Барбара Делински
Откровения (3)

Трета глава

— Какво е това? — прошепна най-накрая Диандра.

Грег не знаеше какво да отговори. Това очевидно бе колие, ала дотук очевидното свършваше. В леглото от кадифе лежаха подредени сълзи от изумруди, съединени в изящен кръг с диамантени гроздове и фин златен филигран. На върха имаше сложна закопчалка от злато и диаманти, а долу изумрудите се сплитаха по два и от тях се спускаха двойни ресни от диаманти.

Сигурно имаше поне двайсет изумруда, всеки голям колкото лакираните нокти на Диандра, и почти шейсет диаманта, макар и доста по-малки. Всеки от скъпоценните камъни сам по себе си бе съвършен, но дъхът спираше от това, което представляваха заедно. Между тях блестеше уловената светлина. С изумрудите за сила, диамантите за блясък и златото за нежност, това колие бе кралицата на бижутата и направо трептеше в кадифеното си легло.

Нямаше нужда човек да е познавач на скъпоценностите, за да разбере, че колието бе безценно.

Диандра протегна ръка да го докосне, ала точно преди да го достигнат, пръстите й се спряха, после се отдръпнаха. Тя ги сви в юмрук и притисна юмрука към гърдите си.

— Чие е? — прошепна едва чуто.

— Не знам — отвърна Грег със смесица от изненада и страхопочитание. — Никога не съм го виждал.

Диандра се наведе да огледа златното легло около един от изумрудите.

— Изглежда старо. Мислиш ли, че е било на Ема? — Ема, първата съпруга на Барт, бе починала преди двайсет и пет години.

Грег поклати глава.

— Ако беше на Ема, щеше да остане в наследство или на майка ми, или на леля ми и щях да съм го виждал и да си спомням, че съм го виждал. Но аз не го помня.

— А на Доти или Полин? — Доти бе втората съпруга на Барт, Полин третата. Барт ги бе надживял и двете. Грег отново поклати глава:

— Дори на снимка не съм го виждал. И щях да запомня. Не всяка жена може да носи такова колие. Нито Доти, нито Полин биха могли. То щеше напълно да ги затъмни — замълча. — Освен това Барт е фукльо. Ако някоя от съпругите му бе имала такова нещо, можеш да се обзаложиш, че всички щяхме да го знаем.

Диандра си умираше да пипне колието, ала не смееше.

— Много е красиво. Като живо…

Грег мислеше същото.

— Какво прави тук? — попита той със същия тих, почти благоговеен глас.

Тя вдигна рамене и погледна, около и зад кутийката.

— Няма никаква бележка.

— Просто си седи. Чака.

— Откъде е дошло?

Сега бе ред на Грег да вдигне рамене.

— Може би Фредерик знае — промълви Диандра. Трябваше да го попитат, тя знаеше, но не помръдна от мястото си. Не можеше да откъсне поглед от бижуто.

Грег бе също толкова омагьосан.

— Чие ли е? — прошепна той.

— Не знам — отвърна също с шепот Диандра, — ала не трябва да седи така. Който иска, може да влезе и да го вземе. Сигурно струва невероятни пари.

— Надявам се, че Барт е застрахован.

— Надявам се той да знае, че е тук.

— Трябва да знае. Това е неговата къща. Всичко в нея е негово.

Диандра се замисли за това и се намръщи.

— Странно, че не спомена за него. Искам да кажа, сигурна съм, че килимите, мебелите и картините са ценни, но това трябва да е още по-ценно — отвори дланта на гърдите си и протегна ръка към лавицата близо до кутийката. — Защо тогава си седи така?

— Не знам.

— Би трябвало да бъде в сейф.

Грег се приближи към колието. Това движение го приближи и към Диандра — дотолкова, че долови нежния аромат на парфюма й. Откри, че и ароматът, и близостта са му приятни.

— Барт има сейф в кабинета си — спомни си той. — Би трябвало да го приберем там.

Тя прехапа устни.

— Ще бъде жалко.

И Грег го усещаше.

— Като да погребеш жив човек.

