Карол Мортимър
Необяснимо влечение (11)

Десета глава

Минутите се нижеха мъчително бавно. Рийс седеше, без да помръдне, на стола до леглото, а погледът му беше прикован в гърдите на Даян, които едва се повдигаха. Тя лежеше неподвижна под завивките, с лице, бяло като чаршафите или пък като дебелия бинт около главата й, покрил дълбоката рана.

Нямаше други наранявания, защото таксито, което току-що бе взело пътник, тъкмо се отделяло от тротоара и се движело със скорост, колкото само да бутне Даян. Раната й беше от падането.

Нямаше други видими наранявания, помисли Рийс тягостно. Но болката беше в душата й и той знаеше, че тя няма да изчезне — болката от загубата на баща й.

Колко ли го мразеше тя и колко ли го е мразила през всичките тези години! Онзи ден преди дванайсет години той не бе разбрал колко отчаян е Ламбет. Само ако Хауърд го беше послушал! Но той беше прекалено разгневен, за да бъде убеден в нещо, не искаше да чуе изобщо онова, което Рийс възнамеряваше да каже. Затова накрая го остави с намерението да поговорят, след като се успокои. Рийс не можеше да предположи, че няма да има такава възможност и неведнъж се бе укорявал за това. Но накрая осъзна, че се наказва за нещо, което не може да се промени — животът продължаваше. Но не и за Даян…

Той знаеше, че Ламбет има малка дъщеря. И за миг не му бе хрумнало обаче, че това е Даян. Искаше му се да се удари за небрежността, с която бе отминал факта за липсата на информация за детството й. Как е могъл да е толкова сигурен, че не е важно миналото й, а това, което е сега? Колко се е лъгал! Точно мъчителното й детство я бе превърнало в жената, която той толкова харесваше.

Коя щеше да е тя, като се събуди? Тази, която се съгласи да се омъжи за него и после се колебаеше за датата на сватбата, или онази, която го бе мразила толкова, че да измисли всичко това, за да го накара да плати за смъртта на баща й?

Ако не се събудеше… Лекарите го предупредиха, че има и такава вероятност. От удара в главата бе изпаднала в безсъзнание и досега — вече дванайсет часа нямаше никакви признаци, че ще излезе от него. И колкото по-дълго беше в това състояние, толкова повече лекарите се страхуваха, че може да изпадне в кома, без изобщо да дойде на себе си, страдайки от вътрешно нараняване, което не могат да овладеят. Рийс не искаше дори да мисли за подобна вероятност. Даян вече беше изстрадала твърде много.

— Няма ли промяна? — попита Крис, който идваше през час. Лекарите едва склониха да оставят Рийс да стои при нея и категорично отказаха да остане още някой.

— Няма промяна — мъчително призна Рийс. И все пак животът му бе променен завинаги от тази неземно красива жена, която сега лежеше неподвижно. Без значение какво им носеше бъдещето, тя трябваше да оздравее! Трябваше!

 

 

Беше й толкова приятно да плува в спокойния и тих свят на полусенки, без да… Внезапно чу гласове, почти ги разпозна, опита да си спомни кой… Но гласовете отново изчезнаха и я оставиха на сивата тъмнина, която я обгърна и понесе…

Но нямаше спокойствие — отново чу глас. Един глас, който говореше нежно, който й беше болезнено познат, помнеше го… Помнеше Рийс Фолкън! Беше Рийс, той говореше толкова нежно! Но на кого?

— Съжалявам, Даян… Дайвиниа… Господи, дори не знам как да те наричам! — простена той.

На нея! Говореше на нея! Тя беше Даян, нали така? Не беше сигурна. Така поне смяташе. Искаше да отвори очи и да го види — може би тогава ще разбере коя е, ала клепачите й тежаха…

— Трябва да се събудиш, Даян! Трябва! — каза той настоятелно.

