Черил Аргайл
Светът е пълен с хубави жени (3)

III

Октомврийското слънце надничаше през прозорците на трапезарията на хотел „Трите пера“ и обливаше помещението в златист блясък. Хубавото утро обаче не беше в състояние да повиши унилото настроение на Мариза. Тя се наведе и вдигна от пода една чаена лъжичка, изпусната навярно от някой невнимателен клиент, хвърли я върху масата и започна да събира съдовете от закуската.

След като ги занесе в кухнята, седна до масата и затвори очи. Личеше й, че бе прекарала безсънна нощ. Часове наред бе лежала в тъмнината будна, търсейки изход от собственото си объркване. Не бе намерила удовлетворително разрешение. Нямаше начин да отстрани Тод Лоурънс от хотела. Дали й харесваше или не, той щеше да се нанесе тук.

Мариза отвори очи и реши да изпие още една чаша кафе. Стори й се горчиво, но поне бе още топло.

Не се чувстваше никак добре и за всичко бе виновен само Тод. Всички кости и стави я боляха, главата й се пръскаше и беше толкова отпаднала, че се нуждаеше поне от още един литър кафе, за да може да се справи с работата си.

Той щеше да пристигне вечерта. Тази мисъл я занимаваше непрекъснато през целия уикенд и я правеше все по-неспокойна. Нямаше никакво друго разумно обяснение за нейната нервност, нито дори това, че с леля Ема имаха прекалено много работа през последните дни.

Мариза въздъхна. Сигурна беше, че с пристигането на Тод Лоурънс много неща в този дом щяха да се променят — чуждото присъствие щеше да сложи своя отпечатък върху техните навици, върху интимния им свят дори. Но тя не искаше да мисли за това сега. Също и за Тод Лоурънс не искаше да мисли. Макар че непрекъснато се опитваше да забрави случката в бара, нямаше изгледи да успее, защото досега не беше имала подобно преживяване. Все още се разтреперваше, щом си помислеше каква възбуда бе предизвикал у нея настойчивият му поглед, колко безволна се бе почувствала. Разтърси глава, за да се освободи от плашещата я представа…

 

 

През останалата част от предобеда Мариза имаше много работа. Оправи леглата, изми баните, изхвърли навън кошчетата с отпадъците. Макар че Дженис и Ема също помагаха, беше им необходим почти целия ден, за да успеят да свършат всичко.

Едва късно следобед Мариза можа да се оттегли в ателието си. Оставаха само още два часа до вечерята, но те й стигаха, за да нахвърли последните щрихи върху картината, над която работеше от две седмици.

Тя пристъпи към статива и приготви нещата си за работа. Но преди още да бе взела четката в ръка, вратата се отвори и в стаята с нехайна походка влезе Тод Лоурънс. От изненада Мариза не успя да произнесе нито звук и застина за секунда с отворена уста, втренчена в него.

— Здравейте — каза бодро той. Видът му не подсказваше с нищо, че му е неудобно, дето така дръзко бе нахлул в нейната „светая светих“. — Надявам се, че не ви преча.

— А ще си тръгнете ли, ако е така? — грубо попита тя. Очите й се бяха присвили презрително, но това не го впечатли ни най-малко.

— Днес се нанасям — каза той и се запъти към статива, за да хвърли поглед върху картината. Мариза моментално я покри с една кърпа, която държеше наблизо готова за такива случаи. Не обичаше да показва никому своите картини, преди да са завършени окончателно, още по-малко пък на него…

— Моля за извинение — измърмори Тод и я изгледа със съжаление. — Всъщност не исках да ви обезпокоя, но когато пристигнах преди няколко минути, дамата от кухнята ме изпрати тук горе.

— Сигурно е била Флоранс, нашата готвачка — навъсено каза Мариза, с мъка сдържайки желанието си незабавно да го изхвърли от ателието си.

Тод наклони глава и погледът му се заизкачва по тялото й от краката до главата, докато погледите им се срещнаха. Мариза усети, как се изчервява. Начинът, по който я гледаше, я накара да се почувства разсъблечена.

— Да ви покажа ли стаята? — попита накрая тя, тъй като мълчанието между тях заплашваше да избие в непредвидима посока.

Широко усмихнат, той кимна утвърдително и я последва.

— Очаквахме ви по-късно — мълчанието му я ядосваше.

Бяха достигнали стълбищната площадка и Тод отстъпи встрани, за да й направи път. Лъхна го парфюмът й и той жадно разшири ноздри. Амбра, примесена с тънка мускусна жилка, стори му се невероятно чувствен аромат.

