Барбара Делински
Откровения (2)

Втора глава

Диандра не бе сигурна, че е чула правилно. Вторачи се в Барт, а когато обърна смутения си поглед към Грег, откри, че той бе също толкова объркан.

— Продаваш къщата? — попита Грег със странно несигурен глас.

Барт кимна.

Диандра се наведе напред.

— Но защо?

— Защото прекарвам по-голямата част от времето си тук, а когато не съм тук, съм на делови срещи някъде другаде. След като преместихме управлението на корпорацията в Ню Йорк, още по-рядко ми се налага да бъда в Бостън. Сега отивам там само един или два пъти в годината. Къщата ще се съсипе.

— Но тя е част от нашето семейство — възрази Диандра, като с пълно право употреби думата „семейство“, макар и малко свободно. Тя бе прекарала в този дом в Бийкън Хил не по-малко време от мнозина от фамилията Йорк. — Имаш я от… От колко години?

— Шейсет — подсказа й Грег. — Купил я е, когато са се оженили с Ема — обърна се към Барт. — Това е много дълго време, за да се отсече просто така. Сигурно в семейството има някой, който я иска.

— Ти искаш ли я?

Грег се сепна от внезапния въпрос. Отметна глава назад.

— Разбира се, ала аз живея в Ню Йорк. Няма да я ползвам повече от теб. Освен това — усмихна се накриво, — не мога да си позволя две жилища. Не ми плащаш достатъчно.

— Ами, не ти плащам — изломоти Барт и погледът му се насочи към Диандра. — Ами ти?

— Бих я взела на минутата, но аз живея във Вашингтон. Дори ако не ставаше дума за пари, нямам време да отдам дължимото на тази къща — намръщи се безпомощно. — Трябва да има някой друг, който да я иска.

— Кажете ми кой — настоя Барт. — От месеци се опитвам да намеря нужния човек. Моите деца или си имат собствени домове, или са умрели. Внуците ми или си имат собствени домове, или не заслужават да имат. Прехвърлих целия списък, включително вашата страна, Диандра, и единственият, който би могъл да вземе къщата, тъй като управлява магазина в Бостън, е чичо ти Алекс. Ала, честно казано, по-скоро бих я продал на Ласи.

Диандра разбираше, че трябва да премълчи. Чичо Алекс бе брат близнак на покойната й майка и въпреки очевидните различия заради пола, приликата между тях бе поразителна. За съжаление Барт не бе имал високо мнение за майката на Диандра по времето, когато тя умря, и макар да се отнасяше към Алекс с професионално уважение, между тях нямаше любов. Когато погледнеше към Алекс, Барт виждаше Аби и това му напомняше, че любимият му син, бащата на Грег, също бе умрял. Бе разбираемо, че по чисто емоционални причини не би искал Алекс да стане собственик на тази къща.

— И така — продължи Барт, — няма кой. Вече имам оферта за къщата и ако я приема, тя ще трябва да бъде опразнена.

— Имаш оферта? — повтори объркано Диандра. — Откога си я обявил за продажба?

— Официално не е обявена. Но от няколко седмици говоря с моята брокерка и най-неочаквано тя се появи с оферта. Човекът, който иска да я купи, е шеф на голяма фирма, когото местят в Бостън. Готов е да плати висока цена, ала иска да получи имота скоро. Днес ще трябва да реша.

— Говориш, сякаш вече си решил — забеляза Грег.

Барт не отговори.

Грег се облегна назад на стола си и пъхна ръце в джобовете на панталона. Бе изненадан колко го разтревожи мисълта, че Барт ще продава къщата. Никога не бе мислил себе си за сантиментален, но към тази къща изпитваше привързаност. Само да беше в Сан Франциско…

Ала тя не беше, затова трябваше да се замисли за задачата, която му се поставяше.

— Да се опразни. Добре. Какво точно значи това?

— Значи да се мине през къщата стая по стая. Да се опише какво има във всяка стая. Всичко да се разпредели. Някои неща да ми се препратят, някои да се продадат, някои да се подарят на музеи или благотворителни организации, някои да се изхвърлят.

— И ти искаш ние… — Диандра посочи себе си и Грег. — Да направим всичко това?

Барт кимна.

Грег се прокашля. Би се засмял — предложението наистина бе толкова нелепо — но просто никой не се смееше на Бартълмю Йорк.

— Имаш ли някаква идея колко време би отнела такава работа?

— Както си го представям — присви едното си око Барт, — седмица, най-много две… — погледна го. — Искам да кажа, ако се отнесете съзнателно.

— Сигурно се шегуваш — заключи Диандра.

— Не се шегувам.

Тя го погледна подозрително:

— Сериозно ли говориш?

— Много.

Диандра вдигна вежди:

— Две седмици?

— Една, ако сте бързи.

— Но това е абсурдно! — възкликна тя, моментално пратила предпазливостта по дяволите. — Не знам за Грег, ала аз не мога да отсъствам една седмица от работа, за две и дума да не става. Това е абсолютно невъзможно.

Външно спокоен, Грег се наведе напред и сплете пръсти над чинията си. Само човек, който забелязва и най-малките подробности, би обърнал внимание, че кокалчетата му бяха побелели.

— Кога смяташ да се направи това?

— Следващата седмица.

— Следващата седмица! — извика Диандра: — Барт, това е невъзможно!

