Черил Аргайл
Светът е пълен с хубави жени (5)

V

Тод безцелно се разхождаше из магазина за канцеларски принадлежности. Спря пред рафта с машинописна хартия. Пакетите бяха грижливо подредени един върху друг. Той посегна към най-горния, но в същия миг се сети, че не се нуждае от хартия, защото на писалището му лежаха два неразпечатани пакета.

Поклати ядосано глава и продължи нататък, докато откри цветните ленти за пишеща машина. Цялата сутрин му вървеше наопаки! Мисълта, че Сюзън пристига следобед, го изваждаше от равновесие. Тихо проклинайки, той взе две ленти и се насочи към касата.

Излезе на улицата. Още от сутринта тихо и ситно ръмеше, а сега вече го бе обърнало на силен дъжд. Нямаше големи шансове скоро да мине такси. Потръпна и сгуши рамене. Защо не взе чадър, когато беше очевидно, че ще вали? Умърлушено се взираше в една голяма локва. Трябваше да изчака някъде дъждът да престане или поне да намалее. Реши да обядва в близката кръчма.

В „Бялото сърце“ беше сухо и топло, в камината весело пращеше силен огън. Тод си поръча бира и нещо за ядене.

Когато му донесоха поръчката, той с мъка откъсна поглед от хипнотичната власт на огнените езици в откритата камина. Думите на келнерката, с които му пожелаваше добър апетит, го върнаха към реалността. Реалност — каква противна дума. Реалност беше, че след няколко часа Сюзън щеше да бъде тук, а той още не бе събрал смелост да говори с Мариза.

За стотен път премисли плана си. „Дали щеше да се съгласи да участва?“ Що се отнася до Сюзън — тя имаше дебела кожа, щеше да го преживее, за това не се притесняваше.

Набоде парче сирене на вилицата си и се запита, има ли право да излъже. Постъпваше нечестно. Въздъхна угрижено, но после си спомни за огромното количество писма и телефонни обаждания, с които бе засипан в Отава. Макар да бе казал на Сюзън, че го интересува само деловата част на взаимоотношенията им, тя не го оставяше на мира. Когато се върна от Канада, тя веднага го посети в жилището му. Този ден той бе смъртно уморен от пътуването, но трябваше да изтърпи няколкочасовото й присъствие.

Всъщност споменът за връхлитащата с гордо изражение на лицето, натоварена с пакети храна Сюзън в жилището му беше главната причина за бягството му в „Трите пера“. Извикал отново образа й в съзнанието си, Тод окончателно реши, че може повече да спечели, отколкото да загуби.

Свърши с обяда и погледна часовника си. Точно единадесет и половина. Трябваше да побърза, ако искаше да говори с Мариза, преди да е пристигнала Сюзън. Плати и излезе от кръчмата. Дъждът беше спрял и той се отправи пеша към хотела.

 

 

Мариза погледна през прозореца на всекидневната, да види какво е времето. За щастие слънцето тъкмо бе пробило облаците. Мократа земя изпускаше почти невидими изпарения, по листата на дърветата блещукаха дъждовни капки. Великолепно, направо великолепно. Това беше точно настроението, което търсеше за картината си.

Радостно изтича в ателието и грабна скицника и пастелите. На връщане се отби в стаята си и си облече един пуловер.

Отправи се към близката горичка и седна на един преобърнат ствол на някакво голямо дърво. Беше мокро, но нямаше значение. Тъй или иначе после щеше да се преоблича, а това място беше идеалната наблюдателна точка за нейните скици.

Само след минута беше дълбоко погълната от работата си. Ръката й се движеше бързо и уверено по белия лист. Ако не бе толкова отдадена на заниманието си, може би щеше да чуе приближаващите се стъпки на Тод.

— Ще ви преча ли, ако се присъединя към вас?

Звукът на гласа му я сепна, тя си пое въздух дълбоко и отвърна:

— Не, на мен изобщо нищо не ми пречи.

В действителност, никак не й допадаше присъствието му, но точно сега не искаше да спори, за да не разваля магията на мига.

