Карол Мортимър
Необяснимо влечение (10)

Девета глава

— Цял ден ли ще ме държиш на вратата? — попита Джанет иронично. — Или ще ме поканиш?

Даян се взираше в нея, неспособна нито да отговори, нито да помръдне. Не беше виждала Джанет от пет години. Какво правеше тук? И защо точно сега? Едва ли беше съвпадение…

— Наистина, Дайвиниа — рече мащехата, когато тя не отвърна, — мислех, че в онова скъпо училище са те научили на по-добри обноски. Мина покрай Даян и влезе в апартамента, оставяйки след себе си аромат на скъп парфюм. Поспря се да огледа и продължи към дневната. Като забеляза липсата на мебели, сбърчи недоволно нос. — Всеки със своя вкус — отбеляза тя.

Даян вървеше бавно след нея, смаяна от появата й след толкова години. Времето явно е било по-милостиво към Джанет, отколкото заслужаваше. На трийсет и седем тя без съмнение беше красива жена — дребничка, с хубава фигура и измамна деликатност. Притежаваше коравосърдечност, която не можеше да се забележи, докато не й се противопоставиш. Навремето беше всичко друго, не и добра. Русата коса стоеше като копринено украшение на раменете й, очите й бяха тъмносини, а перфектният грим скриваше всяка следа на възрастта.

Даян беше на шестнайсет, когато се видяха за последен път. Дългите й крайници тогава бяха по-скоро недостатък, отколкото преимущество. А липсата на самочувствие заради височината и прекалената й слабост допълваха картината. Но ако Джанет се бе променила незначително през годините, Даян бе станала неузнаваема. Сега, когато събра разпилените си мисли, тя посрещна погледа на мащехата си със спокойна увереност.

Джанет я огледа отгоре до долу, без да пропусне небрежната елегантност, с която Даян носеше джинсите и широката фланела.

— Грозното патенце е станало лебед — подразни я Джанет.

Никога не е била „грозното патенце“, и двете го знаеха, просто Джанет искаше да я уязви. Но нямаше да може, защото изминалите години бяха дали на Даян спокойна увереност и зрялост. А колко трябваше да се потруди Джанет, за да изглежда естествено руса, помисли не без злорадство Даян.

— Какво искаш, Джанет? — попита тя хладно.

— Чаша кафе ще свърши работа, благодаря — Джанет седна в един люлеещ се стол и кръстоса крака. Тенът й се открояваше на бялата прилепнала рокля, която според Даян не бе облякла самоцелно. — Бях в хотела само за да оставя багажа.

Тя не помръдна.

— Нямах това предвид и ти го знаеш.

— Без съмнение чаша кафе е най-малкото, което можеш да ми предложиш — присви очи Джанет.

— Не ти дължа нищо — устоя на погледа Даян. — Дори чаша кафе.

Ярост блесна в сините очи.

— Дължиш ми дяволски повече и… — млъкна по средата, за да поеме дъх и да се овладее. — Кафето в самолетите е винаги ужасно — вече говореше с типичния си леко отегчен тон. — Освен това си спомням, че да правиш хубаво кафе е едно от малкото неща, които умееш.

През онези кратки седмици, когато беше поканена да прекарва ваканциите си с Джанет и Марко на вилата им, двамата се отнасяха с нея като с интелигентна прислужница. Оттогава Джанет знаеше колко хубаво е кафето й. И макар да не беше толкова зла, колкото мащехата от приказката за Пепеляшка, бе невероятна егоистка.

— Както и да е, имаме да си кажем доста неща. Не си ли съгласна? — добави мащехата й по-меко.

Не, присъствието й не беше случайно… Очевидно знаеше за годежа й с Рийс.

— Честно казано, не се сещам за какво — умишлено се преструваше Даян. — Но тъй като не съм пила кафе тази сутрин, ще отида да приготвя.

— Колко мило! — промърмори Джанет.

Даян й се усмихна лъчезарно и отиде в кухнята, където си отдъхна и опита да се успокои, преди да се заеме с кафето. Беше ясно, че Джанет знае за връзката й с Рийс, но какво ли се стремеше да постигне с това посещение? Тя никога не правеше нещо без определена цел.