— Няма невъзможни неща.

— Лесно ти е да го кажеш. Имаш ли представа какво имам в графика си за следващата седмица?

Барт се усмихна самодоволно.

— Знам точно какво имаш в графика си за следващата седмица. Имаш различни срещи с клиенти и съвещания на ръководството. Имаш насрочено заседание с Питър Уолш и подчинените му, за да обсъждате реорганизацията на отдела за деликатеси. Имаш съвещание за коледния каталог. Имаш срещи с три кандидатки за мястото на Нанси Су, която четири години е ръководила отдел кадри, три месеца е била в отпуск по майчинство и сега е решила, че иска целодневно да се занимава с детето си. Имаш… — замълча и вдигна побелелите си вежди. — Да продължавам ли?

Тя поклати глава.

— Проверил си от секретарката ми. Знаеш колко ми е натоварена следващата седмица.

Барт пренебрежително махна с кокалестата си ръка.

— В графика ти няма нищо, което да не може да бъде отложено или прехвърлено на някой друг.

Диандра го зяпна.

— Опразването на една къща е по-важно от ръководенето на бизнес за милиони долари?

— В този случай, да.

— Но всеки може да опразни къщата!

Усмивката му угасна.

— Тук грешиш. Не става дума само за опразване. Става дума за разпределяне на неща, които са събирани в продължение на повече от половин век. Затова имам нужда от някой, на когото това да не му е безразлично. Бих го направил лично, ако можех, ала нямам физическите сили. Вие имате сили. Вие сте обвързани и емоционално. И аз ви имам доверие, и на двамата, което, не мога да кажа за повечето хора.

И на двамата. Диандра извърна очи към Грег. Той за момент задържа погледа й, после избута стола си, прекоси градината, застана до парапета и се обърна към океана. Тя гледаше стройната му фигура, виждаше напрежението в раменете му и разбираше, че мисли като нея.

Бе права. Грег мислеше за седмицата, която му предстоеше в Ню Йорк, мислеше, че последното, което можеше да си позволи, бе да отмени срещи, да размести съвещания и разговори. Да отложи нещата сега означаваше да претрупа графика си за по-нататък, а той и без това бе достатъчно претрупан. Точно поради тази причина от години не бе ползвал истински отпуск. Барт знаеше това.

Прокара ръка през гъстата си коса и размачка мускулите на раменете си. Напрежението се появяваше първо там. Грег плуваше, за да го разсее, играеше тенис, за да изразходва нервната си енергия — независимо колко му помагаше едното или другото. Когато изгонеше напрежението от раменете си, то се свиваше в стомаха му. Наистина имаше нужда от почивка.

Но в къщата на Барт в Бостън? С Диандра?!

Това вероятно бе най-лошото. Достатъчно лошо бе, че Барт искаше от него да отсъства една седмица от работа. Ала да си мисли как ще прекара тази седмица с Диандра бе като да гледа как през езерото идва буря. Той и тя бяха като два остри камъка — две минути заедно, и избухваха искри.

Просто го виждаше. За нула време щяха да се хванат за гушите. Не знаеше ли това Барт?

Отпусна ръка на врата си и започна да разтрива мускулите там, докато слушаше гласа на Диандра откъм масата.

— Но защо точно тази седмица? — попита тя. — Ако ни беше предупредил предварително, щеше да ни бъде по-лесно да уредим нещата.

— Тази седмица, защото може да ви отнеме две седмици, а така ще стигнем до момента, в който моят купувач иска да влезе във владение.

— Накарай го малко да почака.

— Няма причина да го правя.

— След една или две седмици на нас с Грег ще ни е по-лесно.

Барт не й обърна внимание.

— Никой не ползва къщата. Той иска тя да се разчисти, за да може да оформи документите и да изпрати там своите специалисти по вътрешно обзавеждане.

— Много иска.

— Много плаща.

Диандра замълча и Грег си позволи да се усмихне накриво. Очевидно Диандра не разбираше колко безплоден бе този спор. Барт бе решил. Това прозираше във всяко произнесено от него изречение. Бе ги повикал в Палм Бийч не за да ги помоли, а за да им съобщи, че ще прекарат следващата седмица в Бостън и колкото повече спореше тя, толкова повече се заинатяваше той. Ала Диандра бе непокорна душа. Тя не искаше да приеме някой друг да я управлява. Бе своенравна до мозъка на костите си — също като майка си. Грег обаче не беше като баща си и нямаше намерение да бъде повален от Диандра Кейси… Както нямаше намерение и да прекара една седмица насаме с нея.

Тъкмо се гласеше да предложи сам да оправи къщата и в този момент Диандра излезе със същото предложение:

— Ще бъде ли възможно — подзе тя с предпазлив оптимизъм — двамата с Грег да се редуваме? Аз мога да поработя няколко дни в къщата, после да се върна във Вашингтон, а той да поеме нещата в Бостън — вдигна поглед, когато Грег се обърна към нея, но бързо насочи вниманието си отново към Барт. — След още няколко дни аз ще го освободя, за да може той да се върне в Ню Йорк. Така никой от нас няма да трябва да се откъсва толкова от работата си.

Ала Барт поклати глава.

— Най-бързо ще стане, ако двамата работите заедно. За колкото се наложи.

Диандра не се предаваше.

