Черил Аргайл
Светът е пълен с хубави жени (1)

I

— Питам се, защо ли иска да се срещнем? — Ема Бренер погледна към племенницата си. Лицето й имаше загрижено изражение, пръстите й нервно барабаняха по масата. — Мислиш ли, че има връзка с оня тип от данъчното?

Мариза Бренер поклати отрицателно глава и потисна усмивката си, забелязвайки гневния поглед на леля си. През последните няколко месеца антипатията на Ема към всякакъв род чиновници се бе увеличила неимоверно.

— За бога, лельо, сигурно се касае пак за някакви книжа, които трябва да подпишем. Не се ядосвай без нужда.

Мариза й подаде чаша чай и наля една и на себе си, преди да седне на масата срещу нея.

— Книжа! Откакто наследихме тези сграда, непрекъснато се занимаваме с подписване на някакви книжа. Нямат ли край? — Ема постави чашата пред себе си и така силно удари по масата с двете си ръце, че лъжичките затракаха, а каната с чая подскочи и едва не се разплиска.

Изненадана донякъде от обстоятелството, че леля й беше на път съвсем сериозно да се разяри, Мариза успокояващо я потупа по ръката.

— Не се вълнувай, лельо Ема. Сигурна съм, че е дреболия. Мистър Бийл е добър адвокат. Дори да има някакъв проблем, той ще знае как трябва да го разрешим.

Ема смутено се усмихна и взе чая си.

— Наистина, реакцията ми беше малко попресилена — каза тя, свивайки рамене. — Не е задължително всеки път, когато те потърси адвокат, да очакваш непременно нещо неприятно, нали така?

Мариза кимна, макар да имаше неясното предчувствие, че този път телефонното обаждане на мистър Бийл не вещаеше нищо добро. Гласът му звучеше някак несигурно. Не загрижено, по-скоро неуверено. Питър Бийл не беше човек, който лесно може да бъде изваден от равновесие. Точно затова тя бе усетила студени тръпки по гърба си, когато долови в гласа му колебливи нотки.

— Все пак ние сме единствените живи роднини на Дезмънд — рече Ема замислено. — Не вярвам, че може да се появи някой, който да предяви претенции към наследството.

— Да се надяваме. Като си помисля колко пари хвърлихме, ужасява ме мисълта за нови наследници — простена Мариза.

Те бяха дошли тук преди половин година, зарадвани от неочаквано наследство от един почти забравен роднина. Но още при първия поглед върху сградата бяха готови да поемат обратно към „Хийтроу“. Хотелът представляваше една развалина. Пясъчната алея и зелените площи бяха обрасли в бурени, навсякъде се валяха отпадъци. Храстите и тревата не бяха подрязвани дълго време, а самата сграда правеше впечатление, като че ли всеки миг ще се срути. Стъклата на четири от прозорците бяха счупени, някои от стъпалата към верандата липсваха, а черният лак на входната врата отдавна се бе олющил. Вътре беше още по-лошо. Стаите се нуждаеха от нови килими и тапети. Трябваше да се подменят всички завеси, а мебелите плачеха за основен ремонт. Старите тапицерии също трябваше да бъдат сменени.

Мариза и Ема прекараха много дни, лазейки на колене, за да лъснат всичко. Водиха упорита борба с мръсотията, натрупвала се в продължение на двадесет години. Най-сетне усилията им се увенчаха с успех и те станаха собственици на един малък приветлив хотел в Лестършиър.

Двете жени доизпиха мълчаливо чая си. Никоя от тях не искаше да тревожи другата, като продължи да говори за сутрешното обаждане на адвоката, дало повод за настоящите им опасения.

— Иди да си вършиш спокойно работата — каза Ема, като стана и започна да прибира на таблата чаения сервиз. — Ще те извикам навреме за тръгването, за да можеш да се приготвиш. Трябва да бъдем в Кетеринг чак в три часа.

Мариза признателно й се усмихна и заизкачва малкото стъпала, които водеха към ателието й. По-рано то беше част от таванското помещение. Бяха отворили един огромен прозорец в покрива, за да влиза колкото се може повече светлина. Стените бяха боядисани в бяло, което правеше ателието още по-светло и по-просторно.

