Черил Аргайл
Светът е пълен с хубави жени (2)

II

Тод Лоурънс остави бутилката с бира и се загледа през прозореца към главната улица на търговското пристанище. Навън вече се смрачаваше и задните светлини на профучаващите по еднопосочната улица коли хвърляха червеникаво златни отблясъци, подобни на гаснещите на запад лъчи на мекото есенно слънце. В Отава по това време все още беше светло.

Тод спусна завесата пред прозореца. Години наред той се гордееше със способността си навсякъде да се чувства като у дома си, независимо къде се намираше. „Сигурно остарявам и ставам сантиментален — помисли той — щом се радвам на завръщането си в Англия“. Посегна към бирената бутилка и я изпразни в гърлото си. Не пиеше много, особено денем, но след случилото се в адвокатската кантора днес следобед имаше нужда от нещо по-силно от чай. „Като че ли си нямам достатъчно други ядове, та сега и това“.

Закрачи напред-назад пред прозореца. Дългите му крака бързо преодоляваха с малко на брой крачки ограниченото разстояние. След като кръстоса няколко пъти помещението, той се убеди, че стаята е прекалено малка, за да му даде възможност да успокои с ходене нервното си напрежение. Затова седна в коженото кресло до леглото, отпусна назад глава и затвори очи. „Трите пера“! Господи, през последните шест месеца беше броил дните до завръщането!

Хотелът беше тихо и спокойно място — точно такова, за каквото винаги бе мечтал. Беше заминал за Канада да направи някои изследвания, но още от самото начало бе планирал да напише книгата си в „Трите пера“. Естествено нещата не се развиха така, както очакваше. Политиците и еколозите, с които трябваше да се среща, по правило никога не бяха по едно и също време в един и същ град с него. Документите и книжата, от които се нуждаеше за разследването си, бяха разпръснати из целия северноамерикански континент и затова, за да не губи излишно време, още там бе нахвърлил цялостния първоначален проект на книгата.

Погледна часовника си, стана и отиде до стенния гардероб. Извади отвътре чиста риза. В съзнанието му неволно изплува образът на Мариза Бренер и Тод вътрешно се усмихна. Не би имал нищо против да я опознае малко по-отблизо. Мисълта, че ще прекара вечерта в нейната компания, никак не му беше неприятна. Жалко, че нямаше да бъдат само двамата. „Интересно — запита се той — дали и тя не съжалява за същото. Едва ли — отговори си сам — тя не ме харесва. Все още…“

Тод се облече и пристъпи към малкото писалище пред прозореца. Беше рано за тръгване, а и бездруго трябваше да провери някои от бележките си към трета глава. Отпусна се на разнебитения дървен стол, който очевидно не беше предназначен за човек с неговия ръст, и взе напечатаните на чисто ръкописи. В продължение на няколко минути се опитваше да се съсредоточи върху написаното, но не му се удаде. Не го напускаше мисълта за Мариза Бренер, пред очите му се мяркаха стройните й бедра.

Той недоволно захвърли молива и се изруга наум. „Не бъди такова магаре! Наистина е много хубава, но какво от това? Светът е пълен с хубави жени!“ Тод познаваше добре някои от тях — дори нещо повече от това. Жените го бяха разочаровали и той отдавна бе престанал да си прави илюзии по отношение на тях…

Въпреки това, отново се чувствуваше привлечен от една жена, без дори да я познава. Усетил бе чара й още от първия миг, когато пристъпи в канцеларията. Бе отишъл там с ясното съзнание, че го очаква нелек за разрешаване проблем, а ето че сега в нейно лице се бе прибавил още един. Но той беше нищо в сравнение с онова, което го очакваше при срещата му с друга една жена — от която, до голяма степен зависеше кариерата му. С племенницата на Дезмънд лесно можеше да се справи.

За Тод смъртта на Дезмънд Фримънт бе доста неочаквана. Като си помисли за него, обхвана го тъга. Бедният Дезмънд! Не му беше лесно да му поиска пари назаем, но нямаше друг изход. Ако отидеше в банката или при някой лихвар, щяха да поискат като гаранция целия хотел.