— А ако доведа със себе си някой помощник от Вашингтон? Сигурна съм, че и Грег има кого да вземе. Така през цялото време ще работят по двама души.

— Не искам чужди хора в къщата си. Искам теб и Грег.

— Ще доведа Джордан. Грег може да доведе Бен. Те не са чужди хора, те са роднини.

Барт изръмжа:

— Ако не те познавах, Диандра, бих помислил, че те е страх да прекараш една седмица с Грег.

Грег се облегна на парапета, скръсти ръце пред гърдите си и с интерес зачака отговора на Диандра. Той дойде много бързо и, за негово удоволствие, бе придружен с пурпурно изчервяване.

— Аз?! Да се страхувам от него? Това е абсурдно!

— Значи се страхуваш от малко тежка работа и ако е така, не виждам как бих могъл да те разглеждам като кандидат за Сан Франциско.

Диандра рязко пое дъх. Погледът й прескочи от Барт към Грег и дори Грег видя обидата в него.

— Това беше удар под пояса, Барт — прошепна тя. — Не го заслужавам.

— Може би — отстъпи веднага Барт, — но и аз не заслужавам такава мъка — изражението му се смекчи и стана тъжно. — Не ми остават още много години и преди да си отида, искам къщата да се оправи. За мен тя е свързана с много скъпи спомени. Доверявам ви се да се погрижите за тях.

Диандра бе дълбоко трогната, ала преди да бе успяла да отговори, той продължи:

— Аз съм платил дълговете си през живота. Мисля, че е време да си поискам разписките — замълча. — През всичките тези години съм бил великодушен, нали?

Думите му я прободоха в сърцето. Диандра знаеше, че Барт не говори за пари, нито дори за сила, а за чувствата си към нейната майка. Друг мъж би си изкарал тези чувства на Диандра. Барт не го бе сторил.

— Бил си повече от великодушен — съгласи се тя тихо.

Барт стисна тънките си устни и кимна:

— В такъв случай искам в замяна една седмица от твоето време. Ще ми я дадеш ли?

— Разбира се.

Барт завъртя очи към Грег.

— А ти?

Като виждаше какво бе направил току-що Барт с Диандра, Грег разбираше, че няма избор. Кимна. От езерото може и да се задаваше буря, но той бе преживявал и други бури. Щеше да преживее и тази.

 

 

Работната закуска в Палм Бийч се състоя в събота и още същия ден Диандра отлетя обратно към Вашингтон, а Грег към Ню Йорк, всеки с предчувствия за неизбежна беда. Тези предчувствия се засилиха през неделята и в понеделник сутринта подчинените им в Ню Йорк и Вашингтон страдаха от лошото настроение на началниците си.

Диандра бе по-зле от Грег. Благодарение на организацията, която бе направил Барт още преди посещението й в Палм Бийч, тя трябваше да бъде взета първа. Неговият частен самолет трябваше да отлети от Вашингтон в понеделник следобед, да се отправи на север да вземе Грег и после да се насочи към Бостън. Така й оставаше само по-малко от ден да реорганизира работата си за цяла седмица — не можеше дори да помисли какво би се случило, ако опразването на къщата отнемеше повече време. Бе извикала секретарката си на работа в неделя следобед, бе стояла с нея в кабинета си до единайсет и половина и следващата сутрин бе дошла отново в седем. Докато дойде персоналът, тя бе подготвила дълги списъци кой какво трябва да прави в нейно отсъствие. За съжаление организацията и без това бе строга, което означаваше, че никой от високопоставените й служители не си клатеше краката. Разписанието им беше почти толкова натоварено, колкото и нейното — факт, който непрекъснато й напомняха, докато влитаха и излитаха от кабинета й тази сутрин.

Когато дойде времето да тръгне за летището, Диандра се чувстваше съвсем претоварена. Тя грабна малката чанта с най-необходимите неща, които бе решила, че ще й трябват за работата, бързо махна с ръка, изтича навън и безсилно се стовари на задната седалка на лимузината, която я чакаше отвън. Един час по-късно бе в самолета на Барт на път за Ню Йорк.

Грег лапна едно хапче против киселини в стомаха и тръгна от своята лимузина към самолета на Барт. Надяваше се, че изглежда спокоен както винаги. Това бе част от образа, който си бе изградил. Вътрешно обаче се чувстваше съсипан. С две думи, бе събрал пет работни дни в един — всъщност в два, защото бе прекарал по-голямата част от неделята в кабинета си — и сега усещаше последствията.

Когато бе на двадесет и пет години, дори на тридесет, кризите му действаха стимулиращо. Дори когато изглеждаше, че светът се срутва, той успяваше да се справи с тях спокойно, безстрастно и конструктивно. Все още успяваше, ала сега плащаше по-висока цена.

Знаеше, че все някога това трябваше да свърши. Трябваше да намери някакъв компромис между сегашния си трескав живот и спокойствието, което му препоръчваше докторът. Възлагаше всичките си надежди на Сан Франциско. Ако получеше това назначение, щеше да прави нещата по-иначе. Като начало щеше да си наложи по-редовен живот. После щеше да възложи повече отговорности на помощниците си. Раменете му бяха широки, но не толкова широки, че да понесат цялата тежест, която бе поел. Бе уморен. Просто бе уморен.

