Черил Аргайл
Светът е пълен с хубави жени (4)

IV

През следващите две седмици Мариза работеше като луда, само и само да се държи настрана от Тод Лоурънс. Обстоятелството, че всеки път, когато го срещаше случайно, се чувстваше като в небрано лозе, й помагаше да затвърди у себе си убеждението, че беше по-добре пътищата им да не се кръстосват.

 

 

Острият звън на телефона прониза тишината на мрачното ноемврийско утро. Тод вдигна глава от книжата, отрупали писалището му и недоволно измери с очи апарата, преди да вдигне слушалката. Не за пръв път проклинаше телефона в своята стая — като по правило той звънеше винаги в най-неподходящия момент, тъкмо когато работата му изискваше най-голяма концентрация.

— Ало — механично проговори Тод в слушалката, докато мислите му все още бяха в натрупаните пред него гъсто изписани страници.

— Здравей, скъпи — прозвуча един топъл женски глас от другата страна на жицата. Тод изстена почти на глас. Беше Сюзън Малори — редакторката, която издателството му беше окачило на шията.

— Сюзън! — възкликна без капка ентусиазъм той, стремейки се да прикрие раздразнението в гласа си. — Как си?

— Ти как си, скъпи? Напредва ли работата?

Тод потрепери нервно. Мразеше да го нарича „скъпи“. Преди да успее да каже, че работата му върви добре, тя продължи:

— Не мога да ти опиша, колко възхитени бяхме всички в редакцията от първите ти десет глави. Те са направо брилянтни. Винаги съм знаела, че мъж като теб не може да не пише великолепно. Моите поздравления.

По негово мнение главите наистина бяха добри, но чак пък брилянтни… Все пак Сюзън беше професионалистка. Макар че не искаше да го признае, мнението й беше много важно за него.

— Благодаря. Радвам се, че ти харесват — той замълча. Пръстите му здраво стиснаха молива. — Сюзън, извини ме, но имам много работа. По някакъв конкретен повод ли се обаждаш? — опита се да го каже възможно най-вежливо. Нямаше намерение да говори с нея повече, отколкото е необходимо.

— О, скъпи — бодро откликна тя — ти знаеш само едно — работа и работа. Аз действително ти се обаждам по конкретен повод, тъй като двамата с теб трябва да прегледаме тези глави още веднъж. Както знаеш, и най-доброто може да бъде усъвършенствано.

— Ясно — Тод си знаеше, че няма да бъде толкова лесно. — Кога да се срещнем? Да дойда ли утре в редакцията?

Издателството се намираше в Лондон и Тод предпочиташе да отиде там, отколкото да я потърси в дома й, както тя нееднократно му бе предлагала досега.

— О, не, не. Ще бъде излишно губене на време от твоя страна.

— Не чак толкова. С кола са два часа път — сухо отбеляза той.

В последвалото мълчание почти долавяше, как работи мозъчето й. „Проклятие, какво ли замисля пак?“ — запита се Тод. Поначало не беше чак толкова самонадеян да смята, че е достатъчно да щракне с пръсти, за да се хвърли, която и да е жена в леглото му. Но при Сюзън случаят беше по-особен. Някои предишни случки го бяха научили да бъде извънредно предпазлив с нея.

— Два часа насам, два обратно, това са четири загубени за теб часа. Не, не, дума да не става — Сюзън говореше с нетърпящ възражение тон. — Аз ще прекарам уикенда при едни приятели, които живеят на няколко мили от теб. Защо да не се срещнем там? Няколко часа в твоята стая и въпросът ще се уреди. Или имаш по-важни планове за края на седмицата?

— Не, нищо не съм планирал — отвърна предпазливо той — но не искам заради мен да работиш в почивните си дни.

— Глупости — живо възрази тя. — Знаеш, че винаги съм на твое разположение, скъпи. Ако нямаш нищо против, ще дойда в събота след обяд.

Не му хрумна никаква правдоподобна причина, за да откаже, затова бе принуден да се съгласи:

— Добре тогава. До скоро.

Затвори телефона, ядно захвърли молива на бюрото и се втренчи в ръкописа. Откакто преди месец се бе завърнал от Канада, той бягаше от Сюзън Малори като от чума. Но рано или късно нямаше да й се изплъзне. В края на краищата, тя беше редакторка на книгата му и, ако ръкописът не й харесаше, той щеше да загуби всичко.

