Барбара Делински
Откровения (10)

Десета глава

Диандра гледаше изумрудените капки и си повтаряше, че няма да заплаче. През последните дни бе плакала толкова, че й стигаше за цял живот и плачът не бе довел до нищо.

Налагаше се да действа. Да действа откровено.

О, тя бе много откровена с Барт. Бе напълно откровена за Сан Франциско. Не искаше това назначение, не бе сигурна защо изобщо го бе искала. Ала не бе откровена за чувствата си към Грег и това именно трябваше да бъде променено.

Застанала пред колието, обвила пръсти около ръба на мраморната полица над камината, Диандра броеше грешките си.

Първо, изобщо не трябваше да изоставя Грег онзи петък сутринта — поне не по този начин. Трябваше да му каже какви са й плановете, трябваше да му обясни, че е объркана от това, което се бе случило. Трябваше да го събуди или да му остави бележка, или да му се обади по-късно. Но не го бе сторила. Той имаше право да се сърди.

Второ, трябваше да му каже нещо, когато най-после й се бе обадил. Наистина, щеше да се наложи да изстисква думите между буцата, заседнала в гърлото й, и неговия гняв, ала трябваше по някакъв начин да го направи.

Трето, трябваше да му се обади след това. Имаше цяла събота и неделя. Трябваше да се опита да се свърже с него, да се опита да му каже как се чувства.

Четвърто и последно, в Палм Бийч можеше и трябваше да говори с него. При всичките приказки за предопределената любов бе имала не една възможност да разкрие сърцето си. Но там бе Барт с неговото сводничество, което я бе ядосало, после разкритията за майка й и бащата на Грег, които я бяха шокирали. И там бе Грег. Той не каза и една дума за любов, изобщо не каза и една дума за нея.

Ала щеше ли Грег да е толкова рязък с Барт, още от самото начало, ако не бе дълбоко разтревожен?

Щеше ли да хвърли Сан Франциско в лицето на стареца, ако нещо много важно не се бе променило в него?

Щеше ли да има толкова болка и гняв в гласа му, когато й се обади, ако не бе почувствал нещо?

Щеше ли да повдигне въпроса за верността, ако нямаше причина за това?

Тя залитна и изумрудите премигнаха. Наистина, колието имаше някаква магия. Имаше сила. Без него двамата с Грег щяха да се карат през всичките четири дни. Така и нямаше да спрат и да си дадат някакъв шанс. Но колието можеше да направи само това. То не можеше да предизвика по-силни чувства, както не можеше и да укроти твърдоглава гордост.

Без да откъсва очи от скъпоценните камъни, пое дълбоко въздух, после още веднъж. Нямаше да си сложи колието — този път трябваше да се справи сама. Ала се чувстваше по-спокойна. Знаеше какво трябва да се направи и бе твърдо решена да го направи.

И тогава чу, че входната врата се отваря. Рязко завъртя глава и се вторачи в свода на хола. Когато дойде, Фредерик излизаше и й каза, че тази вечер няма да се връща. Бе останала с впечатлението, че госпожа Потс е приключила с чистенето, тъй като се очакваше Барт да продаде къщата — поне не се бе появявала предишната седмица. Както и никой от другите, които имаха ключове, пък и те не биха дошли толкова късно вечерта.

Имаше още един човек, който имаше ключ. Както и тя самата. Затаи дъх, заслушана в бързите приглушени стъпки по стълбите.

После той се появи. Щеше да влети направо в стаята, ако не я бе зърнал. Замръзна на прага и се вторачи в нея.

Диандра не можеше да помръдне, само сърцето й се блъскаше в гърдите. Действие и откровеност. Думите подсъзнателно проблеснаха в съзнанието й, но тя не можеше нито да се движи, нито да говори. Да направи едното или другото означаваше да разкрие сърцето си, а Диандра толкова много години се бе пазила от Грег, че това сигурно й се бе превърнало в условен рефлекс.

Изведнъж й мина през ума, че онова, което бе изработила в детството си, сега бе просто детинска реакция. Жената, която бе станала тя, искаше нещо по-добро. Мъжът, който бе станал Грег, заслужаваше повече.

Ала преди да успее да предприеме нещо, Грег го направи. С бавни, сигурни крачки, контрастиращи с ранимото му изражение, той пресече стаята и застана пред нея. Очите му потърсиха нейните, задавайки всички въпроси, за които се бе чудил, а в тези въпроси бяха отговорите, които Диандра искаше. И когато Грег вдигна ръка към бузата й, тя наклони глава към дланта му.