Намръщи се, изкачи последното стъпало и влезе в самолета. Поздрави го вторият пилот, който веднага прибра стълбата, затвори вратата и зае мястото си в кабината.

Грег хвърли спортната си чанта в багажното отделение и се обърна. В самолета имаше едно-единствено помещение с бар и кухненски бокс в единия край и тапицирани мебели в другия. Диандра седеше на един от фотьойлите, отпуснала глава на облегалката, преметнала грациозно крак върху крак. Бе облечена с лек вълнен костюм — плисирана пола, широко сако и копринена блуза — и очевидно бе тръгнала направо от службата си. Начинът, по който го гледаше, показваше, че ситуацията й бе също толкова неприятна, колкото и на него.

Той се отпусна на отсрещния фотьойл, закопча колана, опря глава на юмрука си и отвърна на погледа й.

Никой от тях не заговори, докато самолетът рулира по пистата, изчака за малко, докато се освободи коридор и излетя. Не заговориха и докато набраха височина и се насочиха на север.

Диандра не смееше да каже нищо. Бе прекалено раздразнена, за да каже нещо хубаво, а да каже нещо саркастично би означавало да предизвика ответна реакция. Последните два дни бяха ад. Бе прекалено уморена, за да се препира с Грег.

Това я поставяше в неблагоприятно положение — в още по-неблагоприятно положение. А тя нямаше нужда от това. Самолетът сякаш се бе смалил с влизането на Грег. Той бе голям мъж — строен, ала едър — и очите му така я пронизваха, че сърцето й бумтеше. Винаги ставаше така. Диандра можеше да разбере точно в кой момент е влязъл в стаята. Кожата й настръхваше, пулсът й се ускоряваше. Отдавна бе престанала да се бори с това, просто бе приела, че бе вътрешно настроена към него.

Той бе нейното минало и я разстройваше. Когато бе разстроена, по-малко се владееше, а когато по-малко се владееше, бе по-малко предпазлива. Точно това се бе случило по време на обяда с Барт. Тя се заяждаше с Грег, което я разстрои, така че дори когато той спря да се кара с нея, Диандра продължи да говори глупости на Барт. Докато Грег стоеше тихо отстрани, слушаше и я оставяше тя да задава въпросите, за които без съмнение и той се чудеше, Диандра два сама не се закопа.

Ако само се беше обадил… Но Грег стоеше и мълчеше, докато тя спореше. Ако бе отказал за Бостън, може би и Диандра щеше да успее да го стори. Ала той не отказа. Просто не каза нищо, докато Барт не я размекна дотолкова, че да се съгласи. А когато тя се съгласи, вече и Грег беше вързан. Той нямаше намерение да й даде предимство, когато ставаше дума за магазина в Сан Франциско, както и Диандра нямаше да му го даде. Имаше чувството, че бе отвлечена срещу откуп и сега нямаше друг избор, освен да плаща.

Ако трябваше да се погледне откъм положителната страна, изглеждаше, че те с Грег бяха двамата останали финалисти в състезанието за този пост. Когато ставаше дума за бизнес, Барт не манипулираше хората. Бе прекалено прям за това. Ако клонеше към някой друг, щеше да им го каже, вместо да настоява те с Грег да оправят къщата в Бостън, защото им имал доверие.

След като бе стигнала дотук, не можеше да си позволи да се бие с Грег. Той също не можеше, затова се бе съгласил да дойде. За съжаление, когато стигнеха до къщата, те щяха да са сами. Барт нямаше да го има да успокоява страстите. Диандра се страхуваше, че още преди края на седмицата нещата ще загрубеят.

Грег мислеше горе-долу същото, но същевременно се чудеше как може една жена, която изглеждаше толкова безопасна, да е толкова смъртоносна. Наистина бе прелестна, трябваше да й го признае. Кожата й бе млечнобяла и свежа, очите й тъмнокафяви и големи, носът малък и прав, устните нежно очертани. Гримираше се умело, макар и пестеливо, като използваше цвета не толкова за засилване, колкото за подчертаване. Косата й бе гарвановочерна и блестяща, права и подстригана модерно до малко под брадичката. Бретонът, който падаше върху челото й, засилваше крехкото й изражение — отново измама, помисли той. Тя беше бизнес дама до мозъка на костите си, крехка колкото стоманена подпора.

Самолетът набра височина и изравни, а те още мълчаха. Диандра имаше чувството, че й правят дисекция с тъп и ръждив нож, макар че не знаеше колко от това вътрешно стържене, което изпитваше, се дължеше на останалото от службата напрежение. С всяка минута, през която усещаше погледа на Грег, разбираше все по-отчетливо, че беше изтощена. Изсумтя от отвращение, обърна глава настрани и затвори очи.

— Нещо не е ли наред? — попита той с тих и любезен глас.

Краткият въпрос — и прозиращият зад него сарказъм — бе капката, която преля. Без да отваря очи, тя каза:

— Косата ти е прекалено дълга, знаеш ли? Приличаш на изкопаемо от шейсетте.

— Така ли?

— Така.

— Не се обличам по този начин.