Точно в този момент иззад свода на хола се изкашля Фредерик:

— Извинете — те рязко се обърнаха, ала той сякаш не забеляза, че бе прекъснал нещо необичайно. — Сложих чантата ви в ракитовата стая, госпожице Диандра. Сър, вашата е в дъбовата стая.

Диандра го погледна неразбиращо. Грегъри се намръщи, овладя се и попита:

— Фредерик, какво прави това тук?

Фредерик не се помръдна.

— Какво… Кое какво прави тук? — осведоми се той, подчертавайки както винаги всяка дума.

— Колието — обади се Диандра.

— Какво колие?

Диандра и Грег се спогледаха, после се обърнаха към камината. Едва тогава Фредерик погледна зад тях.

— Леле! — промълви той и пристъпи напред.

— Чие е? — попита Диандра. Фредерик изглеждаше напълно объркан.

— Представа нямам.

— Не си ли го сложил ти тук?

— Не, не съм.

На Грегъри му беше трудно да повярва в това.

— Но ти си единственият, който живее тук.

— Да, живея тук. Обаче не работя тук. Госпожа Потс идва два пъти седмично да чисти, Доминик се занимава с растенията и със саксиите. После, разбира се, младата госпожица Конъли от офиса, която се отбива от време на време, когато господин Бартълмю й поръча да работи с документите в неговото, бюро.

— Значи, ако не ти си сложил колието тук — реши Диан дра, — може да го е сложил някой от тях.

— Аз не съм сложил колието тук, госпожице.

— Виждал ли си го преди? — попита Грег.

— Не, сър.

— Значи някой го е сложил тук, докато ти си опаковал.

— Не е задължително — възрази Фредерик. — Днес не съм имал причина да влизам в тази стая. Последния път, когато влизах тук, беше вчера, когато дойдох да излъскам пиростията.

— И колието го нямаше?

— Нямаше го.

Диандра замълча. Очите й бяха приковани върху колието, привлечени и задържани върху него от нещо повече от красотата му. Грегъри също го разглеждаше мълчаливо. Трябваше да направи усилие да си спомни многото оставащи въпроси.

— Значи — заключи той тихо, — някой от другите трябва да го е оставил тук. Кой от тях е бил в стаята през времето, когато ти си влизал вчера и днес?

Фредерик вирна брадичка и замръзна. Дори и тогава върхът на главата му едва достигаше до раменете на Грег, ала това, което му липсваше в ръста, го наваксваше с официалност.

— Госпожа Потс беше тук. И госпожица Конъли — замълча и отрони още едно: — Леле!

— Какво има? — попита Диандра.

Фредерик изглеждаше определено притеснен. Върховете на ушите му порозовяха и той се прокашля:

— Снощи господата бяха тук.

— Какви господа?

Той не отговори веднага. Приятелите на господин Бартълмю.

Необичайното му колебание озадачи Грег.

— Какви приятели?

— Ами, господин Джеймс, господин Уилям, господин Люис и господин Джон.

Това нищо не говореше на Грег. Старият Барт имаше много приятели и познати, и между тях колкото искаш Джеймсовци, Уилямсовци, Люисовци и Джоновци. Фредерик вероятно можеше да каже и фамилиите им, но в момента имаше друг, по-важен въпрос:

— Какво са правили те тук без Барт?

Диандра също гледаше към Фредерик със същото любопитство като Грег. Фредерик очевидно нямаше желание да отговаря и от това любопитството й още повече се изостри.

— Какво има, Фредерик? — настоя тя.

Фредерик източи врат.

— Всъщност нищо, госпожице. Тези приятели на господин Бартълмю се срещат тук от време на време.

— И Барт не знае? — попита Грег.

— О, господин Бартълмю знае.

— Какво правят те тук?

— Седят.

— Просто седят? — изненада се Грег.

— Говорят.

Диандра наклони глава.

— А защо тук? — икономът не отговори. — Фредерик?

Фредерик погледна към Грег, може би разчитайки на мъжка солидарност. Това бе грешка. Грег го гледаше заповеднически. Фредерик заговори:

— Въпросните господа са всичките пенсионери и си имат съпруги, които са… Да кажем, властни. Затова господата идват тук веднъж на няколко седмици.

— И какво правят? — настоя Грег, въпреки че този въпрос вече бе зададен и му бе даден отговор. Той чувстваше, че Фредерик крие съществена част от информацията, и бе прав.