Мариза се спусна надолу по стълбите до третия етаж. Освен стаята на Тод, там бяха още стаята на Ема и нейната собствена. В отдалечения край на дългия коридор имаше малка всекидневна, в която Мариза и леля й често пиеха следобедния си чай. Тя заведе Тод първо там.

— Използваме това салонче, когато искаме да бъдем само двете с леля — поясни тя и нарочно не светна лампата, за да не й се налага да се задържа по-дълго на едно място с този мъж.

Игнорирайки невежливото й поведение, Тод влезе в стаята, запали осветлението и любопитно се огледа.

— Работи ли телевизорът? — попита той и посочи малкия приемник, поставен пред канапето.

— Да, работи, но е черно-бял — неохотно отвърна Мариза. — Стаята ви е по-надолу по коридора — посочи тя и двамата се отправиха към помещението, което Ема бе приготвила за него.

Мариза отключи вратата и се отстрани, за да го пропусне да влезе. Тод прекрачи вътре, без да промени изражението на лицето си. Погледът му се спря на вазата със свежи цветя, поставена на писалището.

— Много са хубави — посочи той с глава жълтите и оранжеви хризантеми.

Прясно откъснати цветя имаше и върху нощното шкафче. Ема се беше престарала.

— От оранжерията на леля ми са — промърмори Мариза. Тя все още стоеше в рамката на вратата. — Ема е гений, що се отнася до растения. В тази област няма невъзможни неща за нея.

— Вие не желаете аз да остана тук — не беше въпрос, а констатация. Мариза трепна, но преди да успее да отвори уста, за да отговори, Тод продължи: — Чуйте ме. Не знам какви са вашите съображения. Направих всичко възможно да ви уверя, че няма да ви се бъркам в ръководството на хотела. В никакъв случай не може и дума да става да се намесвам в частния живот на леля ви и на вас. Всичко, което искам, е да подготвя на спокойствие книгата си за печат.

— Не знам за какво говорите — гласът й звучеше неестествено пискливо. Обърна се с намерение да си тръгне. Стана й много неприятно, че той така лесно бе разгадал мислите й. Тя просто не го искаше тук. Но най-лошото беше, че сега вече не искаше и да си отиде.

— О, не, вие няма да си тръгнете, преди да сме се изяснили — с две големи крачки Тод се озова до нея, улови я за ръката, вмъкна я в стаята и насила я принуди да седне в едно от креслата.

— Махнете ръцете си от мен! — изкрещя тя извън себе си от гняв. — Какво значи това? Как си позволявате!

— Ние с вас трябва да си поговорим малко — каза той почти заплашително и седна на креслото срещу нея. — Винаги ли сте толкова невъзпитана или специално в моя чест правите едно изключение? Откакто се срещнахме, вие твърде недвусмислено ми показвате, че не ме искате тук. Но аз ще ви кажа следното, лейди: половината от хотела ми принадлежи и, независимо от това дали ви харесва или не, трябва да признаете, че имам право да остана. Както вече казах, не знам какви са вашите проблеми. Но единственото, което ме интересува, е да завърша работата си. Сега ясно ли ви е?

Той се облегна в креслото и я загледа втренчено. В хубавите й сини очи се смесваха гняв и уплаха, но имаше и нещо друго. Необходимо му беше известно време, докато проумее какво е то. Внезапно тръпка на дълбоко удовлетворение прониза тялото му. Широка усмивка замени строгия му допреди миг поглед — Мариза Бренер беше възбудена!

— Ах, вие, арогантно копеле! — изсъска тя, скочи и се втурна към вратата. — Не аз, а вие имате проблеми с вашето его, ако си въобразявате, че за мен има някакво значение, дали сте тук или не!

Мариза изхвръкна от стаята и силно затръшна вратата след себе си. „С какво удоволствие би му сипала арсеник в супата!“

 

 

Ема намери Мариза в кухнята. Флоранс беше отишла за продукти в мазето и двете бяха сами.

— Питам се, кога ли ще пристигне Тод — Ема повдигна капака на една от тенджерите и подуши с нос. — Би трябвало вече да е тук.

— Той вече е тук. Негово превъзходителство благоволи да пристигне преди час — хапливо измърмори Мариза.

Леля й учудено я погледна:

— Какво, за бога, ти става? Защо си така раздразнена?

Ема се опитваше във всяко нещо да вижда само добрата му страна и сега намираше за положителен факта, че имаха в къщата мъж, който да ги закриля.

— Извини ме, лельо, не беше особено мило от моя страна да говоря така. Но аз още не мога да се примиря, че вече ни принадлежи само половината от хотела — Мариза се улови за единственото правдоподобно обяснение, което й хрумна в момента.

