Черил Аргайл
Светът е пълен с хубави жени (9)

IX

— Питър ме помоли да му стана жена — Ема внимателно очакваше реакцията на своята племенница.

Мариза скочи и буйно прегърна леля си.

— О, Ема, толкова се радвам за теб! Това е чудесно! Кога ще бъде големият ден? — и я засипа с водопад от въпроси, почти не оставяйки й време да им отговори.

Ема се усмихна на искреното въодушевление на племенницата си и се освободи от прегръдката й.

— Хайде да отидем да пийнем нещо. Все пак имаме повод да празнуваме.

Няколко минути по-късно двете седяха в пустия бар — всяка с чаша шампанско пред себе си.

— Ема, разкажи ми как стана всичко? — помоли я Мариза.

— Ами, снощи на вечеря Питър ме попита, дали искам да се омъжа за него — спокойно започна Ема. — Аз казах „да“ и започнахме да правим планове.

— Какви планове?

— Как какви, за сватбата. Говорихме и за това, къде ще живеем и тъй нататък — тя сви рамене. — Ние искаме да се оженим колкото може по-скоро — и двамата достатъчно дълго сме чакали този ден. По-точно казано, ще бъде в края на седмицата. Ще прекараме медения си месец във Венеция, а след това аз ще се пренеса в жилището на Питър — погледна с любов към Мариза. — Искам да ми бъдеш свидетел, а Питър ще покани брат си. Ще се оженим в кметството и след това ще дадем малък прием тук в хотела. Приема естествено ще го подготвим аз и Питър — бързо каза тя. — Не искам никой друг в хотела дори пръста си да помръдне за моята сватба.

Мариза хвана двете ръце на леля си и ги стисна.

— Много се радвам за теб — топло повтори тя. — Ти го заслужаваш и аз съм сигурна, че двамата ще бъдете щастливи заедно.

— А сега — каза Ема — трябва много бързо да направим някои приготовления.

Двете жени обсъдиха всичко необходимо. Единственото противоречие възникна тогава, когато Ема заяви, че до края на седмицата ще продължи да работи в хотела. Мариза енергично се възпротиви.

— Не, Мариза — спокойно й рече Ема. — Какво иначе ще правя с времето си? Ще се отегча до смърт. Освен това трябва да се погрижа и за моите растения.

 

 

Сватбеният ден на Ема наближаваше. Имаше толкова много неща за уреждане, че Мариза дори нямаше време да тъгува заради отсъствието на Тод. А и той щеше да се върне за уикенда и да присъствува на празненството. Беше му съобщила радостната новина по време на един от вечерните им телефонни разговори.

— Честити на Ема и на Питър от мое име — беше казал той. — Липсваш ми, любима… — дрезгаво бе прозвучал след това гласът му. Тод завършваше всяко свое обаждане с тези думи. На Мариза взе да й се струва, че от ден на ден това изречение започваше да й звучи все по-монотонно.

 

 

Денят на сватбата беше ясен и мразовит. Докато Мариза помагаше на леля си да облече костюма в кайсиев цвят, мислеше си дали и тя някога щеше да се омъжи. „Не мисли повече за това — строго си каза тя. — Изобщо не мисли. Тод никога не ти е говорил за бъдещето, не се е ангажирал нито с една дума. Безсмислено е да храниш илюзии…“

Приемната и барът на хотела гъмжаха от хора. Питър беше виден член на тукашното общество и имаше много приятели. Мариза търсеше в множеството вече почти час Тод. Никъде не можа да го открие. Внезапно някой я хвана за раменете и я извъртя. Без да обръща внимание на любопитните погледи на другите гости, Тод я стисна в прегръдките си и силно я целуна. Тя смутено направи опит да се освободи от него, но той само се засмя и я целуна още по-продължително.

— Но, Тод — със смях се възпротиви Мариза — пусни ме. Правим лошо впечатление — но и самата тя не гледаше сериозно на протеста си. Тод отново се наведе и за трети път впи устни в нейните.

— Изглеждаш великолепно — каза той, когато най-сетне с нежелание се откъсна от тях.

