Барбара Делински
Откровения (4)

Четвърта глава

Диандра лежеше в леглото и се чувстваше разнебитена. Спомняше си, сякаш се бе случило преди няколко минути, а не преди няколко часа, момента, в който Грег закопча колието на шията й, обърна я към себе си и я погледна. В този момент тя най-неочаквано бе изпитала как я залива силна вълна от желание.

Беше й минало. Бе се погрижила за това, като се бе затворила в себе си и непрекъснато, макар и мълчаливо, си бе повтаряла всички причини, поради които не би могла да желае Грегъри Йорк — най-явната от тях бе, че просто не харесваше Грегъри Йорк.

За щастие той самият не бе особено приказлив. Двамата вечеряха, почти без да разговарят, и скоро след това Диандра се извини и се качи горе. После взе един душ, навлече старата футболна тениска, която използваше вместо нощница, и си легна. Очакваше, че ще се отнесе в момента, в който сложи глава на възглавницата.

Но колкото и да бе уморена, не успяваше да заспи. Нямаше значение, че отклоняваше съзнанието си от тези мисли. Тялото й имаше своя собствена воля. То сякаш продължаваше да трепти.

Цели два часа — знаеше, защото всеки десет минути поглеждаше към часовника — се мята й въртя в леглото. Накрая стана и отиде до прозореца. Ала нощта бе тъмна и в този късен час по Честнът стрийт нямаше нищо интересно.

Случайно хвърли поглед през рамо и мярна изумруденото колие. То лежеше в тънък лъч лунна светлина и блестеше по-нежно отпреди. Почти импулсивно го взе от нощното шкафче и го сложи на шията си. После седна на плетения люлеещ се стол, наметна се с халата, който лежеше на пода, и се залюля, за да се приспи.

Когато на сутринта се събуди, се чувстваше схваната. В четири сутринта се бе преместила от стола на леглото, но вече бе късно. Отгоре на всичко не можеше да се ориентира. Старомодната ракитова стая в къщата на Барт нямаше нищо общо с нейната стая във Вашингтон. Мебелите бяха различни, светлината, звуците. Доста време й отне да си спомни къде се намира и защо. А когато се осъзна, простена.

Не искаше да е в Бостън. Не искаше да разчиства къщата. Не искаше да го прави с Грег. После сложи ръка на шията си.

Колието бе там и бе топло на пипане. Не й помогна за схващането, ала само като го докосна, вече можеше да посрещне по-ведро новия ден.

Взе си един дълъг горещ душ, който малко облекчи болките, облече риза и джинси и слезе долу. Грег бе в кухнята, седнал на един стол в средата. Бе облечен почти като нея, със стара риза и джинси, но при него те подчертаваха едрата му фигура. Ризата бе с разкопчана яка и навити ръкави и висеше над избелелите джинси. Изглеждаше много по-добре, отколкото би трябвало да изглежда, който и да е мъж толкова рано сутрин, и много по-добре, отколкото би трябвало да изглежда Грегъри Йорк по което и да било време.

Можеше да се справи с това, каза си тя. Можеше да се справи с начина, по който изглеждаше той, защото Грег винаги бе изглеждал страхотно. И тя знаеше, че онова, което бе изпитала снощи, не бе реално. Просто не можеше съвсем да се справи с начина, по който той гледаше към нея. Не злобно, иначе щеше да се събуди гневът й, който да й служи като щит. Гледаше я с любопитство, граничещо с внимание.

— Нещо не е ли наред? — попита Диандра, като се мъчеше с всички сили да устои на пронизващия му поглед.

Грег бавно поклати глава, ала очите му продължаваха да обхождат тялото й. Опитваше се да докаже нещо на себе си — че онова, което бе усетил снощи, не бе желание, а просто оценяване. Да, той оценяваше външния вид на Диандра. Кой не би го оценил? Тя би придала елегантност дори на чувал за картофи просто с начина, по който стоеше. Разбира се, не носеше чувал за картофи. Носеше джинси, който прилепваха плътно по бедрата й, и риза, която бе модно широка. А на лицето й нямаше никакъв грим, което го караше още повече да оценява естествената й красота.

Значи я оценяваше. А дали я желаеше?

— Какво гледаш? — попита Диандра и внезапно се намръщи.

— Теб — не, не я желаеше. Не можеше да желае жена, която толкова бързо кипваше. Освен това не я харесваше, а през осемдесетте години един мъж не желаеше жена, която не харесва.

Тя се огледа.

— Да не би да имам паста за зъби на ризата или да са ми скъсани джинсите, или да съм с две различни обувки?

Когато вдигна очи, погледът му бе насочен към гърдите й. Усети как кожата й настръхва и започна да се страхува, че ще има проблеми. В този момент Грег вдигна очи към колието.

Изражението му моментално се смекчи.

— Още ли го носиш?