— Съжалявам, ако съм ви изплашил — каза той и сядайки до нея, скришом хвърли поглед към скицника в скута й. Скицата беше добра, дори много добра. Беше й се удало да улови спокойната красота на окъпаната природа. Тод знаеше, колко неохотно Мариза говори за работите си и затова не посмя да изрази възхищението си от рисунката й.

— Цялото си свободно време ли посвещавате на изкуството? — попита той.

— Да.

Тод долови аромата на амбра, когато се приведе към нея, за да може да чуе тихо произнесения отговор.

— И никога не излизате вечер? Не чувствате ли необходимост понякога да се разсеете, да се отпуснете?

Преди да отговори, Мариза го изгледа недоверчиво.

— Напротив, от време на време ми се иска да помързелувам малко. Но тъй като нямам достатъчно време за рисуване, стремя се да използвам всяка свободна минута.

Внезапен студен повей на вятъра я накара да потрепери. Тя усети как зърната на гърдите й се втвърдиха и бързо скръсти ръце отпред, но все пак не достатъчно бързо, защото Тод шумно изпусна въздуха от дробовете си, втренчил поглед в бюста й. Самото й присъствие беше достатъчно, за да го възбуди, а видът на щръкналите под пуловера малки връхчета бе в състояние да го извади от равновесие.

„Никоя жена не ми е действала така“ — помисли с учудване той.

— Бихте ли взели още една служителка в хотела? — попита уж между другото Тод.

— Естествено. Но в момента това е невъзможно. Ако сте забелязал, хотелът ни все още не се пълни изцяло.

— Може би има една възможност — той я загледа внимателно.

— За какво говорите? Бизнесът наистина напоследък върви по-добре, но не можем да си позволим да плащаме на още един човек — нетърпеливо каза Мариза.

— Мислех си, че мога да платя разноските за една нова камериерка.

Тя се извъртя и го загледа втренчено. Сериозно ли говореше?

— А защо трябва да го правите? В споразумението ни не е предвидено такова нещо.

— Всъщност — бавно каза Тод — бих искал в замяна вие да ми направите една услуга. Интересува ли ви? — полагаше неимоверни усилия да говори подчертано равнодушно, загледан в хотела.

— Каква услуга? — подозрително попита тя. Беше смутена, колебаеща се, той навярно усещаше вътрешната й напрегнатост.

Тод се изкашля и търпеливо заобяснява:

— Днес следобед ще пристигне редакторката, отговаряща за книгата ми. Името й е Сюзън Малори — Мариза все още го гледаше неразбиращо. — Може би трябваше да почна по-отдалече. Издателството, в което ще се отпечата книгата ми, е едно от най-добрите в страната. Бях много въодушевен, когато одобриха моето предложение. След като им занесох предварителния проект, с мен се свърза Сюзън Малори. Това стана преди още да замина за Канада. Сюзън е не само отговорен редактор на книгата ми. Тя е племенница на Уолтър Малори — собственика на издателството. Казано направо, Сюзън е убедена, че е влюбена в мен. Макар да не съм направил нищо, което да подкрепи това нейно убеждение, тя не иска да се задоволи с чисто деловите взаимоотношения между нас. Тъй като само ще си навредя, ако не приема тази жена, нуждая се от малко закрила.

— Закрила ли? — измънка Мариза. Тя все още не разбираше, какво иска Тод от нея, но подозираше, че няма да й хареса.

— Да, дявол да го вземе! Нуждая се от закрила! Мариза… — той предпазливо сложи ръка на рамото й. — Нуждая се от вас! Искам да се представите за моя годеница.

— Ваша годеница? — Мариза не знаеше да се ядоса ли, или да се разсмее. Беше толкова пошло — като в лош филм. Ама че смешно! Никога досега не беше чувала мъж да се страхува от жена. Жените бяха тези, които трябваше да се предпазват от мъжете. Тя се разсмя. Положението й се струваше гротескно.

— Радвам се, че го намирате за толкова забавно — Тод обидено свали ръката си. — Но ако ставаше дума за вашата кариера, сигурно нямаше да ви е много смешно.