Макар че преграждането му бе струвало цяло състояние и почти бе стопило ограничения й капитал, Мариза беше доволна, че послуша леля си. Ема бе настояла тя на всяка цена да продължи да се занимава с рисуване и още на втората седмица след пристигането им бе наредила да се извърши преустройство на тавана.

Мариза се приближи до статива и седна върху високия стол. През следващите няколко часа цялото й внимание щеше да бъде насочено към това, да нанася прецизни щрихи с четката върху платното пред себе си.

 

 

— Пътуването с кола тук е точно толкова отвратително, колкото и в препълнения Лос Анджелис — измърмори Мариза.

— Ти просто не си свикнала още с лявото движение в Англия — отговори Ема. Навлизаха вече в покрайнините на Кетеринг. — С малко повече тренинг ще можеш да летиш и тук по тези улици така, като че ли се намираш на магистралата за Сан Диего.

— Ама че перспектива — усъмни се Мариза. — Оглеждай се за свободно място за паркиране.

Никъде наоколо обаче нямаше свободно място и те бяха принудени да спрат на един паркинг, доста отдалечен от адвокатската кантора, затова трябваше да побързат, ако не искаха да закъснеят за предварително уговорения час.

Канцеларията на адвоката се намираше на най-горния етаж на една стара, но елегантна тухлена постройка. Мариза почувства облекчение, когато затвори зад себе си входната врата. Въпреки дебелата блуза и тежкия вълнен пуловер, с които беше облечена, в този ясен и мразовит есенен ден тя зъзнеше от студ. Пое си дълбоко дъх и натисна копчето на асансьора. Избягваше да поглежда леля си, защото знаеше, че по лицето й можеше да се чете по-лесно, отколкото в сутрешния вестник. А не искаше в никакъв случай Ема да забележи, колко е смутена от думите на адвоката на чичо й Дезмънд.

„Важно е“ — беше казал той. Питър Бийл никога не драматизираше и не преувеличаваше значението на нещата, по-скоро обратното. Затова Мариза си беше дала сметка, че е не просто „важно“ — нещо в гласа му й подсказваше, че беше крайно наложително.

В приемната на кантората ги посрещна любезно усмихнатата секретарка на адвоката и те веднага бяха въведени в офиса му, който излъчваше семпла изисканост.

— Благодаря ви, че можахте да дойдете толкова бързо — Питър посочи към две черни кожени кресла със странични облегалки за главата, които стояха пред импозантното му писалище. — Моля седнете. Вече поръчах чай.

Той беше висок, слаб, с гъста тъмна коса, която по слепоочията му сивееше в точно необходимата степен. Дори и адвокат от някое холивудско студио не би могъл да изглежда по-перфектно от него.

В качеството си на адвокат на Дезмънд Фримънт, Питър се бе заел да се разпореди с наследството му и бе направил всичко, което зависеше от него, за да улесни преселването на Ема и Мариза от Съединените щати в Англия. Двете му бяха много благодарни за това, че им оказваше всячески помощ при адаптирането им в новото за тях обкръжение.

Питър Бийл седна зад писалището и замислено се вгледа в посетителките си. Явно не се чувстваха добре. Мариза седеше изправена като свещ в креслото със събрани крака и скръстени върху скута ръце. Пръстите на Ема нервно мачкаха краищата на полата й. Той се изкашля.

— Предполагам, че се питате, защо поисках да се срещнем — говореше бавно и отмерено, претегляйки всяка дума.

Ема кимна почти незабележимо, лицето на Мариза не помръдна.

— За съжаление, става дума за хотела — продължи спокойно той.

Двете жени напрегнато го гледаха, очаквайки със свити сърца обясненията му. Питър въздъхна.

— Много съжалявам, но вашият чичо е направил нещо, за което не ме е уведомил. То има пряка връзка с правото ви на собственост върху хотела.