Толкова малко действие, толкова много откровеност.

Той тихо простена, обви ръце около нея и я притисна толкова силно към себе си, че за минутка краката й направо не допираха пода. Сякаш плуваше. Изведнъж почувства, че на сърцето й е леко, сякаш камък падна от раменете й. Ръцете й се сключиха около врата му, треперещи от силата на чувствата й.

Устните му се движеха в косите й, но думите бяха несвързани и накъсани.

— Ах… Ди… Когато помислих… Че никога няма отново да съм близо до теб…

Диандра зарови ръце в косата му и вдигна главата му.

— Струваше ти се, че умираш? — прошепна сериозно.

— Да.

— Аз също.

— Защо си причиняваме това?

— Сигурно по навик.

— Ние сме глупаци.

Тя кимна и докосна брадата му. Искаше да се увери, че това бе Грег.

— Мисля, че много време сме били глупаци.

— Колко много?

— Години.

— Сигурно толкова отдавна се привличаме един към друг. Борели сме се заради това привличане. Имало го е още тогава, ала не сме можели да го приемем.

Диандра докосна с пръст ъгълчето на устните му.

— Тъпота.

— Инат.

— Самоотбрана.

— Недалновидност.

— Самозащита. Барт не беше прав — реши тя. — Причината никой от нас да не се ожени, е, че никой друг не би ни взел.

Ръцете на Грег се плъзнаха по гърба й, докато върховете на пръстите му докоснаха главата й.

— Ти ще ме вземеш ли?

Диандра кимна и вдигна вежди в същия въпрос.

— А ти как мислиш? — провлече той и отново я прегърна така, че костите й изпукаха.

Тя помисли, че трябва да е най-щастливата жена на света. И с най-голям късмет. Да има Грег означаваше да има много повече, отколкото парите някога можеха да купят. Той бе неповторим. Той бе прекрасен. Той бе безценен.

Неповторим, прекрасен, безценен. Притисна буза към яката му и погледна към изумруденото колие. То лежеше в кутийката си върху лавицата на камината, както й се стори, самодоволно. Главата на Грег леко помръдна, Диандра вдигна очи и откри, че той също го гледаше. Когато отново се обърна към нея, погледът му бе тъмен и настойчив и се спусна към устните й.

Наведе глава и я срещна в дълбока и страстна целувка. А когато заговориха отново, вече лежаха на леглото в дъбовата стая. Бяха правили страхотна любов. Телата им бяха задоволени, но съзнанието им се пробуждаше за живот.

— Обичам те — прошепна Грег в топлата извивка на ухото й.

Диандра прегърна ръката му, която лежеше между гърдите й, и отговори също шепнешком:

— И аз те обичам — думите отекнаха в тишината като прекрасна песен. За да я извика на бис, тя наклони глава и започна нова целувка. След това попита: — Кога разбра?

— Кога разбрах или кога признах?

— Което и да е. И двете.

— Разбрах… Последната нощ, която прекарахме заедно. Никога не бях правил такива неща с друга жена. Те изискват доверие и себеотдаване и такова желание, което се издига над физическото. Признах… Когато днес се върнах в Ню Йорк. Осъзнах, че съм използвал гнева си като щит. Когато той падна, пътят пред мен ми се стори ужасно мрачен — надигна се на лакът, хвана брадичката й и вдигна лицето й към себе си. — Няма да трябва да живея в такъв ад, нали?

— Няма.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да.

Грег я целуна звучно, после страстно, ала страстта премина в нежност, когато почувства непреодолимото желание да говори. Намести я срещу себе си и започна:

— Ти събуждаш в мен качества, които никоя друга жена не е събуждала. Никога не съм се чувствал нежен или собственически или закрилник, но с теб чувствам всичко това — въздъхна дълбоко. — Освен това, ти си опасен противник. Повече ще ми харесва да сме от една и съща страна.

— Ти винаги можеше да побеждаваш.

— Аз искам ние да побеждаваме.

Обля я вълна от любов. Минаха няколко минути, преди да може отново да говори.

— И аз искам ние да побеждаваме. Как ще се оправим с работата?

— Свързана ли си с Вашингтон?

— Не, ала ти в Ню Йорк си подредил всичко. Аз нямам какво да правя там.