„Но той говори сериозно“ — сепна се тя и попита:

— И какво точно очаквате от мен?

— Не много. Просто трябва да имам повод да кажа по косвен начин на Сюзън, че трябва да изчезне. Не мога да го направя така директно, както би ми се искало, защото тогава тя ще се погрижи книгата ми да не види бял свят.

— Нямате ли договор? — угрижено попита тя.

— Естествено, имам договор с издателството, и то перфектен. Но вие знаете, как стават тия неща — ако няма добра реклама, ако не се вдигне малко шум, книгата няма да има успех. Повярвайте ми, ако разсърдя Сюзън, тя ще убеди чичо си, че не си струва да пръска пари за реклама на една слаба творба. Тя е професионалист и чичо й се вслушва в съветите й.

Настъпи кратко мълчание. Тод беше казал всичко, каквото имаше да казва, а Мариза все още не показваше, какво мисли.

— Непременно ли трябва да й покажете „годеницата“ си?

— Да, Сюзън няма да повярва само на думите ми.

— За какъв период от време?

— Какъв период ли? — повтори той, преди да вникне в смисъла на въпроса й. — О, имате предвид за колко време ще плащам заплата на камериерката ли? — Тод потисна триумфиращия си вик. Тя щеше да участва! Не се беше излъгал в предвижданията си.

— Три месеца. Ще поема разноските за цял работен ден на една камериерка за три месеца.

Мариза набързо обмисли предложението.

— Колко дълго ще трябва да се представям за ваша годеница?

Той сви рамене.

— Може би само днес следобед. Веднага ще й съобщя новината. Тя има намерение да прекара целия уикенд тук наблизо, но предполагам, че след като разбере за моя годеж, ще съкрати престоя си и няма да ми досажда повече.

— Съгласна съм — решително каза Мариза. — Сделката е добра. Какво точно трябва да направя? — тя нервно задъвка устни, казвайки си, че се хвърля надолу с главата в едно приключение, което по всяка вероятност ще се превърне в катастрофа за нея, но просто не можеше да устои на съблазнителното предложение.

Тод се изправи и се разкърши, преди да отговори. Усмивка на облекчение измести загриженото изражение на лицето му.

— Просто се дръжте като годеница. Например, можете да дойдете към три часа в кабинета ми и да донесете чай. Ще ви представя на Сюзън. Не се безпокойте, никак няма да е трудно. Освен това… — той спря и я загледа с един от ония необясними погледи, от които я полазваха тръпки — не ми удряйте плесница, ако ви целуна или ви прегърна. Иначе Сюзън може да заподозре нещо фалшиво.

Мариза отвори уста, за да протестира против това условие, но Тод вече се беше обърнал и закрачи към задната врата на хотела. Тя бавно се изправи и чак тогава се сети, че не бяха се разбрали какво ще кажат на другите в хотела.

„Ама че работа“ — ядосваше се все още Мариза, когато малко по-късно влизаше в затоплената кухня. Тъй като до сега неизменно се бе държала студено с Тод пред всички, то едва ли щяха ей така изведнъж да приемат новината за „годежа им“. Тя трябваше много да внимава през тези дни, за да не разбере никой за тяхната сделка.

 

 

Точно в три часа Мариза изкачи стълбите до работната стая на Тод, носейки поднос с чай и лимонов сладкиш, който бе изпекла сама. Дали Тод щеше да го хареса? Сви устни раздразнено. „Я стига глупости — каза си тя — какво значение има дали ще го хареса или не. Ти само играеш ролята на грижовна годеница, няма да се омъжваш за него в края на краищата!“

Спря за миг нерешително пред вратата, после си пое дълбоко дъх, чукна и веднага отвори. Не подобаваше на една годеница да чака да бъде поканена в стаята на годеника си.

— Мариза! — сърдечно я посрещна Тод, стана иззад писалището и се приближи, за да поеме таблата от ръцете й. — Толкова се радвам, че дойде. Искам да ти представя мис Малори — редакторката на книгата ми.

Той й се усмихваше топло, сложи таблата на лавицата за книги до вратата и обгърна раменете й с ръка.