Даян беше така погълната от мислите си, че трепна, когато Пъдъл се погали в краката. Погледна към котарака и й се стори, че в жълто-зелените очи има съчувствие.

— Призрак от миналото ми, Пъдъл — каза тя меко и се наведе да го погали. После започна да прави кафе.

Все едно, че наистина срещаше призрак от миналото. Живееше само с болезнените си спомени. Току-що голямата й любов към Рийс бе сложила край на всичко това и се появи страхът да не го загуби, страх, който скоро щеше да стане реалност. Миналата нощ бе заспала с надеждата, че в крайна сметка ще съумее да се омъжи за Рийс, без да му казва за баща си. С пристигането на Джанет обаче тази надежда бе разбита. Ако мащехата й разбереше какво се опитва да скрие Даян от Рийс, щеше да й достави огромно удоволствие сама да му го съобщи. За какво друго можеше да е тук?

— Отмъстителка може би е по-подходящо име за нея, а, Пъдъл? — каза тя, когато сложи кафето на подноса.

— Разговаряш с котката ли? — дочу се откъм вратата и когато Даян вдигна очи, видя Джанет да стои на прага и да я наблюдава. — Чух, че говориш с някого. Помислих, че имаш и друг гост. Някой, когото не искаш да виждам.

Рийс. Имаше предвид Рийс. Защото ако Рийс видеше Джанет тук, той щеше да се усъмни. И след като разбереше, че въобще не са приятелки… Фолкън беше достатъчно интелигентен, за да знае колко прави две плюс две. Ако Джанет не му кажеше истината първа! Макар че днес нямаше опасност да се срещнат — Рийс беше на работа и знаеше, че Даян ще си почива сутринта, за да отиде на снимки следобед.

— Винаги си била прекалено чувствителна към животните.

Джанет говореше за понито й — Хъни, подарък от баща й за седмия рожден ден. И то както всичко останало беше продадено, за да се изплатят дълговете. Тогава Дайвиниа беше вцепенена от мъката си, за да забележи, но когато разбра какво се е случило, сърцето й се сви от мъка.

— Кафето е готово — повдигна тя подноса, за да отидат в хола.

Джанет се отдръпна рязко, за да й направи път, и тръгна след нея. Тънките токове на обувките й потракваха по пода.

— Много интересно обзавеждане — каза тя, като наблюдаваше как Даян налива кафето.

— Не си дошла, за да обсъждаме обзавеждането, нали? — погледна към нея Даян, коленичила на пода.

— Не, разбира се. Знае ли Рийс, че ти се омъжваш за него само за да си отмъстиш?

От тази внезапна атака Даян почувства, че не й достига въздух, а кръвта се оттегли от лицето й. Очакваше неприятност от мащехата си и знаеше, че трябваше да е готова да я посрещне, ала това я свари неподготвена.

Джанет я наблюдаваше невъзмутимо, повдигнала леко вежди.

— Права съм, нали? Рийс няма и представа, че неговата красива Даян всъщност е Дайвиниа Ламбет, нали? — присмя се тя, като черпеше увереност от бледото лице на Даян.

— Отношенията ми с Рийс не са твоя работа…

— Не съм съгласна — усмихна се Джанет. — Виждаш ли, в момента се развеждам с Марко и всичко се е объркало. След толкова години реших, че повече не мога да понасям поведението му. За нещастие, той ме накара да подпиша още преди да се оженим едно от онези досадни споразумения, според което не получавам почти нищо в случай на развод…

— Тогава не се развеждай — каза Даян. Трябваше да си признае обаче, че е повече от изненадана. Какво можеше да накара Джанет да предприеме подобна стъпка? Не можеше да си представи, че ще възрази срещу нещо, което Марко прави дотолкова, че да поиска развод. Доколкото знаеше, Джанет безочливо пренебрегваше всичко, което неверният й съпруг вършеше, още щом се омъжи за него.

— Не е толкова просто…

— Особено, когато става въпрос за Марко — каза Даян с отвращение.

— Не започваш отново, нали?

— Знаеш, че съпругът ти се опита да ме изнасили, когато бях шестнайсетгодишно невинно…

— О, не говори глупости, Дайвиниа! — сопна се Джанет, лицето й бе изкривено. — Марко никога не е имал основание да изнасилва когото и да било, без значение от възрастта. Жените винаги са чакали на опашка да му се отдадат — добави тя.

