Черил Аргайл
Светът е пълен с хубави жени (6)

VI

Дразнеща апетита миризма на шунка и яйца погъделичка носа на Тод, когато на другата сутрин зае постоянното си място в трапезарията. Хвърли бърз поглед из помещението и смръщи чело. Както винаги в неделя сутрин всички маси бяха заети, а това означаваше, че едва ли ще има възможност да поговори с Мариза.

Ема дойде до масата му с чаша димящо кафе в ръка.

— Добро утро. Изглеждате свеж, сигурно добре сте си отпочинал тази нощ — тя постави чашата пред него.

В отговор той топло й се усмихна и отпи глътка от гъстата черна течност.

— Виждала ли сте Мариза?

— Да, помага на Флоранс в кухнята. Както навярно забелязвате, от вчера тук е такова стълпотворение — Ема цяла сияеше от задоволство. Личеше си, че е горда, защото бизнесът вървеше толкова добре. — Желаете ли пълна закуска тази сутрин?

— Да, много съм гладен. Всеки момент ще дойде редакторката ми и трябва да събера сили за работа.

Ема въздъхна малко театрално.

— Е, щом и днес ще работите толкова много, надявам се, че поне снощи сте прекарали хубава вечер. Мариза не беше излизала толкова отдавна — прибави тя, гледайки го с очакване да й разкаже малко повече за снощната вечеря. От Мариза не бе успяла да изкопчи нищо съществено.

Появата на Дженис, носеща пълна чиния с шунка и яйца, освободи Тод от необходимостта да отговори на завоалирания й въпрос.

— Благодаря, Дженис — кимна той на момичето. — Тази сутрин сте много променена.

Дженис се изчерви до корена на косата си.

— Имам нова фризура. Не изглеждам ли добре с нея?

— Изглеждате прекрасно!

— Благодаря, мистър Лоурънс — смутено промълви тя.

— Целият ден ли ще работите над книгата? — попита Ема, след като Дженис тръгна отново към кухнята.

— Така изглежда. Признавам, че трябва да съм много благодарен на мис Малори, защото далеч не всеки автор се радва на такова внимание от страна на своя редактор.

Тод изглеждаше потиснат и Ема се чудеше, по какъв заобиколен начин да го попита какво не е наред, но той я изпревари:

— Ема, Мариза говори ли с вас тази сутрин? Искам да кажа, за нас двамата.

— За вас ли?

— Да, за нас… ние, така да се каже…, станахме по-близки — Тод вдигна глава. — Мариза и аз се сгодихме.

— Сгодихте ли се? — Ема толкова се изуми, че едва успя да улучи близкия стол и да приседне на крайчеца му. — Но това е невероятно! Имах чувството, че тя не ви харесва, да не кажа нещо повече…

— Знам, знам, но понякога се случват и такива неща. Все пак ние живеем цял месец под един покрив. Преди няколко дни ни стана ясно, че се обичаме, и решихме да се сгодим.

— Мариза не ми каза нито думичка. Но това е голяма изненада за мен! Какво говоря — това е истински шок!

Тод я наблюдаваше със смесени чувства. Мразеше да лъже, но не виждаше по-добра алтернатива. Ема щеше да развали всичко, ако знаеше истината. Жените не умеят да крият истинските си мисли и чувства.

— Знам, че не е толкова просто, но още от самото начало аз и Мариза се почувствахме привлечени един от друг. Във всеки случай, сега се обичаме.

Ема все още го гледаше с недоверие, после закачливо се усмихна:

— Струва ми се, че ние с Мариза ще трябва да се погрижим за някои неща… Е, радвам се много за вас двамата. Наистина си подхождате. Кога ще бъде сватбата?

— Скоро — уклончиво отговори Тод. — Но, Ема, искам да ми направите една услуга — кажете на Мариза, че трябва да говоря с нея.

Ема кимна, изправи се и забърза към кухнята. Тод се поздрави вътрешно. Планът му функционираше безупречно.

— Какво има? — попита с безпокойство Мариза, която се появи след няколко минути.