Тод се облегна назад, оставяйки ръкописа на масата. Тъй или иначе, беше изпреварил малко работния си график. Първоначалният вариант беше толкова добър, че трябваше да го преработи грижливо само още веднъж, а за това щеше да му е достатъчен само месец или най-много шест седмици. В момента той беше най-важната му грижа.

Пишеше първата си книга и тя непременно трябваше да има голям успех!

Тод прокара пръсти в косата си. По дяволите, до гуша му беше дошло от журналистическата професия. Омръзнало му беше да лети от единия до другия край на света, пришпорван от събитията или от настроението на някой редактор. Омръзнало му беше да живее в евтини хотели и да яде долнокачествена храна. Но най-много от всичко не можеше да понася повече болезнената самота…

Успехът и парите отдавна вече не го привличаха. Бе имал достатъчно и от едното, и от другото. Време беше да започне нещо ново.

 

 

Точно в седем Тод пристигна в хотела. Когато влезе във фоайето, Мариза стоеше на рецепцията. Сега тя беше не просто хубава, а ослепително красива. Косите й бяха разпуснати и той мигновено си ги представи разпилени върху възглавницата си. При тази представа затвори очи и спря на вратата, наслаждавайки се на въображаемата еротична сцена. По лицето му плъзна дръзка усмивка.

— Добър вечер, мистър Лоурънс — Мариза любезно му се усмихна и излезе иззад подвижния плот. Тайно в себе си се поздрави за непринудеността, с която произнесе тези думи.

— Добър вечер — отвърна той, оглеждайки се с интерес във фоайето. — Направили сте някои промени тук.

Последния път, когато видя това помещение, стените бяха облепени в златисти тапети с изрисувани по тях черни и сиви платноходи. Тод беше сигурен, че те са изглеждали ужасно още при поставянето им, някъде около 1925 година. Сега фоайето имаше светъл и приветлив вид.

— Да — кимна Мариза. — Боядисахме стените и махнахме килима.

Тод погледна към пода. Беше силно впечатлен, но съвсем не от блестящия паркет, а от това, колко секси изглеждаха обутите във високи обувки крака на девойката. Погледът му бавно се изкачи по тялото й и той усети кръвта си да завира. Синята копринена рокля й стоеше великолепно, прилепваше като втора кожа по безупречното й тяло. Беше спираща дъха гледка.

— Желаете ли едно питие? — Мариза изглежда не забелязваше, как я разглежда. — Барът е ей там в дъното. О, боже мой, съвсем забравих, че всичко тук ви е познато.

— Аз ли съм подранил, или мистър Бийл закъснява? — попита той, докато я следваше към бара. Втренчи се като омагьосан в съблазнителната извивка на хълбоците й, не можейки да отмести поглед. Но все пак трябваше да го направи, когато тя достигна барплота и се обърна към него.

— Едно шери?

Тод безмълвно кимна, протегна ръка и пое пълната чаша, като умишлено поглади с пръсти гладката копринена кожа на ръката й.

— Мистър Бийл ще закъснее малко — каза Мариза и се усмихна принудено. Беглото докосване на мъжа предизвика неволна тръпка по гърба й. Тя седна на едно от високите бар-столчета и се насили да мисли, че той е тук само по делови въпроси.

— По говора ви личи, че не сте от тук — каза Тод и отпи глътка от превъзходното шери. — Но акцентът ви е много приятен. Откъде сте?

Мариза също отпи от чашата си.

— От Калифорния. По-точно от Лонг Бийч, това е близо до Лос Анджелис.

Тя се заоглежда с малко пресилен интерес в слабо осветения бар. Само да не биваше да гледа неговите изумително красиви очи. Забележката му за акцента й бе произвела върху нея същото въздействие, както и докосването му преди малко. В съзнанието й зазвъняха хиляди алармени звънчета…

Все пак трябваше и да го поглежда от време на време, защото представите й за добро възпитание не й позволяваха непрекъснато да се взира във витрината с бутилките алкохол на срещуположната страна зад бар плота. Отпи нова глътка и обърна глава към него. Той седеше все така небрежно отпуснат, но когато погледите им се срещнаха, Мариза подскочи от изненада.