— А какво ще кажеш за онези, които не искаха да му се отдадат — споменът за онзи ден бе не по-малко болезнен от деня, в който почина баща й.

Никога не успя да разбере отношението на Джанет — когато изтича при нея истерично разплакана, след като Марко я бе нападнал. Онзи следобед Джанет беше в стаята си, където си почиваше заради поредното „главоболие“ — или по-точно, съвземаше се от махмурлука след предишната нощ.

Както се излежаваше бе напълно изненадана, когато Марко започна да й прави комплименти, много по-интимни от друг път за разцъфтяващото й тяло.

О, италианците могат да бъдат чаровни и повече от тях обичат флирта. Още с пристигането й той все я закачаше колко бързо била пораснала.

Но този път не беше нито закачка, нито флирт и скоро стана грозно и унизително. Дайвиниа успя да отблъсне натиска на неговите устни и да избяга в къщата. Джанет не й повярва, когато се втурна да й разкаже. Поне каза, че не вярва, като отхвърли целия инцидент. Обясни го като резултат от прекалено силно въображение плюс увлечение по по-възрастен мъж. Последното нещо, което Даян можеше да изпита, бе влечение към Марко. Остатъка от ваканцията тя прекара в спалнята си със заключена врата. И вече никога не отговори на поканите им да отиде при тях. Чувстваше се предадена от липсата на доверие от страна на Джанет така, както и от поведението на Марко.

— Не съм дошла да обсъждам миналото, Дайвиниа — смъмри я Джанет. — Работата е там, че заради развода в момента не разполагам с достатъчно средства. Сигурна съм, че докато годежния пръстен на Рийс е на ръката ти, ти би могла…

— Не! — рязко я прекъсна Даян. — Това, за което говориш, се нарича изнудване…

— Каква грозна дума — прекъсна я Джанет и престорено потръпна.

— Да, изнудване е грозна дума, предназначена за грозни постъпки.

— Искам само да ми помогнеш да изляза от затрудненото положение, докато се наредят нещата с Марко. Ти няма да… — прекъсна я звън на вратата. — Още гости ли? Не е някой любовник, нали, Дайвиниа? — присмя се тя, когато Даян погледна разтревожено към вратата.

— Не ставай смешна.

Който и да беше на вратата, тя трябваше да се отърве от него, и то бързо. Колкото по-скоро уредеше нещата с Джанет, толкова по-добре. Ненавиждаше онова, което мащехата й предложи, ала сега й хрумна, че това може да е начинът, по който да оправи отношенията си с Рийс.

— Доколкото познавам Рийс, това би било доста опасно, скъпа. Мога да си представя колко ревнив годеник е.

— За разлика от любовник — сопна се Даян.

— Това е още едно нещо, което трябва да обсъдим — каза Джанет мрачно, — след като се отървеш от госта си, разбира се — намръщи се, когато се позвъни за втори път. — Малък упорит дявол! — изтупа без нужда бялата си рокля, преди да вдигне очи в очакване.

Даян се обърна и избяга от стаята, цялата разтреперана. Не можеше да повярва, че всичко това й се случва. И за всичко си беше виновна тя! Ако никога не се бе доближавала до Рийс…

Дори за миг не повярва на обясненията на Джанет за развода. Беше сигурна, че това не е цялата истина.

Но каквато и да беше истинската причина, тя бе принудена да дойде тук и да иска пари. Даян го бе нарекла изнудване и беше точно така.

Тя се олюля, когато отвори вратата и видя Рийс. Трябваше да се досети! А не да се чувства, сякаш я бяха ударили в слънчевия сплит.

— Даян! — каза той меко, но не я прегърна. — Трябваше да те видя — беше много блед, а на бузата му нервно играеше мускул. — Дължа ти обяснение за миналата вечер.

Миналата вечер ли? Тя се взря в него втрещена. Какво бе станало миналата вечер?

Той бе прекарал дълга безсънна нощ, премисляйки отново и отново дилемата, която сам си бе навлякъл. Рано сутринта се бе облякъл и отишъл в офиса, решен да говори с Даян, вместо да губи времето си. След като часове се беше борил със съвестта си, вече знаеше, че не може и да помисли да се ожени за нея, без да й каже истината за себе си. Но не гореше от желание да го направи.