— Не смееш да се обличаш по онзи начин, защото иначе ще изхвърчиш от работа — представи си го как бе облечен, официално, направо от службата, с тъмен костюм с жилетка. Бе английски, очевидно ръчно кроен и толкова консервативен, че изглеждаше моден, поне на него. Жилетката му бе разкопчана, което подчертаваше екстравагантния вид на косата и брадата му. Да, екстравагантен. Дразнещо екстравагантен. — Изненадвам се, че никой друг не се е възмутил.

— От косата ми? Тя не пречи на работата.

— Кой началник носи косата си дълга и раздърпана? — всъщност не бе раздърпана, бе професионално подстригана, ала все пак падаше върху яката му.

— Този, който мисли за себе си — отвърна Грег веднага. — Този, който успява.

Диандра изсумтя съвсем не по женски, но премълча. Той винаги имаше готов отговор. Не можеше да го победи и щом не можеше, нямаше особен смисъл да играе тази игра.

Грег имаше други идеи.

— Намерил се кой да обсъжда как изглеждам. Имаш вид на взела-дала — той самият се чувстваше така и сигурно това бе причината да хапе. Нормално би се издигнал над ситуацията и би си мълчал, ала днес бе сприхав. Дори когато бе в най-добро настроение, Диандра можеше да го изкара от равновесие, а в момента съвсем не бе в най-добро настроение.

— Уморена съм — каза тя, отвори очи и срещна погледа му. — Работила съм почти денонощно, за да разчистя нещата и да мога да замина, и за всичко си виновен ти.

— Аз ли съм виновен?!

— Ти си страхливец.

Грег нямаше нищо против коментарите за косата си.

Харесваше външния си вид, бе сигурен, че винаги изглежда чист и добре поддържан. Но нападките срещу характера му бяха нещо друго. Всякакви самодоволни, снизходителни нотки от гласа му изчезнаха.

— Мисля, че си длъжна да обясниш какво имаш предвид.

— С удоволствие. Ако се беше обадил в Палм Бийч, никой от нас нямаше сега да е тук. Щяхме да сме двама на един, ние с теб срещу Барт. Може би щяхме да успеем да го убедим или да не продава къщата, или да отложи за малко продажбата. Закъде всъщност бърза толкова? От шейсет години я има, какво значение имат още няколко месеца?

— Има купувач.

— И да го изтърве, ще намери друг. Тази къща е между най-добрите имоти в Бийкън Хил. Още не я е обявил официално, и вече е продадена. Просто помисли какво можеше да стане, ако беше изчакал. Пет души щяха да я поискат, щеше да има наддаване и Барт щеше да спечели още повече.

— На него тези пари не му трябват.

— И все пак, защо толкова бърза? Не виждам смисъл.

— Не ти ли е минавало през ума — произнесе Грег много бавно и презрително, — че той изпитва болка? Нали каза, че ако зависеше от него, нямаше да я продаде. Може да се страхува, че ако изчака, ще се разколебае, затова иска да свърши всичко бързо и веднъж завинаги.

— Но защо ние? Мога да се сетя за още няколко души, които биха свършили работата.

— Защото ни има доверие.

— На мен и на теб?! Той знае, че ние не се погаждаме.

— Така ли? И откъде го знае?

— Например защото ни чу как се заяждаме.

— Но това беше в събота, след като вече беше направил плановете си. Виждал ли ни е да се заяждаме преди?

Диандра се замисли и осъзна, че Грег бе прав. Барт вероятно никога по-рано не ги беше виждал да се заяждат и имаше защо да не ги вижда.

Грег заговори с тих и уверен глас:

— Ние се срещаме колкото е възможно по-малко. Семейни сбирки, управителни съвети, конференции… Може би един или два пъти месечно попадаме в една и съща стая, ала винаги има и други хора. Някой от нас може да изрази мнение, което противоречи на мнението на другия, но обикновено има и трето, и четвърто противоречащо мнение. Никога не ни се е налагало да работим заедно, наистина да работим заедно. Откъде може Барт да знае, че сме като огън и вода?

— Е, кой сега го подценява? — върна му Диандра. — Той е знаел, Грег. Трябвало е да знае. Няма начин да се погаждаме, като се има предвид какво се случи с майка ми и баща ти.

Думите й увиснаха във въздуха и оставиха резонираща тишина, която дори монотонното бръмчене на самолетните двигатели не можеше да наруши.

Грег не се помръдна нито на сантиметър. Всичките му мускули бяха напрегнати. Забележката на Диандра моментално насочи мислите му към двата надгробни камъка, които стояха един до друг в старото гробище на брега на Мейн. Бяха минали шестнайсет години, а въпреки това болеше. Винаги щеше да боли, защото както телата така и не бяха намерени между останките от самолета в океана, не бяха намерени и отговори. Изглеждаше, че и не могат да бъдат намерени. Единствените двама души, които можеха да обяснят защо бяха направили онова, което бяха направили, ги нямаше.

И главният въпрос на Диандра оставаше. Защо Барт се бе доверил на тях двамата заедно?

Устните на Грег трепнаха в безрадостна усмивка.

— Може би чувството за хумор на дядо ми на стари години се е изкривило. Той знае, че ние и двамата искаме Сан Франциско. Не може сам да вземе решение, затова ни пуска на ринга и седи отстрани да гледа. Онзи, който преживее до края на седмицата, той ще замине на запад.

— Това е отвратително.

Грег сви рамене.