Фредерик измъчено призна:

— Играят покер.

Диандра наклони глава и промълви:

— А-ха…

Грег изглеждаше много доволен.

— Доколкото разбирам — реши той, — те не играят за дребни грошове.

— Не съвсем — отговори Фредерик лукаво.

Тази загадка вече бе разплетена. Грег и Диандра се спогледаха.

— Някой от тях може ли да е оставил колието? — предположи тя.

— Като залог?

Погледнаха към Фредерик. Той поклати глава:

— Тези господа плащат в налични. Не с бижута. И съм съвсем сигурен, че ако колието е било тук снощи, някой от тях щеше да съобщи за това. Въпреки техните… привички, те са почтени мъже.

Диандра винаги бе смятала Фредерик за почтен човек и бе готова да приеме мнението му на вяра.

— Но ако те са били тук снощи и нищо не са ти споменали за колието — разсъждаваше тя, — значи някой трябва да го е сложил тук тази сутрин. И госпожа Потс, и госпожица Конъли ли бяха тук днес?

— Само госпожа Потс — отвърна Фредерик и вдигна с още два сантиметра носа си. — Разбира се, няма как да знам дали някой от другите не е влизал, докато аз съм бил или на пазар тази сутрин, или на летището следобед. Те всички имат ключове.

Очевидно трябваше да се обадят на всеки от тях. Още по-очевидно бе, че трябва да се обадят на Барт. Диандра го знаеше, Грег също, ала никой от тях не предложи да направят нито едното, нито другото. Вместо това погледите им отново се насочиха към колието.

След няколко дълги мига мълчание Фредерик попита:

— Ще има ли още нещо?

Грег поклати глава.

— Вечерята ще бъде сервирана в седем. Може би ще искате дотогава да се настаните? — без да дочака отговор, се обърна и излезе от стаята.

И двата чифта очи останаха приковани към колието.

— Наистина е красиво — прошепна Диандра. Отново й се прииска да го докосне, но нещо я възпираше. — Странно — промълви тя и затаи дъх, защото й се стори, че колието проблесна в отговор.

Грег вдигна ръка. Дългите му пръсти докоснаха ръба на кутията. Той ги протегна, отдръпна ги точно преди да достигнат до колието и леко ги опря на кадифето.

— Грег?

— Всичко е наред.

— Ти щеше да го пипнеш, ала размисли.

— Не — всъщност не бе размислил. Щеше да го докосне и… Нещо го спря… — Просто изглежда невероятно ценно.

— И преди си пипал ценни неща.

— Това е различно. Има излъчване.

Излъчване бе добра дума, реши Диандра. Колието бе хипнотизиращо.

— Мислиш ли — прошепна тя, опитвайки се с чувство за хумор да се пребори със свръхестествеността на ситуацията, — че ако го пипнеш, ще се издигне облаче дим и ще изскочи някой джин?

— Не ставай глупава — сопна и се той.

— Може да се вкамениш.

— Не съвсем.

— Пипни го тогава. Да видим дали ще посмееш.

Бяха толкова близо, че всеки чуваше и най-тихия шепот на другия. Внезапно Грег пое дълбоко въздух, изправи се и каза с нормален глас:

— Това е нелепо! Това е просто едно колие!

Диандра подскочи от звука и се почувства глупаво. За компенсация му се намръщи, което бе грешка. Бе потресена, че го вижда толкова близо, толкова висок, голям и властен. За да не си признае колко малка я караше той да се чувства, тя троснато попита:

— А ти какво си мислеше, че е?

— Не знаех какво да мисля, като ми шепнеше така, сякаш е нещо свято.

— Това е просто едно колие — повтори Диандра думите му, ала се чудеше кого се опитва да убеди. — Пипни го. Няма да те ухапе.

— Ти защо не го пипна?

— Защото знам от какво имаш нужда ти — гласът й стана по-твърд. — Винаги си имал нужда от това, Грег. Помниш ли, когато бяхме деца и братът на Барт, дядо ти Сам, беше купил нов кон за фермата в северен Ню Йорк? Сигурно там бяхме осем деца и всичките умирахме да го пояздим, но стояхме и чакахме, защото знаехме, че ако не го яздиш ти пръв, лошо ни се пише. Ти винаги трябваше да си първият, който да пипне нещо. Никога не е имало значение, че скоро се отказваше, обаче трябваше да си го заплюеш.