Даян! Тя беше Даян. Дайвиниа или каквито и следи да бяха останали от нея, бе изчезнала, когато се бе влюбила в този мъж. А тя наистина го обичаше, беше сигурна в това. Та нали именно неговия глас я събуди! За какво обаче съжаляваше той? Тя не разбираше.

— Имам толкова неща да ти казвам — и сграбчи отпуснатата й ръка. — Толкова много неща да ти обясня.

Тя слушаше, той не знаеше ли, че тя слуша?

— Ще бъда тук, когато се събудиш. Без значение кога. Ще бъда първият човек, когото ще видиш, когато отвориш очи!

Искаше й се да се усмихне на увереността му, да му каже, че той е единственият мъж, когото тя иска да види, след като се събуди… Беше обаче прекалено трудно да го направи — разбра това, когато се опита да стисне ръката му, ала не успя и отново потъна в дълбок сън…

 

 

Днес беше денят! Никакво отлагане повече. Ужасен или не, Рийс не можеше да понесе повече напрежение.

Даян не си беше в леглото, когато той влезе в стаята, и за миг го обзе паника. После през отворените прозорци я видя да седи навън на слънце и да разглежда градината на болницата. Лицето й беше бледо, бинтът беше напълно свален, само малка лепенка покриваше няколкото шева.

Беше изминала почти седмица, откакто беше в съзнание и всички опасения на лекарите — както и неговите — за увреждания на мозъка бяха отпаднали. Като не се смяташе страхотното главоболие, Даян се бе отървала леко.

И оттогава двамата избягваха въпроса, заради който тя беше побягнала…

Не беше характерно за Рийс да се страхува, ала той разбираше, че този път се изправя пред най-голямото предизвикателство в живота си и може би ще загуби. Никак не беше сигурен за изхода.

Даян също не изгаряше от желание да се изправи пред конфликта. И тъй като двамата рядко оставаха насаме — обикновено Крис го придружаваше в болницата или пък идваше някой от колегите на Даян — не беше трудно да избягват въпроса за миналото. А на практика беше невъзможно да го обсъждат.

Но днес беше различен ден, днес Даян трябваше да си отиде вкъщи. И Рийс щеше да я закара.

Тя се обърна към него, сякаш бе усетила присъствието му, а погледът й внезапно стана бдителен, когато усети, че е дошъл краят на увъртането. Изправи се спокойно, облечена в дрехите, които бе помолила да й донесат — лек вълнен пуловер с цвета на очите й и пола на цветя в пастелни тонове, която стигаше почти до глезените. Измитата й коса се спускаше като златна каскада, а малката лепенка над веждата придаваше някаква уязвимост на погледа й.

Никога досега не бе изглеждала по-красива, помисли той. Освен когато представяше дрехите на Оксли, но само като си помислеше за това, сякаш го пробождаше кама.

Даян се чувстваше като жертвено агне. Рийс беше много търпелив през изминалата седмица, но и двамата знаеха, че търпението му се изчерпва. Тя щеше отново да изпита онази свиваща сърцето болка и да разбере какво точно означава да го загуби.

И кой би могъл да го обвини? Тя беше разкрита, изобличена, а Рийс бе от хората, които не прощават. Беше готова за изпитанието, което я очакваше.

Ала не очакваше да види Джанет пред апартамента й. От недоволното изражение на лицето й разбра, че не е дошла по своя воля.

— След няколко часа ще трябва да се кача на самолета — сопна се тя. — Така че ако може да приключваме по-бързо.

— Ще останеш колкото е необходимо, Джанет — отвърна й Рийс, щом Даян отключи.

Апартаментът изглеждаше много празен без Пъдъл, който беше все още при Роджър.

Тя не беше сигурна, че ще издържи на напрежението — пътуването от болницата вече я бе уморило, а сега пък това. Знаеше, че трябва да говорят с Рийс, но ситуацията не обещаваше нищо добро и пулсирането в главата й подсказа, че трябва да седне или ще падне.