Диандра леко въздъхна от облекчение и сложи ръка на шията си.

— Мисля, че се разбрахме да го нося. От съображения за сигурност.

От съображения за сигурност на колието това бе вярно, Грег знаеше. Когато Диандра го носеше, винаги щяха да го знаят къде е. От съображения за собствената му сигурност… Имаше нещо друго. Колието определено правеше нещо — с нея, с него, с тях, не знаеше точно. Когато погледнеше към това колие, му бе по-трудно да си спомни, че не я харесва.

Трудно, но не невъзможно. Нищо не бе невъзможно, напомни си той.

— Нали не си го носила под душа?

— Не, разбира се.

— С него ли спа?

Тя кимва:

— То е силно приспивателно.

— Трябваше ли ти приспивателно? — не й харесваше тонът му.

— Не. Щях да заспя и без него, ала бях в чуждо легло и ми помогна — бързаше да смени темата, да не би Грег да се задълбае в причините за нейното безпокойство. Пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и погледна към чашата кафе, която той държеше. — Кой го е правил? — попита предпазливо.

Грег проследи погледа й.

— Аз.

Диандра веднага се насочи към бокса.

— Слава Богу. Фредерик прави най-лошото кафе, което някога съм опитвала.

— Още не си опитала моето — предупреди я той. Всъщност кафето, което бе направил, бе вероятно достатъчно силно, но от уважение към стомаха си Грег щедро бе долял мляко в своята чаша. Не харесваше особено вкуса му по този начин, ала сутрин имаше нужда от кафе, значи трябваше да го пие слабо.

Диандра също не бе придирчива. Като си представи, че ще трябва да преживее цял ден с Грег, тя си взе една чаша и я напълни с димящата тъмна течност. С ужас установи, че ръцете й треперят, че Грег й действа така. С още по-голям ужас помисли, че трябва да преживее с него не само един ден.

Обхвана с длани чашата, облегна се на масата и се съсредоточи върху фразата „спокойна и самоуверена“.

Грег чакаше. Гледаше я как вдига кафето към устните си, отпива, после отпуска ръка.

— Е? — попита той.

За момент Диандра напълно се обърка. Не помнеше да й бе задавал някакъв, въпрос. Опита се да си повтори наум разговора, но едва когато Грег погледна изразително към чашата й, разбра какво го интересуваше.

— О, много е хубаво. Чудесно.

— Къде беше преди малко?

Нямаше намерение да му казва, че се е помъчила да се съсредоточи и мислено да си даде кураж, затова сви рамене и отвърна:

— Трябват ми няколко минути, за да се събудя — което не бе пълна лъжа.

— Винаги ли сутрин си бавна? — попита той, като се запита дали трябва да го запомни, за да го има предвид в бъдеще. По отношение на Диандра никога не знаеше кога какво ще му потрябва.

— Всъщност — обясни тя и сама се изненада, като помисли за това, — обикновено съм доста бърза. В момента, в който се събудя, съзнанието ми се включва — вдигна чашата, отпи и се намръщи. — Чувствам се като вързана. Странно ми е, че не отивам на работа.

— Представяй си, че е почивен ден.

— Почивен ден или не, аз работя.

— През цялото време ли? — попита Грег скептично.

— Не, не през цялото време. Ала когато не работя, умът ми не е далеч от работата. В момента се чувствам малко… Объркана — в мига, в който произнесе думите, се уплаши, че прекалено се бе разкрила. Винаги й се бе струвало важно пред Грег да се прави на силна. Затова бързо добави: — Сигурно защото никога досега не ми се е случвало да опразвам къща — сбръчка нос. — Няма ли професионалисти, които се занимават с такива работи? Не трябва ли да повикаме някой да направи оценка?

Грег би желал Диандра да не бърчеше така нос. Това я правеше да изглежда невинна и чаровна, което тя със сигурност знаеше и което със сигурност бе причината да го прави. Трябваше само да си напомня, че външността бе показна, и щеше да бъде в безопасност.

За съжаление външността й оказа своето въздействие върху него, преди да бе успял да си го напомни. Гласът му прозвуча малко по-гърлено от обичайното:

— Може и да повикаме — после пое дълбоко въздух и изправи рамене. Това го накара да се почувства по-добре, по-способен и самоуверен, какъвто обикновено беше. — Засега сме сами — хвърли един поглед към голямата готварска печка, излъскана до блясък. — Искам да кажа, съвсем сами. Готвачът го няма. Изпратих го за кашони.

Диандра кимна. Нямаше смисъл да се ядосва, че той бе поел командването. Очевидно тя се бе събудила по-късно от него, а и наистина им трябваха кашони. Значи Грег бе пратил Фредерик да донесе. Това бе разумно. Колкото по-бързо се заловяха за работа, толкова по-бързо щяха да свършат и толкова по-бързо Диандра щеше да се върне във Вашингтон.