През дългите часове на нощта бе преживял много чувства и колебания. Вина. Болка. Нежност. Любов. Но най-вече страх, както никога досега. Ужасно се страхуваше да не загуби Даян.

А тя не изглеждаше по-добре от него. Беше бледа, а погледът — странен.

Рийс стана още по-напрегнат, когато понечи да я прегърне, а тя се отдръпна. Дали вече се бе досетила? Знаеше ли? Или просто бе разбрала, че не може да приеме онова, което той й каза? О, Господи, трябваше да поговорят!

— Не знам какво имаш предвид, Рийс, но моментът никак не е подходящ — поклати объркано глава. Изглеждаше толкова млада и уязвима в този момент!

Знаеше, че следобед й предстоят снимки, но знаеше също, че никога няма да дойде подходящото време за този разговор, затова се напрегна.

— Трябва да говорим, Даян — меко продума той, преди да я прегърне и да поеме последствията, като отложи разговора за след сватбата.

— Не! — тя вдигна ръка, сякаш да се извини, щом разбра колко остро е говорила. — Ти не разбираш, Рийс. Не е удобно сега. Имам… гост.

Той се намръщи. Спомни си, че тя се държеше странно още когато му отвори вратата, но го бе отдал на вероятността също да е била разстроена от миналата вечер. Ала сега разбра, че тя стоеше на прага, сякаш се отбраняваше и не искаше да го пусне да влезе.

Очевидно не искаше да види кой е вътре. Кого можеше да крие?!

Ревността като с нож прониза гърдите му. Той я отблъсна без усилие и с решителни крачки се запъти към дневната. Ако Крис беше там…

Имаше още нещо, което бе разбрал миналата нощ: Даян се бе съгласила да се омъжи за него, носеше неговия пръстен на ръката си, но нито веднъж не му бе казала, че го обича. Сигурно го обича, как иначе ще се омъжи за него! Но въпреки това…

— Рийс! — забърза тя след него и сграбчи ръката му. — Рийс, чуй ме! — почти извика умолително, преди той да отвори вратата. — Не е това, което си мислиш!

Той се опитваше да не мисли изобщо и се почувства доста объркан, когато блъсна вратата и видя, че вътре има жена, а не мъж, както бе очаквал. Освен… Трябва да има дванайсет години, откакто не бе виждал тази жена, но тя не се бе променила много, беше все още съблазнително хубава и… продажна! Джанет Ламбет! Не, това не беше сегашното й име, защото се бе омъжила повторно наскоро след смъртта на Хауърд — за някакъв италианец, доколкото си спомняше. Какво значение имаше за кого се бе омъжила или какво е правила през всички тези години? Това, което трябваше да разбере, беше какво прави тук, в дома на Даян? Бе сигурен, че двете не са приятелки. Не би казал, че Джанет е от хората, които Даян харесва. Но тогава откъде познаваше жената, за която той щеше да се жени?

Искаше й се да умре. Искаше земята да се разтвори и да я погълне. И тогава тези двамата, които изглеждаха прекалено предпазливи, можеха да изяснят подробностите около връзката й с Рийс.

Но и двамата щяха да сгрешат. Защото каквито и да са били първоначалните й намерения относно Рийс, сега тя го обичаше повече от живота си. Ала от утре вече ще трябва да живее без него…

— Даян? — запита рязко той.

Джанет също гледаше нея, бясна, че плановете й да я изнудва са провалени. Упоритият й поглед обаче обещаваше възмездие.

Очарователна усмивка замени гневното изражение, когато Джанет се обърна към Рийс:

— Не бъди толкова хладен, Рийс. Та ние сме стари приятели, не си ли спомняш? — погледна го тя топло.

— Да, Рийс, не си ли спомняш? — едва не се задави Даян. Прилоша й само от мисълта за връзката между тях.

Нежният любовник, когото тя познаваше, откакто я бе помолил да се омъжи за него, сега бе изчезнал и на негово място стоеше Рийс със стоманения поглед, онзи, когото бе срещнала в Париж. Мъж, не понасящ глупците, който не би страдал, ако го измамят. Болезненото усещане в стомаха й се засили.