Тод буквално я поглъщаше с очи. Силно смутена, тя усети как погледът му жадно се спусна от лицето й надолу по тялото. Този мъж изразяваше недвусмисленото си желание към нея и не считаше за необходимо да го прикрива. Когато погледът му се задържа и на устните й, те пресъхнаха — Мариза не издържа и нервно ги навлажни с върха на езика си. В следващия миг по-скоро почувства, отколкото чу как той рязко си пое въздух. Паника скова тялото й, усети слабост в стомаха и не беше в състояние да откъсне очи от него. Без видимо да помръдне от мястото си, внезапно Тод се озова толкова близо до нея, че тя усещаше дъха му върху лицето си. „О, небеса, какво възнамерява да прави той?!“

Напрежението между тях мигом се разсея, защото в този момент пред входа прозвучаха гласовете на Питър и Ема. По устните на Тод заигра едва забележима чувствена усмивка. Мариза първа отмести поглед.

Появата на леля й и адвоката в бара й даде възможност да се съвземе. Докато те поздравяваха Тод, тя си внушаваше, че си е въобразила току-що случилото се, че не е възможно Тод Лоурънс да е имал намерение да я целуне. Наложи си една почти любезна усмивка и поздрави Питър Бийл.

 

 

След като привършиха с аперитива, Ема ги поведе към трапезарията. Тод внимателно оглеждаше салона, очите му се присвиха, като че ли се опитваше да си припомни нещо.

— Тук вече не е така, както беше преди.

— Ремонтирахме всичко — каза Ема. — Навярно си спомняте розовите тапети с огромни червени рози? Ужасно! Аз наистина много обичам цветята, но тези неща бяха невъобразимо грозни и трябваше да изчезнат.

Още на следващия ден след пристигането им Ема бе съдрала и смъкнала от стените тапетите. Сега те бяха боядисани в бледожълто, а подът с дъбов паркет също както във фоайето беше излъскан до блясък.

— Трябваше действително да се направи нещо — войнствено се намеси Мариза. — Сградата беше направо разнебитена. Цяло чудо е, че изобщо някой е имал желание да живее тук.

Тод се извърна към нея.

— Забележката ми не беше критична, точно обратното. Намирам, че помещението е станало много по-хубаво и по-светло.

Мариза смутено се изчерви, нервно преглътна и си пожела никога да не беше го срещала. Той я объркваше.

Струваше й се, че го мрази. Не толкова заради претенциите му към хотела — с тази мисъл бе започнала вече да свиква — а най-вече заради ужасно неловкото състояние, в което я поставяше вече за втори път. Не искаше да си признае, но беше факт — близкото му присъствие преди малко в бара я бе възбудило повече, отколкото всеки друг мъж досега бе успявал да постигне. А най-лошото от всичко беше, че той като че ли бе усетил реакцията й.

— Можем ли да започнем вече да разискваме сегашното положение на нещата? — попита Питър, който забеляза невидимото напрежение между Тод и Мариза. То можеше да обърка предварителните му планове за спокоен и разумен разговор.

Но преди да успее да продължи, Дженис сервира супата.

Дженис през цялото време, докато обикаляше около масата, не откъсваше възхитения си поглед от Тод. Мариза се изненада от появилото се в нея негодувание, когато забеляза как той сърдечно й се усмихна в отговор. „Това само любезност ли беше или той флиртува?“ — запита се тя и се ядоса на собствените си мисли.

Докато ядяха супата, не говориха по работа. Питър беше доволен от тази малка отсрочка, защото беше гладен, но и знаеше, че няма как да бъде измествана повече неприятната тема.

— Имаме две възможности — започна той, когато Дженис дойде да прибере съдовете от супата. — Първата е парите да бъдат върнати на мистър Лоурънс — Питър спря за миг, забелязвайки пълния с упрек поглед на Ема. — Втората е да станете съдружници и да си поделите както разноските по поддръжката на хотела, така и печалбите от него. Съжалявам, но трябва да ви кажа, че друго решение няма. Единствената друга възможност е продажбата на хотела, но мистър Лоурънс вече заяви, че и дума не може да става за такова нещо. Тази алтернатива отпада.

Ема избърса устни със салфетката.

— Мистър Бийл, ние не можем да върнем заема. Нямаме тези пари. Никоя банка няма да ни ги даде, защото отскоро сме в бизнеса.