Той наблюдаваше играта на чувства върху лицето й.

— Някакви проблеми? — попита Грег, когато тя дълго не промълви нито дума.

— Не, не.

— Можеш да правиш закуска, нали?

— Разбира се.

— Е, какво искаш?

— Ъъъ… Обикновено не ям много. Може би малко препечени филийки.

Той я изгледа, стана и измърмори:

— На мен ми трябва нещо повече — отвори хладилника и започна да рови вътре.

През това време Диандра се премести в другия край на стаята, до прозореца, който гледаше към вътрешния двор. В момента, в който Грег се бе изправил, тя почувства нещо. Със сигурност то имаше нещо общо с факта, че като никога не носеше високи токчета, така че той й изглеждаше по-висок от обикновеното. Изглеждаше и по-неофициален — заради дрехите и заради начина, по който ги носеше. Горните две копчета на ризата му бяха разкопчани и се виждаха косматите му гърди. Навитите ръкави откриваха мускулестите му ръце. Косата му падаше немирно над очите.

Не можеше да избяга от стаята в пристъп на свенливост, но нямаше да й навреди да се отдалечи от него.

Опря коляно на перваза на прозореца, отпи от кафето си и погледна навън. Денят бе облачен и не особено весел. Няколко цветя бяха поникнали в един варел, който съседът на Барт бе сложил в двора си, без съмнение само за да подмамят пролетта, ала пролетта не можеше да се пришпори. Пъпките на дърветата едва започваха да се разпукват — за разлика от Вашингтон, където всичко цъфтеше. Ето, там беше весело.

Грег бе оставил вратата на хладилника да се затръшне и я наблюдаваше. В профил чертите й бяха нежни и много сериозни. Не можеше да не се запита за какво ли мисли Диандра.

— Изглеждаш така, сякаш е умрял най-добрият ти приятел.

Тя бързо се обърна към него, засмя се и поклати глава. Но в смеха й нямаше усмивка и Диандра също толкова бързо се завъртя обратно към прозореца.

— Дворът е тъжен. И той не иска Барт да го продава.

Като чу за продажба, Грег изпита остър пристъп на съжаление. За да се пребори с него, подхвърли безгрижно:

— Той така и няма да усети разликата.

— Ще я усети. Защото знае кой се грижи за него. Барт винаги внимаваше кестенът да е наторен и подрязан. Ема обичаше сама да мете калдъръма, дори когато имаше кой друг да го прави. Аз съм боядисвала пейката — замълча и го погледна през рамо. — Ти някога боядисвал ли си я?

Грег дойде зад нея и дръпна докрай пердето.

— Два пъти. Веднъж, когато бях дванайсетгодишен и веднъж на четиринайсет.

Близостта му я успокои, разсея част от чувството за празнота.

— В какъв цвят?

— Първия път зелена, втория кафява — това бяха хубави, солидни цветове. Той се бе гордял с работата си.

Диандра си позволи една лека усмивка.

— Аз я бях боядисала червена.

— Ти ли беше? Отвратително изглеждаше.

Тя сви рамене:

— Барт каза да я боядисам какъвто искам цвят. Аз исках червен.

— Защо? — попита Грег, очарован от дяволитото й изражение.

— Защото беше ярък и весел. Когато беше боядисана в червено, тази пейка привличаше вниманието.

— На колко години беше?

— На петнайсет.

Петнайсет години бе възрастта, когато Диандра бе получила подобаващото й се място в семейството. Грег си спомняше. След едно бавно начало тя бързо се бе превърнала в истинско чудо.

Тази година също бе започнала връзката между нейната майка и неговия баща. Той се запита дали Диандра го бе знаела по времето, когато се бе случвало. Интересно, че бе избрала червеното. Червеното бе цветът на Аби.

Обърна й гръб и отново се запъти към хладилника. Извади всичко, което му трябваше за омлет със сирене и препечени филийки, и започна да си приготвя закуската. Не погледна към нея, докато свърши, после подхвърли:

— Искаш ли малко?

Тя поклати глава, така че Грег сложи закуската си в една чиния и, макар да бе повече, отколкото всъщност му се ядеше, се насили да омете всичко до последната хапка. Това бе въпрос на гордост. Преди да бе свършил, Диандра си сипа още кафе и излезе от стаята.

Малко по-късно я намери в гостната на първия етаж, седнала боса и с кръстосани крака. Върху коленете си държеше жълт бележник и пишеше нещо.

— Какво правиш? — попита той. Стоеше до вратата, опрял ръка на касата.

