изпълнена с пресни спомени, затова продължи към столовата, после към дневната. Движеше се без посока и отново се озова пред огледалото.

Това, което видя там, не й бе напълно непознато. Но никога не го бе виждала отразено в огледалните стени на заседателната зала на „Кейкорп“, нито в блестящите витрини на магазините по улиците, нито в огледалото за обратно виждане в някое такси. На тези места Диандра обикновено виждаше изписана на лицето си решителност, може би съсредоточеност, удовлетворение, може би умора, ала винаги и самоувереност.

Сега изражението й бе друго. Бе го виждала от време на време в огледалото си вкъщи, най-вече през нощта, понякога рано сутрин. Бе го виждала в моментите, когато бе най-уязвима, когато се чувстваше тъжна и самотна.

Не искаше да се чувства така, затова събра сили и изтича надолу по стълбите да си обуе гуменките. После отиде в дрешника и прехвърли няколко палта, стара мушама и размъкнат пуловер за голф, докато накрая се спря на едно кожено яке, което изглеждаше достатъчно голямо и топло. Облече го, вдигна яката и излезе от къщата.

Вървеше бързо — това не бе трудно в този следобеден час, когато по улиците имаше по-малко хора, отколкото щеше да има след един или два часа. По улица „Чарлс“ имаше няколко нови магазина, който бяха отворили, след като бе идвала за последен път, но тя почти не ги забеляза. Продължи към улица „Бийкън“, после наляво по „Арлингтън“ и тръгна бързо из любимото си място, градския парк. Предполагаше, че ако нещо можеше да заеме съзнанието й с положителни мисли, то щеше да е това.

Донякъде се получи, макар да подозираше, че трикът се дължеше повече на физическата умора, отколкото на пейзажа. Диандра вървеше бързо и обикаляше из възвишенията, после обратно към градината по плетеницата от пътеки.

Постепенно взе да се чувства по-спокойна и по-самоуверена. Започна да изпитва и умора, така че намери една пейка с изглед към езерото с патиците и се отпусна на нея. Оттук можеше да вижда как работниците стягат увеселителните лодки за пролетта.

Точно тук, където прохладният бриз духаше в лицето й, тя си призна, че Грегъри Йорк й действа. Това не бе правилно, защото Диандра не го харесваше и следователно тази връзка нямаше бъдеще, ала той наистина й действаше.

И защо не, запита се тя. Биваше си го. Не, поправи се бързо, не просто си го биваше. Грег имаше лице, фигура, стил. Бе самоходна реклама на радостите от любовта. А Диандра бе и жена, и човек.

Простена тихо, размърда се да се сгуши по-дълбоко в якето и се опита да изхвърли Грег от ума си. Загледа се в три ученички, облечени в джинсови поли, якета и панталони, и се зачуди какво ли лекомислие ги караше да се смеят. Когато те отминаха, прехвърли вниманието си върху двама възрастни мъже, които седяха на една пейка от другата страна на езерото. Лицата им бяха уморени и безизразни. Искаше й се да ги види да се усмихват и когато не се усмихнаха, отмести очи и плъзна поглед през градината, докато се спря на двама младежи, прегърнати до едно дърво.

Наблюдаваше ги без никакви угризения — щом бяха решили да се целуват на обществено място, значи заслужаваха да бъдат наблюдавани. Бяха още ученици, момичето дребничко, момчето по-високо и телата им бяха сплетени така, сякаш имаха намерение много дълго да стоят по този начин. Бяха се прегърнали през кръста и главите им се движеха бавно, без да откъсват устни.

Изпита отвращение и се отвърна. Спомни си подобни чувства на отвращение, когато мъже я бяха целували и тя се бе отвръщала. Но пък може би тогава бе изпитвала не толкова отвращение, колкото разочарование. Не беше девственица и знаеше какво да прави. Ала механичното движение бе едно, а истинското удоволствие — съвсем друго. След като не бе намерила второто с двамата мъже, които за четиринадесет години бе харесвала дотолкова, че да спи с тях, до голяма степен се бе отказала и от първото.

Реакцията й към Грег бе нещо друго. Удоволствието бе последното нещо, което бе очаквала да изпита от неговата целувка, но въпреки това го бе изпитала. Бе се борила срещу него и въпреки това го бе изпитала.

Дали бе заради колието? Или заради Грег? Или заради някакво невидимо качество, някаква химическа реакция, която протичаше между нея и Грег по същия начин, както между техните родители? Грег винаги бе успявал да й подейства, ала никога точно по този начин.

Чудеше се дали майка й бе изпитвала това всепроникващо чувство на разтапяне, това безразсъдство, този глад в ръцете на Грег Старши. Ако да, можеше да разбере защо е била прелъстена.

Но само донякъде. Никоя жена няма право да наранява по този начин съпруга си. Никоя жена няма право да наранява по този начин дъщеря си. А Диандра бе наранена. Тя загуби майка си точно когато най-много имаше нужда от нея и имаше моменти, когато беше бясна заради това. Привличане или не, Аби е трябвало да може да се контролира. Тя имаше отговорности. Трябваше да постави съпруга си и дъщеря си над всякакви вятърничави чувства, които може да е имала. Аби трябваше — и лесно би могла — да се отдалечи от източника на изкушението.