Грег се наежи.

— Шегуваш ли се? Аз бях единственият, на когото му стискаше да се качи на този кон.

— Ами, стискаше ти! Това си беше чисто мъжко самолюбие. От дванайсетгодишен си бил женомразец.

— Ти пък беше непоносима — озъби й се той, хвърли й един последен изпепеляващ поглед и сведе очи към колието. В същия момент се почувства по-спокоен.

Диандра забеляза промяната. Намръщи се, погледна и тя към колието и почувства същото успокоение, което бе видяла в него.

Без повече приказки Грег го докосна. Сложи пръст върху един изумруд, обрисува капковидната му форма и плъзна ръка по диамантено златната дантела.

— Как го усещаш? — прошепна Диандра.

— Топло — отвърна той също шепнешком. — Защо е топло?

Тя нямаше отговор. Пролетта в Бостън бе това неустановено време, когато навън бе прекалено топло, за да се включи отоплението, ала все още прекалено прохладно като за климатик. Холът през този късен следобед бе по-скоро студен. Скъпоценните камъни би трябвало да са погълнали този студ.

Много внимателно Грег плъзна пръсти под камъните и вдигна колието от кутийката му. Бе изненадващо гъвкаво, за чест на бижутера, изработил филигранните връзки. Изумрудите се разпростряха върху дланта му, по-наситенозелени от всичко на света, а диамантите бяха неспирен поток от блясък.

Диандра не се сдържа и докосна един изумруд — много леко и само за миг, но едно докосване не бе достатъчно. Ръката й се върна, върховете на пръстите пропълзяха по изумруда, после по друг, после по грозд от диаманти, сякаш бяха писмо за нея, написано на азбуката за слепи. Топлината им бе засилена от топлината на кожата на Грег.

— Какво ще правим с него? — попита тя тихо.

— Ще го оставим тук, докато завъртим няколко телефона.

— Струва ми се рисковано.

— Можем да го сложим в сейфа.

Ала я обзе същото колебание, което бе изпитала по-рано, и когато почти незабележимо поклати глава, Грег се съгласи.

— Може ти да го носиш — предложи той.

— О, не, не мога.

— Разбира се, че можеш.

— Но то не е мое.

— Можеш да го носиш от съображения за сигурност.

От съображения за сигурност би трябвало да го заключат в кабинета. Изглеждаше толкова безценно, не точно крехко, защото изумрудите излъчваха прекалено много сила, ала определено старо и с голяма стойност. Мястото му бе в сейфа. Но защо, когато си помислеше за това, изпитваше странното чувство, че се задушава?

Грег пое дълбоко въздух, после още веднъж.

— Засега ще го оставим тук… Поне докато се обадим на Барт.

Диандра бе доволна от това решение.

— Всички външни врати са заключени, а и алармата на Барт е много добра.

Почти незабележимо и неволно наблегна на думата „много“, ала това бе достатъчно да събуди любопитството на Грег. Той се вгледа в нея.

— Имаш ли опит с нея?

Тя му хвърли един смутен поглед.

— О, да.

Грег чакаше, но Диандра не се впусна в подробности.

— Трябва да съм пропуснал тази история.

В друго време и на друго място тя би се опитала да смени темата. Ала в момента бе настроена добродушно.

— Нищо не си пропуснал. Ние с Керълайн и Сюзън бяхме тук с нашите. Бяхме четиринайсетгодишни и ни беше весело. Искахме да видим на какво прилича Бостън през нощта, например в един или два, затова се измъкнахме.

— И алармата се задейства:

— Не когато излизахме. Родителите ни всичките спяха, но изглежда Барт още не се беше прибрал, той тогава беше между две съпруги, затова не беше включил алармата за през нощта.

Грег знаеше какво ще последва.

— Докато сте били навън, Барт се е върнал, решил е, че всички са вкъщи, включил е алармата и си е легнал — говореше като човек с опит. — Трябваше да се изкатерите по кестена във вътрешния двор и да се вмъкнете през прозореца на килера. По това време по никой от прозорците нямаше жици. Системата беше доста примитивна.