— Работя — което винаги беше и, боеше се, винаги щеше да бъде лекарството за всичките й неприятности. Конкретните неприятности, които усещаше в момента, бяха свързани с Грег, с моментното успокоение, който й бе дарил в кухнята, и с ненадейността, с която я бе изтръгнал от него. Можеше да си представи защо го бе сторил. Не можеше да си представи обаче защо това я вълнуваше. Ала не бе настроена да се задълбава в психологически самоанализи, затова се зае за работа. — Реших, че трябва да започнем отдолу нагоре, а тази стая ми се стори не по-лоша за начало, отколкото която и да било друга.

— И какво правиш с този бележник? — настоя той.

— Точно в момента го държа — сопна се тя на властния му тон, после въздъхна и се огледа. — Предполагам, че първото нещо, което трябва да направим, е да опишем всичко, което има тук.

— А после?

— Не знам… Ще се обърнем към музея, към оценителите, към оказионите… Може да попитаме дали някой друг от семейството не иска това, което е тук.

— Барт не е предложил такова нещо.

— Той каза, че трябва да се разпоредим с вещите по подходящия начин, но след като реши да не се занимава с това, ще трябва сами да преценим какво значи подходящ начин — направи физиономия, която напълно отразяваше объркването й. — Барт спомена някои от нещата да му се изпратят, ала откъде можем да знаем какво иска и какво не иска?

Грег се отблъсна от вратата и се разходи из стаята.

— Ние и двамата знаем, че тайната на успеха е решителността — отпусна се на един стол. — Знаем също, че решителността пет пари не струва, ако човекът, който взема решенията, няма подръка определено количество основна информация — вдигна глава. — Е, трябва ни повече информация. Бих предложил да направим твоя списък, при това да го направим подробен, и да го представим на Барт.

— Него няма да го има две седмици. Не можем да чакаме толкова дълго.

— Няма да се наложи — отсече Грег. Диандра се замисли върху тона му, върху многозначителното изражение в очите му и осъзна, че той бе прав. Барт никога не се бе откъсвал от своя свят за повече от няколко часа. Той имаше предостатъчно начини за връзка от кораба. Просто не искаше те да знаят за тях.

— Добре — съгласи се тя, — значи ще можем да се свържем с него, но това може да отнеме време, а ние се опитваме да избегнем загубата на време. И какво ще правим дотогава? Барт иска нещата да са опаковани.

— Ще ги опаковаме, ала няма да ги пренасяме, докато той не прегледа нашите списъци.

— Ами купувачът му?

— Купувачът му ще почака. В края на краищата, ако през следващите две седмици Барт е неоткриваем, и купувачът няма да може да се свърже с него, нали? — погледна я въпросително и добави по-предпазливо: — Не си разбрала името на брокера му, нали?

— Той не го каза — очите й се разшириха: — Мислиш ли, че си го е измислил? — сама си отговори и тръсна глава: — Не би си го съчинил, Грег. Барт не е лъжец.

— Обаче е хитър, ти сама го нарече така. Не се съмнявам, че наистина има купувач за тази къща. Въпросът е обаче дали купувачът иска да влезе във владение до две седмици.

Диандра се обърка още повече.

— Но каква цел може да е имал Барт да ни кара толкова да бързаме, когато знае, че по-късно щяхме да можем да го свършим по-спокойно?

— Знаел е, че ако имаме време, ще измислим как да се измъкнем от тази работа. Не е ли вярно?

Тя въздъхна.

— Вярно е.

— Обаче сега сме тук и колкото и да разсъждаваме за мотивите на Барт, от това работата няма да се свърши. Не е ли вярно?

— Вярно е.

— И така… — той се огледа. — Искаш ли да пишеш?

— Разбира се.

Грег започна от свода по посока на часовниковата стрелка. Нямаше много едри мебели, защото гостната бе два пъти по-малка от хола, въпреки че всичко в нея бе старо и натруфено. Когато стигна до вградените шкафове, нещата станаха по-сложни. В тези шкафове и в чекмеджетата под тях намери три порцеланови сервиза за чай, безброй отделни чашки и чинийки, купчини ръчно бродирани салфетки за маса, свещи с различни дължини и цветове и един сервиз за чай от чисто сребро. И това бе преди да започне с малките оригинални картини с маслени бои, които покриваха стените.

— Човек може да хване мазоли от такава работа — отбеляза Диандра и протегна пръсти.

— Много ли ти дойде? — подразни я той.

— Не, не. Ще се справя.

Но Грег се запита дали той ще може да се справи. Погледна часовника си. Бе едва единайсет. Имаше чувството, че двамата с Диандра работят от часове, а едва бяха започнали. На първия етаж имаше още две стаи, а над тях още цели три етажа. И всичко, с което можеха да се похвалят за тази сутрин, бе един списък от три страници. Ако имаше една такава сутрин в Ню Йорк, щеше да си подаде оставката.

Не че бе отегчен, просто бе ядосан. Правенето на списъци не бе продуктивно. С това бюрократите от средно ниво оправдаваха местата си. Правенето на списъци запълваше времето и в този случай бе слабо извинение, задето Барт не бе там, за да посочи това или онова и да каже какво иска да се направи с него.