Очите на Мариза широко се разтвориха, тя шумно издиша въздуха от гърдите си и тялото й безволно се отпусна. Знаеше си, че е много сериозна. Хубавият сън свършваше.

Лицето на Ема стана восъчно бледо. Питър бързо се изправи, боейки се, че тя ще припадне. Ема вдигна ръка, за да покаже, че няма такава опасност и успя да прошепне:

— За бога, за какво говорите?

— Моля ви, Ема, не се вълнувайте. Все пак не е катастрофа. Вие ще запазите хотела — или най-малкото поне половината от него.

— Половината ли? Какво означава това? Как така половината? — гневно избухна Мариза и се приведе напред, като че ли искаше да се нахвърли върху адвоката.

Ема хвана ръката на племенницата си и зачака Питър да продължи.

— Както казах, много съжалявам. Но ако ми позволите, по-добре да започна отначало — той погледна твърдо двете в очите. Мариза се отпусна назад в облегалката на креслото, а Ема видимо омекна под нетърпящия му възражение поглед. Питър искаше да ги принуди да замълчат и да го изслушат.

— Тъй като вие двете не знаете почти нищо за Дезмънд Фримънт, налага се едно малко отклонение. Навремето Дезмънд и неговата съпруга откриха заедно „Трите пера“. Използваха го като частен пансион и се справяха доста добре — поне нямаха дългове. През последните двадесет години обаче, след смъртта на жена си, Дезмънд не вложи в него нито пени повече. Даваше стаи само на неколцина стари постоянни клиенти, които от години ходеха при него и това му стигаше да посреща насъщните си нужди. Но по някакви неизвестни на мен причини няколко месеца преди смъртта си той се е нуждаел от една значителна сума пари в брой — Питър спря за миг и си пое въздух. — Дезмънд Фримънт получил тази сума. Било е частен заем и като гаранция той заложил половината от собствеността си. Човекът, от когото е заел парите, притежава подписан от вашия чичо документ, който го прави собственик на половината от хотела в случай, че парите не му бъдат върнати.

На Мариза й се струваше, че сънува лош сън, от който всеки миг щеше да се събуди. Очертанията на стаята се сливаха пред очите й. Дишането дори й причиняваше болка. Полузамаяна чу, че Ема нещо говори.

— Защо никой не е знаел нищо за това? Защо не сте бил наясно по този въпрос?

Питър въздъхна.

— Дезмънд никога не ми е споменавал нещо подобно. Научих го едва вчера от адвоката на човека, който му е заел парите. Освен това, никъде сред документите му нямаше ни най-малък намек за такъв заем. Нямам представа защо Дезмънд се е нуждаел от тези пари. Както казах вече, когато разбрах всичко това, беше прекалено късно да го питам — известно ви е, че е мъртъв отпреди повече от половин година — той погледна към Ема.

— Какви непосредствени последствия ще има това за нас? — попита тя. Беше възвърнала вече самообладанието си, защото животът често я бе поставял в такива неприятни ситуации.

— Това означава — каза Питър — че ви принадлежи половината от хотела. Другата половина е на Тод Лоурънс, ако, разбира се, не я купите от него.

Мариза трепна. Питър много добре знаеше, че средствата им бяха изчерпани, и това, което казваше, беше чиста куртоазия. Тя се насили да се съсредоточи върху разговора.

— Мистър Лоурънс е журналист. През последните месеци той беше в Канада и едва при завръщането си преди две седмици е научил за смъртта на Дезмънд. Аз си позволих да го поканя на разговор. Считам, че този проблем трябва да се изясни, колкото е възможно по-скоро.

— Как му беше името? — попита Ема.

— Лоурънс. Тод Лоурънс. Всеки момент ще пристигне. Той беше изненадан от всичко това не по-малко от вас.

— Познавате ли го? — Мариза успя най-сетне да намери гласа си.

— Да — кимна Питър. — Той е почтен и разумен човек. Мисля, че ще успеем да намерим задоволяващо и двете страни разрешение на въпроса…

— Задоволително разрешение? — прекъсна го тя. — Шегувате ли се? Ние в никакъв случай не можем да се издължим на този човек, а още по-малко бихме могли да приемем нов партньор, тъй като тогава приходите ни няма да бъдат достатъчни за едно нормално съществувание.