Точно това Диандра знаеше, че би трябвало да направи и самата тя. Би трябвало да остави Грег в Бостън и да си отиде у дома. Ала не можеше. Бе в капан. Първо, бе казала на Барт, че ще му помогне, а Диандра не беше човек, който се отмята от думата си. Второ, Сан Франциско. Повече от всякога искаше този магазин. Той щеше да й даде нова цел, да я държи заета, да запълни тази празнота в живота й, която все повече усещаше. В Сан Франциско щеше да има нов пейзаж, нови хора. И какво по-голямо разстояние можеше да иска, отколкото между Източното и Западното крайбрежие?

Измъкна едната си ръка от джоба и пипна кожата на якето. Бе най-високо качество, от тези, които „Кейси и Йорк“ винаги осигуряваха в най-изисканите си отдели за спортни облекла. Бе със стандартната кройка, която се носеше от години. И все пак якето й се струваше прекалено голямо, за да е било по мярка на Барт, дори в най-добрите му години. Чудеше се чие е.

Грег знаеше. Докато вървеше бавно през градския парк на връщане от плуването, той зърна Диандра, седнала на една пейка и облечена точно с това яке, и иронията на цялата ситуация — след всичко, което се бе случило днес следобед — му дойде твърде много.

Това яке бе принадлежало на баща му.

Грег спря и заби поглед в земята. Бе преплувал седемдесет и две дължини и бе успял не само да си пооправи настроението, а и приятно да се измори. Чувстваше се по-спокоен от преди, по-овладян, приятно отпуснат. Не беше сигурен дали точно в момента иска да се среща с Диандра.

Можеше да се обърне и да тръгне по друга пътека. Знаеше, че може. Или можеше да продължи право към къщата. Погледът й бе сведен, изглеждаше потънала в мисли. Дори нямаше да разбере, че е минал край нея.

Но никога не се бе проявявал като страхливец. И освен това наистина се чувстваше по-спокоен и по-овладян. Можеше да се справи със себе си.

Тръгна преднамерено бавно. Премина моста и зави по пътеката, която водеше към пейката на Диандра. Спря на далечния й край.

Стресната от появяването на неканено човешко същество, тя бързо вдигна очи. Също толкова бързо позна Грег и тревогата й угасна. Сърцето й обаче продължи да се блъска.

Лицето над добре поддържаната му брада бе зачервено. Косата му се бе поразрошила от сушенето. Бе облечен както когато излезе, само дето върху ризата си бе навлякъл една фланела. Фланелата бе избеляла и очевидно се бе свила от прането, така че му стигаше точно до под кръста и ризата висеше изпод нея.

Макар да не бе точно като на рекламен плакат по стандартите на „Кейси и Йорк“, изглеждаше красив по някакъв небрежен начин. В самозащита Диандра откъсна очи от него и се втренчи отвъд езерото.

Той я гледа известно време. Точно в момента тя изглеждаше много самотна, не изисканата делова жена, за каквато винаги я бе мислил, а някак по-достъпна. Сигурно това имаше нещо общо с начина, по който се бе сгушила в якето, сякаш имаше нужда от закрила. Като я гледаше такава, се съмняваше, че ще може да се обърне и да я остави сама.

— Имаш ли нещо против да седна? — попита Грег.

Диандра сви рамене, без да откъсва поглед от езерото.

Той седна, като внимаваше да има достатъчно разстояние между тях. Остави до себе си мократа кърпа и протегна крака. Не бе в настроение да спори и не бе сигурен какво да каже, от което да не последва спор, затова седеше мълчаливо.

Тя не знаеше как да се справи с присъствието му. Нямаше желание да предизвиква съдбата и не го поглеждаше. Ала колкото и да бе странно, изпитваше облекчение, че Грег бе тук. Не разбираше защо трябва да е така, но денят вече не изглеждаше толкова мразовит, както преди малко.

— Как беше плуването? — попита Диандра.

— Добре.

— Басейнът добър ли е?

— Не е лош.

Тя кимна и сведе поглед към мършавата катерица, която притича през алеята. Изглеждаше така, сякаш едва бе преживяла зимата. Патиците, които плуваха в езерото, бяха в по-добро състояние. Разбира се, те бяха ходили на юг.

— Обичах тази приказка — обади се тихо той.

— Аз също.

„Направете път на патенцата“ бе добре позната в дома на Барт. Нито едно дете, което прекарваше повече от един ден зад стените на неговата къща, не излизаше оттам, без да му бъде прочетена. Повечето деца молеха за втори и трети път. Грег бе между тях. Диандра също.

Патиците отлетяха и от другата страна на езерото едно тичащо дете се спъна в корена на голям дъб, падна и заплака. Диандра затаи дъх. Секунда след това майката на детето дотича да го успокои. Диандра издиша.

Грег я наблюдаваше с крайчеца на окото си. Вятърът развяваше косите й, така че невинаги виждаше лицето й, ала видя как детето падна, чу я как рязко пое дъх и се изненада. Не си я бе представял като жена, която би изпитвала майчински инстинкти. Нейната майка ги нямаше. Но пък може би разчиташе прекалено много неща в лекото й ахване.

— Къде е колието? — попита той.

Тя го стрелна с очи и се загледа в моста, където движението започваше да се засилва.

— Нося го.

Една безшумна аларма в главата на Грег се включи.

— Това те прави мишена за нападение.