— Как беше в Лондон? Готова ли е вече книгата? — надяваше се, че гласът й не звучи прекалено отчаяно. През изтеклата седмица грижите около сватбата бяха й помогнали да не мисли много-много за собственото си бъдеще. Но сега празненството вече отшумяваше и след няколко часа Питър и Ема щяха да отпътуват за Венеция.

Тод я измъкна от тълпата и я отведе в най-отдалечения край на бара.

— Да, ръкописът ми е почти готов. Но изникна нещо непредвидено — той я погледна полувиновно, полусъжалително и продължи: — Трябва да отлетя още тази нощ за Отава.

— За Отава? — зашеметена повтори Мариза.

— Само за четири седмици — бързо каза Тод. — Един от най-известните еколози в Канада се съгласи да ми даде интервю, което би било най-подходящ епилог на книгата ми. По дяволите! — нервно изруга той, виждайки натъжения й поглед. — Аз не исках да замина, но издателят ми упорито настоя — Тод отново я прегърна и я погали по косата, след това повдигна брадичката й и я погледна в очите. — Имам нужда от теб, Мариза. Искам да ме чакаш, докато се върна. Имай още малко търпение.

Втренчила поглед в мрачното изражение на лицето му, Мариза бавно кимна, а сърцето й неспокойно запърха — „търпение за какво“?

Остатъкът от деня й премина като насън. Когато Питър и Ема потеглиха на сватбеното си пътешествие, Тод и Мариза хвърлиха ориз след тях. Малко след това трябваше да отпътува и Тод. Той обеща, че всеки ден ще й телефонира от Канада, целуна я още веднъж и потегли. Мариза въздъхна, изгаси лампите във фоайето и тръгна по стълбите нагоре.

Влезе в малкия салон на третия етаж и седна пред телевизора, но не го включи. Нямаше смисъл — не би могла да се съсредоточи върху програмата. Погледът й падна върху календара на отсрещната стена. Усмихна се меланхолично. Ема беше купила този календар на половин цена в една книжарница в Лонг Бийч и беше много горда от тази придобивка. На Мариза сърце не й даваше да й каже, че го бе взела толкова евтино само затова, защото днес никой вече не искаше да окачва картини на цветя в саксии по стените.

Тя стана, хвърли още един поглед на календара, изгаси лампата и излезе от стаята. Някакво неопределено предчувствие изведнъж се загнезди в главата й. Едно от ония предчувствия, че си забравил нещо много важно. Но какво? Тръсна глава. Нямаше нищо. Абсолютно нищо…

 

 

Две седмици по-късно Питър и Ема се завърнаха от сватбеното си пътешествие и се нанесоха в дома на Питър. Ема сияеше от радост и задоволство.

— Ето — каза Мариза, подавайки на леля си листите с менюто за вечеря, когато няколко дни по-късно Ема отново пое работата си в хотела. — Ти ще го съставяш. Правиш го много по-добре от мен. Докато те нямаше, Флоранс непрекъснато мърмореше, че съм нямала представа от тези неща.

Ема само й се усмихна в отговор.

— Беше ли хубаво във Венеция?

Лицето на леля й доби замечтано изражение.

— О, да, превъзходно! Много съжалявахме, че не можехме да останем по-дълго. Догодина ще прекараме там нашите отпуски — тогава ще се опитаме да опознаем и останалата част на Италия.

Следобед Мариза отнесе още една картина в магазина на Джонатан. Макар сега в хотела да имаше достатъчно работна ръка, по време на отсъствието на Ема тя не можеше много често да се отделя от там. Сега беше радостна, че имаше възможност да се откъсне за малко от сивото си ежедневие.

Джонатан се възхити от картината и я увери, че няма да има трудности при продажбата й. Другите две картини, които му бе дала, бяха вече продадени. Те не й донесоха много пари, но въпреки това Мариза беше доволна.

Докато поемаше дългия обратен път към хотела, в съзнанието й отново изплува онова неопределено предчувствие, че нещо е забравила. Този път беше по-силно.

Тя ускори крачка. Стъпките й отекваха отчетливо в следобедната тишина на безлюдната улица. Изведнъж Мариза разбра какво искаше да й каже вътрешният й глас. „О, не, не можеше да бъде истина!“

Спря като ударена от гръм. Сърцето й заблъска като чук в гърдите, стомахът й се преобърна. „Не — отчаяно се молеше тя — Само това не!“ Но фактите бяха неумолими: не бе имала менструация през целия ноември. От декември бяха изминали две седмици. Значи просрочваше цикъла си почти с пет седмици!