— Това е добре, защото на мен Ню Йорк ми е омръзнал. Мислех…

— Бостън, защо да не опитаме в Бостън? — попита Диандра, извъртя се и го погледна в очите. — Нека Алекс да вземе Сан Франциско. Той тук се е справил прекрасно. Ще го приеме като лична победа, ако Барт му го даде. Ние можем да убедим Барт да го направи.

— На минутата. Той ни е задължен.

Тя леко се намръщи.

— А може би ние сме му задължени?

— Може би по малко и от двете, но не му го казвай. Той заслужава да се чувства виновен.

— Много ще се зарадва на нашата женитба.

— А ако продадем жилищата си в Ню Йорк и Вашингтон и купим от него къщата… Какво мислиш?

Диандра нямаше нужда дълго да мисли.

— Много ще му хареса. На мен много ще ми хареса. Ала само ако мога да боядисам гостната в бяло. Искам я топла и гостоприемна.

— И ще я направиш целомъдрена и строга.

— Имай ми вяра. Ще бъде топла и гостоприемна.

— След една седмица ще се изкаля.

— Само ако влизаш с кални обувки.

— Аз няма, но децата?

Тя затаи дъх, после прошепна:

— Децата. Вълнуваща мисъл. Може да изпоцапат килима. Не ме интересува. Ти беше прав, когато каза, че ще са красиви. Наистина ще бъдат красиви.

Грег плъзна ръка към корема й.

— Може и вече да са на път. Е, поне първото.

Диандра сложи длан върху ръката му да я задържи там.

— Ако ще поемем заедно магазина в Бостън, ти можеш да ме отменяш, докато съм вкъщи с децата. Така ще мога да се грижа за тях, докато са малки, а когато пораснат, да си имам професия:

— Когато пораснат, искам да пътуваме. Дори още преди да пораснат — обърна я към себе си, приглади гарвановочерната й коса и леко я погали по бузата. — Не ми харесва темпото, което поддържах. Не ми харесва човека, който бях, начина, по който работех. Нека направим нещата по-различно. Нека бъдем по-спокойни. Всеки от нас е имал свой собствен магазин и познаваме работата. Вече трябва да можем да го правим, без толкова да се напрягаме. Ще наемем и обучим хора да ни помагат. По този начин ще имаме истински живот.

На Диандра тази идея й харесваше. Показа му го, като се усмихна и обърна глава точно толкова, колкото да целуне пръстите му. Чувстваше се наистина много приятно, много спокойна, затова се изненада, когато Грег каза:

— Хайде да се оженим утре.

— Утре? Толкова бързо! Мисля, че няма да можем. Има период за изчакване…

— Да заминем някъде, където няма период за изчакване. Искам да се оженим и искам да е скоро.

— Ала аз искам голяма сватба. Винаги съм искала голяма сватба.

— Значи ще направим две сватби. Сега една тайна и после една официална.

— Ти се страхуваш, че съм бременна.

— Не се страхувам, защото ако си бременна, аз ще съм на седмото небе, но това е нещо, с което трябва да се съобразяваме — сивите му очи бяха топли, ала въпреки това нетърпеливи. — Между нашите семейства е имало толкова много противоречия. Не искам никой да мисли, а още по-малко да говори, че сме били принудени да се оженим. Защото не е вярно. Ти го знаеш не по-зле от мен. Ако не изпитвахме един към друг това, което изпитваме, ти никога не би се съгласила на брак, бременна или не. Освен това, възможността да си бременна е само една причина да искам да се оженим сега. Другата е, че не искам да рискувам да те изгубя.

— Ти не можеш да ме изгубиш.

— Тези дни едва не го направих.

— Но това беше преди да знаем това, което знаем. Аз те обичам, Грег. Няма да си отида.

Той не бе напълно убеден.

— Ние ще се борим. Винаги сме го правили и винаги ще го правим. И двамата сме способни в гнева си да извършим необмислени неща.

— Значи ще трябва да поработим върху това. Ала аз искам голяма сватба и я искам през юни. Утре ще ти пристана само ако ми обещаеш това.

— Винаги си мечтала за голяма сватба през юни?

— Не. Но искам светът да научи за кого се омъжвам, а една голяма сватба през юни звучи забавно.

Грег осъзна, че доводите й важат и за него. И той искаше светът да научи за кого се жени. Освен това бе в настроение да се съгласява.