Диандра би трябвало да се сети, че и той се е озовавал в подобна каша и е намирал начин да се измъкне — или, в неговия случай, да се вмъкне. Кой знае защо обаче не се подразни. Мислите й бяха в онази далечна нощ.

— Може и да е била примитивна, ала за сметка на това много гръмогласна. Ние трите се мятахме като полудели в тъмното и търсехме опипом как да я изключим и в този момент Барт слезе по стълбите и светна лампата. Всички в къщата се бяха събудили. Всички в съседните къщи се бяха събудили! Родителите ни бяха бесни — спря да си поеме дъх и тихо добави: — И ти никога не си чувал за това?

Грег си позволи да се поусмихне:

— Не. Никога не съм чувал.

Колкото и странно да й се струваше това, защото си представяше, че Грег си води списък на всички фалове, които бе правила през живота си, усмивката му й се стори още по-странна. Тя бе нежна. Не си спомняше досега да бе получавала от него нежна усмивка, а би го запомнила: Това докосна някаква струна дълбоко в нея.

Усмивката угасна. Грег не бе сигурен откъде бе дошла. Със сигурност не от случката с алармата, защото не бе чак толкова смешна. Но това, което го озадачи, бе изражението на Диандра. Ако не я познаваше, би казал, че тя бе имала нужда от неговата усмивка. Ала знаеше, че това бе абсурдно. Диандра бе независима и самостоятелната, когато поискаше да има мъж, във Вашингтон можеше да си избере, когото пожелае. Тя нямаше нужда от тази усмивка. Нямаше нужда от него. Което просто идеше да покаже колко погрешно могат да се изтълкуват някои изражения.

Сведе поглед към колието, което блестеше в дланта му и се извиваше между пръстите му. Веднага усети спокойствие.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита тихо.

— Аз… Ъ-хъ.

Той взе кадифената кутийка, но вместо да прибере колието вътре, ги отнесе и двете от хола по коридора към задната част на къщата, където под стълбите бе сгушен кабинетът на Барт. Спря пред бюрото, остави кутийката и много внимателно сложи колието в нея. После остана там за минутка и хвана ръката, която бе държала колието, за да не я чувства толкова празна.

Диандра усещаше тази празнота. Смутено притисна длани една към друга и отиде до бара. Тъкмо щеше да посегне към бутилката уиски, и Грег попита:

— Малко вино?

Тя изненадано вдигна поглед: Той не бе пияч. Не си спомняше някога да го е виждала пийнал, а още по-малко пиян. Ала когато пиеше, пиеше уиски.

— Ъъъ… — огледа бутилките и хвана една за дългото гърло: — Не знам откога е тук.

— Нищо му няма — той свали сакото си и го пусна на ъгъла на дивана. Разхлаби възела на вратовръзката си, седна, облегнал се назад, протегна крака и ги кръстоса.

Диандра не се сдържа и го огледа. Косата му съвсем не бе толкова зле. Дори бе доста хубава. Той изобщо бе всъщност доста хубав… Енергичен… Макар да изглеждаше полузаспал.

— Изглеждаш така, както аз се чувствам — забеляза Диандра. Нямаше сарказъм в гласа й, нито в начина, по който му подаде чаша вино. Нито, както стоеше изправена над него, чувстваше — или искаше да чувства — някакво превъзходство. В този момент се отъждествяваше с него. И двамата бяха попаднали в една и съща нежелана ситуация.

Грег пое чашата от ръката й, опря я в скута си, после промени решението си и я вдигна да отпие. След това срещна погледа й.

— Отвратителни два дни — и май започваха да му се отразяват. Отпуснат бе една възможна дума за начина, по който се чувстваше, друга бе апатичен, трета — изцеден. Избра отпуснат.

Диандра, също с чаша в ръка, се разположи на огромния фотьойл отстрани. И той бе от стара кожа и макар възглавниците му да не бяха толкова меки, колкото на дивана, имаше удобна облегалка, каквато тя обичаше. Винаги се бе чувствала защитена в него.

— Уреди ли кой да се грижи за всичко, докато си тук? — попита Диандра.