Замаяно продължи пътя си, уверявайки се, че не бива да се безпокои толкова. Това се случва от време на време на всяка жена. Понякога просто може да се прескочи цял цикъл, например след много силни радостни или тъжни преживявания.

Когато стигна алеята пред входа, Мариза се поколеба, после внезапно смени посоката и се насочи към малката горичка откъм задната страна на сградата, където бяха сключили сделката си с Тод. Седна на същото изкоренено дърво и зарови лице в дланите си. „Само без паника — повтаряше си тя — никаква паника!“ Той й беше казал, че всичко ще бъде наред. Че няма от какво да се страхува.

Припомни си подробно двата случая, когато се любиха и тогава с ужасяваща яснота си даде сметка, колко лекомислена е била.

Мариза дълго седя там неподвижна. Чак щом небето потъмня и тя затрепери от студения вятър, се прибра в хотела. Отиде направо в стаята си и си легна.

В продължение на часове се опитваше да сложи ред в мислите си. „Утре — обеща си — утре ще реша, какво да правя. Аз му се доверих! О, господи, не биваше така да ме измами!…“

Следващите дни Мариза преживя като в транс. Изпълняваше задълженията си в хотела, опитвайки се да се държи нормално и работеше като бясна в ателието си. Но вече не можеше да издържа неизвестността. Един ден преди завръщането на Тод от Канада тя отиде с колата до Кетеринг и влезе в някаква дрогерия. Започна да търси по рафтовете, срамувайки се да попита продавача за това, което търсеше. Най-сетне го намери.

Върна се бързо в стаята си, извади упътването и докато го четеше, смръщи чело. Тестът можеше да бъде проведен само сутрин, а сега беше вечер. Как щеше да изтрае още една нощ!

Както и очакваше, почти не можа да мигне през нощта и стана преди зазоряване. Страхливо се вгледа в теста за бременност, лежащ на нощното й шкафче, после решително го взе и отиде в банята. Там внимателно прочете още веднъж указанието и съвсем точно изпълни предписанията. Трябваше да изчака известно време, преди да се получи резултат, затова облече пеньоара си, слезе долу и си направи една кана чай.

Седна на леглото и зарея поглед в празното пространство, пиейки слабия чай. Сепна се, когато си даде сметка, че вече трета поредна сутрин не можеше да пие кафе, дори не понасяше миризмата му. Сълзи бликнаха от очите й и потекоха по пребледнелите й страни. Изглежда, всичко потвърждаваше лошите й предчувствия. „Как можа Тод да направи това! — повтаряше си тя. — Как можа да постъпи така с мен!“ — ръката й силно трепереше, когато остави чаената чаша на нощното шкафче. Време беше за резултата.

Уморено се изправи, отиде в банята и се втренчи в малкия съд, който най-невинно си стоеше на мивката. Нямаше никакво съмнение, абсолютно никакво.

Беше бременна!…

Замаяно се вгледа в стенното огледало — бледа, уплашена, шокирана. „Глупачка! — изкрещя на образа си в него. — Доверчива, наивна глупачка!“

Върна се в стаята си и се хвърли на неоправеното легло. Сви се на топка върху чаршафа, опряла колене в брадичката си. Започна неудържимо да трепери. После дойдоха сълзите. Ридания разтърсиха цялото й тяло. Плака дълго и безутешно. Най-сетне сълзите й пресъхнаха и изтощена, тя заспа.

Събуди я силно чукане по вратата. Отвори очи и чу гласът на Ема:

— Мариза, вътре ли си? Минава единадесет! Добре ли си?

— Идвам веднага — припряно извика Мариза. — Мисля, че съм се простудила. Бях будна, но после, изглежда пак съм заспала. Вземам един душ и слизам.

Не можеше да се покаже в това състояние пред Ема. Леля й веднага щеше да разбере, че нещо се е случило.

— Добре — колебливо изрече Ема. — Сигурна ли си, че при теб всичко е наред?