Настроението му напълно хармонираше с навъсения ноемврийски ден. Вдигна глава и погледна към вратата на работния си кабинет. Дразнеше го в момента мисълта, че на една ръка разстояние от него Мариза се криеше зад стените на ателието си като монахиня зад високите манастирски зидове. Не бе успял да се доближи нито на йота повече до тази жена. Това го отчайваше, но имаше нещо пленително възбуждащо в обстоятелството, че колкото по-рядко я виждаше, толкова по-силно копнееше за нея. Беше готов да се закълне, че и тя чувства същото.

Облегна се назад на стола си и, кръстосал ръце зад тила, се замисли над загадката „Мариза Бренер“. С Ема се бе сприятелил набързо и от нея знаеше, че Мариза не излиза с никого. Наистина местният лекар я засипваше с покани, но доколкото му беше известно, досега тя не бе приела нито една. Единственото, което правеше, беше работата й в хотела и рисуването.

Упоритостта, с която го избягваше, постепенно го изнервяше. Той искаше да се сближат и да се опознаят. Какво значи „искаше“, той трябва да го направи! Никоя жена не беше го привличала досега толкова, колкото Мариза. Толкова силно я желаеше, че колчем я видеше, цял се разтреперваше.

„Достатъчно работих за една тъй мрачна сутрин“ — реши Тод, стана и протегна уморените си крайници. Часове наред бе седял неподвижно зад бюрото, потънал в задълбочена работа. Спусна се надолу по стълбите с намерение да изпие едно кафе в бара. Мислеше за Сюзън и за приближаващия уикенд. По дяволите, трябваше да измисли бързо нещо! Сюзън Малори трябваше да се задоволи само с ролята на редакторка в неговия живот, нищо повече. Но как да го постигне, без да предизвика скандал?

Когато се озова долу, Ема бе на рецепцията.

— Здравейте — поздрави го тя. — Искате чаша кафе, нали?

— Вие четете мислите ми.

— Не-е, но знам, че работите цяла сутрин без прекъсване и сега вероятно се нуждаете от малък отдих. Аз например не мога да мина без още едно кафе преди обяда — довери му тя, когато тръгнаха заедно към кухнята. — Върви ли ви работата? — попита го след кратка пауза.

— Много добре дори. Остават ми още няколко глави, след което ще направя една цялостна окончателна обработка.

— Отсега нататък само книги ли ще пишете? Няма ли да ви липсва журналистиката? Струва ми се страшно вълнуваща професия: всичките тези пътувания и срещи с много известни и важни личности…

— Не е точно така — без колебание отвърна Тод. Често бе мислил по този въпрос, затова му бе лесно да отговори. — Вълнуващо е само в началото. След известно време пътуванията стават отегчителни и започваш да се чувстваш самотен. Видял ли си един хотел, вече познаваш всичките. Хората, с които се срещам, не се различават много-много от вас и от мен, освен може би по това, че повечето от тях страдат от мания за величие. Повярвайте ми — развеселено продължи той — не са много приятна компания тези „свръхчовеци“.

— Значи ще продължите да пишете книги?

— Да, бих искал, но това зависи от успеха на сегашната. Аз обичам да пиша по-подробно върху някоя интересна тема, а това винаги ми създаваше проблеми при статиите, които трябва да имат предварително определена дължина. В една книга мога да пиша каквото желая и колкото желая. Искам сам да си бъда господар.

— По това си приличаме с вас и ние с Мариза — подхвърли Ема над ръба на чашата си. Улавяйки въпросителния му поглед, поясни: — Години наред с нея трябваше да работим какво да е само за насъщния и никоя от нас нямаше шанса да прави това, което обича. До сега.

— И какво е то? — бавно попита Тод. Някаква неясна идея се оформяше в главата му.

— Мариза би желала по цял ден да рисува картините си, а аз, освен да ръководя хотела, искам да се грижа за оранжерията си. Но нямаме много свободно време за това, тъй като работата в хотела е значителна, а помощниците ни са малко. Въпреки това наследството от Дезмънд ни дойде като дар от бога — мечтателно завърши тя.

Тод се усмихна:

— Какво бихте казала, ако се опитам да ви бъда полезен с нещо в хотела?

