Черил Аргайл
Светът е пълен с хубави жени (10)

X

Дъждът биеше в прозорците на влака. Мариза тъжно гледаше навън в сивия мрачен ден, без да вижда нещо. Малко бе да се каже, че беше в отвратително настроение. Изпи кафето, което си бе купила преди няколко минути. Изглежда, имаше нещо вярно в поговорката, че времето лекувало всички рани. Почти непоносимата адска мъка и омерзение, които бе преживяла в последно време, се бяха попритъпили и сега усещаше само равномерна приглушена болка.

Мрачните й мисли бяха прекъснати от кондуктора:

— За Свети Ийвс ли пътувате?

Мариза кимна и го зачака да перфорира билета й.

— По това време на годината там няма много туристи — весело каза кондукторът и отмина нататък по коридора.

Джонатан й беше предложил да иде в Свети Ийвс. Последният месец се бе чувствала ужасно и всички го виждаха. Тя дори не можеше да си спомни, как се бе прибрала вкъщи след бурната сцена в Лондон. Оттогава не бе чувала нищо повече за Тод. Не дойде в хотела и не се опита да се свърже с нея. Естествено Ема не се задоволи с несвързаните й обяснения. Мариза се мъчеше да отговаря на въпросите й с привидно безразличие и да се преструва, че не придава особено значение на отсъствието му, че всичко е наред. Усмихна се горчиво, спомняйки си сега за тези разговори.

Най-лошо беше по Коледа. Усилията й постоянно да симулира добро настроение толкова я бяха изтощили душевно и физически, че не можа да се предпази от настинка и трябваше да прекара Бъдни вечер на легло. Когато леля й дойде да й пожелае весела Коледа, Мариза забеляза угриженото й изражение и положи доста труд да се покаже бодра.

„Бедната ми Ема — мислеше тя — как да ти кажа…“

Настоя Ема да прекара празника с Питър и след дълги увещания, с явно нежелание, леля й я остави сама. Мариза лежа през целия ден в леглото, чувствувайки се отвратително. Напразно очакваше да стане чудо и всеки миг да се появи Тод, за да й обясни всичко. Денят бавно се изниза. Чудото не се състоя.

Колелата тракаха равномерно, изминавайки миля след миля. Мариза престана да мисли за миналото и се съсредоточи върху бъдещето. Несъзнателно поглади с ръка леко корема си. Вътре растеше нейното бебе. Тод никога нямаше да узнае, че е от него.

Ема също още не знаеше нищо. Мариза със сигурност заслужаваше Оскар за най-добро актьорско изпълнение на месеца.

„Скоро ще й обясня всичко“ — реши тя. С Ема щеше да се оправя по-късно, след като внимателно обмисли бъдещите си постъпки. Нуждаеше се изключително много от тези две седмици в Корнуел, защото трябваше да вземе много важни решения.

За щастие, Джонатан бе продал последната й картина за много по-голяма сума, отколкото бе очаквала. Добрият Джонатан, той съвсем точно бе видял колко зле се чувства тя, бе забелязал болката в очите й. Не му беше трудно, защото Мариза тъкмо се връщаше от лекар, който бе потвърдил бременността й.

Джонатан се вгледа в пребледнялото й лице и внимателно я попита дали не иска да сподели болката си. Тя само поклати глава, борейки се със сълзите си. Тогава той й предложи да използува котиджа^[1] му в Свети Ийвс, за да си почине, и то толкова дълго, колкото поиска. Не й зададе повече никакви въпроси, не изрази никакво мнение, само й подхвърли това спасително въже. След кратък размисъл Мариза с благодарност прие предложението му.

Късно следобед влакът спря на гарата на малкото крайморско градче. След половин час Мариза вече отключваше входната врата на вилата. Беше малка и идилична, но съвсем комфортно и модерно обзаведена.

Вечерта Мариза прекара в разопаковане на багажа си, а после се приготви за лягане. Отвън се чуваше прибоят, морето глухо ревеше и за пръв път от месец насам тя спа дълбоко и непробудно.

 

 

Нова година дойде и отмина. Мариза телефонира на Ема, за да й каже, че се чувства добре, но има нужда да бъде известно време сама. Изненада се малко, че Ема не я попита нищо повече — само я увери, че ако има нужда от нея, винаги била на нейно разположение. Мариза се радваше, че Ема и Питър живееха щастливо свой собствен живот.

Тя бързо се адаптира към новите условия и скоро усети, че спокойствието й се връща. Независимо какво беше времето, всяка сутрин рано правеше дълга разходка по брега. Шумът на океана оказваше благотворно въздействие на пренапрегнатите й нерви. После до обяд рисуваше, хапваше малко и пак рисуваше още няколко часа. Вечер обикновено четеше някоя книга или, седнала пред камината, гледаше унесено вихрения танц на пламъците.

Това самотно съществувание й допадаше. Единственият човек, с когото говореше, беше продавачът в бакалницата. Понякога при залез-слънце правеше още една разходка.

Лекарят предпазливо й бе обърнал внимание на някои възможности, в случай че не искаше да роди детето. Спомена и за това, евентуално роденото бебе да бъде дадено за осиновяване. Но за такова нещо и дума не можеше да става. Разхождайки се по пустия бряг, у Мариза от ден на ден се затвърждаваше убеждението, че трябва да го задържи. Взела веднъж това решение, тя изненадващо се почувства много по-добре. Започна да съставя планове за бъдещия си живот. Можеха да останат с бебето тук. Джонатан щеше с готовност да й даде вилата под наем, на практика той не се нуждаеше от нея и не я използваше.