Тод преглътна хапката си, посочвайки й да седне до него. Тя раздразнено отказа, защото имаше много работа и не й беше до празни приказки. Мрачният му поглед обаче я накара да притихне.

— Казах на Ема, че сме сгодени — бързо изрече той.

Мариза изумено се втренчи в него, долната й челюст увисна. В нея се надигна неудържима ярост.

— Вие сте луд! — изкрещя тя и се приведе напред, като че ли всеки миг щеше да се нахвърли върху него.

Той развеселено повдигна вежди.

— Изслушайте ме, преди да изпаднете в истерия — изразът на лицето й обаче го принуди да смени тактиката. — Моля ви, важно е — опита се да премахне всяка следа от веселост в гласа си.

„Полека!“ — Мариза се овладя.

— Е, добре, слушам ви. Дано обяснението ви успее да ме задоволи, иначе…

— Снощи, докато оправяхте грима си след вечерята, Сюзън ми каза, че искала да работим и днес. Опитах се да я разубедя, но не успях. Тя много настояваше и нямах друг избор.

Очите на Мариза изпускаха искри.

— Какво от това, че ще работите още един ден с нея? Това все още не е причина да обявите пред Ема нашия мним годеж! — тя го гледаше подозрително. Всички мъже ли бяха родени лъжци?

— Точно това е причината — повдигна рамене Тод.

— Сюзън ще бъде тук още един цял ден. Разбирате ли?

— Нищо не разбирам! Ако си мислите, че ще лъжа леля си…

— По дяволите, ще правите това, което аз ви кажа! — прекъсна я той със заплашителен тон, приведе се към нея и я хвана за ръката. — Омръзна ми да се оплаквате от всичко! Аз познавам Сюзън, а не вие! И освен това плащам твърде щедро за това, че ми помагате!

Мариза се опита да издърпа ръката си, но той я стисна още по-здраво.

— Какво искате? Да увелича срока на издръжката ли?

— Не, разбира се. Но не бяхме се договорили да лъжем и леля ми. Това е прекалено. Освен това, тя няма да повярва нито дума.

— За това не берете грижа — каза Тод и неохотно пусна ръката й. — Аз разказах на Ема всичко и тя вече е убедена, че ние отдавна се обичаме тайно. Въпросът е уреден.

— Какво сте направил! Вие… вие… — Мариза не намираше думи, за да изрази наново бликналото си възмущение. „Господи, в какво се забърках — мислеше уплашено тя. — Сама си надробих тази попара, сама ще трябва да си я сърбам!…“

— Добре. Какво трябва да правя?

Мариза имаше работа, когато пристигна Сюзън и се затвориха с Тод в работната му стая. Както се бяха уговорили с него, тя им занесе чай и веднага излезе.

Към пет часа Сюзън най-после си тръгна. Тод я изпрати сам до паркинга.

Мариза въздъхна облекчено, виждайки как редакторката се качи в червената си спортна кола и потегли. Спусна бялата дантелена завеса на прозореца и се отдалечи от него.

Тод не се върна в хотела, а тръгна бавно надолу по улицата. „Вероятно иска да пийне нещо в кръчмата на ъгъла“ — помисли Мариза. Тя също имаше нужда от едно питие.

В хотела беше тихо и спокойно. Мариза си наля шери и се настани на едно от високите столчета пред бара. Вдигна чашата към светлината, отпи малка глътка и усети, как част от напрежението й я напуска. Зад гърба й беше най-изнервящият уикенд в досегашния й живот.

Тя бе изпълнила прецизно указанията на Тод. Сюзън не успяваше да прикрие раздразнението си от честите прекъсвания, които предизвикваше в работата им. Последния път, когато пак им занесе чай, Сюзън бе извън себе си от гняв. Тод бе станал от стола си, бе поел таблата и бе я целунал по устните… През този неделен следобед и двамата играеха толкова добре ролите си, че дори и изкушеният наблюдател трудно би могъл да се усъмни в силата на взаимните им чувства. „Дявол да го вземе, май не ми бяха необходими много усилия, за да демонстрирам свенлив любовен плам и да изтръпвам от докосванията му…“

Разтърси глава и пресуши чашата си със затворени очи. Вече нямаше значение. Всичко беше свършило. Остави чашата на бара и тръгна нагоре към ателието си. Сега поне щеше да има достатъчно време за рисуване.