Сюзън не се изправи, докато Тод ги представяше една на друга. Мариза бе поразена — как бе възможно Тод да отблъсква такава ослепително красива и екстравагантна жена?

— Моите благопожелания — студено каза Сюзън, присвила изумруденозелените си очи, докато я оглеждаше преценяващо от глава до пети.

— Благодаря — сухо отвърна Мариза и с най-любезната си усмивка се опита да се освободи от прегръдката на Тод. Но той не я пусна, а я отведе до креслото зад писалището и я принуди да седне.

— Не искам да преча на работата ви — Мариза търсеше благовиден предлог да се измъкне по-скоро.

— Нищо подобно, не ни пречиш. Имаме нужда от малко почивка.

Тод започна да налива чая.

— Какъв е този сладкиш? Сама ли го направи, мила?

— Да, тази сутрин.

„Значи забеляза! Спокойно, момиче, не се излагай! Какво от това? Естествено, той също играе ролята на силно влюбен годеник“.

По лицето на Сюзън за миг плъзна презрителна усмивчица:

— Тод каза, че сте художничка. Изглежда сте и добра домакиня?

— Мариза притежава всестранни таланти — интонацията му недвусмислено издаваше в какъв смисъл трябваше да бъдат тълкувани думите му. Тя се изчерви.

— Колко сте сладка — обърна се Сюзън към нея. — От колко време сте сгодени? Тод нищо не ми спомена, когато говорихме с него в началото на седмицата.

— Преди два дни го решихме — побърза да я изпревари Тод. — Дори още не сме се погрижили за пръстените. Бяхме толкова заети с нея тия дни — той влюбено се усмихна на Мариза.

Най-сетне изпиха чая си и Мариза облекчено си отдъхна. „Слава богу, свърши се!“ Най-сетне можеше да си тръгне. Сюзън не бе преставала да й задава коварни въпроси и тъй като в повечето случаи Тод бе отговарял вместо нея, вероятно тази жена я бе сметнала за доста глупавичка. „Няма значение — мислеше Мариза, когато вратата хлопна зад гърба й. — Вече съм свободна.“

— Е, да се залавяме за работа — каза Тод, когато Мариза напусна стаята. Той твърдо бе решил да остане в рамките на деловия тон. Взе страницата, върху която последно бяха работили и се задълбочи в нея.

— Кога ще бъде сватбата? — гласът на Сюзън не беше нито дружелюбен, нито враждебен.

— Още не сме решили — отвърна той, без да вдигне глава от листа.

— Защо, страхуваш ли се от брачните окови? — осведоми се тя насмешливо.

— Не, изобщо не се боя — търпеливо отвърна Тод. — Ако зависеше от мен, щяхме веднага да се оженим. Мариза е тази, която се колебае. Тя настоява да изчакаме, докато излезе книгата. Смята, че тогава аз ще се поуспокоя. Можем ли вече да продължим? Искам да свършим по-навреме, защото обещах на Мариза да излезем някъде на вечеря.

— О-о, зает ли си тази вечер? — сега гласът и прозвуча по-остро. — А пък аз се надявах, че ще вечеряме заедно. Дори казах на моите домакини, че ще се прибера много късно, да не ме чакат.

Един дълъг миг Тод се бореше с изкушението да й заяви, че няма да й излезе късметът. Но тогава му хрумна нещо по-добро. Ако покани Сюзън, щеше да му се удаде да принуди и Мариза да излезе с него, а това беше уникална възможност да се сближат още малко. За последните двайсетина минути бе постигнал в това отношение много повече, отколкото за цял месец съвместно съжителство. Той посегна към следващия лист.

— Мисля, че можеш да дойдеш с нас. Мариза няма да има нищо против. Ще отидем във „Ванг“, любимия и ресторант.

Беше му все едно, дали Сюзън харесва китайската кухня или не.