— Моля те, Мариза — намеси се успокояващо Ема. — Мистър Бийл се опитва да ни помогне. Остави го да се изкаже!

— Извинете ме — измърмори Мариза. „По дяволите — мислеше си тя — Що за неразбория!“ Та те нямаха избор. Трябваше да изслушат Питър и вероятно да приемат предложението му.

Всичко е било напразно! Обзе я безпомощен гняв, когато си спомни за времето, когато работеше като домашна прислужница, за да може да плаща таксата си за курсовете по рисуване. Ами Ема? Четиринадесет години бе работила като служителка в една трудова борса без никакви изгледи за повишение. Двете бяха решили, че най-сетне тук в Англия ще могат да заживеят достойно — така, както винаги би им се искало. Бяха се надявали, че ще бъдат сами на себе си господари. А сега това!

Мариза запремига бързо, за да задържи сълзите си, и преглътна твърдата буца в гърлото си.

Избръмчаването на разговорната уредба прекъсна мъчителните й мисли, за да извести за пристигането на Тод Лоурънс.

— Поканете го да влезе и донесете, моля ви, чая — нареди Питър на секретарката си и стана, приветливо усмихнат, за да приветства новодошлия.

Тод Лоурънс се оказа млад, симпатичен на вид строен мъж, висок над метър и осемдесет. Докато Питър ги представяше един на друг, силно впечатление у Мариза оставиха очите му — дълбоки като черни езера, толкова тъмни, че едва се забелязваха зениците му. Издължените му скули и матовата кожа създаваха впечатление за неанглийски произход. Човек по-скоро би могъл да си представи този мъж на борда на някой пиратски кораб или на гърба на препускащ из американските прерии мустанг.

Той седна в креслото, което Питър любезно му придърпа, и лениво протегна дългите си крака. Беше облечен спортно — с онова изискано нехайство, което напоследък бе на мода сред хайлайфа — рипсени панталони и бяла риза, върху която носеше очевидно много скъпо кожено яке.

Настъпи кратко мълчание, прекъснато от секретарката, която влезе с чая и сладкишите.

Тод Лоурънс с нескрит интерес разглеждаше над ръба на чашата от фин костен порцелан двете жени срещу себе си. Необичайните обстоятелства, които ги бяха събрали, очевидно ни най-малко не го смущаваха или поне нищо във вида и поведението му не подсказваше неловкост.

— Мистър Лоурънс — подхвана Питър — както вече ви е известно, след смъртта на мистър Фримънт възникна един проблем. Неговите наследнички, а именно тук присъстващите дами, не знаеха, че половината от хотела е била заложена като гаранция срещу отпуснатия от вас заем.

— Вие ми споменахте за това във вчерашния ни разговор. Но тъй като в последно време не бях в страната, то едва ли е по моя вина — той говореше учтиво, но леко отегчено.

— Но защо вашият адвокат не се е свързал веднага с мистър Бийл? — нетърпеливо попита по-младата от жените.

Тод се втренчи продължително в нея, преди да отговори на въпроса й. Тя беше много привлекателна. Дребна, руса, добре оформена, с големи сини очи. В погледа й се четяха гняв и обърканост.

— Моите адвокати не са предполагали, че могат да възникнат каквито и да било проблеми — каза меко той. — Въпросът е съвършено ясен. Срещу моя заем Дезмънд ми предложи като гаранция половината хотел. Той се нуждаеше от парите, аз му ги дадох. Не съм се съмнявал в почтеността му, затова и не се обърнах към адвоката му. За подробностите се грижеше моят адвокат в Лондон. Нямаше причина да се свързва с мистър Бийл. Дезмънд беше доволен от условията на споразумението ни.

— Законно ли е оформено всичко? — спокойно попита Ема.

— Да, при това безупречно — отвърна Питър, гледайки съчувствено към нея и Мариза.