— Отиди в дневната — нареди Рийс, след като забеляза вида й. — Аз ще направя кафе…

— Нямам време за кафе — отново се сопна Джанет.

— Тук има двама души, които пък имат време — каза той с нетърпящ възражение тон.

Даян се отпусна в един от удобните фотьойли, затвори за миг очи, а когато ги отвори, видя, че Джанет я наблюдава с нескрито презрение.

— Защо не седнеш? Представлението изглежда ще е на Рийс.

— Самонадеян кучи син! — измърмори Джанет и приседна на крайчеца на единствения стол. — Марко най-накрая се съгласи да прояви разум и да обсъдим развода. Вместо да летя за Италия, преди да е променил решението си да се разведе с мен, без да…

— Марко ли се развежда с теб? — учуди се Даян. Не така бе представила нещата Джанет в началото.

— Какво значение има кой с кого се развежда? — лицето й бе почервеняло от възбуда.

— Никакво. Само помислих…

— Марко реши, че е време за нещо по-ново, разбра ли? И си намери една малка сладка червенокоса от Тексас, само на двайсет и три и с много богат татко. Трябва да призная, че промени вкуса си, след като се опита да те люби…

— Винаги си твърдяла, че не ми вярваш!

— Виж, аз само искам да се махна оттук — мащехата й се огледа нетърпеливо. — И сега щях да съм на аерогарата, ако Рийс не бе поискал да съм тук.

Даян нямаше време да спори с Джанет, която току-що бе признала, че знае за Марко, тъй като Рийс влезе в стаята.

— И ти много добре знаеш защо го поисках — рече той грубо.

— И за миг не повярвах, че ще ме дадеш под съд.

— Ами опитай тогава.

Даян наблюдаваше объркана. Чувстваше се малко по-добре, след като седна, но в същото време нямаше представа за какво става дума.

— Тя не е страдала…

— Така ли? — скептично отбеляза Рийс. — Може би не и за теб. Но за разумните хора следващите осем години от живота й са били меко казано кошмар.

— Искаш да кажеш, че съм неразумна, така ли? — каза Джанет и стана, а лицето й грозно се изкриви. — Не виждам защо трябва да стоя тук и да позволявам да бъда обиждана…

— Ще останеш точно тук, докато истината не бъде изречена — в гласа му се появиха стоманени нотки. — После върви където искаш.

Даян все още недоумяваше за какво говорят и едва не изкрещя, когато Рийс отиде в кухнята, за да налее кафето. Джанет очевидно не искаше да я осветли, а само я стрелна със злъчния си поглед, преди да се обърне и да се взре навън през големия прозорец, упорито обърнала гръб на Даян. Но беше разтревожена — не я свърташе на едно място.

— Ще бъде ли някой от вас любезен да ми каже за какво става въпрос? — попита Даян нервно.

— Е? — повдигна въпросително вежди Рийс към засегната Джанет, която вече се бе обърнала.

— Защо, по дяволите, аз да бъда тази, която… О, добре — тросна се тя, като видя заплашителното му изражение. — След смъртта на баща ти… Рийс ни помогна… Е, добре, той ти помогна… да продължиш училище. Също и за ваканциите. Тези неща. Но като твой законен попечител аз се разпореждах със сумата — добави тя отбранително.

— И останалото — с Чалфорд — припомни й Рийс.

— Рожденият й ден беше само преди три месеца, за Бога! Толкова други неща имах на главата си, не можех да помня кога Дайвиниа навършва двайсет и една.

— Проблемите ти с блудния съпруг не ме засягат. Интересува ме единствено Даян.

— Дайвиниа или Даян, какво значение има как ще я нарека?

— Наистина. Важно е онова, което трябваше да бъде нейно, а ти взе за себе си.