Ала нещо повече, ядосваше го самата работа. Грег не искаше да опразва къщата на Барт. Сърце не му даваше.

Чудеше се какво става в службата и защо никой не му звъни. Със сигурност трябваше да има нещо, за което да искат да го попитат.

— Толкова е тихо тук — обади се изведнъж Диандра, сякаш разчела мислите му. — Имам чувството, че телефоните трябва да звънят, а помощниците да тичат напред-назад.

Седеше на дивана, вдигнала колене. Бележникът бе опрян на бедрото й. Грег помисли, че изглеждаше тъй, сякаш й бе много удобно, съвсем не като високопоставен администратор, какъвто беше. Искаше му се да мисли, че нарочно се държи скромно — освен че наистина изглеждаше безразлична към позата.

— На работа случва ли ти се да си събуеш обувките и да си вдигнеш краката? — попита той. Опитваше се да звучи пренебрежително, но не успя съвсем да го постигне, защото в момента тя повече от всичко друго изглеждаше свежо.

— Не през деня. Тогава не смея. Трябва да поддържам образа си — усмихна му се тъжно. — Това е историята на нашия живот, нали? Образи, които трябва да поддържаме — огледа се. — Вземи тази стая. Тя е просто символ. Красива е, поразително точно копие на викторианска гостна, точно както искаше Ема, после Доти, после Полин. Повече от всяка друга стая в къщата тази е въплъщение на успеха в обществото. Ала ние никога не сме я ползвали много, нали?

— Прекалено е натруфена.

— Натруфена, официална, старомодна… Използвахме всяка друга стая, но не и тази.

Грег знаеше, че е права. Когато семействата се събираха в къщата в Бостън, както и по време на съвещанията, които Барт свикваше години наред, тълпата обикновено се носеше от хола към кабинета, после нагоре по стълбите към столовата и по-неофициалната дневна. Той и Диандра не бяха единствените, които смятаха, че гостната е прекалено натруфена, за да се чувстват удобно в нея. Защо тогава Барт я бе запазил такава?

— Всеки преуспял бостънчанин е трябвало да има гостна — забеляза Грег в отговор на собствените си мисли. — Тя е била символ на обществен и финансов успех. Хенри Йорк е построил първия магазин от нищото и Барт е преживял част от първоначалната борба. Той е имал нужда от това — нова мисъл се роди в главата му и, преди да успее да помисли, я изрече на глас: — Ако къщата беше твоя, какво щеше да направиш тук?

— В тази стая ли? Хм, не съм сигурна — огледа се и помисли какво би направила, след като не бе специалист по вътрешно обзавеждане. После каза с усмивка: — Бих се отървала от тежките плюшени завеси, бих съдрала от стените тапетите на пурпурни цветя и бих дала мебелите на оказион. После… — пое въздух, сякаш изведнъж се бе почувствала свободна. — Бих направила цялата стая в бяло. Бели стени, бяла дограма, бял килим, бели мебели. Меки бели мебели с удобни възглавници.

— И навсякъде да пише „не пипай“? — Грег си го представяше. Когато беше дете, в къщата на родителите му имаше такава стая. Изпащаше си от майка си всеки път, когато мръсотията от джобовете му, чорапите му или джинсите му бе оставяла петна по килима. Ала Диандра поклати глава.

— Всичко ще може да се мие. Ще бъде такава мека, гостоприемна стая, която естествено ще привлича хората.

— Бялото е целомъдрено и отблъскващо.

— То е чисто и топло.

— Топло? Бяло, като сняг?

— Бяло, като целунат от слънцето и навят от вятъра пясък.

— Това е грапаво.

Тя отново поклати глава:

— То е гладко и успокояващо. Плавно: Никакви остри ръбове. Всичко тихо и спокойно.

— Ах! — подигра й се той. — Бяло, като гълъбче. Поетично.

Като ехо на сарказма му Диандра си спомни защо не го харесваше. Грег й се присмиваше. Разбира се, с възрастта бе станал по-изтънчен, но все още му доставяше удоволствие да я унижава.

— Да, бяло като гълъбче, и то е поетично и красиво. Аз обичам спокойствието. Искам понякога да го имам в живота си. Не ме интересува, че ти не го оценяваш, и, между другото, не ми искай мнението, ако ще го накъсаш на парчета — надигна се от дивана и се запъти към коридора.

— В Сан Франциско няма да намериш спокойствие — подвикна той след нея и стана.

— Ще се опитам — отвърна тя, без да се обръща.

— Къде отиваш?

— Да направя обед — изтича леко по стълбите. Грег я последва, макар и не толкова леко.

— По това време?

— Гладна съм.

— Нямаше да си гладна, ако беше закусила.

— Тогава не бях гладна.