— Добре, ще направим две сватби. Обаче ако ще правим голямо джамборе през юни, след това ще заминем на дълъг меден месец. Какво ще кажеш за една екскурзия до Франция и после едно посещение в замъка на онзи французин, Шарл дьо Монклер?

Тя обви ръка около рамото му.

— Ще кажа, че звучи много романтично.

— Може и да не е много луксозно, ако замъкът се окаже някакъв хамбар.

Диандра стисна очи и проплака:

— Не разваляй образа.

— Но може и да е така.

— Е, и?

— Е, и условията може и да са безобразни.

— Е, и?

— Меденият месец трябва да е шикозен.

Тя поклати глава:

— Меденият месец трябва да е времето, когато мъжът и жената са заедно. Ние ще бъдем заедно. Не ме интересува къде.

Грег я притисна към себе си.

— Стига да има легло — прошепна той, наведе глава и улови долната й устна между своите.

Мина доста време, докато Диандра успее да си поеме дъх, за да заговори. Главата й бе отпусната върху гърдите му, кракът й преплетен между неговите.

— Грег?

Той лежеше по гръб, протегнал една ръка настрани, облегнал другата на гърба й.

— М-м-м-м?

— Колкото Корин ли съм добра?

— По-добра. Много по-добра — замълча. — Томи Нолън?

— Няма сравнение.

— Той или аз?

— Ти. Той не знаеше какво прави. Или може би аз не знаех какво правя. Не беше кой знае колко приятно.

— Доволен съм — отново замълча. — Диандра?

— М-м-м-м?

— За нашите родители…

— Трудно е да се приеме — каза тя тихо. — Знам.

— Толкова дълго съм мислил по един начин.

— Аз също.

— Сигурно ще мине време, докато това се промени.

— М-м-м-м.

— Ще имаш ли търпение?

— Ако ти имаш.

— Аз ще имам.

Замълчаха. Грег придърпа одеялото върху тях и я намести по-удобно в прегръдките си. Лицето й бе сгушено под брадичката му, където най-много обичаше.

— Грег? — прошепна във врата му. — Кой мислиш, че е оставил колието на камината?

— Някой от елфите на Барт.

— Сериозно?

— Сериозно. Този старец е малко вълшебник.

— А колието? Мислиш ли, че е вълшебно?

— Мисля, че те кара да се замислиш. Може би дори е изкусително.

— Страхувах се, че без него това, което чувствахме, ще угасне, ала последната събота и неделя във Вашингтон го чувствах още по-силно, а колието беше тук.

Грег изведнъж отметна завивките и скочи от леглото.

— Къде отиваш? — извика Диандра разтревожено.

— Да го взема. То е още долу.

Тя вдигна ръка към шията си и с изненада откри, че там нямаше нищо. Когато Грег се върна, Диандра все още се бореше с това откритие. Грег опря коляно на дюшека, вдигна я и закопча изумрудите около шията й. После описа с пръст кръга от скъпоценни камъни. Очите му срещнаха нейните, кадифено сиви и топли.

— Ти си единствената жена на света, която може да носи това колие със стил — промълви той със страхопочитание. — Легендата може да казва, че е било направено за друга жена, но според мен е направено специално за теб.

Тя се чувстваше цялата стоплена и изтръпнала отвътре. Тялото му винаги можеше да я накара да се чувства така. Всъщност, осъзна Диандра, Грег можеше да я накара да се чувства така, независимо дали бе гол, или облечен. Трябваше само да я погледне с тези гладни очи, и тя бе загубена.

— Ами Барт? — попита объркано.

Грег я положи на леглото.

— Какво Барт?

— Да му кажем ли, че колието го е направило? — промълви Диандра.

Грег наведе глава и описа с език една линия от колието към брадичката й.

— Това ще го развълнува.

Тя потърка бедра в неговите.

— Той е такъв романтик.

— Ти също — докато устните му си играеха с ухото й, ръката му обхвана гръдта й и палецът потърка втвърденото зърно. — Колието ли го направи?

— Не знам… Ох, Грег… — Диандра плъзна ръка по корема му. — Ти какво… Какво мислиш?

— Не… Да… Може би… О, Ди, да…

Повече не говориха и въпросът за изумруденото колие остана неразрешен, ала, кой знае защо, вече нямаше значение. Единствено имаше значение тяхната любов и това, че тя запълваше живота им. Една Кейси щеше да се ожени за един Йорк, точно както Барт се бе надявал, точно както съдбата бе отсъдила. Легендата продължаваше.