— О, Тод — смути се Ема. — Нямах това предвид, когато го казах. Няма да мине много време и ще се стабилизираме, тогава ще можем да си позволим да наемем още хора.

Той успокоително я потупа по ръката:

— Знам, че не искахте да ме молите за помощ. Но аз намирам идеята за добра, освен това имам нужда от малко движение — Тод се потупа по корема и дяволито й се усмихна. — Може би има някаква работа вън на двора?

— Наистина не е нужно. Двете с Мариза се справяме. А и не би било честно. Вие не получавате приходи от хотела и не е оправдано да се бъхтите тук.

Тод отметна глава назад и се разсмя.

— Ема, аз на себе си искам да направя услуга. Ако не се пораздвижа, ще взема да затлъстея. Трябваше да ме предупредите, че Флоранс готви толкова вкусно. Продължа ли все така да се тъпча с нейните калорийни бомби, скоро ще стана сто килограма.

Ема критично го огледа. Според нея той не беше наддал нито грам. Въпреки това кимна колебливо.

— Е добре. Ако наистина искате да помогнете, отвън има нещо за вас.

— Какво трябва да направя?

— Можете да нацепите дърва за огъня, а и дърветата зад оранжерията трябва да бъдат подкастрени.

Той й се усмихна, стана и тръгна към задната врата. Ема щастливо въздъхна. Тод беше избрал най-верния път да й се хареса.

В бараката за инструменти имаше секира. Тод я взе, претегли я в ръка и се отправи към купчината дърва. Наведе се, избра едно по-голямо парче и го нагласи върху дръвника. Пое си дълбоко въздух, издигна секирата над главата си и силно я стовари върху дървото. То се разцепи на две половини.

Тод продължи да работи бързо и методично. Обичаше грубия физически труд. Можеше свободно да се отдаде на мислите си, а тъкмо сега разговорът с Ема бе му подсказал разрешението, над което си блъскаше главата цяла сутрин.

„Дали Мариза ще иска да има повече свободно време за рисуване и по-точно дали достатъчно силно ще го иска? — питаше се той, докато грижливо подреждаше до стената на навеса нацепените дърва. — Не, не, идеята е глупава — каза си ядосан. — Тя никога няма да се съгласи да участвува. Ами ако се съгласи?“

През последния месец неведнъж бе виждал недоволство в очите й, докато приготвяше масите за закуска или за вечеря. Не се бе оплакала нито с една дума дори, но той чувстваше раздразнението й.

Най-сетне дървата бяха изрядно подредени и Тод отстъпи крачка назад, за да се полюбува на делото си. „Може би ще да ударя с един куршум два заека“ — продължи мисълта си той. Макар че идеята му беше побъркана, тя му даваше възможност хем да се отърве завинаги от Сюзън Малори, хем да постави отношенията си с Мариза на съвсем друга плоскост.

Докато се влачеше бавно към къщата, а после и към стаята си, Тод претегляше наум всички „за“ и „против“ своя план. Когато седна на писалището си, бе стигнал до извода, че спокойно може да опита. Нямаше какво да губи.

Отвори страниците на ръкописа и затърси мястото, където бе спрял. Депресията, която го бе обзела сутринта, беше изчезнала. Винаги, когато имаше готов план за действие, се чувстваше много добре.

 

 

Мариза остави четката и погледна часовника. Време беше да слиза долу и да подрежда масите за вечеря. Днес бе рисувала само два часа. „По-добре, отколкото никак“ — каза си тя и се опита да потисне нарастващото раздразнение в себе си. Когато влезе в трапезарията, Дженис вече бе постлала покривките и нареждаше приборите.

— Днес сте подранила, Дженис — измърмори Мариза и взе солниците, за да ги напълни.

— Нямах никаква друга работа и реших да дойда по-рано — гласът на Дженис трепереше. Мариза изненадано се вгледа в приведения й гръб. Понечи да я попита какво й е, но се отказа. „Какво ме засягат нейните проблеми, имам си достатъчно свои“ — гузно си помисли тя. Когато се запъти към вратата, чу зад гърба си, как Дженис тихо изхлипа, но не се обърна. Хлипането обаче се повтори по-силно и тя не издържа. Не можеше да се преструва повече, че не забелязва състоянието на бедното момиче. Остави солниците на една от масите и се приближи към нея.