— И какво ще стане сега? Желае ли мистър Лоурънс да получи своята половина? Какво трябва да направим ние? — попита Ема с леко разтреперан глас.

— Точно за това става дума — Питър се облегна назад. — Както вече имах честта да ви информирам, ако не сте в състояние да погасите заема, мистър Лоурънс на законно основание претендира за частта си от хотела.

— Един момент — прекъсна го Тод. — Преди да продължим по-нататък, искам да изясня нещо. Когато дадох на Дезмънд парите, аз исках, от една страна, да му направя услуга, но от друга — да си осигуря спокойно място за писане. При положение, че, както стана ясно, дамите току-що научават за дяловото ми участие и без съмнение това за тях е в известна степен неприятна изненада, аз предлагам да се срещнем довечера в хотела и да вечеряме заедно. Така всички ще имаме достатъчно време, за да обмислим позициите си.

Предложението на Тод беше много разумно, но Мариза се подразни от заповедническия тон в гласа му. Тя с усилие сдържа детинския си порив да избухне, да се развика, да се противопостави. Възпря я само мисълта, че ще компрометира леля си. Но Мариза си даваше ясна сметка, че няколкото часа време за размисъл няма да променят нищо. Тод Лоурънс и претенциите му към „Трите пера“ нямаше да изчезнат като с магическа пръчица. Освен това не изпитваше ни най-малко желание да вечеря в неговата компания.

Изглежда мислите й се бяха изписали по лицето й, защото когато погледна към Тод, видя как той я наблюдава преценяващо с присвити очи, изкривил устни в иронична усмивка. Тя усети, че се изчервява, когато погледите им се срещнаха. Отмести очи от него и изпита неопределеното чувство, че е загубила първата битка.

 

 

По обратния път двете не размениха нито дума. Мариза беше толкова замаяна от случило се, че дори забрави да се оплаква от ужасното движение. Чак когато колата изви по алеята пред главния вход на „Трите пера“, тя разбра колко много се бе привързала към този стар хотел. Той се бе превърнал за нея в нещо повече от дом, бе станал символ на чувството й за самостоятелност и самоутвърждаване.

— Мариза — започна Ема, когато се отправиха към входната врата — непременно ще намерим изход от тази бъркотия. Хотелът ни принадлежи и аз нямам никакво намерение да го отстъпвам никому.

Влязоха във фоайето. Мариза се спря и въпросително загледа леля си. Ема беше кротка и миролюбива жена, която и на мравката път правеше, но сега в очите й блестяха заплашителни искрици, а гласът й издаваше готовност за борба.

— Можем да си вземем нашата половина от стойността и да започнем отначало някъде на друго място — несигурно предложи Мариза.

— Не, в никакъв случай — Ема вирна глава. — Никоя от нас не бива да се отказва от начина си на живот тук. Особено пък ти. За пръв път, откакто завърши колежа, имаш възможност да рисуваш. Аз също не възнамерявам да се откажа от любимата си оранжерия. Ще намерим решение. Колкото и трудно да става отсега нататък, ще работим още по-упорито, за да е винаги пълен хотелът с посетители. Повече няма да се унижаваме с мизерни службици из разни канцеларии, както беше в Лос Анджелис.

След злополуката, направила Ема вдовица, а Мариза сираче, животът им никак не беше лек. Бяха останали без всякакви средства. От малката транспортна фирма, в която родителите на Мариза и мъжът на Ема бяха съдружници, след покриването на задълженията не бе останало почти нищо. През следващите четиринадесет години трябваше да положат неимоверни усилия, за да преживяват сносно: наемите бяха високи, заплатите — ниски. С наследяването на хотела за пръв път те получаваха известна осигуреност, а освен това всяка от тях можеше да се отдаде на хобито си — Мариза на рисуването, а Ема на страстта си към градинарството. Непосредствено до хотела се намираше една малко западнала, но функционираща оранжерия. Веднага след нанасянето им Ема я ремонтира и се зае с отглеждането на редки цветя.