— Никой не може да го види. Ти си единственият, който знае, че е тук. Не нося чанта и нямам никакви други бижута. Един крадец няма и да ме погледне.

— Шегуваш ли се? — повиши той глас, въпреки всичките си добри намерения. — Ти нямаш нужда да носиш бижута, за да привличаш вниманието. Всеки мъж ще те погледне точно такава, каквато си.

Устните й трепнаха.

— Странно, обаче това не ми звучи като комплимент — отбеляза Диандра.

— Не е комплимент. Не би трябвало да ходиш като стръв.

— Не ходя. Седя. Тихо и ненатрапчиво.

— Не би трябвало да си сама.

— Не съм сама. Ти си тук.

— Преди малко ме нямаше.

Едва сега тя го погледна и шеговито вметна:

— Ако не те познавах, щях да помисля, че си се загрижил.

— Не съвсем — отвърна Грег, ала очите му задържаха нейните и топлината им запали ответна искра, която започна да прескача между тях, разгорещявайки се все повече.

Диандра си помисли, че той изглежда раздърпан, съвсем не като излъсканото градско конте, за какъвто винаги го бе смятала. Установи, че изглежда добре с джинси и развлечена фланела и че с тази брада би могъл да е планинар. Имаше нещо загадъчно в планинарите. Нещо много мъжествено. Нещо мълчаливо привлекателно.

Грег си каза, че отдавна не бе прегръщал жена, която да му пасва толкова добре, колкото Диандра. Реши, че бе точно колкото трябва висока, точно колкото трябва килограми и че с развяната си от вятъра коса, с поруменелите си страни и с почти откритото си лице бе само за целуване. За прегръщане. За правене на любов.

Когато отново заговори, гласът му бе леко дрезгав, леко любопитен, леко несигурен.

— Запитвала ли си се някога какво би се случило, ако не си бяхме толкова неприятни?

Диандра чувстваше въздействието на погледа му от върха на главата си чак до петите. В гърдите й сякаш се събираше топлина. Трябваше да преглътне, преди да успее да отговори:

— Не — прокашля се. — Не, няма смисъл да се запитвам. Никога не сме можели да се понасяме. Никога няма да можем.

— Но се привличаме — той реши, че след като ще работят толкова близко заедно, най-добре проблемът да се постави направо. — Отричаш ли го?

Тя знаеше, че би било глупаво да отрича. Грег бе почувствал, че отговаря на целувката му.

— Не го отричам.

— Е, и?

— Е, и… Какво?

— Можеш ли да се справиш?

Диандра въздъхна, с което трябваше да покаже, че е отегчена. За съжаление ефектът се развали, защото въздишката се получи треперлива.

— Ако питаш дали в минутата, в която влезем в къщата, ще се нахвърля върху теб и ще те изнасиля, отговорът е не. Мога да се справя, Грег. С мен си в безопасност.

Той не бе толкова сигурен. Само мисълта за Диандра, която му се нахвърля, му подейства възбуждащо — и то още преди да се бе замислил за изнасилването.

— Освен това — продължи тя, почувствала потребността да каже нещо, с което да защити мнението си, — всичко е заради колието.

— Кое?

— Привличането между нас.

Грег съвсем не бе толкова сигурен.

— Наистина ли мислиш така?

Диандра кимна и отвърна поглед. Знаеше, че колието има някакво въздействие. Дали то единствено бе виновно за физическото привличане между тях бе интересен въпрос. Не бе сигурна дали бе готова за отговора.

— Мисля, че трябва да не оставаме без работа — реши тя и сериозно се вгледа в очите му. — Мисля, че трябва да се връщаме и да започваме.

Поради липса на по-добро предложение той се надигна от пейката. Двамата с Диандра тръгнаха един до друг по улица „Чарлс“, после нагоре по хълма към къщата на Барт. Не говореха. В нито един момент не се докоснаха. Ала докато вървяха, сякаш набираха скорост и щом стигнаха, бяха готови за работа.

С похвално мъжество довършиха описването на хола. Когато обаче се преместиха в кабинета, нещата станаха по-трудни. И двамата обичаха кабинета. Мисълта да го опразнят — а опаковането на книгите бе едно от малкото неща, които можеха да свършат, дори преди да са се свързали с Барт — бе отвратителна.

Нещо повече, стаята бе малка. Интимна. Работеха рамо до рамо край лавиците и сякаш винаги, когато единият се обърнеше, другият бе там. Много там. И ужасно близо.

Въпреки че кабинетът бе свързан с много спомени и за двамата, никой от тях не бе толкова жив, колкото споменът за целувката по-рано. И тя, и Грег мислеха за нея. Всеки от тях знаеше, че другият мисли за нея, а това водеше до смущение, скованост и напрежение.

По средата на втората лавица Диандра не издържа. Тя остави бележника на бюрото и избяга в люлеещия се стол. Кожата й гореше, ръцете й трепереха. Бе сигурна, че Грег нарочно я измъчва, нарочно стои близо, нарочно се протяга да вади книги по такъв начин, че да подчертае височината и силата си. Той бе звяр, реши Диандра. Един голям, строен, космат звяр. И тя искаше да го пипне.

Тъй като не можеше да го стори, седна на стола и се вторачи в него.