След като поработиха още един час, Тод я остави да се пооправи в малката баня на третия етаж и тръгна да търси Мариза. „Дано да не е ангажирана тази вечер — мислеше тревожно той. — Да не би точно днес да е решила да приеме поканата на оня проклет доктор!…“

Намери я в стаята й. Седеше пред огледалото с четка за коса в ръката. Дългите й руси коси меко обрамчваха миловидното й лице, падаха на буйни вълни по гърба и добре оформените й рамене. С какво удоволствие би ги погалил, би заровил ръце в тях, но знаеше, че тя нямаше да допусне това. Задоволи се само да им се любува.

— Вижте, Мариза — започна колебливо той — появи се нещо непредвидено.

— Какво? — очите й подозрително го измериха.

— Трябва да излезем на вечеря с вас и Сюзън — обясни й и преди Мариза да успее да протестира, продължи бързо. — Изслушайте ме, не можах да го предотвратя. Исках да я отпратя по-бързо под предлог, че двамата с вас ще излизаме, но тя се самопокани по такъв начин, че нямаше как да откажа. Моля ви, Мариза!

Тя го гледаше ядосано.

— Не бяхме се договорили за това. Смятах да рисувам тази вечер.

— На мен също не ми е никак приятно — тъжно въздъхна Тод. — Другояче си представям една хубава вечер, прекарана с вас. Но просто съм принуден. За да компенсирам това ново неудобство, готов съм да увелича на четири месеца издръжката на камериерката — приседна на леглото й, молейки се този аргумент да я склони.

— Четири месеца? — тя помисли малко. — Добре, става. Кога трябва да бъда готова и какво да облека?

Тод потисна с мъка доволната си усмивка.

— Бъдете готова към седем часа. Ще отидем във „Ванг“ — много му се искаше тя да облече синята рокля, с която я беше видял първата вечер в хотела, но се въздържа да я помоли за това. — Предоставям на вас избора на подходящ тоалет.

С голямо неудоволствие откъсна поглед от гъвкавата снага на девойката и се качи горе. Твърдо беше решил да принуди Сюзън да работят без прекъсване до последната минута.

 

 

Малко преди седем часа Тод отново стоеше пред стаята на Мариза. Зад гърба му бяха два ужасни часа, в които с голямо усилие бе успявал да задържа вниманието на Сюзън върху ръкописа. Почука и учтиво изчака, докато чуе нейното „Влезте“.

Мариза стоеше на вратата на банята и правеше отчаяни опити да закопчае ципа на роклята си.

— Това проклето нещо заяжда — изруга вбесена тя и поглеждайки към него изпод свъсените си вежди, недоволно въздъхна и се извъртя с гръб. — Помогнете ми, иначе никога няма да успея.

С няколко бързи крачки той се озова до нея и протегна ръце към ципа. Пръстите му трепереха от възбуда. Тя бе облякла синята рокля и отдолу не носеше сутиен. Трябваше да извика на помощ цялата сила на волята си, за да преодолее изкушението да докосне нежната й кожа, да погали голия й гръб. Тялото му бе обхванато от тръпнещо желание. Някак си му се удаде да издърпа ципа нагоре. Но острото съжаление, което мигом изпита, виждайки как пред очите му се скрива част от голото й тяло, отключи задръжките му и той изгуби самообладание. Обхвана с две ръце раменете й и я завъртя към себе си.

— Какво?!… — въпросът й бе задушен от страстната му целувка.

Мариза знаеше, че трябва да се съпротивява, но не можеше. Неописуемото чувство на трепетна наслада, което я обхвана, докато той нежно, но настойчиво я целуваше, парализира волята и разума й.

Той усети капитулацията й и още по-силно я стисна в прегръдките си, опиянен от топлите й устни. Мариза изгуби способност да мисли, можеше само да усеща влудяващата топлина на тялото му, нежния натиск на устните му върху нейните, силните му ръце. Чувствуваше се толкова добре, сгушена в него, милвана, защитена. Какво правеше този мъж с нея?

Силно почукване на вратата ги върна в действителността. Отстъпвайки назад, Тод се взря в зачервените и страни. Не, тази жена бе всичко друго, но не и равнодушна към него!

— Няма да ни навреди, ако се упражним за всеки случай. Бяхте много убедителна — Тод хвана двете й ръце за китките и извика: Влез!