Щеше да помоли Ема да й изплати нейния дял от хотела, който сега вървеше добре и щеше да осигури добри доходи на Питър и на леля й. С парите от хотела и със сумите, които можеше да припечелва от продажбата на свои картини, щеше да е в състояние да изхрани себе си и детето. Никога не би й хрумнало да потърси подкрепа от Тод. След като тъй безсрамно я бе измамил, а щом и след ужасния скандал дори не й се обади, тя беше сигурна, че детето ще му бъде абсолютно безразлично, ако не и по-лошо.

Най-големият й проблем в момента беше, как да съобщи на Ема за бременността си. Леля й положително нямаше да се зарадва, но едва ли щеше да го приеме и като трагедия. Те се обичаха много и Ема нямаше да я изостави в беда. Мариза беше сигурна, че в края на краищата всичко ще се оправи.

 

 

Тод паркира пред хотела. През време на пътуването от Лондон до тук си бе повтарял, че идването му сигурно ще бъде чиста загуба на време. Влезе във фоайето и спря по средата му, тъй като чу гласове в трапезарията.

— Тод! — извика Ема изненадана. — Колко се радвам да те видя! Вече се питахме, дали изобщо ще дойдеш някога — тя се усмихна и го въведе във всекидневната.

Дженис и Анджела също го поздравиха радостно, а после се върнаха в кухнята, за да приготвят вечерята. Тод и Ема останаха сами и между тях се възцари неловко мълчание. Най-сетне той каза:

— Искам да видя Мариза.

— Тя не е тук — Ема замислено го наблюдаваше и едва сега забеляза твърдо стиснатата му уста, решителния поглед и напрегнатата стойка на тялото му.

— А къде е?

— Не знам — на невярващия му поглед побърза да прибави — Честно, тя каза само, че иска да замине някъде на спокойствие. Един път седмично ми се обажда, за да ми каже, че е добре. Но на никого не е обяснила къде се намира.

— Кога ще се върне? — скулите на лицето му се бяха изопнали и изражението му стана още по-затворено. — За Бога, Ема, трябва да я вида.

— Мисля — бавно рече тя — че е в Корнуел. И по-точно във вилата на Джонатан в Свети Ийвс. Каза, че имала нужда от почивка, затова логично е да е отишла там. Защо не се качиш в стаята й? Сигурно ще намериш адреса сред книжата й в писалището.

Тод изкачи на един дъх стълбите. Веднага му се наби в очите безпорядъкът в стаята й. Вратата на стенния гардероб зееше широко отворена, дрехите й, колкото бяха останали, бяха разпилени из цялото помещение; една обувка висеше на ръба на полуотвореното долно чекмедже на гардероба. Без да съзнава какво прави, той коленичи и взе обувката. Повъртя я малко в ръце, после я постави на мястото й. Тогава забеляза подпряния отзад маслен портрет. Измъкна го и дъхът му секна: беше неговият портрет. Мариза го беше нарисувала! В гърлото му заседна буца, усети как го залива вълна от внезапна нежност.

Трябваше да я открие, да говори с нея, да си изяснят целия този безпорядък. И двамата си бяха казали тежки думи, но сега повече от всякога той беше уверен, че и тя го обича. Портретът го доказваше. Щеше ли да го нарисува, ако не беше така?

Неохотно сложи платното обратно в гардероба и затвори вратата. По-добре бе да изчака тя да му го даде. А дотогава трябваше да й покаже, че я обича повече от всичко друго на този свят.

Отвори чекмеджетата на писалището й и затърси адресника. Най-отдолу под купчина фактури и квитанции пръстите му напипаха нещо по-твърдо и Тод го измъкна. Не беше адресникът, а някаква брошура. Сложи я обратно, но внезапно очите му се приковаха в заглавието. „Какво трябва да знае бъдещата майка“ — прочете той полугласно. „Бъдеща майка? Нима!…“ Зави му се свят, коленете му се подкосиха и Тод седна на леглото, не можейки да откъсне поглед от брошурата. Четеше отново и отново заглавието. „Защо й е на Мариза да знае какво се прави през бременността?“

„Не може да бъде!“ Истината трудно си пробиваше път към съзнанието му. О, господи, та тя точно това се бе опитвалата му каже тогава в Лондон! Целият се разтрепери. Разбира се, гневът й беше не толкова срещу Сюзън, а защото бе открила, че е бременна. Затова го обвиняваше, че се е подиграл с доверието й!

Скочи и трескаво затършува из писалището. Откри адресника, сложи го в джоба си и хукна надолу. Профуча край слисаната Ема и успя само да й извика „Довиждане“.

Подкара с бясна скорост колата, опитвайки се да сложи в ред мислите си. Всъщност, не бе ходил на лекар, а просто бе приел, че е стерилен. „По дяволите! Какъв идиот съм!“ — повтаряше си той. Ако Мариза беше бременна, то без съмнение детето е от него. В това не се усъмни нито за миг. Не можеше да допусне дори, че му е изменила с друг.

Вбесяваше се от собствената си глупост, докато километрите оставаха зад гърба му. Наистина обвиненията, които тя тогава му отправи, бяха тежки и той ги прие като незаслужени; затова умишлено се бе държал настрани, за да имат малко повече време за размисъл и двамата. Бе очаквал тя да го потърси и да му се извини. „Глупава гордост! Господи, какво магаре съм бил!“