Грег отвърна на погледа й, но не каза нищо. Вместо това мина зад бюрото, взе телефона и набра Ню Йорк.

Диандра знаеше, че той се опитва да се свърже с офиса си. Знаеше, защото същата мисъл скоро й бе минала през ума, когато искаше да си спомни коя бе и откъде идваше. Ала бе закъсняла, както и Грег.

— Там няма никой — съобщи му тя.

Той й обърна гръб и продължи да слуша звъна на телефона, на който би трябвало да отговори личната му секретарка.

— Грег, часът е почти седем вечерта — напомни му Диандра нетърпеливо. — Там няма никой.

Той затръшна слушалката.

— Ние работим. Те защо да не работят?

— Защото те работят от осем и половина сутринта, докато ние се мотаем, ходим да плуваме, разхождаме се… — тя хвърли възмутен поглед към бележника. — И правим глупави списъци — погледна го умолително. — Това е огромна загуба на сили. Ако Барт беше тук, можеше да ни каже какво иска и какво не иска да запази, и какво иска да се направи с нещата, които не иска да запази.

Грег прокара пръсти през косата си, после размачка врата си.

— Това вече сме го минавали, Диандра. Барт не иска да бъде тук. Затова изпрати нас — той вече съжаляваше, че се бе съгласил да дойде, и не само защото не харесваше Диандра. През последните няколко часа се изтезаваше от стройните й бедра, от извивката на гърдите й, от блясъка на косата й, от грациозния начин, по който се движеше. Изтезаваше се от спомена как бе почувствал тялото й срещу своето и съжаляваше затова. Имаше нужда да излезе навън.

— Но всеки може да прави списъци! — възрази тя.

Грег сърдито заобиколи бюрото и се запъти към вратата. Ала точно зад стола й размисли, обърна се и опря ръце на кръста си.

— Вярно е. Всеки може. Но Барт каза ние да ги направим — замълча и вдигна вежди. — Ти искаш ли Сан Франциско?

— Да!

— Е, аз също!

— Значи и двамата трябва да си отидем. Това ще разреши проблема.

Той протегна ръка към вратата:

— Първо дамите, после господата.

Диандра изимитира жеста му:

— Първо възрастта, после красотата.

Грег не помръдна.

— Ти тръгвай първа. Хайде да те видим дали можеш.

— Ти шегуваш ли се? Да си тръгна и да те оставя тук да правиш тъпи списъчета? Няма да ти дам Сан Франциско толкова лесно — стисна очи, притисна юмруци към слепоочията си и процеди през зъби: — Това е последното нещо, което искам да правя през живота си. Имам нужда от почивка. Уморена съм. Гладна съм — отвори рязко очи, защото той я хвана за ръката и я издърпа от стола. — Какво правиш?!

Грег действаше съвсем импулсивно, както рядко му се бе случвало преди.

— Излизаме.

— Ние? Заедно? — тя измъкна ръката си и поклати глава. — Не ми се струва, че това е толкова страхотна идея.

Той рязко я дръпна към себе си.

— Предпочиташ да стоим тук? — попита с дълбок, звучен глас и без да пуска китката й, изви ръката й зад гърба. Държеше я внимателно, ала здраво притисната към високото си мускулесто тяло. — Ако търсиш страхотни идеи, ето ти една — очите му бяха тъмни и чувствени и изразяваха всичко, което двамата усещаха заради това, че през последните няколко часа бяха затворени тук заедно.

Диандра нямаше нужда да се съсредоточава върху горещото бучене във вените си, за да разбере, че си струваше да обърне внимание на предупреждението му. Да останат в кабинета — или всъщност, където и да било в къщата — не бе най-добрата идея.

— Навън — промълви тя. — Да излезем.

Но Грег внезапно реши, че има други идеи. Усещането за Диандра, притисната към него, бе божествено.

— А може би не трябва — промърмори той. — Може би трябва да си останем тук и да видим какво ще стане.

— Ти не искаш това — възрази тя и го погледна нервно. — Ти не ме харесваш.

— Вярно е. Ала това не значи, че между нас няма да е хубаво.

Когато Диандра се опита да се измъкне, Грег със свободната си ръка я прегърна през кръста.

— Пусни ме — заповяда му тя.

Той наведе глава и прошепна в ухото й:

— Наистина ли това искаш?

Диандра затвори очи.

— Да.

— Наистина ли? — попита Грег по-дрезгаво. — Хайде, Диандра, кажи ми истината. Наистина ли искаш да те пусна, или да видим какво става тук? — подчерта въпроса си с леко стискане на кръста й. Тя го почувства да отеква в утробата й.

— Заради колието е! — извика Диандра. — Няма друго. Колието предизвиква това… Това…

— Привличане? Желание? Страст?

— Да!

Той я отдръпна, но само колкото да може да погледне колието. За момент замълча, после промълви:

— Наистина е красиво.

— Ще го сваля!

Очите му се вдигнаха към нейните, ала гласът му бе същият приглушен шепот, както когато бе погледнал към колието.

— Не. Не го прави.

— То създава проблеми.

Грег поклати глава:

— То действа успокояващо. Убива гнева. Прави нещата по-добри.

Но тя не можеше да го види, така че не усещаше успокояването. Усещаше… Усещаше широките гърди на Грег, притиснати срещу гърдите си, мускулестото му тяло, обгърнало нейното.