— Да, да, не се тревожи. След четвърт час ще съм готова.

„О, господи — помисли си — какво ще кажа на Ема…“ — Стана и бавно се запъти към банята. Студената водна струя щеше да я разсъни и да я накара да мисли нормално. Трябваше да обмисли всичко на спокойствие, а за целта й бе необходимо да остане сама. Реши да каже на Ема, че ще излезе да рисува на открито.

Малко по-късно Мариза излезе от хотела, натоварена с триножник, папка и други приспособления за рисуване. Ема я беше изгледала подозрително, но тъй като бързаше да отиде на покупки в Кетеринг, не успя да говори с нея.

Мариза не забелязваше нито яркото зимно слънце, нито белите пухкави облачета по тъмносиньото небе, нито каквото и да било друго около себе си. Вървеше безцелно и без посока, а мислите се прескачаха в главата й.

„Ще го убия — хладнокръвно си каза тя. Не — поправи се веднага — първо ще му дам време да ми обясни постъпката си, а после ще го убия.“ Отново я прониза болезненият въпрос „Как можа да ме измами така, след като тъй сляпо му се доверих“.

„Господи — изпъшка Мариза — никога ли няма да се науча да не повтарям грешките си? Тод се оказа точно толкова подъл, колкото и Ник; дори много повече…“ Мъката, която й причини Ник, не бе нищо в сравнение с болката, която изпитваше сега. Чувстваше се нещастна, излъгана, страхът парализираше цялото й същество. Само гневът й можеше да съперничи по сила на страха й и тя го остави да се излива на воля.

„Този път няма да се отдръпна мълчаливо да си ближа раните — зарече се. — Ще му кажа какво мисля за него, ще му дам да разбере какъв негодник е!…“

Няколко часа по-късно Мариза вече бе решила какво ще прави. Ще замине за Лондон, ще намери Тод и ще му поиска обяснение. Едва след това щеше да обмисля бъдещето си — без Тод.

Отправи се бързо към хотела, преди да е променила решението си. Остави на Ема бележка, че заминава за Лондон да покаже една картина на заинтересован клиент. Грабна ключовете на колата и хукна навън. Ако побързаше, можеше да хване следващия влак за Лондон и рано привечер да бъде там.

 

 

Тод остави куфарите си на пода и протегна умореното си тяло. Полетът му се бе сторил ужасяващо продължителен. Копнееше час по-скоро да бъде при Мариза, но просто не беше в състояние да шофира чак до хотела.

Огледа се в жилището си и за пръв път то му се видя голо и студено. Напомняше му на хотелска стая. Беше го наел малко преди да замине за Канада, непосредствено след раздялата със Синтия. Тогава всичко му беше безразлично, нямаше никакво значение, че в жилището липсва уют. Сега обаче безрадостната обстановка и голите стени му подействаха потискащо.

Отиде в кухнята и сложи чайника. Дали да не телефонира веднага на Мариза? В този момент се позвъни на вратата. Свали чайника от печката и отиде да отвори.

Отвън стоеше Сюзън Малори.

— Здравей, Тод. Добре дошъл вкъщи.

— Здравей, Сюзън — неприятно изненадан, той трескаво търсеше в ума си някакъв предлог да се отърве по-бързо от нея. Последното, което искаше сега, бе да се занимава със Сюзън и натрапчивите й опити за сближение.

— Няма ли да ме поканиш да вляза? — нацупи се тя. Забелязала недоволното му изражение, бързо продължи — Посещението ми е чисто служебно. При мен е целият преработен вариант на ръкописа ти и бих искала да го видиш — Сюзън решително се провря покрай него в стаята и се тръшна на канапето.

Тод затвори вратата, въздъхна и се обърна към нея:

— Сюзън, току-що идвам от летището и съм напълно разглобен. Остави ми го и аз ще ти се обадя в края на седмицата. Наистина нямам капка силица, за да преглеждам каквото и да е тази вечер.

Погледна я в очакване, че тя ще стане и ще си тръгне, но Сюзън не прояви ни най-малко подобно намерение. Наклонила присмехулно глава, тя се ухили:

— Хайде, хайде, такъв голям и силен мъж да не може да издържи един нищо и никакъв полет. Но ако искаш, бихме могли да полегнем малко заедно да си починем.