— Не. Сигурно ще има едно-две трескави телефонни обаждания — облегна глава и се вгледа в нея. — А ти?

— Същото. Прекарах почти цялата неделя в офиса, но не знам колко помогна. Когато днес следобед тръгвах, беше истинска лудница. Днес следобед? — завъртя очи. — Струваше ми се, че е минало повече време.

И Грег мислеше същото. Той погледна часовника на стената и откри, че не бяха минали и три часа, откак тръгна от Ню Йорк. Когато прехвърли едно по едно всичко, което се бе случило през всеки от тези часове, оказа се, че бе така. И въпреки това, кой знае защо, времето му се бе сторило по-дълго. Сякаш по средата някой бе извикал „Стоп!“ и бе направил дълга пауза, преди действието да продължи.

Потърси с поглед колието, което лежеше царствено на бюрото, пое дълбоко въздух и бавно отпи. Задържа виното върху езика си. После погледна Диандра и попита озадачено:

— Как се забъркахме в това?

Тя се сгуши в ъгъла на фотьойла тихо отвърна:

— Барт ни забърка. Мисля, че го е планирал, чак до закъснението на моя самолет в събота. Това ме обърка, ала обслужваше неговите цели — замълча и се замисли. — Той е хитър старец. Най-хитрото нещо, което направи, е, че ни извика заедно в Палм Бийч. Ако не го беше направил, нямаше да се получи. Ако беше говорил с нас един по един, щяхме да измислим някакви извинения.

— Ние наистина измислихме извинения.

— Но не ги използвахме силово.

— Не знам — отвърна Грег с черен хумор. — Струваше ми се, че ти по едно време използва сила.

Диандра изсумтя.

— Аз едва не се самоубих.

Грег се засмя и тя се наежи:

— Не виждам нищо смешно. Аз не правех нищо повече от това, което ти самият искаше да направиш, ала се страхуваше…

— Не се страхувах — възрази той и всичкият хумор се изпари.

— На мен точно така ми изглеждаше.

— Просто бях благоразумен.

— Е, крайният резултат е същият. Остави ме сама. Едва не опрах пешкира задето казах онова, което ти мислеше.

— Това не го ли обсъждахме вече?

— Очевидно не сме довършили.

— Прекрасно, тогава да го довършим. Това, което ти се случи в Палм Бийч, си беше твоя заслуга. Защото не си — знаеш устата. Винаги си била прекалено импулсивна.

— Това се нарича спонтанност и тя ме доведе там, където съм. Твоят мрачен, мълчалив подход е ограничаващ.

— На мен ми помага.

— Може да върви за Ню Йорк, където се цени студената изтънченост, но повярвай ми, за Сан Франциско не подхожда.

— И за това е всичко, нали? — Грег се наведе напред. Очите му бяха потъмнели и гледаха право в нея. — Няма да има никакъв проблем, ако ти просто си седиш на мястото във Вашингтон. За какво, по дяволите, ти е нов магазин?

Със същия успех можеше да й каже: „Защо не си седиш като едно добро момиче в кухнята, където ти е мястото?“ Вбесена, Диандра стовари чашата си на масата. Ала през това време мярна колието и се спря. Грег проследи погледа й и също притихна. Гневът им сякаш се разтвори във въздуха като балон, който се е спукал.

Диандра почувства как тялото й постепенно се отпуска. Тя изу обувките си и подви крака под полата си. После взе чашата и облегна глава на меката тъмночервена кожа. Очите й бавно огледаха стаята, като от време на време замислено спираха.

— Иска ми се да не го продаваше — промълви тихо. — Винаги ми е харесвало това място — след малко добави още по-тихо: — Особено тази стая.

Грег бе съгласен. Той нямаше нужда да се оглежда, за да види претъпканите с книги лавици, спомените, които изпълваха цялото останало пространство, попивателната преса на бюрото, сребърната мастилница. Винаги бе чувствал кабинета като убежище. Бе мъжествен, но топъл — например двете високи лампи с тъмночервени абажури, които стояха от двете страни на масивното бюро и разпръсваха мека светлина из стаята.