— Тогава може да е обикновен тест за лоялност. Просто иска да разбере какво бихме направили за него. Когато хората остаряват, понякога имат нужда от такива уверения — като децата, които имат нужда от време на време да ги прегръщат.

— А, отново психология.

Грег се направи, че не забелязва заяждането и я погледна.

— Майка ми в момента преживява нещо подобно.

Диандра винаги бе мислила, че майката на Грег бе жена със завидно самообладание. Не, поправи се тя, това бе вярно само за последните девет или десет години. Преди това София бе жена без цел, а още по-рано, преди да умре мъжът й, бе малко повече от сянка.

Искаше й се да попита нещо повече, ала погледът на Грег не предразполагаше към въпроси. Той обвиняваше майка й за нещастията на майка си, а Диандра бе дъщеря на майка си. Грег не бе толкова великодушен, колкото Барт.

Цялата тази история бе болезнена и за Диандра, затова тя отново затвори очи и отвърна глава. През минутите на последвалото мълчание болката избледня. Надигна се обаче нова болка, когато ни в клин, ни в ръкав Грег попита:

— Горещи нощи през почивните дни?

Диандра рязко отвори очи:

— Моля?

— Кой те държи будна нощем тези дни?

— Работата ме държи будна. Нали ти казах.

Той кръстоса дългите си крака.

— Последното, което чух, е, че ходиш с един сенаторски съветник от Уайоминг, но това беше преди повече от месец. Предполагам, че си приключила с него и си продължила нататък.

Тя стисна устни и не каза нищо.

— Преди това — продължи Грег с тих и вбесяващ глас, — имаше един юрист от Министерство на правосъдието. Поне така говори мълвата.

— Каква мълва?

— В „Кейкорп“, който се състои от всякакви лели, чичовци и братовчеди. Завиждат ти, Диандра. Много високо се издигна за кратко време. Завистниците ти готвят нож в гърба.

— И ти ги окуражаваш?

Той поклати глава:

— Не е в стила ми. Обаче чувам какво говорят, а те говорят, че ти си сирена.

„Ти си сирена, Аби. Стой далеч от него.“ Диандра леко пребледня.

— Завистниците са си завистници. Техните приказки не струват много.

— И въпреки това дават храна за размисъл. И така, кое е последното ти завоевание? Някой от Военно министерство? Или от шведското посолство?

— Не си честен.

— Просто съм любопитен както всички други.

— Личният ми живот не е твоя работа.

Чертите му се изопнаха.

— Не е така. През следващата седмица ще бъдем заедно, ти и аз. Мисля, че би трябвало да знам кое какво е — бавно огледа фигурата й и когато очите му се върнаха към нейните, бяха потъмнели и странно чувствени. — Ще ти се обажда ли посред нощ някой любовник? Ще има ли тайни срещи в парка?

„Онзи, който ти се обади късно снощи, не беше добрата ти приятелка Дона и ти не отиде в нейната къща да я заведеш на гости. Ти избяга, за да се срещнеш с него, нали?“

Диандра усети, че й се повдига. Потъна в креслото и пое дълбоко въздух.

— Какво има, Диандра? — долетя тихият глас на Грег. — Да не бръкнах в раната?

— Не вярвам да познаеш една рана, дори ако ти я покажат — отвърна тя уморено. — Ти си най-безчувственият човек, когото познавам — отвори очи. — Обаче пък крушката не пада по-далеч от опашката си, нали?

Грег се вторачи в нея. Значи Диандра го мислеше за безчувствен? Значи мислеше баща му за безчувствен? Това само доказваше колко малко знаеше.

Но, разбира се, тя бе дъщеря на Аби. Какво друго би могла да каже? Диандра бе дъщеря на Аби и флиртаджийка като майка си. Наистина, имаше напрегната работа, ала това не означаваше, че не можеше да пофлиртува в свободното си време.

Красивите жени често са такива, бе решил Грег. След като открият силата на своята красота, залагат на нея. Аби бе правила точно това. Бе омагьосвала мъжете с отмятане на косите си, с поклащане на бедрата, с почти недоловима усмивка. Някои твърдяха, че е била отегчена от живота си, но Грег не се хващаше на това. Тя имаше съпруг и дъщеря и ако искаше да работи, можеше да си избере място в бизнеса. Бе се отказала от всичко това, за да прекарва дните си в планиране на нощите, когато ще е в прегръдките на най-добрия приятел на мъжа си.

Грег разкопча колана си, отиде до бара да си налее чашка уиски и я изпи на един дъх. После остави чашата и се облегна на бара.

Диандра не се бе помръднала. Наблюдаваше го и изглеждаше малко притеснена. Дори и изтощена, имаше определено излъчване, обещание за предстоящ пламък. Той разбираше защо мъжете се тълпят край нея. Обзалагаше се, че в леглото е огън.

На вратата на кабината се появи вторият пилот.

— Започваме да се снижаваме за кацане в Логан, господин Йорк.

Грег се върна на мястото си и закопча колана. Обзалагаше се, че тя е огън в леглото. Погледна към Диандра. Главата й бе отпусната, опряна на ръката. Косата й се спускаше като блестящ черен воал над лицето й и го скриваше от погледа му, ала ако тя мислеше да го изкуши с тази поза, значи още много трябваше да учи за неговите вкусове. Той обичаше открити и честни жени.