— Сюзън — отвърна Тод силно раздразнен. — Забрави това, което си намислила! Кога най-после проклетата ти дебела глава ще разбере, че обичам друга? Ще се оженя за Мариза. Ти си редактор на книгата ми, и то добър редактор, но нищо повече. Казвам ти, че бих могъл да продължа нашите добри приятелски и делови взаимоотношения само при условие, че престанеш с опитите си да ме вмъкнеш в леглото си винаги, когато сме насаме. Ако не се вслушаш в това, което ти казвам, ще бъда принуден да прекъсна съвместната ни работа.

За няколко секунди настана ледено мълчание. След това Сюзън скочи със свити юмруци, а очите й хвърляха искри.

— Какво си въобразяваш ти? Как се осмеляваш да ми говориш така? Знай, че ще се погрижа твоята проклета книга никога да не види бял свят.

— Достатъчно! А сега изчезвай! — Тод отиде до вратата и широко я отвори, без да изпуска от очи Сюзън. Не изглеждаше особено разтревожен от заплахата й, а и всъщност не беше. През последните две седмици по различни признаци бе установил, че книгата му предизвиква значителен интерес и ако Малори не я публикуваше, лесно щеше да намери друг издател. Но каквото и да станеше, не искаше тази жена повече да се бърка в живота му. Още сега ще отиде при Мариза, ще й признае, че я обича и ще я помоли да се омъжи за него.

За голяма негова изненада Сюзън му отправи една ослепителна усмивка, примигна с клепачи и гальовно каза:

— Лека нощ, скъпи. Наистина се държах глупаво — тя се приближи до него и го погали по бузата. — Няма да се караме повече, нали? Прекалено много се обичаме, за да се измъчваме по този начин! — след което, полюшвайки бедра, излезе в коридора.

Слисан до немай-къде, Тод се извърна след нея и неволно подскочи:

— Мариза! Какво правиш тук?! — той разпери ръце и се устреми към нея.

Мариза се изплъзна от ръцете му и, провирайки се покрай него, влезе в стаята.

— Хубаво ли прекара вечерта? — остро попита тя и без да дочака отговор, се извъртя и го загледа от упор с убийствен поглед. — Как можа да ми причиниш това, как можа… Аз ти се доверих!

Тод беше много уморен и това вече му дойде премного. Последните четири седмици бе работил като луд, за да може по-скоро да се върне при нея, а сега тя стоеше пред него в стаята му, ругаейки го и фучейки като фурия. Търпението му се изчерпа и той избухна:

— За какво изобщо говориш, по дяволите! — приближи се до нея и я хвана за раменете, разтърсвайки я, за да я обуздае.

Но тя не преставаше и не искаше да престава. Бушуващият й гняв най-сетне бе намерил отдушник и нищо не бе в състояние да го спре.

— Не ми играй ролята на невинното агънце! Нали не можеше да понасяш Сюзън Малори? А тя каква била работата! Нямал си търпение да се върнеш и да се видиш първо с нея! Е, как е!? По-добра ли е от мен в леглото? — Мариза не можеше да овладее треперенето си.

Тод здраво стисна устни.

— Какво значи това? Затова ли дойде до тук — да ме ругаеш и обиждаш? Можела си да си спестиш дългия път.

Макар да съзнаваше, че трябва да се опита да я успокои, да й говори разумно, собственото му раздразнение надделя. Честолюбието му беше уязвено и той поиска да я нарани, както тя него.

— Сам не знаеш колко си прав! Не трябваше да ти се доверявам! — изкрещя Мариза и тръгна към вратата. — Ти не си по-добър от другите. Всички мъже сте еднакви — лъжлива и покварена пасмина!

— Това вече е прекалено! — процеди Тод през стиснати зъби. Ръцете му се свиха в юмруци, кръвта му кипна от гняв. — Върви по дяволите и никога не се връщай!

Мариза изхвръкна от стаята и затръшна силно вратата. Изтри с ръкав сълзите си и хукна надолу по стълбите — после по улицата в студената нощ. Тичаше така, като че ли я гонеха всички чудовища на преизподнята…