— Въпреки това трябваше да закусиш. Закуската е най-важното ядене през деня.

— Ще го запомня, когато стана на твоята възраст — обеща Диандра и влезе в кухнята. Хвърли бележника на най-близкия шкаф, отвори хладилника, от който извади една маруля, един червен домат, половин краставица, плик с настърган кашкавал и чиния студено пуешко.

Той я гледаше, облегнат на касата на вратата и пъхнал ръце в джобовете на джинсите си.

— Ти правиш салата. Впечатлен съм.

— Защо? Казах ти, че мога да готвя.

— Чакай малко. Правенето на салата не е точно готвене.

— Защо тогава си впечатлен?

— Защото и това е нещо, и ти го правиш сама. Не само го правеше сама, а и го правеше много сръчно.

С един удар отряза кочана на марулята и сложи листата под чешмата. Щом я остави да се изцежда, грабна един нож и започна да прави нещо много бързо и сръчно първо с краставицата, после с домата.

Няколко минути Грег гледа като омагьосан движенията на ръцете й. После вдигна поглед към лицето й, видя, че бе стиснала зъби и реши, че по-голямата част от енергията й се дължи на нервно напрежение. Усети лек проблясък на удовлетворение. Мисълта, че още имаше силата да я ядоса, бе успокояваща.

После един изумруд улови погледа му. Изчезна, пак се появи, изчезна, появи се, когато ризата й се движеше, докато работеше, и го хипнотизираше, също както движенията на ръцете й. Грег го гледаше и перверзното удовлетворение, което бе изпитал, бе забравено. На негово място дойде нещо по-нежно. Върна погледа си към лицето на Диандра и му се стори, че я видя от нова страна, по-мека, по-домашна. Тя не изместваше образа на делова жена, а го засилваше, правеше го по-дълбок, по-богат.

За негово огорчение почувства как тялото му се напряга от желание.

Трябваше веднага да вземе глътка въздух. Изскочи от кухнята, изтрополи надолу по стълбите и излезе на двора. Бе влажен априлски ден, от онези, в които би било неприятно мъгливо, ако бе по-топло. Радваше се, че не е по-топло. Имаше нужда от лекия хлад, за да прочисти главата си.

Първо се поразходи по калдъръмената пътечка, после се опря на стария кестен, скръсти ръце пред гърдите си и за пръв път от месеци му се допуши.

Желанието щеше да мине, той знаеше, както щеше да мине това странно чувство ниско в стомаха. Грег не желаеше Диандра. Не можеше да я желае. Нали не я харесваше.

Напомни си го още веднъж, за последен път пое дълбоко въздух и се върна вътре. Нямаше нужда да се качва по-нагоре от първия етаж. Диандра бе в хола. Отново бе седнала по турски, този път на тапицирания с басма диван, и държеше една от китайските вази, които обикновено стояха на масичката наблизо. Когато той влезе, тя вдигна поглед, внимателно остави вазата и взе бележника и химикалката.

Без дума повече се заловиха отново за работа. Както в гостната, Грег обикаляше бавно стаята и диктуваше. Холът му харесваше повече от гостната. Той имаше разностилна атмосфера, създадена от безброй необичайни неща, които Барт и неговите съпруги бяха събирали през годините. Често се спираше да огледа едно или друго — малка африканска статуетка, гравирана стъклена бутилка, комплект френски гоблени, които висяха на стената.

Диандра също ги намираше за интересни. Освен това я разсейваха, защото й бе трудно да откъсне очи от Грег. Краката му я пленяваха. Бяха дълги, стройни, стабилни и той ги движеше с животинска грация, която бе почти еротична. Бе много по-разумно да се възхищава от някоя ваза.

Не знаеше дали да се радва, или да се ядосва, когато малко преди да свършат, Грег се тръшна на далечния край на дивана и се намръщи.

— Какво има?

Отначало той не отговори, само ходеше прегърбен и с недоволен вид. И в най-добри моменти тя не вярваше на реакциите му, затова не повтори въпроса си и бе почти изненадана, когато той й отговори:

— Не искам да правя това — Грег безпомощно прокара ръка през косата си. — Това е грандиозна загуба на време. Тази къща е истински исторически паметник. Не трябва да се продава — обърна сърдития си поглед към Диандра. — Обади се на Барт и му го кажи.

— Ти му се обади.

— Това приятно ли ти е?

— Не.

— Обаче сме вързани тук — скочи и с три дълги крачки прекоси хола.

— Какво правиш? — извика след него тя и се поизправи. Той изчезна, но долетя гласът му:

— Гладен съм.

Диандра хвърли бележника и се затича след него.

— След закуската, която изяде?

Грег прескачаше през две стъпала.

— Това беше рано сутринта.

— Обаче закуската беше огромна.

— Е, пак огладнях.

— Просто ти е омръзнало. Тази работа трябва да се свърши, Грег. Няма да ни избяга.