Обзалагаше се, че е огън в леглото. Диандра бе висока, слаба, но добре сложена. Имаше тяло на калифорнийска блондинка, нрав на червенокоса и привлекателност на брюнетка, ала косата й бе черна като нощ. Възел от противоречия? Не. Грег я бе разбрал. Тя бе егоцентрична и агресивна, преуспяваше в работата си, защото бе умна и амбициозна. В личен план можеше да донесе само неприятности. И все пак… Обзалагаше се, че е огън в леглото. Самолетът се спусна над пристанището и с лек удар докосна пистата. Разтърсването бе достатъчно, за да дойде Грег на себе си. Диандра може и да бе огън в леглото, но той никога нямаше да разбере дали бе така, защото нямаше намерение да й прави компания там.

Тя можеше да подмамва други моряци към скалите, ала не и него. Грег бе глух за нейната песен.

 

 

Фредерик, шофьор, иконом, резервен готвач и момче за всичко на Барт, чакаше с колата близо до служебния изход. Той поздрави Диандра и Грег с официално кимване, както му бе навикът, взе чантите им от втория пилот и ги прибра в багажника на големия мерцедес.

— Ще има ли още? — попита той, като погледна широкия багажник.

— Това е — отвърна Грег.

Диандра вече се бе насочила към вратата.

— Няма друго.

Грег седна до нея на задната седалка на лимузината.

— Няма друго? В тази чантичка не може да се събере много повече от сешоар, грим и няколко секси нощници. Разбира се, може би това е всичко, което ще ти трябва.

— Всичко, което ще ми трябва — сряза го тя, — са най-старите ми ризи и джинси и точно това съм взела.

Фредерик запали колата и потегли.

— И няма секси нощници? — попита Грег с предизвикателно дълбок глас.

— Не.

— С какво спиш?

Диандра погледна през прозореца. Бе паднал здрач и замъгляваше подробностите на терминалите, покрай които преминаваха. Можеха да бъдат на всяко от още десетина летища във всеки от още десетина града. Искаше й се да е, където и да било другаде.

— Диандра?

— Има ли значение?

— Да, има значение. Ако през нощта по коридорите ще се въртим само ние с теб, трябва да знам какво да очаквам.

— Питай Фредерик с какво спи.

— Ние няма да сме близо до Фредерик. Той ще живее в отделен апартамент на партера. Е, и? Бих предположил или секси нощници, или нищо, и след като ти отхвърли секси нощниците, значи остава нищо.

— Мисли каквото искаш.

— Точно това имам намерение да правя.

Тя стисна зъби и се съсредоточи върху гледката през прозореца. Но нямаше нищо особено интересно в движението през най-натовареното време и когато мерцедесът най-после си плати таксата и влезе в тунела, Диандра изпита чувството, че светът се бе затворил. От отчаяние — да чува гласа на Грег бе по-добре, отколкото да не го чува и да се чуди какво мисли — изломоти:

— Какво, по дяволите, значи това, че имаш намерение да правиш каквото си искаш?

— Това значи — отговори той със заплашително тих глас, — че аз съм старшият в тази малка операция и следователно аз командвам. Ако искаш да си играеш, докато си тук, ще го правиш в свободното си време и някъде другаде.

— Не ти вярвам — измърмори тя към прозореца. Потокът от коли в тунела ту тръгваше, ту спираше. Диандра погледна към плочките, които опасваха стените, и се зачуди, както много пъти досега, какво би се случило, ако стената се пропука и океанът започне да се излива вътре. В момента донякъде би била доволна това да се случи и да й отвлече вниманието. — „Старшият“ — измърмори тя, после сниши глас и направи гримаса. — „Аз командвам“ — съскащият й глас изразяваше нейното мнение по въпроса, ала реши, че това не бе достатъчно. — Така започват всички беди, когато големите мъже, които си мислят, че знаят всичко, поемат командването — обърна се към него. Лицето му бе призрачно сиво от отраженията на светлините в тунела, но очите му бяха тъмни и, да, властни както винаги.

Стегна се да устои на силата им и забеляза:

— Доколкото си спомням, Барт не каза нищо за старши. Според мен ти можеш да поемеш една стая, а аз друга. Колкото по-малко се пресичат пътищата ни, толкова по-добре.

— Ти ще опаковаш кашони, ще ги носиш, ще ги подреждаш?

— Не съм слабачка.

— Ти си жена.

— За Бога!

— Това е биологичен факт. Имаш по-малко мускули от мен.

— Тогава аз ще опаковам кашоните и ще ги оставям на теб да ги носиш и подреждаш. Не ти ли звучи честно?

— Звучи ми, сякаш съм използван.

— Значи ти ще се занимаваш с твоята работа, аз с моята.

Излязоха от тунела и се насочиха на север. Диандра почувства как невидимото менгеме се отпуска и инстинктивно обърна глава да погледне към улица „Хановер“. Както винаги, хората кръжаха около входовете на магазините и домовете, вървяха по тясната улица. В тази италианска част на града имаше някаква топлота, която винаги й бе харесвала. За пръв път, откак разбра, че ще идва на север, изпита някаква симпатия към Бостън.

Облегна се отново на седалката и се загледа как покрай нея прелитат зданията на центъра. Напред бе изкачването към Бийкън Хил, после краткото спускане към дома на Барт. За момент се почувства приятно, остави се на чувството, че се прибира у дома. После гласът на Грег нахлу в мислите й и всичко приятно изчезна.