— Мариза, какво те безпокои? Случило ли се е нещо? — Ема се облегна на кухненския шкаф и с безпокойство зачака отговор.

— Нищо, абсолютно нищо. Просто съм ядосана, тъй като последните шест месеца ние работихме от сутрин до вечер, за да сложим ред и чистота в хотела, а сега той ни принадлежи само наполовина. Нима теб не те дразни това?

— Напротив, дразни ме — отвърна Ема. — Но нищо не може да се направи, затова трябва да се помъчим да извлечем максимална полза от ситуацията. Според мен, мистър Лоурънс е един симпатичен млад човек. Не вярвам, че ще ни пречи в работата. Показа ли му стаята? Хареса ли му тя?

Без да отговори, Мариза взе таблата с приборите за хранене и тръгна към трапезарията да подрежда масите. Заболя я, че Ема въобще не беше в състояние да разбере, защо не искаше да живее под един покрив с Тод. Но всъщност самата тя не беше наясно, дали добре осъзнаваше причината за съпротивата си срещу него. В края на краищата, нямаше никаква опасност. Тод не беше Ник и не се интересуваше от нея като жена. Ясно й беше казал, че единственото, което го интересуваше, беше книгата му. Но работата беше там, че тя не му вярваше. Така както я оглеждаше…

— Стига, глупачко — полугласно измърмори и сепнато се огледа встрани. Слава богу, нямаше никой наоколо и тя въздъхна с облекчение. Поклати глава, ядосана на себе си. Нямаше никакъв опит с мъжете и не можеше от пръв поглед да прецени, какво искаха те от една жена и какво не. Може би просто Тод е късоглед и тогава в бара да се е навел напред, за да може по-добре да вижда лицето й в полумрака…

— Тук ли е вече? — Дженис влезе с купчина салфетки.

— Да — отвърна Мариза. — Пристигна преди малко.

— Ах, той е страшно готин! — Дженис въздъхна. — Дали е женен или пък сгоден? Хубавите мъже винаги са ангажирани.

Мариза изглеждаше изцяло погълната от работата си. Мърмореше си нещо тихичко. Дженис продължи да дърдори неспирно за Тод Лоурънс, макар че събеседничката й не проявяваше ни най-малък интерес към това, което тя казваше.

 

 

Тази вечер на масата цареше напрегната атмосфера. Ема естествено покани Тод на тяхната маса. Тъй като нямаше много клиенти за обслужване, на Мариза не й оставаше нищо друго, освен да седи на мястото си и да се опитва да участва в разговора. Правеше го любезно, но лаконично и няколко пъти усети върху себе си подозрителния поглед на Ема. „Какво искат всички от мен — запита се тя, отхапвайки парче ростбиф. — Да не би да очакват, че ще се извиня на този невъзможен тип за това, че не съм паднала на колене пред него, за да го поздравя с добре дошъл?“

Смехът на Тод я откъсна от мислите й. Той търпеливо и вежливо отговаряше на безбройните въпроси на Ема.

— За какво се разказва в книгата ви? — тъкмо питаше тя.

Тод постави чашата с вино на масата, преди да отговори.

— Става дума за световната екологическа политика — тъй като Ема не отместваше любопитен поглед от него, той продължи: — Силно развитите индустриални държави в света в една или друга степен са поели доброволното задължение да опазват земята и въздуха на своите страни, доколкото това е възможно. Аз бях в Канада, за да разбера, какво се прави там в това отношение. Моята цел е да изследвам, доколко отделните правителства, в случая това на Канада, изпълняват ангажиментите си по опазването на околната среда.

— Имате предвид изсичането на горите и други подобни неща, така ли?

— Точно така. Няма да повярвате, какво преживях и колко неща научих при моите разследвания. Ето например… — той отпи глътка отлежало „Пино ноар“, поглеждайки към Мариза. Тя упорито избягваше погледа му, погълната изцяло от картофите в чинията си. Тод продължи разказа си…

На Мариза вечерта й се стори безкрайно продължителна. Ема и Тод оживено разговаряха. Тъй като Ема обичаше растенията от всякакъв вид, тя смяташе, че е намерила сродна душа в лицето на Тод. Ако зависеше само от нея, би свалила всички правителства, които не опазваха флората и фауната. Тод разпалено привеждаше доказателства за и против екологичните мероприятия, а Мариза се въздържаше да изрази мнение. Всъщност, никой не я и попита за него. Тя ядосана установи, че двамата сякаш напълно бяха забравили за нея.