— Знам — изръмжа той от горния етаж. — Знам — спря за миг, навел глава и опрял ръце на хълбоците си. — Искаш ли сандвич?

— Аз току-що ядох.

— Аз искам сандвич с език.

Тя се помъчи да не направи гримаса.

— Не вярвам Фредерик да купува език. Между другото, къде е той? Не трябваше ли вече да се е върнал?

Грег бе вдигнал глава. Очите му бяха приковани към листчето, подпряно на купата с плодове върху шкафа. Приближи се, взе го й започна да чете на глас:

„Сър, осигурил съм четиридесет и осем кашона, които би трябвало да стигнат за начало. Ако ви трябват още, моля обадете се на долния номер.“

— Четиридесет и осем? — извика в ужас Диандра. Грег вдигна ръка да я накара да замълчи и продължи:

„Говорих с госпожа Потс. Тя не знае нищо за никакво колие. На други не съм се обаждал, защото мисля, че не е безопасно да се съобщава на прекалено много хора за наличието в тази къща на нещо толкова ценно.“

— Тази къща е пълна с ценни неща! — избухна Диандра.

Грег сведе поглед към колието, към млечнобялата кожа под него, към нежната шия над нея, към гладките бузи на Диандра, към невинните й очи.

— Не като това — възрази той малко напрегнато, прокашля се и продължи да чете:

„След като никой не е дошъл да го търси и не е съобщил, че го няма, не виждам нищо лошо да се пази тук, докато можем да се свържем с господин Бартълмю. Междувременно аз трябва да замина.“

— Да замине?! — извика Диандра паникьосана.

Грег я укроти с нетърпелив поглед и продължи да чете с дълбокия си звучен глас, който ни най-малко не приличаше на гласа на Фредерик:

„Тръгвам към Бермудите да си търся жилище. Когато господин Бартълмю продаде къщата, аз ще се пенсионирам и ще отида да живея там.“

Очите й се разшириха.

— Тръгнал за Бермудите?

„Пожелавам ви успех във вашето начинание.

Ваш предан слуга…“

— Предан? Избягал е и ни е оставил сами, и на това той му вика преданост?

Грег бе не по-доволен от развоя на събитията. Това бе още един удар и чашата преля. Той хвърли бележката върху плодовете, обърна се и изфуча покрай Диандра.

— Сега пък къде отиваш? — изкрещя тя.

Грег се бе насочил нагоре.

— Навън — бе му дошло до гуша от затворени стаи. Бе му дошло до гуша от глупави задачи. И му бе дошло до гуша от лекия, едва доловим аромат, който се разнасяше от Диандра и който го подлудяваше.

Тя изтича след него.

— Ами хола?

— Ще почака — отговори той от стаята си.

Диандра застана на вратата.

— Грег, трябва да свършим с това.

Той бе сложил сака си на леглото и ровеше из него.

— Ще почака — изръмжа Грег и измъкна тъмносин бански и слънчеви очила.

Тя не можеше да повярва на очите си.

— Целият офис ме чака, докато изпълнявам поръченията на Барт, а ти отиваш да плуваш? Къде отиваш да плуваш?

— На улица „Уай“.

— Не можеш да отидеш да плуваш! — ала той се появи с хавлия в ръка. — Имаме да вършим работа.

Грег започна да увива банския костюм и очилата в хавлията.

— Заникъде не бързаме — хвана хавлията под мишница и мина край нея. — Имаме цяла седмица.

— Хайде, Грег — запротестира тя и се спусна по петите му по стълбите. — Не е честно. И аз съм вързана тук, и аз искам да свършим с тази работа и да си отидем. Ти трябва да я вършиш с мен. Не можеш просто да си отидеш и да ме оставиш сама.

В края на стълбите той спря и се обърна толкова бързо, че Диандра щеше да се блъсне в него, ако не я бе хванал за раменете.

— Миличка — изръмжа Грег, — ако остана тук сам с теб, като се има предвид как се чувствам, ти ще съжаляваш.

Обаче тя не мислеше за съжаления. Мислеше, че Фредерик я бе предал, като бе отлетял за Бермудите, и сега, когато искаше единствено да свърши това, за което бе дошла, и да си отиде, и Грег я предаваше. Но пък какво ли бе очаквала?

— Така ли работиш в Ню Йорк? Като се измъкваш да поплуваш, когато стане наистина напечено?

— Много добре знаеш, че не е така.

— Ала Бостън е друго нещо — присви очи Диандра. — Ти искаш аз да свърша работата, нали? Искаш да я свърша, докато теб те няма. А пък Барт мислеше, че аз се страхувам от малко тежка работа! Ха! Виж кой се страхува.

— Замълчи, Диандра.