— Какво се е случило, Дженис? — попита я колебливо. — Мога ли да ви помогна? Ще ми разкажете ли какво ви безпокои?

Съчувственият тон на въпросите й отприщи пороя от сълзи в Дженис, тя се отпусна на един от столовете и закри лице в дланите си.

— Дженис, моля ви, не плачете — Мариза сложи ръка на разтърсваните от ридания свити рамене на девойката. — Кажете ми, какво ви е, може би ще ви олекне.

Дженис вдигна разплаканото си лице и свали очилата. Тъжно погледна Мариза и изпъшка:

— Вие няма да ме разберете. Как може хубава жена като вас да разбере какво ме измъчва? Знам, че искате да ми помогнете, но даже и да ви кажа, пак нищо няма да излезе от това. Просто няма как да ме разберете — тя избърса сълзите си с опакото на ръката.

— Опитайте все пак — насърчи я приятелски Мариза.

Дженис видя в очите й само добронамереност и съчувствие, а и толкова много искаше да изплаче душевните си терзания на някого, който да я изслуша.

— Аз съм толкова грозна — на пресекулки изрече тя. — До гуша ми дойде да кисна все вкъщи и никъде да не излизам. Не мога да се понасям такава дебела, не искам да нося повече тези отвратителни очила.

Мариза замислено гледаше хлипащото момиче. Толкова добре я разбираше. Тя самата бе преживяла същото, когато на тринадесет години трябваше да носи скоба за изправяне на зъбите си.

— Дженис, чуйте ме — започна успокоително тя и придърпа един стол до нея. — Първо на първо, вие не сте грозна, второ — не сте дебела и трето — вие сте едно много мило момиче.

Дженис не вярваше нито дума от това, което Мариза й говореше. Тъжно поклати глава, но не каза нищо.

— А сега — решително продължи Мариза — ми разкажете, какво всъщност се случи.

Зачака търпеливо Дженис да се овладее след новия пристъп от ридания и подсмърчания.

— Всичко стана заради приятелката ми Деби. В събота вечер ще ходи на дискотека в Кетеринг и ме попита, дали искам да отида с нея.

— Но това е много хубаво или не искате да ходите?

— Естествено, че искам. Но последния път, когато бях там, се запознах с един тип и… — тя се изчерви и дълбоко си пое дъх, преди да продължи. — Мислех, че ме харесва. Танцувахме цялата вечер заедно. Накрая той предложи да ме закара вкъщи. Съгласих се и тръгнахме с мотоциклета му. Но той не ме откара у дома. По-точно, не ме откара веднага, а едва след това. Защото първо отидохме в неговото жилище. Аз бях толкова объркана и преди да… преди да се… с една дума, отдадох му се. Не ми достави никакво удоволствие, но исках да му се харесам. А след това той изобщо не ме потърси. Сега ме е срам и се страхувам да не го срещна, ако отида с Деби в дискотеката — Дженис вдигна глава. — Обзалагам се, че никога не ви се е случвало да изпаднете в такова положение. Държах се като кръгла глупачка.

Двете мълчаха в продължение на няколко минути. За Мариза беше очевидно, че след случилото се самочувствието на девойката е изцяло смачкано.

— Не сте се държала като глупачка, Дженис — каза тя.

— Напротив — тихо възрази Дженис. — Аз спах с него, защото исках да ме обикне. А той само ме използва, а после сигурно ми се е присмивал. Аз исках само да имам приятел, но постъпих погрешно.

— Не го приемайте толкова тежко. Мисля, че няма жена на този свят, която поне веднъж в живота си да не е изглупявала заради някой мъж — спокойно рече Мариза. — Освен това, не е грешно да искаш да имаш приятел. Не бъдете сурова към себе си. Повярвайте ми, знам как се чувствате!

— Как можахте да го кажете! Аз съм сигурна, че никога не сте се оставяла да бъдете измамена от мъж, когото едва познавате! — разпалено се възпротиви Дженис.

Мариза се изправи и погледна към приведеното на стола тяло на девойката.

— Така си мислите!

Дженис ахна, скочи и с широко отворени очи се заслуша в историята на нейното някогашно унижение. На никого досега не бе я разказвала. Думите сякаш сами извираха от устата й:

— Миналата година бях във Франция. Там срещнах един мъж. Господи, колко беше хубав! — Мариза затвори очи и си представи лицето на Ник. — Бях много поласкана, когато се заинтересува от мен. Противно на това, което може би си мислите за мен, дотогава аз не бях спала с мъж.