Даян отново се почувства зле. Рийс бе причината тя да продължи да учи в онова училище-пансион, а не защото са останали достатъчно пари от баща й! Но защо го е направил, освен ако съвестта му не е била гузна?

— Парите ми трябваха — Джанет беше прекалено възбудена, за да забележи колко ядосан е Рийс. — Как иначе да живея?

— Докато си имала достатъчно богат съпруг, за да продължи да осигурява екстравагантния ти начин на живот, с който бе свикнала. Ти открадна от дете, Джанет! Дете, което вече бе преживяло такъв сериозен шок, че имаше сериозни последици!

— И тя взе нещо от мен! След като бе достатъчно голяма, за да разбере колко чувствителен е Марко към младите гъвкави тела.

— Това не е вярно! — задъхано възрази Даян, най-после успяла да се включи в разговора, който ставаше все по-странен. — Бях едва на шестнайсет, Рийс. Нямах представа… Наистина не исках… Марко се опита да ме изнасили! — Рийс едва не извика. — А когато казах на Джанет, тя не ми повярва.

— Разбира се, че ти вярвах. Трябваше да наблюдавам безучастно как интересът на Марко към теб се променя заедно с порастването ти. Когато забелязах как те гледа, разбрах, че те желае…

— Тогава…

— Бракът ми беше застрашен, дори само да покажех, че знам за интереса му към теб. Нямах друг избор, не и с доведената ми дъщеря! Затова се направих, че все едно нищо не се е случило, а ти помогна напрежението да не нараства, като стоя стаята си през останалото време и прояви разум да не дойдеш никога повече. Но Марко не те забрави. Когато успя като модел и снимките ти започнаха да се появяват във вестниците непрекъснато, често го виждах да ги разглежда похотливо. Казваше на всеки, че ти си неговата красива дъщеря.

Студени тръпки полазиха Даян само при мисълта, че Марко я гледа. Беше отвратително, гадно, искаше й се никога повече да не се снима!

— Никога не съм удрял жена, Джанет — заговори Рийс с бавен, премерен тон, лицето му бе бледо. — И със сигурност няма да си цапам ръцете с теб. Така че само искам да кажеш на Даян за Чалфорд и да си тръгнеш, преди да наруша принципите си.

— Нека ти припомня, че все пак не аз настоях да съм тук — тя отстъпи леко назад, за всеки случай.

— Тогава не трябваше да идваш и да се опитваш да изнудваш Даян! — припомни й Рийс грубо.

— Нямаше да го направя, ако не беше толкова очевидно, че става нещо странно. Ако ти знаеше коя е Даян Ламб, аз щях да го разбера от теб. И ако тя не ти е казала коя е, значи е имала причина. И внезапно разбрах какво си е наумила.

— И по твоя нечестен начин реши…

— Нечестна ли съм била? — прекъсна го Джанет. — Е, хайде, Рийс, не можеш да виниш някого, че…

— Просто давай по-бързо, Джанет! Кажи за Чалфорд.

— Чалфорд е твой — обърна се тя към Даян. — Беше запазен за теб, най-грижливо поддържан досега. Но само ако позволиш, аз ще остана и…

— Джанет! — Рийс явно губеше търпение.

— Не исках да живея там — въздъхна тя. — Прекалено много спомени… Добре, имението е твое, Даян, то е твое по закон от двайсет и първият ти рожден ден.

— Защо? — едва успя да промълви тя.

— Не е ли очевидно? — отговори Джанет на въпроса й. — Бедният Хауърд се застреля…

— Достатъчно, Джанет. Оттук нататък мога и сам да се справя.

— Така ли?

— Да, това е въпрос на доверие — нещо, от което ти не разбираш.

А то беше нещо, на което той и Даян щяха да се научат, ако останеха заедно за в бъдеще. На нея нямаше да й е леко, мислеше той — погледът й бе особен, лицето й бяло като платно, устните и ръцете й трепереха…

Той погледна отново към Джанет, внезапно впечатлен от разликата между двете — мащехата се държеше жестоко и надменно, напук на болката, която бе причинила на Даян, както и на неговия гняв.