Тялото й се чувстваше разгорещено и живо.

В отчаянието си вдигна ръка от гърдите му, където го отблъскваше, и докосна скъпоценните камъни. Пръстите й се плъзнаха по изумрудите, диамантите, златото. Диандра изпълни дробовете си със свеж въздух, почувства успокоението и разбра какво се опитваше да й каже Грег. Той бе изпитвал гняв и колието го бе притъпило. Тя бе изпитвала остро желание и колието го бе смекчило.

Бе го задълбочило.

Бе го засилило.

Знаеше, че коленете й треперят и вдигна поглед към Грег, ала той бе погълнат от колието. Пусна китката й и вдигна ръка към шията й. Докосна един изумруд, после грозд диаманти. Сетне с две ръце внимателно разтвори яката на ризата й, за да види по-добре камъните.

Ръцете й вече бяха свободни. Диандра си каза да се обърне и да избяга, но не можеше. Не можеше да направи нищо, освен да затаи дъх, защото внезапно пръстите му вече не докосваха колието. Докосваха кожата й. Много леко. Много нежно.

Очите му потърсиха нейните и я приковаха по друг начин, докато пръстите му се плъзгаха по кожата й. Те погалиха нежното място под брадичката, спуснаха се по шията точно над колието и го обрисуваха. После преминаха по скъпоценните камъни и продължиха пътешествието си, този път надолу. То ги доведе под ризата й към раменете, после обратно.

Влудяващо бавно прокара пръст край извивката на гърдите й и сякаш това не бе достатъчно, за да я възпламени, черните му като въглен очи тлееха от страст.

— Грег, престани — прошепна тя с последни издихания.

— Хайде да се любим — отвърна той също с шепот, обви ръка около нея, наведе глава и захапа леко шията й.

Диандра имаше чувството, че ще припадне. Брадата му върху кожата й бе сама по себе си еротична, а отгоре на това устните му точно върху пулса на врата й я подлудяваха.

Коленете й омекнаха. Тя безпомощно затвори очи и се опря на него, а ръцете й се вкопчиха в ризата му. С последните си остатъци от разсъдък проплака в знак на протест името му.

Грег бе по-възбуден, отколкото му се бе случвало от месеци насам, ала не бе стигнал чак дотам, че да не я разбере.

— Защо? — попита той приглушено.

— Защото…

— Това не е достатъчна причина.

— Защото… Ние не сме любовници…

— Бихме могли да бъдем. Само кажи и бихме могли. Аз те желая, Диандра.

Тя го усещаше. Господи, наистина го усещаше.

— Сутринта ще съжаляваш. Сутринта и аз ще съжалявам.

— Но сега желаеш ли ме? — Диандра не отговори и Грег я отдръпна, а когато тя не пожела да срещне погледа му, хвана брадичката й и вдигна главата й. — Желаеш ли ме? — попита отново. Не толкова заповедническият му глас, колкото властният поглед в очите му я накара да отговори:

— Да! — извика Диандра, после прошепна: — Желая те. Ала няма да правя любов с теб.

Той несигурно пое въздух. Чувстваше се ядосан и безпомощен.

— Само защото не ме харесваш? Откога това има значение?

Тя замръзна.

— Какво значи това?

— Хайде, Диандра. Ти не си невинна.

— Не разбирам накъде биеш.

— Другите ти любовници. Беше ли необходимо да ги харесваш, за да правиш секс с тях?

Ако, който и да било друг мъж в който и да било друг момент я бе обвинил така направо, тя щеше да избухне като бомба. Но след като само преди секунди бе толкова възбудена, Диандра се чувстваше уязвима.

— Недей — помоли тя и поклати глава.

— Какво недей?

— Недей да правиш обобщения въз основа на онова, което искаш да вярваш. Ти не ме познаваш.

— Знам повече, отколкото си мислиш.

— Не — Диандра се отблъсна от него, обви ръце около себе си и се отдалечи. — Ти си беше създал определено мнение за майка ми и си приел, че същите неща са верни и за мен. Ала ти не беше прав за нея, не си прав и за мен. Ти не ме познаваш, Грег, и това е достатъчно добра причина да не се любим.

Обидата в очите й бе също толкова очевидна, както и бледността на лицето й. Грег ги забеляза и двете и за своя изненада изпита разкаяние. Нямаше намерение да й повярва, че бе светица, както не го бе вярвал и за майка й, но не му харесваше това обидено изражение. То го тревожеше — особено след като знаеше, че той бе причината за него.

Наведе глава и няколко пъти вдиша бавно. Когато отново вдигна поглед, се чувстваше по-овладян.

— Мисля, че отново стигнахме до първа точка. Аз излизам. Искаш ли да дойдеш, или предпочиташ да останеш тук сама?

Колкото и да не й се искаше да излезе с Грег, тя имаше още по-малко желание да остане сама. И без това бе прекарала прекалено много самотни нощи, а точно през тази нощ, ако съзнанието й не бе заето, щеше да й е много трудно. Тъй като нямаше да излезе в града сама, реши, че да излезе с него бе по-малката от двете беди.

— Ще дойда.

Той изпита абсурдно чувство на облекчение. Кимна и се насочи към вратата, ала Диандра не се движеше толкова бързо.

— Къде, Грег? Аз не мога да отида на никакво изискано място. Нямам официални дрехи.