Лицето на Дженис прие недоверчиво изражение.

— Както и да е — продължи Мариза. — Няма да ви разказвам всичко с подробности. Той се оказа мошеник и използвач. Истински професионалист. Когато напуснах Франция, нямах вече нито паспорт, нито пари. Беше ги задигнал — а преди това ме съблазни.

Тя прекъсна потока от думи, учудена от това, че вече не изпитваше болка от спомена. Като видя стъписаното изражение на Дженис, се засмя:

— Както виждате, не сте първата и със сигурност няма да сте последната, на която се е случило подобно нещо. Поне не сте била толкова глупава като мен да се влюбите в мъжа, който ви е измамил.

— Но аз съм! — отчаяно изхълца Дженис.

Двете девойки разговаряха още няколко минути, а накрая взаимно се увериха, че няма да казват на никого за този разговор. След това отново се заловиха за работа.

За пръв път от дълго време насам Мариза чувстваше душата си олекнала. Можеше вече от известна дистанция да погледне на случилото се. И като че ли то не й се струваше толкова фатално.

 

 

За тази вечер нямаше какво повече да се прави. Само пет стаи в хотела бяха заети, затова Мариза можа спокойно да седне да се храни.

Тъкмо привършваше вечерята си, когато видя да влиза Тод. Тя се изчерви виновно, задето не бе го изчакала и само кратко кимна в отговор на неговия поздрав.

— Много ли рисувахте днес? — попита той, докато поемаше от Дженис чинията си. Момичето бързо се върна в кухнята.

— Не, не много. Нямах достатъчно свободно време — отвърна тя, без да го погледне.

— Сигурно е досадно. Никога не ви достига време за рисуване, нали?

— Свикнала съм — Мариза се облегна назад и недоволно го изгледа. — Въпреки това е много повече, отколкото преди.

— Продадохте ли вече нещо?

— Да. Две картини досега — в отговор на одобрителното му кимване тя продължи, неспособна да прикрие гордостта и задоволството в гласа си. — Други две са изложени в магазина на Джонатан. Миналата седмица той ми каза, че един клиент е проявил сериозен интерес към тях.

— Бихте ли отделяла повече време за картините си, ако можехте? — продължи да пита Тод. Внимателно следеше израза на лицето й, докато му отговаряше. Непременно трябваше да разбере, доколко държеше на рисуването.

— Естествено — със съжаление промърмори тя. — Един ден ще имам повече време за тях. В момента просто няма как.

— Може би този ден ще дойде по-скоро, отколкото предполагате.

Тод знаеше, разбира се, че тя бе продала вече някои от работите си. Ема го осведомяваше за всичко, свързано с Мариза, и то с голямо удоволствие. Той беше я подпитвал само с цел да узнае, доколко ценно за Мариза би било да има повече свободно време.

През журналистическата си практика се бе научил да разбира езика на тялото, на израженията и мимиката на събеседниците си. Тази способност му оказа неоценима помощ в тези минути. Замечтаният, леко отнесен поглед на девойката му бе казал много повече от думите й.

— Не видяхте ли някъде Ема? — опита се да смени темата тя. Внезапно й се стори, че е прекалено интимно да говори на Тод за своето хоби. Нищо не можеше да направи против това, че той живееше под един покрив с нея. Но не беше нужно да споделя чувствата си с този мъж.

Тод замълча, но после все пак прие новата посока на разговора.

— Видях я сутринта провлачено каза той. — Пихме кафе заедно.

— Тук съм — прозвуча в този момент веселият глас на Ема. С пълна чиния в ръка тя седна на масата до Тод. — Тази вечер съм толкова гладна — обясни тя — че отидох сама да си донеса яденето от кухнята.

— Ти ужасно закъсня тази вечер — Мариза си отдъхна, тъй като не беше вече сама с Тод. — По-дълго ли продължи срещата на любителите градинари?

— Не, но случайно срещнах Питър Бийл. Отбихме се да пийнем по нещо и той ме докара насам — обясни спокойно Ема.

В последно време Питър и Ема се срещат учудващо често „случайно“ — помисли си Мариза, но беше достатъчно тактична, за да каже нещо повече по този въпрос в присъствието на Тод. На масата се възцари мълчание. Всички се хранеха, потънали в собствените си мисли.