— Не мога да разбера какво е намерил у теб Хауърд, за да се самоубие заради това, че те е загубил — мушнал ръце дълбоко в джобовете си, Рийс едва се сдържаше да не я удуши.

— Той не… се уби заради това — запротестира Даян, изпълнена със спомени за изживяния ужас.

— О, да! — меко каза Рийс. — Точно това е била причината — той добре си спомняше обвинението на Хауърд срещу него и Джанет. Но си спомняше и нещо, което Даян не знаеше — така Хауърд си бе обяснил причината жена му да го изостави. Просто не можеше да повярва, че тя няма намерение да остане с него въпреки финансовия му и обществен крах.

— Хауърд се бе забъркал в сделки, които никак не вървяха, и ме убеди да му помогна, като му дам заем. Не бях склонен, защото преценявах ситуацията по-добре, обаче той ми беше приятел. Настояваше да включи Чалфорд като допълнителна гаранция за заема. Но аз никога не съм искал дома ти, Даян — каза тихо той. — Баща ти обаче беше човек на честта и когато загуби всичко останало, твърдеше, че сделката си е сделка и Чалфорд е мой. А когато го каза на Джанет, тя му нанесе последния удар, като му заяви, че няма намерение да остане с него при положение, че той няма нито пари, нито къща. Не беше ли така, Джанет? Между нас никога не е имало нищо.

— За Бога, Рийс, та това е минало…

— Но има връзка с настоящето.

Джанет го гледаше, изпълнена с омраза.

— Да, наистина казах на Хауърд, че няма да стоя и да се усмихвам, когато светът ни се разбива на парчета. Останалото е твоя измислица. Той знаеше, че те намирам за привлекателен. Какво да правя, след като си е направил свое заключение за причината, поради която го напускам?

Рийс забеляза промененото изражение на Даян, след като научи защо всъщност се е самоубил баща й. На лицето й бе изписано облекчение и… Не беше сигурен и какво още. Но, Господи, надяваше се да е тъкмо това!

Даян почти не забеляза как Рийс отвори вратата на Джанет, защото й бе трудно да асимилира всичко за миналото, разкрито през последния час. Наистина ли беше само половин час? А бе променил цялото й виждане за нещата.

Защото през онзи ден тя бе слушала като дете, което боготвори баща си, беше видяла неговото нещастие и веднага се бе почувствала защитена от него и намразила човека, който му бе причинил болка и мъка. Рийс… Бе слушала като дете, съдила като дете, искала да защити баща си като всяко дете.

А що се отнасяше до баща й, сега разбираше, че като ранено животно той се бе нахвърлял срещу всеки, който го приближеше. Загубата на съпругата му бе отнела и последната капчица разум, който му е останал след финансовия удар. Дори това, че има дъщеря не е било достатъчно да го отърси от неговата безнадеждност. Със сигурност не е искал да чуе какво му казва Рийс, когато му е заявил, че не иска нито имението, нито жена му. Тя не се съмняваше, че Рийс е искал да му помогне тогава. През последните няколко седмици бе опознала истинския Рийс и бе разбрала, че макар високомерен и дори понякога безскрупулен, той не е човек, който ще се наслаждава на нещастието на другите и със сигурност не е действал злонамерено. Беше смятал баща й за приятел и когато тя си спомни отново онзи разговор, си даде сметка, че всъщност баща й беше агресивният тогава и изобщо не желаеше да чуе какво му казваше Рийс.

В очите й се появиха неизплакани сълзи, когато погледна към Рийс, застанал срещу нея неподвижен и разтревожен.

— Знаеш в какво вярвам — задави се тя. — Няма дори да се опитам да отричам мотивите ми да те срещна. Но искам да знаеш, че се влюбих в теб, Рийс. И те обичам — дължеше му поне това.