Той се обърна на вратата и отговори:

— Аз също — което бе смешно, като се имаше предвид професията им, но разбираемо, като се имаше предвид целта на тяхното пътуване. — Не искам нищо изискано. Искам нещо обикновено и спокойно. Близко до земята. Плебейско. Искам да хапна нещо, малко да се поразходя.

Всичко това й прозвуча добре. И безопасно.

— На пазара?

Грег кимна в знак на съгласие и отиде да си вземе фланелата. Малко след това вече бяха на улицата.

На пазара бе идеално — точно колкото трябваше пълно, точно колкото трябваше шумно, точно колкото трябваше оживено. Тя усети, че се отпуска. Дори нямаше нищо против, когато, докато я водеше, Грег опря леко ръка на кръста й. Жестът бе естествен и незаплашителен.

Известно време се носеха по течението на тълпата — зяпаха по витрините, спираха да погледат уличните изпълнители, отминаваха едно или друго заведение. За съжаление, когато решиха да спрат да вечерят, сякаш всички други бяха решили същото. Пред ресторантите имаше дълги опашки. Грег, за когото се знаеше, че си излиза от ресторанта, когато резервацията му не е спазена до минутата, не бе в настроение да чака. Затова направиха нещо, което и двамата не бяха правили от години. Върнаха се на сергиите за сандвичи, взеха едно тук, друго там, разделиха си почти всичко и с апетит го изядоха до последната хапка.

— Не е най-здравословният начин на хранене — забеляза Диандра, докато бършеше ръцете си от пицата с хартиена салфетка. Вече бе решила, че следващата сутрин ще обикаля отдалеч кантара в банята.

Грег мислеше не толкова за кантара, колкото за предупрежденията на своя лекар. Бе изял няколко яйчни ролца, един хотдог, половин дюнер, който бе прекалено лют за Диандра, и не едно, не две, а три парчета пица.

— Ще оцелеем — обеща той. — А ако не, поне ще умрем щастливи — насочи я да заобиколят една инвалидна количка и се засмя: — Яденето на евтини бързи закуски повдига настроението.

Тя отвърна на усмивката му.

— Мисля, че това е така, защото нарушаваш правилата.

— Аха. Нашият живот е много подреден. Прекалено много официални вечери с дивеч по ловджийски…

— И кафяв ориз. Защо винаги кафяв ориз?

— Представа нямам — погледна я. — Уморена ли си?

— Не.

— Искаш ли да отидем до площад „Харвард“?

Очите й светнаха.

— От години не съм ходила там.

— И аз, ала там има една книжарничка, която е отворена до късно… Поне едно време беше отворена до късно. Може напразно да се разкараме.

— Не че имаме какво по-добро да правим — напомни му Диандра.

— Не — съгласи се Грег по-тихо, опря ръка на коженото яке и внимателно я поведе към страничната врата на пасажа. — Площадът е само на десет минути с метро. Ако книжарницата е затворена, нещо друго ще е отворено. Няма да скучаем.

Последното, за което се вълнуваше Диандра, бе, че ще скучае. Чувстваше се изключително спокойна и й беше приятно. За пръв път, откак се помнеше, не чувстваше напрежението, че трябва да изглежда добре, да се държи както подобава на началник, да е остроумна, интелигентна или интригуваща. Никое от тези неща нямаше значение. Познаваше някои хора в Бостън, но вероятността в десет и половина вечерта във вторник точно тези хора да вървят по точно тази улица, какво остава да се возят на метро, бе нулева. А колкото до Грег, той не влизаше в сметката. И без това не я харесваше, така че нямаше значение какво ще каже или направи тя, нито какво няма да каже или няма да направи. В резултат на това се чувстваше невероятно свободна.

Грег също, ако можеше да се съди по снизходителното му изражение.

— Имам чувството, че съм в отпуск — сподели той, след като лесно намериха места в полупразния вагон, който след това с грохот се понесе към „Кеймбридж“. — Странно, че едно пътуване в метрото може да е такова удоволствие. Това говори нещо за нашия живот.

Диандра знаеше какво има предвид Грег, ала не бе в настроение да философства. Тя се наслаждаваше на ритъма на влака, на надписите по стените, на другите пътници.

— Това място има характер — заяви с усмивка.

Той отвърна на усмивката й. Внимателно наблюдаваше нежните й черти, които толкова контрастираха на обичайното й изражение, и се чудеше дали наистина й бе приятно, или просто бе прекалено уморена, за да поддържа образа си. Никога не я бе виждал такава, дори на семейните събирания. Диандра винаги изглеждаше красива. Сега изглеждаше прелестна, а това бе много различно. Чудеше се дали му действаше точно тази прелест.

Седяха близо един до друг, така че можеше да говори почти шепнешком:

— Къде е колието?

Тя потупа коженото яке. Грег кимна.

Диандра се наведе по-близо и прошепна:

— То всъщност няма сила, нали, Грег?

Очите му бяха приковани върху техните отражения в тъмния прозорец на вагона. Изглеждаха съвсем като много влюбена двойка.

— Не знам.

— Може ли един неодушевен предмет да има сила?

— Не знам дали бих нарекъл това нещо неодушевено. Когато и да го погледна, ми се струва живо.

Тя потрепери.