Тя нямаше никакво намерение. Продължи с пламнали очи:

— Мислиш си, че ако изчезнеш, на мен ще ми е толкова скучно, че ще продължа. Или ще съм толкова глупава. Е, да ти съобщя нещо, господине. Можеш да си излезеш от тази къща и на мен няма да ми стане скучно. Има поне десет неща, с които мога да се занимавам и никое от тях няма нищо общо с работата на Барт. А колкото до глупава…

Той стисна ръце върху раменете й.

— Достатъчно!

— Аз не съм глупава, Грег. Нямам намерение да върша твоята работа вместо теб. А ако мислиш, че можеш да ме уплашиш с лошото си настроение, помисли си пак. Твоите настроения не ме плашат. Години наред съм била тяхна мишена.

— Не и на това — отбеляза той по-тихо. Не по-спокойно, а с по-тих и опасен тон.

Диандра почувства тази опасност. Дори видя тъмния пламък в очите му. Но това само я раздразни още повече.

— Ако не беше ти, аз нямаше да съм тук, ала след като съм вързана тук, и ти си вързан. Проклета да съм, ако позволя да се измъкнеш от твоята половина от работата.

Грег я придърпа по-близо.

— Имаш проблем с устата си, знаеш ли? Не иска да стои затворена.

— Ако устата ми стоеше затворена, щях напълно да пропадна в работата си. Как мислиш, че подкарах този магазин? Като съм се усмихвала сладко на всеки Том, Дик и…

Устните му покриха нейните и за част от секундата тя не успя да реагира. След това секундата мина и Диандра започна да блъска гърдите му, но той просто обви ръка около кръста й, хвана с една ръка лицето й и я задържа неподвижна за целувката.

Бе най-смелата целувка, която някога бе получавала. Тя притисна устните й със силата на едва сдържан гняв и не позволи никакъв звук на възражение да излезе оттам. Тя отне дъха й и способността й да се движи.

Ала целувката остави и Грег без дъх и когато той спря за миг, Диандра извика вбесено:

— Грегъри Йорк! Какво си въобразяваш…

Той запечата отново устните й, преди да бе казала още една дума, защото не искаше да слуша гнева й. Бе се наслушал като за цял живот. Това, което искаше да чуе, бе звукът на една мека, кадифена жена. Това изискаше настроението му и той знаеше, че Диандра го има в себе си. Знаеше също, че тя ще направи всичко, за да не му отговори по този начин. Което го правеше много, много интересно предизвикателство.

С това предизвикателство наум, втората му целувка бе по-убедителна. Устните му не нападаха, а галеха. Вместо да вземе колкото можеше повече за колкото можеше по-малко време, Грег изследваше същата територия по-бавно. Втората целувка бе настойчива като първата, но вземаше силата си от нежността и това имаше ефект.

Диандра спря да бута гърдите му. Гневът й бе потушен от неочаквани усещания. Тя не разтвори с желание устни да отвърне на целувката му, ала напрежението в тялото й отслабна. Неволно се опря на него да запази равновесие. И когато той за втори път спря да си поеме въздух, гласът й бе по-мек, по-малко рязък:

— Не прави това, Грег. Няма смисъл…

Третата му целувка бе още по-нежна, още по-мощна.

Някъде по пътя бе забравил, че я наказваше за острия й език. Бе забравил дори за предизвикателството да я накара да реагира. Всичко, за което можеше да мисли сега, бе колко му бе приятно да я чувства в ръцете си, колко топъл, мек и женствен бе ароматът й, колко сладък бе вкусът й.

Обхванал я здраво през кръста, той плъзна ръка нагоре по гърба й, зарови пръсти в косите й, после обхвана главата й. Устните му галеха нейните и я подмамваха да отвърне — само заради нуждата да усети отговор на целувката си.

Отговорът дойде бавно — първо устните й омекнаха, после се разтвориха. Въпреки намерението си, Диандра нищо не можеше да направи. И друг път я бяха целували, но никога с такова преднамерено внимание. Движението на устните му я интригуваше, както и боцкането на брадата му. А отгоре на всичко бе неговото тяло, високо и стегнато, притиснато към нейното, поемащо теглото й.

Нямаше значение, че не го харесва. Това, което правеше Грег със сетивата й, бе опияняващо. Едно докосване изискваше друго, една ласка предизвикваше нова. Макар че винаги се бе гордяла със самообладанието си, той събуждаше в нея потресаващ глад.

Внезапно Грег се отдръпна, пое бавно и несигурно въздух и се вгледа в зачервените й устни. Видя пулсиращата вена на шията й и желанието в очите й и изпита удовлетворението, което бе търсил — и то какво. Това бе неговата награда. О, да, бе я възбудил. Ала и тя го бе възбудила, а това не влизаше в плановете му.

Сведе поглед към колието и за кой ли път се запита каква ли сила имаше то. Тази сила го плашеше.

Но още повече го плашеше възможността колието да няма изобщо никаква сила.