— Какво е твоето жилище във Вашингтон? — чу се Грег да пита. Не бе сигурен откъде се взе този въпрос, ала не му се стори не на място. Очевидно и Диандра нямаше такова чувство, защото му отвърна само с крива усмивка:

— Не е толкова хубаво — вдигна ръка. — Не, може би това не е вярно. Просто е различно. Тази къща е стара и величествена. В нея има цял един свят от спомени. Моето жилище е в една сграда, която преди четири години беше напълно преустроена. Предишната година живеех в апартамент под наем и си мислех, че едно жилище на изплащане ще е рай — вдигна иронично очи към тавана. — Е, не е. То е модерно и елегантно, обаче някъде по време на преустройството загуби самоличността си. А когато извиках един от нашите специалисти по вътрешно обзавеждане да ми го направи, то още повече я загуби — намръщи се на виното, опитвайки се да измисли как да обясни на Грег какви чувства изпитва и към апартамента си, и към Вашингтон. Накрая вдигна глава: — Моето жилище е много хубаво, но в него няма това лично чувство, което го има тук, и то ми липсва.

Грег дълго мълча. Мислеше, че тя бе изказала на глас основното негово недоволство от собственото му жилище. Бе свръхестествено, че Диандра бе направила това, че и тя чувстваше същото. Ала може би въпросът бе просто в липсата на навик. Между часовете, които отдаваше на работата си, и времето, което без съмнение прекарваше някъде другаде, жилището й вероятно не бе нищо повече от място за преобличане.

Но това, което най-много го озадачаваше, бе не че тя не бе привързана към апартамента си, а че това я тревожеше. Той бе мислил, че доколкото колелото на обществения живот продължаваше да се върти, Диандра нямаше нищо против.

— А ти? — обади се тя. Грег я погледна неразбиращо и Диандра добави: — Твоето жилище в Ню Йорк.

— О, то е добро. Висока класа. Шик. Всички удобства.

— Много си възторжен — подигра му се тя.

— Хубаво е. Наистина.

Не каза нищо повече и Диандра се включи в мълчанието. Бе изненадващо приятно, изненадващо освободено от състезателния дух, който обикновено нажежаваше въздуха между тях. Погледът й се плъзна към бюрото, към тъмната кадифена кутийка и нейното бляскаво съдържание, и тя почувства странно спокойствие.

Той също го усети и затова в гласа му имаше само любопитство, когато попита:

— Ти наистина ли искаш Сан Франциско?

Диандра вдигна чашата към устните си и отговори над ръба:

— Да, искам го.

— Защо?

Тя остави чашата и сви рамене:

— Заради промяната. Заради предизвикателството. Сигурно и при теб това е причината.

Почти незабележимото кимване показа, че бе така.

— Познаваш ли много хора там? — чудеше се дали там я чакат любовници.

Диандра поклати глава.

— Запознавала съм се по работа с няколко души, ала те са ми просто познати. Имам две приятелки, с които бях на пътешествие в Европа, когато завърших гимназия. Допаднаха ми — това, което не каза, бе, че Марен и Лин бяха разбрали скръбта, която тя изпитваше онова лято заради смъртта на майка си. — Беше много отдавна, но поддържаме връзка. Те и двете живеят в района на Залива, и двете са женени и имат деца — нямаше какво повече да каже и думите й сякаш прекалено задълго увиснаха във въздуха.

Грег се чудеше дали някога й липсва, че не е съпруга и майка. Дойдоха му наум няколко остри забележки по този повод, ала погледът му попадна върху колието и изведнъж реши, че тези забележки биха били неправилни.

— То има история — прошепна Диандра. — Чувствам я. Флуидите са невероятни.

Грег бе съгласен. Всеки път, когато погледнеше към колието, усещаше нещо странно. Колието го караше да се спре, да премисли, да омекне. Внезапно изпита потребността да разбере каква бе неговата сила. Изправи се, обърна към себе си телефона на бюрото и избра номера в Палм Бийч.

Гретхен го поздрави сърдечно, но когато помоли да говори с Барт, тя не можеше да му помогне.

— Ами че той замина.

Грег хвърли един поглед към Диандра.

— Замина ли? — в следващия миг тя бе до него и притискаше ухо към слушалката.