Сюзън отвори вратата.

— О, извинете ме — каза тя, но в гласа й имаше всичко друго, но не и извинение. — Надявам се, че не ви попречих. Умирам вече от глад.

Мариза се опита да се отскубне от Тод, но той я привлече още по-близо до себе си.

— Всъщност, ти малко ни попречи, Сюзън — каза той с усмивка — но имаш право, всички изгладняхме. Готова ли си, мила?

Мариза мълчаливо се освободи от ръцете му и взе дамската си чанта. Вълнението й още не бе преминало, гърдите й продължаваха учестено да се вдигат и спускат и й се струваше, че от гърлото й не може да излезе нито дума. За щастие, по време на, както й се стори, безкрайното пътуване към ресторанта не й се наложи да вземе участие в разговора. Сюзън говореше и за тримата.

И докато вечеряха в изискания китайски ресторант, красноречието на редакторката не пресекна нито за миг. Мариза прие с благодарност това развитие на нещата. Така можеше на спокойствие да поразсъждава над случилото се в стаята й. Дали Тод придаваше същото значение на целувката си, като нея? „Не бъди такава глупачка! — ядосано си каза тя. — Какво значи една целувка? Нищо. Абсолютно нищо!“ Възможно е Тод да я е целунал, защото е знаел, че Сюзън върви след него и е искал тя да види това. „Сигурно е било така. Или не е било?…“

Когато след вечерята тримата седнаха в колата и си тръгнаха, Мариза представляваше кълбо от оголени нерви. Влюбените погледи на Тод, подчертаната му нежност й бяха дошли премного. Дори и сега Тод бе сложил ръка върху коляното й и я милваше леко, но възбуждащо. Тя го стрелна гневно с очи, но той само леко повдигна рамене и с поглед скрито й посочи към Сюзън.

Когато стигнаха хотела, вече беше късно. Тод и Мариза придружиха Сюзън до колата й и се сбогуваха с нея. И двамата облекчено въздъхнаха, щом светлините на стоповете й се загубиха от погледите им.

Тръгнаха мълчаливо към входа. Тод се изкашля.

— Вечерта мина великолепно.

— Радвам се, че сте доволен от мен — ледено процеди Мариза.

Очите му недоволно се присвиха и той заговори нетърпеливо:

— Мариза, и на мен не ми е лесно, но след като вече познавате тази жена, би трябвало да ме разберете.

— Аз ви разбирам — вече по-меко каза тя и затърси думи, — но не очаквах, че ще трябва… е, че ще са необходими… докосвания и… — замлъкна, забелязала изражението му. Тод се забавляваше с нейното смущение.

— Та нали трябваше да убедя Сюзън, че съм луд по вас, толкова влюбен, че не мога да се откъсна от тялото ви.

— Аз ви разбирам — поруменяла прошепна Мариза. — Но ми е трудно да се преструвам по този начин.

— Ами тогава може би ще е добре да порепетираме малко, докато я няма Сюзън — Тод неочаквано я сграбчи в прегръдките си, наведе се към устните й и я целуна.

Мариза не успя да реагира. Обхвана я приятна отмала, коленете й омекнаха и тя безволно се отпусна в ръцете му. Целувката му трая цяла вечност. Най-сетне той се отдръпна малко и впери поглед в очите й. Тя побърза да наведе глава, изплашена от нескритото желание в израза му.

— Ти се страхуваш — дрезгаво прошепна той. — Страхуваш се от допира ми. Страхуваш се, че ще разруша стените, които издигаш между нас.

Мариза усети как кръвта плисна в бузите й.

— Колко ли е хубаво човек да има твоето високо самочувствие — тя възмутено му обърна гръб и преди Тод да успее да отвори уста, хукна нагоре по стълбите към сигурността на четирите стени на стаята си.

Тод не я последва. Беше достатъчно умен, за да разбере, че сега тя има нужда да остане сама.

В стаята си Мариза се хвърли с дрехите върху старото легло. Сви колене към брадичката си и остана така неподвижна. В душата й се бореха яд и смущение.

„Не е честно, не е честно!“ — хапеше устни тя.