— Най-после… — каза той със слаб глас, прекоси стаята, клекна до нея и я прегърна трескаво. — Даян, нямаш представа как се страхувах. Бях напълно безпомощен! Направо уплашен — призна той, преди да я целуне с толкова страст, че и двамата останаха без дъх. Рийс обхвана нежно лицето й. — Обичам те толкова много, че нищо друго няма значение! Абсолютно нищо.

Даян се вкопчи в него, сякаш двамата бяха преживели ураганна буря и се бяха озовали от другата страна, ако не на сигурно място, то поне в по-спокойни води.

— Години съм те мразила за онова, което мислех, че си причинил на семейството ми…

— Нямаше да е нормално, ако не си — успокои я той.

— Все още не мога да повярвам какво щях… Срещата с Крис ми въздейства така — обясни тя разтреперана. — Дотогава не си давах сметка колко дълбоки са корените на омразата ми към семейство Фолкън. А той бе млад, преуспяващ, без никога да му се е налагало да се бори за нещо… Сега зная, че не е точно така. Но тогава ми се струваше, че е доста разглезен младеж. И беше решил, че ме иска. Високомерието му ми се стори като…

— Съвсем като моето — обади се Рийс.

— Да. И изведнъж старото негодувание и омраза се върнаха и не можах…

— Имаш право, скъпа — каза Рийс нежно. — Особено след онова, което си преживяла с Джанет и съпруга й. Иска ми се да ги пребия…

— Марко не е от значение, Рийс. Всичко е приключило. Искам да живея, а не да съществувам. И искам това да бъде с теб — тя го погледна свенливо изпод дългите си мигли.

— Няма да те изпусна от очи, щом знам, че ме обичаш — прегърна я той.

— Ще ти е трудно — пошегува се тя, защото знаеше, че имат нужда да се отпуснат. Рийс бе отслабнал още през изминалата седмица, а лицето му беше изпито от огромното напрежение. Не понасяше да го вижда такъв! Обеща си с любов да заличи малките бръчици около очите му.

— Въпреки всичко, ще те задържа при мен — умело показа, че високомерието му се възвръща.

— Не искам никъде да отивам.

— Дори и в Чалфорд? Знаеш, че е твой. Аз никога не съм го искал. Навремето опитах да обясня на баща ти, че съм го приел като допълнителна гаранция само защото той настояваше. Исках да му помогна, докато нещата станат по-благоприятни за него, както и се случи впоследствие. Никога не съм искал дома, нито семейството му. Вече бе загубил достатъчно и беше все едно да ритнеш пребито кученце. Ала Хауърд не искаше да чуе — потъна в спомени. — Реших да го оставя и да се върна като се поуспокои. Може би ако бях настоял…

— Недей, Рийс — тя сложи пръст на устните му. — Миналото не може да се промени, независимо колко искаме. Да не говорим повече…

— Ще можем ли?

— О, да — кимна тя, защото знаеше, че само тяхното бъдеще има значение.

— А Чалфорд? Теб чака — Даян преглътна тежко, а той продължи: — Искаше ми се да удуша Джанет за това, че… Не биваше никога да й се доверявам за онази помощ, отпусната за теб. Но истината е, че бях много болен за известно време след смъртта на Хауърд и докато оздравея, цялото ми време бе запълнено да оправям финансовата му бъркотия. Мислех, че най-малкото, което може да се повери на Джанет, е да се грижи за теб. Вероятно е трябвало да следя по-отблизо какво е правила с парите, да проверявам дали наистина ги е харчила за теб. Но лекарите ми казаха, че най-доброто за теб животът ти да протича по възможно най-нормалния начин, без да се сблъскваш с непознати и особено да не се виждаш с мен, за да не се травматизираш отново. Тогава не знаех, че си била вътре в стаята, докато съм говорил с баща ти. Научих го от Джанет преди една седмица. Ако знаех, можех да настоявам за най-доброто за теб да кажеш истината открито. А аз се подведох от това, което лекарите казаха и което Джанет ме караше да вярвам. Тя винаги твърдеше, че си добре, че си щастлива в училище, че като му дойде времето ще ти предостави Чалфорд…