— Караш ме да се чувствам така, сякаш нося змия — отвратена от тази мисъл, се насочи към по-фантастични теми: — Ние знаем, че колието е старо. Знаем от надписа, че отначало е било подарено с любов. Може би камъните наистина имат някакви тайнствени свойства.

Той бе готов да повярва почти всичко. Ето, сега седеше до вечния си враг в един по разнебитен вагон на метрото, пътуваше към една отворена до късно книжарница в час, в който обикновено си беше у дома и четеше отчети — и му бе много приятно. О, да, бе готов да повярва, че в тези камъни имаше нещо.

— Наистина трябва да се опитаме да се свържем с Барт — подзе Диандра. Тя също виждаше отражението им в стъклото и макар да знаеше, че вероятно седи твърде близо до Грег, не се отместваше. Беше й приятно. Топло. Чувстваше се защитена.

— Можем да правим и други неща, освен да описваме вещите, преди да имаме нужда от него.

Диандра се поколеба, после обясни:

— За колието. Не трябва ли да му се обадим за колието?

Грег се замисли върху това.

— Според мен Фредерик беше прав. Изглежда никой не го търси, което значи, че Барт го е оставил на камината. След като не се е обадил да пита дали сме го намерили, защо трябва да се безпокоим?

Тя знаеше, че има достатъчно причини да се безпокоят, основната, от която бе самата стойност на бижуто. Но знаеше също, че още не й се иска да се разделя с него. То правеше нещо, бе сигурна в това. В края на краищата, двамата с Грег бяха прекарали заедно няколко часа и никой от тях не бе избухнал. Трябваше да има някаква причина за това.

Площад „Харвард“ си бе същият и в същото време различен. Кулите на университета още бяха там, както и кооперативният магазин и табелите като „Извънградска информационна агенция“ и „Урстхауз“, ала бяха започнали да преустройват старите тухлени постройки в шикозни търговски центрове. Магазините и ресторантите определено се бяха преориентирали към юпитата.

Книжарницата, за която говореше Грег, я имаше и бе отворена. Влязоха и обикаляха повече от час, от една зала в друга, от една лавица към друга. Макар често да бяха разделени от книги и хора, ако в който и да било момент я бяха попитали къде е Грег, Диандра веднага можеше да отговори.

И обратното. Всъщност той подозираше, че през не по-малко от половината време гледаше към нея между лавиците, вместо да прелиства книги.

Когато най-накрая излязоха от книжарницата, тръгнаха бавно по улица „Бартъл“.

— Искаш ли кафе? — попита Грег.

Тя се усмихна в знак на благодарност, но поклати глава отрицателно.

— Уморена ли си?

— На път съм да се уморя.

— Да вземем ли такси?

Това я съживи.

— И да развалим всичко? Не! Обичам да се чувствам част от тълпата — още не бе готова да приключи с вечерта. Не бе готова да се озове затворена в тясно пространство с него. Само мисълта за това разбуждаше чувствителността дълбоко в нея.

Ала пътуването с метрото на връщане не бе толкова безгрижно, както на отиване. Първо, вагонът бе почти празен, което само по себе си създаваше някаква интимност. Второ, сега бе още по-късно, време, когато нормалните хора си бяха у дома в леглото, сгушени в прегръдките на любимите си.

Поне Грег мислеше така. Винаги си бе представял какъв ще бъде животът му един ден — щеше да се връща вкъщи, да вечеря насаме със своята жена, да прекарат спокойно, да говорят; да се смеят тихо, заедно да си легнат. Ако имаше секс, страхотно, ако не, прекрасно, защото най-важното щеше да бъде близостта.

Сега, като мислеше за тази близост, се чувстваше объркан, защото изпитваше нещо като близост към Диандра. А това не можеше да бъде. Той я желаеше. Той не я харесваше. Тя бе прекалено агресивна като за неговия вкус, прекалено много му противоречеше, за да му е приятно с нея, прекалено вятърничава, когато ставаше дума за мъже. И хитра… Грег знаеше, че ако не внимава, Диандра бе напълно способна да му измъкне Сан Франциско изпод носа.

И въпреки това изпитваше това усещане за близост. И желанието. Трябва да бе заради колието.

Каквато и да беше причината, когато излязоха от метрото и тръгнаха към къщата, той все повече и повече си мислеше да я прегърне. Тя държеше ръцете си пъхнати на сигурно място в джобовете на якето, главата й бе наведена, но начинът, по който от време на време му хвърляше по някой поглед, начинът, по който стискаше устни и после ги облизваше, начинът, по който вървеше близо до него, подсказваше, че и Диандра чувстваше това привличане.

Грег отвори входната врата, отмести се и я пусна да мине пред него. Тя си свали якето и когато той го взе от ръцете й да го закачи, тихо измърмори нещо в знак на благодарност, обаче не го погледна, и докато Грег оправи якето, вече се бе изкачила до половината на стълбите.

— Няма ли да получа целувка за лека нощ? — подвикна той в отчаянието си.

Диандра спря на стълбите, наведе глава и отговори:

— Не мисля, че това е добра идея.

— Защото знаеш, че няма да спрем дотук — Грег започна да се изкачва. — Знаеш, че накрая бихме стигнали до леглото.

— Не бихме. Аз не бих разрешила.

— Както преди не си разреши да ми отвърнеш? — когато той дойде зад нея, тя затвори очи. Чувстваше присъствието му, чувстваше го с цялото си същество.