Тя млъкна за миг и погледна към Тод, преди да продължи.

— Ако мистър Лоурънс желае да получава половината от приходите, което е негово законно право, то може да стане при положение, че поеме и половината от разноските. Ние с племенницата ми бихме предпочели да издължим заема на Дезмънд, стига мистър Лоурънс да има търпение да изчака, докато съберем парите. Боя се, че няма да е много скоро, но вероятно ще можем да се споразумеем за една удовлетворителна периодичност на погасителните вноски.

Мариза мълчеше. Ема бе казала всичко, което можеше да се каже. Тя погледна към Тод и й се прииска да прочете мислите му.

— Съществува още една възможност — меко каза той, отвръщайки на погледа й, преди да се обърне към Питър и Ема.

— И каква е тя? — в гласа на Питър, освен любопитство се прокрадваше съмнение. Сигурен бе, че не е пропуснал нищо.

— Може би по-добре е първо да ви разкажа как се стигна дотам, че заех пари на Дезмънд — той се облегна удобно назад. — Преди няколко години случайно попаднах тук. Колата ми се повреди на няколкостотин метра нагоре по улицата. Дезмънд ми даде стая да пренощувам. Пансионът беше мръсен и запуснат, но по необясними причини аз обикнах сградата и Дезмънд. Нямаше никакви удобства, но беше спокойно. По това време работех над една дълга статия, която никак не ми вървеше, точно защото ми липсваха тишина и спокойствие. А тук можах да работя непрекъснато в продължение на часове, беше тихо и уютно. Оттогава насетне често се връщах тук — Тод спря, защото Дженис започна да сервира основното ядене. — След като в продължение на цяла година обмислях въпроса, заявих на Дезмънд, че ако някога реши да продава пансиона, трябва първо на мен да го предложи. Той ми отвърна, че засега нямал такова намерение, но се нуждаел от пари и ако аз мога да му заема, щял да гарантира с половината от сградата. Естествено аз поисках да разбера за какво са му парите. Отговори ми, че искал да направи едно пътешествие. Съгласих се да му дам парите, защото се надявах, че все някога пансионът ще бъде мой, а половината от него беше по-добре от нищо. Честно казано, аз не му вярвах, че ще бъде в състояние да ми върне парите, тъй като пансионът не му носеше почти никакви приходи.

Той замълча, забол очи в масата.

— Преди да ме запитате, искам да кажа… Не е в моя стил да раздавам наляво-надясно заеми, за да изнудвам после хората и да получавам това, което искам — Тод сви рамене и се ухили малко хлапашки. — Но в случая много ми допадна идеята да имам дял тук.

Три чифта очи го гледаха с очакване. Той отпи глътка вода, преди да продължи обясненията си. Изглежда, щеше да му бъде трудно, защото един поглед върху лицата им го убеди, че все още не бяха схванали мисълта му.

— Това, което се опитвах да ви кажа, е, че всъщност не желая да предприемам каквото и да било, за да си върна парите. Искам да притежавам половината от хотела. Аз обичам този дом. Искам винаги, когато ми се наложи да пиша на спокойствие, да мога да идвам тук. Когато Дезмънд ръководеше хотела, изобщо не ставаше дума за печалби. Аз не искам да правя пари тук. В момента не.

Никой не проговори — Ема размисляше над думите му, Питър изглеждаше облекчен. Мариза нямаше думи, за да определи дали й харесва или не безразличието му към финансовата страна на въпроса.

— Както виждате, всичко, което искам в този момент, е да остана тук и да пиша.

— Вие казахте, че харесвате хотела, защото е тих и спокоен. Но той е бил такъв при чичо Дезмънд, а точно това се опитваме да променим ние — припряно се обади Мариза. Отново я обзе паниката от физическото му присъствие отпреди малко, подсказвайки й, че трябва да направи нещо, за да му попречи да се нанесе при тях. — Ние искаме да привличаме много клиенти, а тогава ще се свърши с мира и спокойствието. Рано или късно тук ще гъмжи от гости и това съвсем няма да ви се хареса — тя се усмихна триумфиращо. „Слава богу, че ми хрумна този аргумент, сега Тод Лоурънс ще се убеди, че «Трите пера» няма да бъде подходящо за него място“.