Късно вечерта Ема влезе в малкия салон на третия етаж, където вече беше Мариза и тежко се отпусна на канапето.

— Най-сетне този дълъг ден свърши! — изпъшка тя. — Краката вече не ме държат — обърна се към племенницата си, изкашля се нерешително и някак между другото попита — Уточнихте ли се вече с Тод за датата?

Мариза я погледна иззад криминалето, с което си отпочиваше след напрегнатия ден. Ема я наблюдаваше с притаено очакване. Тя остави книгата. Реши да признае на леля си, че двамата с Тод бяха излъгали за годежа.

— Лельо Ема, виж… — започна спокойно Мариза, но в този миг в салончето влезе Тод и, кимайки на двете за поздрав, седна на канапето до Ема. Мариза гневно го изгледа. В отговор той доволно се ухили.

— Здравейте, Тод — Ема засия. — Тъкмо питах Мариза дали сте определили деня на сватбата:

Мариза тихо изруга.

— Искам да разкажа на леля всичко за нашия „годеж“. Цялата истина — стрелна го тя с поглед. Усмивката му стана само още по-широка.

— Толкова се радвам за вас! — прекъсна я Ема. — Честно казано, не вярвах, че между двама ви може да се получи нещо. За щастие съм се лъгала — тя се изправи и им намигна. — Оставям ви сами. Питър ме покани на чашка. Не ме чакай, Мариза. Ще говорим утре.

Мариза ужасена гледаше, как леля й действително напусна стаята.

За миг се възцари напрегната тишина. Тя се изправи и понечи също да излезе, но Тод я хвана за ръка и толкова силно я дръпна към себе си, че се озова на коленете му. Обля я топла вълна, но бе твърдо решила този път да не се поддава на чара му.

— Пуснете ме веднага! — изсъска вбесено. — Какво си позволявате?

Но Тод здраво я държеше.

— Искам да говоря с вас.

— За това едва ли е необходимо да седя в скута ви — саркастично отбеляза тя. Вкопчи се в ръцете му, отдели ги със сила от тялото си и скочи на крака, дишайки тежко.

— Моля ви, Мариза, не казвайте на Ема истината. Още не.

— Сега пък защо?

— Защото книгата още не е готова и Сюзън може пак да се появи тук. Моля ви за една отсрочка само от две седмици. Ако искате, ще помолим леля ви да пази годежа в тайна от другите.

Докато говореше, внимателно подбирайки думите си, той не откъсваше поглед от лицето й.

— Съзнавам, че това не съответства на първоначалната ни договореност, но ако се съгласите, ще удължа офертата си с още един месец.

Първоначалният импулс на Мариза беше да откаже, но после се замисли. Пет месеца! Това време беше достатъчно за две големи картини.

— Е? — целият беше в очакване.

— Добре — съгласи се тя. — Но при едно условие.

— И какво е то?

— Да престанете да ме докосвате и опипвате непрекъснато… искам да кажа… — тя спря, защото усети, че се изчервява, а гласът й затрепери. — Не намирам за нужно толкова често да ме… галите. Още повече, тъй като Сюзън изобщо не е тук и… понеже…

Тод скръсти ръце на тила си и се облегна назад, оглеждайки обстойно тялото й.

— Нима моите докосвания ви дразнят?

— Да… Не! — обърка се тя. — Не става въпрос за това. Все пак ние не сме сгодени в действителност. Дори, ако трябва да бъдем точни, ние едва се познаваме.

Последното, което искаше, беше да признае, че допирът на ръцете и тялото му толкова дълбоко я разтърсваха.

— Добре — измърмори той. — Щом настоявате.

Тя кимна, избягвайки да го гледа в очите.

— Да, точно това правя.