— Недей, Грег. Беше много хубава вечер. Не я разваляй.

— Опитвам се да я направя още по-хубава.

Диандра отвори очи и се обърна. Той бе едно стъпало под нея и очите им бяха почти на едно ниво. Това не й даваше кой знае какво предимство, ала намаляваше неговите предимства.

— Не, ти се опитваш да сведеш вечерта до най-малкия й общ знаменател. Защо не можеш да се задоволиш с това, което е?

— Защото те желая.

Тя поклати глава:

— Не е достатъчно добра причина.

— И ти ме желаеш.

— Недей, Грег.

— Само една целувка.

— Не — Диандра въздъхна тъжно. — Целувките усложняват нещата, а те и без тях са достатъчно сложни — обърна се, изкачи стълбите до втория етаж, после влезе в стаята си и затвори вратата.

Ако му се бе развикала, ако го бе нарекла развратник, дори ако му бе казала, че не може да се целува, той веднага щеше да тръгне след нея. Но тя бе тъжна, уморена и объркана и това бе понамалило болката в слабините му.

Всъщност болката се бе придвижила към стомаха му. Грег го осъзна, когато и последните остатъци от желанието отмряха и разбра, че ще си плати за яйчните ролца, лютия дюнер и пицата. Отиде в стаята си, изпи голяма доза лекарство против киселини, взе си един душ и си легна. Знаеше, че ако има късмет, лекарството ще го успокои достатъчно, за да заспи.

Тази нощ нямаше късмет. Един час по-късно все още беше буден и ако имаше някакъв ефект от лекарството, той не можеше да го усети. Наказанието за непокорството му приемаше формата на истинска болка — не достатъчна, за да го разтревожи, ала толкова силна, че да го боли.

Известно време се въртя в леглото, като се мъчеше да намери удобна поза. Когато не успя да я намери, стана и се опита да ходи. Когато и това не помогна, слезе в кухнята, стопли си чаша мляко, изпи половината, докато се въртеше из стаите на втория етаж, после се върна в спалнята си и, проснат върху дъбовата табла на леглото, изпи остатъка.

Там го намери Диандра малко по-късно. Свикнала с тишината, защото винаги спеше сама, тя се събуди, когато Грег слезе долу. Чу звуци откъм кухнята, после тишина, после скърцане на стълби, после отново тишина.

Нещо не бе наред. Чувстваше се странно. Притисна ръка към колието, което на свой ред се притисна към шията й, стана от леглото, на пръсти отиде до вратата и я отвори, като внимаваше да не вдига шум. Стаята на Грег бе зад ъгъла, но дори оттам виждаше, че вътре свети. Тихо тръгна по коридора.

Той се бе опрял върху таблата на леглото, пъхнал две възглавници под себе си, завивката покриваше бедрата му, едното му коляно бе свито и ръката му бе върху очите. Всичко, което се виждаше изпод одеялото, бе голо и Диандра не можа да не се възхити от него.

Гърдите му бяха красиви — широки, ала не прекалено, мускулести и космати, коремът му бе стегнат, сухожилията по ръката му изпъкваха, а пръстите му висяха отпуснато.

Би могла дълго да го гледа, но очите й непрекъснато се връщаха към тези пръсти. Грег, какъвто го познаваше, бе силен и стегнат, не отпуснат. Нещо не беше наред.

— Грег? Добре ли си?

Той бързо вдигна ръка от очите си и я задържа във въздуха, докато регистрира внезапната й поява. После, осъзнал, че не бе във форма да оцени факта, че тя бе само по една стара футболна тениска и изумрудено колие, върна ръката върху очите си.

— Нищо ми няма.

Ала когато откри лицето си, Диандра видя, че това не бе вярно. Беше блед и уморен и това я разтревожи.

— Не се ли чувстваш добре?

— Ял съм нещо, което не ми е понесло.

— Аз ядох същото като теб и нищо ми няма — забеляза тя тихо. — Значи не може да е хранително отравяне.

— Не е.

Диандра забеляза чашата на нощното шкафче, забеляза бялата ивица от млякото, забеляза опаковката от лекарството. Отново погледна към лицето му, но почти нищо не можеше да види между ръката и брадата му.

После Грег се размърда, коремът му съвсем леко се сви и тя разбра, че наистина не му беше добре.

— Мога ли да направя нещо?

— Не. Благодаря.

— Сигурен ли си?

— Ъ-хъ.

— Ще ме извикаш ли, ако ти стане по-зле?

— Няма.

Диандра не знаеше дали той говори така, защото се опитва да покаже твърдост, или от опит. Ала поне знаеше, че бе разтревожена, защото не му беше добре и защото тя бе напълно безпомощна. Не знаеше какво да стори, а и дори да знаеше, Грег не искаше нейната помощ. Нямаше какво друго да направи, освен отново да си легне.

— Ами тогава лека нощ… — промърмори Диандра. — Ще се видим сутринта — задържа се на вратата, но той не отговори и тя тихо излезе.

Легна си, загледана във вратата, която бе оставила отворена за в случай, че я повика и осъзна втората тежка истина за този ден. Не само желаеше Грег, а и някъде дълбоко в себе си бе способна да изпитва нежност към него.

Или наистина бе виновно колието, или го беше загазила.