— Мисля, че и двете се нуждаем от едно питие — каза Ема и отиде при малкия бар в дъното на фоайето. Без да попита Мариза за предпочитанията свали от лавицата бутилка скъпо шери и наля в две чаши.

Племенницата й въздъхна и направи опит да погледне философски на нещата:

— Като си помисля, че има хора, които ежедневно се сблъскват с къде-къде по-жизненоважни проблеми от нашите…

— Така е — Ема отпи от чашата си. — Естествено, има много по-сложни проблеми. Но нас ни заплашва истинска катастрофа и аз не мога току-така да се примиря. Трябва да постигнем някакво споразумение с Тод Лоурънс. Той ми изглежда разумен мъж, а и се надявам да ни хрумне нещо. Понаучили сме вече кое-що от живота и, ако мистър Лоурънс иска да си получи парите, ще трябва да прояви известна отстъпчивост.

Шерито беше добро и Мариза си помисли, че може да разбере хората, които се опитваха да удавят грижите си в алкохол. Нервите й се поотпуснаха.

Ема доизпи чашата си и заяви, че отива да полива растенията си. Мариза остана сама на бара. След малко трябваше да започнат приготовленията за вечерята. „Животът продължава своя естествен ход“ — мислеше си тя безрадостно. Трябваше да се погрижи за хотела. Подкрепи се с още една глътка, докато умът и беше зает с ежедневните задължения. Имаха много работа, а малко помощници. Можеха да плащат заплати само на две служителки. Флоранс се занимаваше с кухнята, а Дженис помагаше при оправянето на леглата и при сервирането. Прането носеха в обществена пералня.

Хотел „Трите пера“ не беше голям. Разполагаше с четиринадесет стаи за гости плюс техните собствени помещения на третия етаж. Мариза и Ема работеха много. При толкова малко персонал — освен двете момичета имаха и един градинар на половин ден — за тях оставаше предостатъчно работа.

Въпреки това, още от първия ден Ема бе настоявала племенницата й да отделя време и за рисуване. Обикновено Мариза рисуваше два часа сутрин, след което помагаше при сервирането на закуската и няколко часа следобед, преди да започнат приготовленията за вечерята.

Трапезарията се намираше до фоайето. То представляваше голямо, уютно помещение, което можеше да побере всички гости на хотела, дори когато беше препълнен. За съжаление, това не се случваше много често, но и така не можеха да се оплачат. Постепенно в околността се беше разчуло, че те са преустроили пансиона в хотел и все по-често при тях отсядаха бизнесмени и търговски пътници, които идваха по работа в района. Освен това, се възползваха и от обстоятелството, че един стар познат на Ема ръководеше пътническо бюро в Лондон и от време на време им изпращаше да подслонят някоя по-малка туристическа група.

Мариза изплакна двете чаши и се отправи към трапезарията. Всъщност, подреждането на масите за вечеря беше едно от любимите й задължения. Особено сега през есента, когато от прозорците на залата можеше да наблюдава величествения залез. Тази вечер обаче не бе в състояние да се любува на красивото природно явление. Без всякакво желание нареждаше по масите старомодния китайски сервиз, украсен с пасторални мотиви. Тод Лоурънс така трайно бе заседнал в съзнанието й, че все не можеше да си спомни реда на ястията така, както й го бе прочела сутринта Флоранс.

След като всичко беше готово, Мариза запали лампите и тръгна да търси Дженис, която тази вечер трябваше да я замества при сервирането на вечерята.

Минавайки покрай малкия бар, тя въздъхна. „Все някога ще имаме достатъчно пари и ще наемем истински барман — помисли си — тогава няма да изпращаме гостите си в близката кръчма, когато искат да пийнат нещо преди или след ядене“.

Дженис подреждаше хавлиени кърпи в гардероба за бельо, разположен в коридора на първия етаж.

— Ще се справите ли тази вечер сама със сервирането? — попита я Мариза.

— Естествено — Дженис заговорнически се усмихна. — Любовна среща ли имате довечера?

— Не, Дженис — сбърчи недоволно вежди Мариза.

— Двама господа ще дойдат на вечеря, но причините са изцяло делови.