— Чалфорд… — повтори Даян. — Когато преди малко ми каза, че е мой, първата ми реакция беше, че не искам да отида там. После си помислих, че е глупаво, че трябва да се върна, ако ще само за да прогоня веднъж завинаги духовете. Искам да отида и да кажа сбогом. После ще го продам. Какво ще кажеш?

— Да — отдъхна си Рийс видимо. — Ако искаше да живееш там, щях да се съглася, но нямаше да е лесно. Даян, има още нещо, което трябва да обсъдим. Когато дойдох да те видя и заварих тук Джанет, всъщност идвах, за да поговорим… — напрегнатото изражение на лицето му казваше, че не е сигурен в нейната реакция на това, което щеше да й каже.

Нямаше обаче такова нещо, което да я накара да не го обича.

Рийс видя решителността, изписана на лицето й, и сърцето му преля от любов. Беше толкова млада, а бе изстрадала много и той не искаше да й причинява повече болка. Ала в същото време не искаше и да я мами — би било непростимо.

— Даян, казах ти, че не искам повече деца, защото… Защото съм стерилен.

Тя бе смаяна.

— Но… Крис?

Рийс се изправи — не бе в състояние да бъде до нея, когато говореше по толкова важен въпрос. Нищо не можеше да го направи по-щастлив от възможността да има деца с Даян — син или дъщеря с нейните тъмнозелени очи и златиста коса… Господи, как искаше да имат дете!

— Изкарах заушка. Преди години. Бях много болен. Възможностите са… Е, аз съм стерилен — въздъхна дълбоко той.

— Но ти не си сигурен, нали? Не си ходил на тестове или нещо такова?

Ненавиждаше тази мисъл! Поне докато не беше сигурен, можеше да не мисли за това. И тъй като не бе проявил отново интерес към брака, това не беше съществено за него… Беше се опитал да пренебрегне възможността, когато първият път предложи женитба на Даян, но накрая реши, че трябва да е честен докрай.

— Искам да отида на тест. Заради теб. Ако ти…

— Заушка… Кога си имал заушка, Рийс?

Той не разбираше какво значение има кога е боледувал. По-важното в случая беше вероятността да не е стерилен.

— Скоро след като баща ти почина. Това боледуване имах предвид, когато ти разказах как са стояли нещата тогава. Няколко дни бях на легло, но скоро се наложи да стана. Не можех да оставя за дълго финансовите въпроси на баща ти. Вероятно, ако не се чувствах толкова зле, щях да обърна повече внимание на твоето благополучие, но май не бях в състояние да мисля добре с тази висока температура!

— Зная — засмя се Даян и отиде при него. — Причината да си бъда вкъщи, когато баща ми почина бе, защото бях болна и ме върнаха от училище. Ако си спомняш, беше по време на срока. И аз имах заушка…

— Заушка?! — Рийс с изненада осъзна какво се опитва да каже Даян. Значи тя е била причината да се разболее от тази детска болест! И досега не бе проумял откъде се беше заразил, защото знаеше, че не е от Крис, който я бе карал доста преди това. Беше невероятно, че Даян е била замесена през цялото време!

— Не си стерилен, Рийс. Съдбата не може да е толкова жестока към нас след всичко, което преживяхме.

— Ами ако е? — прегърна я той. Трябваше да й даде последна възможност да промени решението си, независимо какво ще му струва.

— Тогава ще е достатъчно, че двамата сме заедно. Останалото е без значение.

Какво шеметно бъдеще го очакваше да обича и да бъде обичан от тази красива жена през останалата част от живота си!