Най-сетне вечерята наближи своя край. Мариза все по-често поглеждаше часовника си. Другите двама — о, чудо! — сякаш най-сетне забелязаха това и станаха. Тод любезно отказа предложеното му от Ема питие преди лягане и се качи в стаята си. Мариза и Ема се завъртяха из кухнята, колкото да дадат нареждания за закуската, а после си пожелаха лека нощ и се разделиха.

 

 

Когато си легна, Тод помисли колко благотворно му се бе отразила възможността да поговори с някого за книгата си. Извъртя се по гръб и се намести по-удобно в леглото. Беше прекалено възбуден, за да може веднага да заспи, затова се загледа към прозореца, който се намираше срещу леглото му. Нищо не можеше да се види, защото вън бе непрогледна тъмнина.

„Колко самотен може да се чувства човек, когато нощем е сам в леглото“ — мина му през главата. Мъчително изстена. Но и колко по-болезнена е самотата тогава, когато до теб лежи жена, към която не изпитваш нищо. След Синтия беше имал една такава жена.

Въздъхвайки, той седна на леглото и се облегна върху възглавницата. Знаеше, че стигне ли в мислите си дотам, вече много трудно ще може да заспи. Единственото нещо, което помагаше, беше да си изясни въпросите, които го измъчваха. Не можеше просто да си каже, че всичко е наред и да се успокои, защото бе тъкмо обратното.

Може би щеше да бъде по-добре, ако бе продължил да живее със Синтия. Но тя не пожела да продължи връзката им. А дали Сюзън би издържала с него? „Сигурно не“ — отговори си сам.

„Обичах ли я в действителност?“ — запита се за хиляден път. Със Синтия живяха заедно почти две години. Тя беше журналистка като него. И двамата бяха непрекъснато на път — от единия край на света до другия, за да могат от първа ръка да информират обществеността за всичко, което ставаше там.

Често му се струваше, че бяха останали заедно толкова дълго, колкото беше по-практично и за двамата. Тогава, когато мислеше, че я обича правеше дори планове за женитба. Сега обаче му беше ясно, че подобна крачка не би направила щастлив нито един от тях. И той, и тя бяха прекалено честолюбиви. Естествено не това беше причината за раздялата им. Просто и двамата забелязаха, че не се обичат повече, а може би и никога не бяха се обичали истински. Затова се разделиха като добри приятели. Синтия и досега не подозираше, че това, което му беше казала в деня на раздялата, направо го беше смазало.

Тод затвори очи. Отново го прободе болезненият спомен за онази вечер. Синтия искаше да му се извини за нещо, което бе направила без негово знание и което, както се изрази тя, за щастие бе останало без последствия. Никога нямаше да забрави чувството на ужас, което го обхвана, когато до съзнанието му достигна целият смисъл на казаното от нея. „Когато се преместих при теб, спрях противозачатъчните таблетки“ — смутено му бе признала тя. — „Знам, че трябваше да ти го кажа още тогава, но гордостта не ми позволи да го сторя. Надявах се, че едно дете ще ми помогне да се откажа от работата си и да се посветя на теб“.

След като тя изнесе и последния сандък с нещата си и напусна жилището, той седна и изпи половин бутилка скоч. Но болката беше толкова силна, че не можеше да бъде удавена в алкохол.

Никога нямаше да има деца. Причината беше в него. Още от първата нощ в общото им жилище те често и многократно бяха се любили. Синтия имаше вече дете от друг мъж, затова оставаше само една възможност: той беше стерилен.

В първите няколко дни, след като си отиде Синтия, го занимаваше мисълта да потърси лекар. Но после се отказа. Не можеше да си представи, как ще понесе теста и унизителните въпроси, които бездруго щяха само да потвърдят онова, което вече знаеше.

Тод чуваше тиктакането на часовника върху нощното шкафче. Понечи да светне и да види колко е часът, но се отказа, защото от опит знаеше, че това нямаше да му помогне да заспи по-бързо. По-скоро трябваше да бъде наясно със себе си — какъв беше проблемът му? Не можеше да има деца. В Канада упорито беше мислил над това. Не беше лесно да се примири с тази мисъл. Произхождаше от умерено консервативно семейство и винаги си бе представял бъдещето с жена и деца. Сега му оставаше да се утешава с мисълта, че не всички жени искаха деца. Другата възможност беше да срещне жена, която дотолкова да го обича, че да се откаже от деца заради него. Бегло си помисли, дали Мариза не би могла да бъде тази жена. „Не бъди такъв идиот! — изруга се той на ум. — Та ти дори не я познаваш“.

Отпусна се назад в леглото със затворени очи, но не хранеше кой знае какви илюзии, че ще може да поспи тази нощ.