Тод се отказа от кафето и пръв напусна масата, веднага щом привърши с яденето.

— Изглежда има много спешна работа — каза Ема, когато малко по-късно двете оправяха кухнята.

— Може би любовна среща? — предположи Мариза.

— Не, не — Ема поклати глава. — Мисля, че в момента не излиза с никаква жена. Той живее почти като нас — изгледа тя замислено племенницата си. — Цялото му време е запълнено само с работа. И сега сигурно пак седи над своя ръкопис.

 

 

Тод не работеше. Поне не над ръкописа. Вместо това седеше в работната си стая с чаша скоч в ръка. Обмисляше следващата стъпка от своя план. Усмихна се доволно. О, да, планът щеше да проработи! Очевидно Мариза щеше да се съгласи с предложението му, ако в замяна получеше помощ в хотелиерската работа.

Тод не беше беден. През последните десетина години не бе имал достатъчно време, за да харчи парите си. Освен това му се удаде да вложи изгодно голяма част от тях. Съвсем спокойно можеше да откупи принадлежащата на Ема и Мариза част от хотела. Но той не искаше това.

Планът му беше съвършено прост и, ако сполучеше, щеше да получи единственото, което го привличаше повече от хотела — Мариза.

Тя не беше безразлична към него, това той недвусмислено установи вече няколко пъти. Винаги, когато погледите им се срещаха, усещаше напрежение в нейния. По дяволите, защо тогава се държи на дистанция! — ядоса се той. От деня на пристигането му досега тя бе останала вежлива, но хладна. Бе отблъснала и всичките му опити да завържат по-близко приятелство. „Приятелство, как не — присмехулно възрази сам на себе си — аз искам много повече от нейното приятелство…“

За миг погледът му потъмня. В мислите му изплува един неприятен спомен. Изпи остатъка от скоча в чашата и се замисли за последния път, когато беше с жена. Тогава му се наложи да направи едно признание, от което се страхува всеки мъж.

Сюзън беше дошла в жилището му под предлог, че трябва да обсъждат предговора на книгата му. Разбира се, той би могъл да настои това да стане в бюрото й, но откакто Синтия си бе отишла, жилището му беше толкова самотно, че прие предложението й дори с известна радост.

Бяха работили повече от час, когато тя изведнъж поиска нещо за пиене. Той отиде в кухнята за бутилка вино. Когато се върна в дневната, Сюзън бе свалила обувките и блейзъра си и се бе разположила удобно на канапето. Посочи му усмихнато мястото до себе си и Тод без колебание се приближи до нея. Вероятно искаше да поговорят малко по-непринудено.

Беше се излъгал. Не ставаше дума за разговор. За част от секундата тя се нахвърли върху него, притискайки пламтящите си устни върху неговите. Той изненадано се опита да се отдръпне, но беше невъзможно. Сюзън се вкопчи отчаяно в него, миг по-късно вече се събличаше с трескава бързина.

— Искам да ме любиш! — простена умолително тя.

Сюзън беше хубава жена, а Тод все мак беше мъж и, по дяволите, твърде дълго бе самотен. Преместиха се на леглото.

И тогава той засече. Вероятно защото не я желаеше, а и всичко стана толкова изненадващо — възбудата му спадна.

С това можеше да се примири, макар и трудно. Случва се на всеки мъж — по-рано или по-късно. Отдаде го на стреса от раздялата си със Синтия. Онова, с което не можеше да се примири, беше твърдото намерение на Сюзън да задълбочи връзката им въпреки неуспеха. Унизеното му мъжко честолюбие обаче не допускаше такава възможност. Беше на път да развие комплекс.

През последните месеци непрекъснато го тревожеше мисълта, че не чувства полово влечение и за липсата на ерекция в нощта със Сюзън. Докато беше в Отава, не бе имал нито една жена. А откакто се върна нито веднъж не бе почувствувал нужда от секс до момента, в който срещна Мариза.

Знаеше, убеден беше, че с Мариза щеше да се получи, щеше да бъде много хубаво. Не беше и само сексът, който го привличаше към нея, а нещо много повече. Сигурен беше в това още от онази вечер в бара. Синтия, Сюзън и всички останали жени, с които бе имал връзка досега, бледнееха пред нея…