— Тръгнаха днес сутринта, двамата с господин Никълъс Стътингъм — обясни Гретхен. — В момента са на кораба на господин Никълъс на път за Карибите. И както ми каза господин Барт, през следващите две седмици няма да има връзка с тях.

— Няма да има връзка? — повтори Грег. — За Бога, Барт е стар човек. Ами ако има нужда от лекар?

— И аз питах същото, пък той, все едно че не ме чу. Каза, че на кораба на господин Никълъс имало пълен екипаж и ако има някакъв спешен случай, знаели как да намерят помощ.

Диандра отдръпна глава, само колкото да се спогледа с Грег, и прошепна:

— Той може да изпраща съобщения, ала не и да получава. Не ти ли изглежда много удобно?

— Много — отвърна Грег също шепнешком и каза в слушалката: — Гретхен, знаеш ли нещо за едно колие?

— Колие?

— Едно много старо и красиво колие от изумруди и диаманти, което най-мистериозно се появи тук, в къщата в Бостън.

— Не знам за никакво колие.

Грег продължи още малко да я разпитва, но беше ясно, че тя говореше истината. Накрая затвори телефона и мълчаливо се вгледа в Диандра. Отново стояха много близо един до друг, ала това изглеждаше в реда на нещата. Барт си бе наумил нещо и те двамата бяха съюзници.

— Хитър е слаба дума за него.

— Как може да няма връзка? Дори да не става дума за колието, той знае, че тази седмица ще имаме десетки въпроси към него.

— Трябва да го е направил нарочно. Явно иска тази къща да се опразни, но не иска да има никакво участие в опразването.

Диандра обходи с поглед стаята и разбра, че не може да го обвинява. Само като си помислеше за това, и се чувстваше самотна. Бе доволна, че Грег беше близо до нея. Топлината от тялото му бе нещо, което щеше да остане, след като всичко друго бъде опаковано и разпределено. Без да се отдръпва, срещна погледа му и тихо попита:

— А сега какво? Ще се обадим ли на господин Потс?

В този момент, вгледан във вдигнатото й към него лице, Грег не искаше да се обажда на никого.

— Ще го оставим на Фредерик — отвърна разсеяно. — Той умее да бъде дискретен.

— А колието?

И двамата обърнаха очи към въпросния предмет. Както бе направил и преди, Грег внимателно го вдигна от леглото му. След един дълъг миг погледна към Диандра.

— Сложи го.

Тя вдигна ръка към шията си. Там нямаше нищо, освен перлената огърлица, която падаше свободно около отворената яка на копринената й блуза. Понечи да повтори, че не й е удобно да носи колието, ала осъзна, че това не бе така. Нещо дълбоко в подсъзнанието й казваше, че мястото на тези скъпоценни камъни бе около нейната шия.

Мълчаливо свали перлената огърлица. Но когато Грег започна да разкопчава колието, някаква неравност привлече вниманието й. Диандра хвана ръката му.

— Чакай — обърна закопчалката и видя герб и посвещение на френски, гравирано в златото:

„На А. С любов,

К.“

Прочете го с дрезгав глас и вдигна очи към Грег.

— Невероятно…

— Знам — прошепна той. Оказваше се, че колието изобщо не е било на Йоркови. Инициалите бяха други.

— То има истинска история. Виж герба.

Грег погледна.

— Кара те да се чудиш каква история се крие зад него…

— Кой го е направил…

— На кого е принадлежало…

— Къде е било…

— Какво е преживяло. Двеста години, изпълнени със събития…

— И романтика. Невероятно!

Очите й бяха толкова меки, че той се насили да откъсне поглед от тях. Колкото можеше по-бързо разкопча колието и мина зад Диандра да го закачи, после я обърна към себе си да я види.

За щастие тя мълчеше, защото ако в този момент бе поискала подходящия отговор на подходящия въпрос, Грег нямаше да може да й го даде. Колието върху топлата й млечнобяла кожа бе изключително. Ала това, от което той занемя, бе самата Диандра. Тя бе изключителна. Бе мека и красива, нежна и щедра, но силна. В този момент бе всичко, което трябваше да бъде една жена. И повече. В този момент Диандра бе едновременно най-невинната и най-сексапилната жена, която някога бе виждал. И в този момент той я желаеше.