— Джанет — той просто кимна към нея, никакъв знак, че си спомня нещо! Ала в същото време потвърди, че знае коя е и то много добре. — Нямах представа, че вие двете се познавате.

— О, да — Джанет отново владееше емоциите си. Беше си дала сметка, че е загубила в играта с Даян, но не бе загубила всичко можеше да се позабавлява за нейна сметка! — Не мисля, че си срещал Дайвиниа преди всички тези години? Но тя без съмнение стана красива, нали?

— Дайвиниа? — Рийс се намръщи. — Но аз… Ти… — заговори неуверено той, когато истината започна да му просветва.

Даян го наблюдаваше и искаше да изкрещи още веднъж, че не е онова, което той си мисли, искаше да изкрещи опровержението си. Но най-тъжното и за Рийс, и за нея, след като най-накрая се разбра коя е всъщност беше, че в началото тя искаше единствено да го накара да страда, така както бе страдал баща й, така както бе страдала тя. Но сега не беше така! Господи, не беше така…

Дайвиниа Ламбет… За момент Рийс бе така замаян от разкриването на самоличността на Даян Ламб, че загуби способността си да мисли!

После си спомни с болезнена яснота онази среща с Хауърд Ламбет, когато се бе опитал да обсъди с него финансовото му положение. А това беше безполезно в състоянието, в което се намираше Хауърд, и доведе до излизането на Рийс, преди да са започнали да се обиждат.

Този ден бе карал обратно до Лондон, като през цялото време бе проклинал глупостта на Хауърд, за да разбере в момента, в който се прибра в апартамента си и пусна телевизора, че е станал някакъв нещастен случай в дома на Ламбет. Само часове бяха изминали, откакто Рийс се бе опитал да го убеди, а изведнъж Хауърд беше мъртъв…

Джанет — истерична, укоряваща и затънала в тресавището на несигурността бе тази, която му се обади и му каза, че не е било нещастен случай, а самоубийство. И че деветгодишната му дъщеря е била по това време в кабинета…

Даян е била онова деветгодишно дете, което бе присъствало на самоубийството на баща си, и доколкото Рийс знаеше, бе страдало месеци наред от емоционална травма.

Това обясняваше толкова много от днешната й същност, загадъчното й хладнокръвие, и държанието й. Даян Ламб беше малката Дайвиниа Ламбет.

А Дайвиниа Ламбет вярваше, че има основание да го мрази…

Даян все още го наблюдаваше, сигурна, че и той като нея си спомня всичко, което стана в кабинета на баща й онзи ден. После видя прозрението му, мъката и болката, когато осъзна защо всъщност тя е нахлула в живота му.

Разбра, че той страда заради това, че тя няма причина да го обича, видя как болката от тази мисъл сякаш го раздра, разкъса най-съкровените му чувства.

Толкова отдавна бе времето, когато бе искала да стане точно така, в онзи мрачен кошмар, преди да го обикне. Ала сега, след като го обичаше толкова много, тя позна агонията. Защото всичко свърши. Рийс никога нямаше да й повярва, че го обича. И кой можеше да го вини, ако си мисли, че това е нейна измама, начин да го нарани? Никога нямаше да й повярва отново.

Погледна към жената, за която баща й се бе оженил, и в чиито ръце я бе оставил по-късно. Видя триумфалната й усмивка. Джанет знаеше как Даян се бе провалила в лоялността към баща си.

Погледна Рийс — очите му бяха станали черни като въглени от изгарящите го чувства.

Не можеше да издържа повече, трябваше да избяга. Тя, която никога от нищо не бягаше, сега трябваше да го направи. Сега!

Обърна се и изчезна. Сълзи заседнаха в гърлото й, когато Рийс извика след нея, вероятно за да я удуши.

Необходимостта да избяга беше по-силна от всичко. Беше й все едно къде ще отиде, само да е по-далеч от Рийс и Джанет!

Хората по улицата бяха като море от любопитни лица, когато тя се втурна на тротоара, не знаеше накъде да поеме. Няколко души се спряха да я погледат, щом я познаха, а тя извика измъчено и побягна от тях.

Дори не видя колата, не усети удара, само блаженото облекчение на тъмнината, която я погълна, когато удари главата си в земята…