— Фредерик, спри до аптеката. Искам да изтичам да взема нещо.

Диандра се вгледа в каменното му лице.

— Аптеката — заяви тя — е само на две преки от къщата. Би било по-мило от твоя страна първо да стигнем, а после сам да отидеш до аптеката.

— Никога не съм твърдял, че съм мил — отсече Грег и изскочи в момента, в който колата спря до тротоара.

Диандра го видя как изчезва в аптеката и се появява малко по-късно, като пъха нещо в устата си. Не ги бе забавил дълго, ала тя не бе в настроение да бъде снизходителна.

— И ти си мислиш, че ще приемам команди от теб? — избухна Диандра. — Я си помисли пак, приятелче.

Той преглътна каквото дъвчеше и не каза нищо. Фредерик отново потегли. Тя размаха ръка във въздуха.

— Защо ли се изненадвам? Твоето семейство непрекъснато раздава команди.

— Това е тайната на нашите успехи — отговори Грег, загледан право напред.

— Точно така. Ти печелиш от това, че имаш власт. Манипулираш. Използваш.

Той вдигна вежди:

— За мен ли говориш?

— Щом ти подхожда…

— Не ми подхожда.

— Така ли?

— Значи трябва да те бъркам с някой друг Грегъри Йорк.

Грег почувства как хапчето, което току-що бе сдъвкал, се връща. Преглътна мъчително и напрегнато каза:

— Баща ми е мъртъв. Остави го на мира.

Диандра не отговори. Бе прекалено заета да се опитва да овладее раздразнението си. А може би паниката си? Къщата вече се виждаше, Фредерик намаляваше, за да направи завоя и тя се чувстваше като в капан.

Но колкото по-дълго мълчеше Диандра, толкова повече Грег имаше нуждата да говори. Бе отправила обвинения и след като баща му го нямаше да се защити, тази работа оставаше за него.

— Баща ми никого не е манипулирал, нито използвал. Единствената му грешка беше, че се влюби в майка ти. Ако някой е бил използвач в тази връзка, това бе тя.

Фредерик насочи колата по оградената с тухли алея към отворения вътрешен двор.

— Това е идиотщина — прошепна Диандра.

— Аз не мисля така.

— Как е можела майка ми да използва баща ти? Какво е искала тя и той, е имал, а мъжът й не е можел да й го даде? — колата бе спряла. Диандра рязко отвори вратата и излезе, като остави въпроса риторичен.

Грег не бе удовлетворен от това. Тръгна след нея към къщата и се обади:

— Баща ми имаше сила. Той беше вълнуващ мъж. И беше много по-мъжествен от Джон.

— И арогантен. Малкото пръстче на баща ми беше по-чувствително от цялото тяло на Грег Старши — хвърли му един злъчен поглед, спря само колкото да изчака Фредерик да отключи вратата и влетя в къщата. — Майка ми знаеше това. Не, тя не е използвала баща ти. Всичко беше наопаки. Той преживяваше своята криза в средата на живота и имаше нужда да знае, че жените още го намират привлекателен — заобиколи колоната и започна да се изкачва от партера към първия етаж с жилищните помещения. — Какъв по-добър начин от това, да прелъсти жената на най-добрия си приятел?

— Да я прелъсти? Ха! — Грег я следваше по петите. — И ако тя толкова е ценяла съпруга си, защо му се е поддала? Как ще отговориш на това?

— Той беше много привлекателен мъж, а тя беше само човек. Може да не е била толкова силна, колкото би могла да бъде, ала нищо нямаше да се случи, ако той я беше оставил на мира — Диандра изкачи стълбите и сърдито се запъти към хола. — Тя беше старомодна. Не би посмяла сама да започне такова нещо.

— Продължавай да сънуваш, момиченце.

Диандра се извъртя към него, опряла ръце на кръста си.

— Това е истината.

— Кой го казва? — избухна Грег. И той бе опрял ръце на кръста си, а очите му бяха потъмнели от гняв. — Ти тогава беше петнайсетгодишна. Да не искаш да ми кажеш, че майка ти е споделяла с теб всичко, което е правила и чувствала?

— В края на тази история бях шестнайсетгодишна и знам, каквото знам, защото след като тя умря, баща ми часове наред е говорил с мен.

— Сериозно ли мислиш, че той би ти казал, че майка ти е била измамница? Той не е можел да признае, че сам си е виновен. Затова обвини баща ми.

— Той познаваше баща ти! — извика Диандра, обърна се и се приближи към камината. — Те от години бяха първи приятели. Майка ми е била мошеничка? — вдигна ръка да се опре на лавицата над камината. — О, не, ти всичко обръщаш наопаки. Измамникът беше баща ти, и не само с моята майка… — тя изведнъж замълча.

— Чакай. Чакай малко. Я по-добре си помисли, преди да го кажеш пак…

Предупреждението замръзна насред дума и на негово място настъпи дълбока тишина. Грег замръзна също като Диандра и погледът му, както и нейният, бе прикован към богато украсената мраморна лавица над камината, към кутийката, която стоеше там. Тя бе тънка, квадратна и отворена. Върху нежното кадифе лежеше колие, толкова красиво, че дълго време и двамата не можаха да проговорят.