— Жалко — разочарова се Дженис и намести върху носа си дебелите рогови очила, които непрестанно й се свличаха надолу. Мариза се бе въздържала досега да й предложи да ги замени с контактни лещи. Девойката не би могла да си го позволи, като се имаше предвид мизерната заплата, която й даваха.

Все така разстроена, Мариза се изкачи в стаята си да се преоблече. Спря пред голямото стенно огледало и се загледа в образа си. Не се смяташе за хубава и може би дори подценяваше природните си дадености. Обикновено носеше дългата си руса коса в хлабав кок. Със своите метър и шестдесет бе по-скоро ниска, но фигурата й беше стройна. Кожата й бе позагубила от бронзовия загар, характерен за калифорнийците. „Е — каза си тя, докато събличаше полата и блузата си в малката баня — все пак и в Англия през лятото ще има слънчеви дни“.

След като се изкъпа и изсуши, Мариза застана пред гардероба и сбърчила чело, обмисляше какво да облече.

Обикновено носеше джинси и пуловер или тениска, но сега случаят беше по-различен. Всъщност, нямаше богат избор на елегантно вечерно облекло. Потънала в размисъл, прокара ръка по закачалката и се спря на синята копринена рокля — една от малкото красиви вещи, които притежаваше. Още не беше я обличала.

Роклята наистина беше великолепна. Беше я купила миналата година в Париж. Както всеки път при спомена за Франция, така и сега усети болезнено бодване, което прерасна в гняв. Гняв преди всичко към самата нея, но и към Ник, и към целия свят. „Престани вече — измърмори тя през стиснати зъби — забрави!“

Роклята струваше цяло състояние, но тя не успя да я облече за този, заради когото я купи. Трябваше ли заради това да виси в гардероба и да се похабява? „Носи проклетото нещо и остави всичко зад гърба си“. Мариза откачи роклята от закачалката и небрежно я хвърли върху леглото.

Малкият гневен пристъп й се отрази благоприятно. Той потисна страховете и грижите, които я бяха налегнали днес следобед. Тя издърпа едно от чекмеджетата на скрина и извади комплект синьо копринено бельо. И той още не беше обличан. По дяволите, тази вечер ще го носи! Време беше да погребе миналото.

Облече бикините и си сложи сутиена. Косата й, освободена от кока, падаше свободно по раменете. Хвърли кратък поглед към огледалото и стисна устни.

Искаше да се облича така само за него. Но всичко свърши… Беше излязла глупачка. Наивна глупачка, която се канеше да се издокара тази вечер за един друг мъж, когото нито познаваше, нито харесваше.

Мариза облече роклята и се среса. Остави косата си разпусната в меки вълни. Гримира се продължително, после хвърли поглед към часовника до леглото си. Времето беше напреднало и трябваше да слезе в трапезарията, за да види, как вървят приготовленията за вечерта. Достатъчно ядове имаха днес, не трябваше да допуснат да изникнат и нови.

Ема беше я изпреварила. Още докато слизаше по стълбите, Мариза чу гласа й откъм кухнята. Макар да не разбра, какво казваше, от тона й личеше, че всичко е под контрол.

Флоранс, готвачката, им бе изпратена от Бюрото по труда. Референциите й не бяха особено добри. Но тя беше превъзходна готвачка и много трудолюбива, само дето имаше някои особености, които явно не бяха се понравили на предишните й работодатели. Ема не бе обърнала особено внимание на критичните бележки и бе обяснила на Мариза, че ако някой се обръща с нецензурни думи към зеленчуците, това още не значи, че този човек е опасен за обществения морал. А и тъй като не бяха в състояние да плащат висока заплата, не можеха да имат претенции за богат избор.

Понеже в трапезарията не се нуждаеха от нея, Мариза се отправи към бара и се зае да приготвя напитките и да ги поставя на един сребърен поднос.

На рецепцията нямаше никой. Ако някой от гостите пожелаеше нещо, можеше да позвъни с поставеното там сребърно звънче — все щеше да се намери кой да го обслужи. Така спестяваха още една работна ръка.