 

 

Тод не беше единственият в хотел „Трите пера“, който не можеше да заспи. Вече два часа Мариза лежеше будна. От една страна, беше ядосана, че днес се държа като глупачка, а от друга, се учудваше, че приемаше толкова навътре този факт.

Тя се претърколи по корем и зарови глава във възглавницата. Този проклет тип! Защо беше толкова хубав и привлекателен! Не вярваше вече на такива мъже — вече не! Днес следобед Ема й бе казала, че не разбира враждебното й отношение към Тод. „Е, да — умърлушено си помисли тя — може би щеше да ме разбере, ако й бях разказала за преживяванията ми във Франция“. Но не си струваше труда. Само щеше да разтревожи Ема. Освен това всичко свърши и тя получи добър урок.

Мариза съжаляваше, че не бе събрала повече опит с мъжете по времето, когато учеше в колежа. Тя винаги бе имала много работа, а малкото свободно време, което й оставаше, използваше за рисуване. А сега, на двадесет и четири години, беше късно да наваксва онова, което повечето момичета правеха още на шестнадесет; при това беше опасно и много болезнено.

Тя се обърна на левия си хълбок и се взря в стената. Беше тъмно, нищо не се виждаше. Въпреки това очите й останаха отворени. Значи се очертаваше още една безсънна нощ.

Мариза никога не се бе оплаквала от безсъние, преди да срещне Ник. Ник! Дори само името му я караше да изпитва гняв и отчаяние едновременно. Беше се показала такава наивна хлапачка.

С въздишка се отпусна по гръб и започна да прави дихателни упражнения. Надяваше се така да успее да заспи по-лесно.

Вдиша бавно и дълбоко, броейки до осем, след което също така бавно и силно издиша. Прави това в продължение на цели петнадесет минути, преди да се откаже. Безнадеждно беше. Защо Тод беше така неприлично хубав! От момента, в който се появи в кантората на Питър Бийл, тя беше неотразимо привлечена от него. Нямаше защо да си криви душата повече. Не беше й се случвало досега с друг мъж. Дори и с Ник не беше така.

Мариза затвори очи и страстно си пожела Тод Лоурънс да бе останал в Канада. Или още по-добре, никога да не беше се срещал с Дезмънд Фримънт. Животът й щеше да бъде много по-лек и сигурен.

Тя уморено се замисли за новите проблеми, които пораждаше присъствието на Тод. Един от тях той току-що беше сервирал на вечерята. Най-спокойно беше попитал, дали няма да се намери някое голямо и тихо помещение, което би могъл да преустрои в кабинет и да го ползва за работа.

Въпросът беше отправен по възможно най-учтивия начин, но Мариза вътрешно изпадна в бяс. Единственото помещение, подходящо за тази цел, се намираше под покрива, непосредствено до нейното ателие. По дяволите, и с това ли трябваше да се примири? Само предупредителният поглед на Ема я бе възпрял да не избухне и да го прати там, откъдето е дошъл.

Затова пък с известно злорадство се зарече да го накара сам да се грижи за стаята си. Те нямаха време да му помагат. Дженис положително веднага щеше да предложи услугите си, но Мариза щеше да се погрижи да не й даде никакъв шанс. Още утре сутринта щеше да му каже, че трябва да се оправя сам. Не би му навредило, ако му станеше ясно, че в хотела няма да бъде обслужван. „Да, да — сънено промърмори тя — никак даже няма да му навреди…“

 

 

На заранта по време на закуската, за голямо изумление и огорчение на Мариза, Тод заяви, че искал сам да чисти и оправя стаята си. Ядосана, че не бе успяла да изиграе единствения си коз, тя отвърна:

— Ще ви дам някои пособия и препарати за почистването.

Тод се усмихна и постави още една лъжичка мармалад върху препечената филийка.

— Нищо ли няма да ядете тази сутрин? — лицемерно попита той.

Мариза отдавна беше закусила. Беше помагала на Дженис по-бързо да свърши със сервирането и я бе отпратила, за да й попречи да предложи на Тод услугите си по оправянето на стаята му. Постоя за миг нерешително, после се сети, че й предстои още много работа, преди да може да отиде в ателието си. Не беше в настроение да си губи времето с Тод Лоурънс.

— Вече закусих — студено каза тя — Денят ни тук започва много рано.

Без да показва признаци на раздразнение от поведението й, Тод вежливо отбеляза:

— Жалко. Щеше да бъде хубаво да се опознаем по-отблизо на чашка кафе.

Престори се, че не забелязва недоверчивия й поглед, който тя му хвърли, преди да изчезне в кухнята.