Пръстите на Тод по-силно стиснаха винената чаша, очите му леко се присвиха. Значи малката вещица с всички сили искаше да го отстрани от пътя си. Той сви рамене.

— Мисля, че дотогава ще бъда готов с книгата си.

— Мариза — меко се намеси Ема, преди племенницата й да успее отново да вземе думата. — Мистър Лоурънс се опитва да ни предложи една приемлива алтернатива на другите две разрешения. Ние трябва добре да обмислим предложението му.

Тя не знаеше какво да мисли за поведението на Мариза. Защо се опитваше да саботира единствения начин, по който можеха да се измъкнат най-изгодно от тази бъркотия?

— Мис Бренер — започна Тод вежливо — аз съм наясно, че желаете да имате много гости. Аз искам същото. Все някога и аз ще реша, че моята инвестиция трябва да ми носи приходи. В момента обаче пиша книга и това място тук е идеалното, за да я довърша окончателно. Ако вие и вашата леля сте съгласни, още от днес ставаме партньори. Не бива да се страхувате, че ще се намесвам в управлението на хотела. Достатъчно ми е да получа уверенията ви, че ще водите грижливо счетоводството. Имам достатъчно други проблеми за разрешаване, а сега се нуждая само от една стая. Всичко останало можем да уредим впоследствие. Ще бъда повече от щастлив, ако достигнем до единно становище. Струва ми се, мис Бренер, че това е единственото и най-честно разрешение за всички нас — той я загледа полусъжалително, полуиронично, сякаш предизвиквайки я отново да му възрази.

— Мисис Бренер — Питър побърза да се обърне към Ема — какво мислите за предложението?

— Намирам, че е справедливо и трябва да го приемем — отвърна тя, хвърляйки предупредителен поглед към племенницата си.

Мариза остана безмълвна и безучастно зарея поглед в пространството. Разговорът скоро премина на други теми.

Дженис донесе десерта и за пръв път шоколадовият сладкиш не де в състояние да подобри настроението на девойката. Тя знаеше, че споразумението бе изключително изгодно за тях. Но присъствието на този мъж я смущаваше, и плашеше.

Най-сетне вечерята свърши. Тод и Питър отклониха предложението на Ема да пийнат нещо след хубавото ядене и си тръгнаха. Тод вежливо ги информира, че ще се нанесе колкото се може по-скоро, като предварително ги уведоми по телефона за деня и часа.

Ема загрижено наблюдаваше Мариза, докато последната мълчаливо помагаше на Дженис да разчисти в трапезарията. Нещо притесняваше племенницата й — това беше вън от съмнение. Дали бе само грижата за хотела?

— Изморена ли си? — неспокойно я попита Ема.

— Не, просто малко съм объркана — отвърна Мариза, прибирайки последните прибори, за да ги отнесе в кухнята.

Ема я последва, като взе една забравена от Дженис чаша за кафе и двете заедно поставиха съдовете в миялната машина.

След това Мариза премина през помещенията на първия етаж, изгаси осветлението и заключи всички врати. Беше ядосана на себе си, на Тод Лоурънс, на чичо Дезмънд. С какво беше заслужила всичко това?

Тя седна на първото стъпало на стълбите и се замисли за малката екскурзия до Париж, която бяха предприели с Ема с наличните пари, останали от Дезмънд. Беше прекрасно пътешествие. По дяволите Тод Лоурънс! Значи на него се дължаха единствените им радостни преживявания, които имаха във Франция. Бяха неговите пари.

Стана и тръгна нагоре по стълбите към стаята си. Влезе вътре, затвори вратата и се облегна на вътрешната й страна. Мислеше за Ник Синклер. Той също беше много привлекателен мъж и тя лесно стана негова жертва.

Бавно съблече дрехите си. „Господи, как можах да изляза такава глупачка!“ — за стотен път се запита тя. Сведе очи надолу към секси бельото, което бе купила, за да носи само за него.

Той беше я завел в един изискан магазин за дрехи, заедно бяха избирали екстравагантното бельо. За нея Ник беше любов от пръв поглед. Беше повярвала, че той ще бъде мъжът на живота й, и правеше всичко, за да му се хареса. Поклати глава над собствената си глупост и се съблече напълно. Ако беше поне наполовина толкова хитра, колкото жените на нейната възраст, щеше поне да го остави той да плаща сметките. Но тя и това не бе направила. Най-идиотски беше си въобразила, че повече ще го впечатли, играейки ролята на независима жена. Хубав виц! Само че за съжаление все още не можеше да се засмее на него. Пътуването й бе струвало много повече, отколкото можеше да си позволи. При това парите бяха най-малкия проблем в случая.

Мариза изгаси лампата и се пъхна в леглото. Когато затвори очи, пред нея внезапно изплува лицето на Тод Лоурънс.

 

 

Тод вдигна чашата с уиски, направи гримаса и отпи голяма глътка. Барът на малкия хотел бе полупразен и той бе благодарен на самотата си. Малко алкохол преди лягане сигурно щеше да му помогне да види цялата проклета вечер в истинската й светлина. За жалост не се получаваше, поне засега. Взираше се отнесено в бутилките зад бара и барманът, криво изтълкувал погледа му, го запита дали би желал още едно уиски. Тод поклати отрицателно глава.

Не беше смутен от случилото се тази вечер. Смущението означава несигурност, а той не беше несигурен. Като журналист бе свикнал да установява фактите, да анализира данните, да формулира въпроси и най-важното — да достига до логичните им отговори. Беше се научил да се доверява на инстинкта си и винаги можеше да се осланя на него. В един от случаите той беше му спасил и живота.

Инстинктът сега му подсказваше, че Мариза щеше да изиграе важна роля в по-нататъшния му живот. А и разумът му правеше всичко възможно, за да засили това подозрение. Тази жена имаше за него невероятно магическо излъчване и по всичко личеше, че той няма желание да му се противопоставя.

Тод изпразни чашата и се качи в стаята си. Приготви се за лягане и след няколко минути вече се бе отпуснал в меката прегръдка на завивките. Замисли се за кратко, дали се чувстваше само физически привлечен от Мариза, но бързо отклони тази мисъл. Онова, което бе усетил да припламва между тях двамата, нямаше абсолютно нищо общо с чувствата, които пораждаха у него другите привлекателни жени при подобни обстоятелства.

От вниманието му не бе убягнал паническият израз на лицето й, когато в бара се бе привел към нея и почти я бе докоснал с устни. От какво се бе изплашила толкова? Като че ли тя също бе поискала той да я целуне. Съвсем ясно прочете очакването в погледа й.

Тод затвори очи и се опита да заспи. Не му се удаде. Вътрешният му глас се опитваше да го убеди, че само му се е сторило, Мариза да е била възбудена. Може би само му се е искало да бъде така. Все пак за един мъж е малък шок да открие, че не може, когато си поиска да възпламени или да угаси плътското желание у една жена. Той я бе пожелал и суетата му изискваше да намери незабавен положителен отклик от нейна страна. Но, по дяволите, беше я пожелал само затова, защото дълго време не бе имал жена. Случва се на всеки мъж. Защо трябваше да придава такова значете на един обикновен житейски факт?

Пъхна ръце под главата си и се опита да си представи Мариза в леглото си. Тази мисъл го накара да се ухили похотливо. Фантазията му трескаво заработи и пред очите му се заредиха еротични сцени, една от друга по-възпламеняващи. Сам се учуди, колко голямо задоволство изпита от това. Харесваше му, че тялото му така силно реагираше на чувствените представи за въображаем секс с Мариза Бренер. Имаше причини да се радва, но сега не му се мислеше за това. Представяше си голото й тяло, притиснато до неговото, ръцете й го галеха навсякъде и го възбуждаха все повече и повече. Устните й оставяха горещи следи по кожата му, меко покриваха неговите и той усещаше, как в сладка омая тялото й изцяло се предава в негова власт. И неговите ръце нежно я галеха, устните му пиеха сладост от благоуханната й уста и, когато двамата не можеха да издържат повече, той щеше да я обладае. Щеше да бъде страстно сливане на две тела и две души — диво и нежно едновременно — единствено по рода си и за двамата…