Вирджиния Хенли
Лудетина (40)

Глава 40

Лейди Валентина Дъглас не можеше да си намери място. Чувстваше се като затворница в собствения си замък. Само ако се бе родила мъж! На тях им се бе паднала по-лесната роля в живота — да препускат напред в славните битки! Рам Дъглас щеше да се покрие с чест на бойното поле, а когато се върне при нея, ще бъде нетърпим.

Тина преглътна сълзите си и излезе на терасата. Притисна опакото на ръката си към устата, за да потисне риданията. Знаеше, че ако започне, никога няма да спре. Когато се върне у дома при нея, когато се върне у дома при нея…

Измина цял месец от онзи ден в началото на август, когато се ожениха и той замина на война. Осъзна, че няма нищо прекрасно във войната. Бе грозна и противна, отвратителна. Истинска лудост. Младата жена избърса сълзите си и се взря в хълмовете, както правеше всяка сутрин, обед и вечер, откакто Рам бе заминал с войниците си.

Тина бе от хората, които никога не признаваха, че се страхуват. Когато страхът надигнеше грозната си глава, тя яростно се опитваше да го прогони, смееше се в лицето му и по някакво чудо той винаги изчезваше. Поне досега… Ала този път тя бе позволила на страха да завземе душата и сърцето й и знаеше, че всеки миг може да загуби самообладание.

Треперещите й ръце обхванаха корема й. Беше истинско чудо, че толкова бързо бе заченала отново. Дали съдбата щеше да я измами още веднъж? Тя не му каза за бебето и сега Рам можеше да загине, без да знае, че ще има дете. Прокле се за потайността си. Може би мисълта за детето щеше по някакъв начин да го закриля, да му даде причина да живее на всяка цена и да се завърне у дома при нея — при тях.

Нещо в нея избухна и младата жена разбра, че ще се побърка, ако остане още един ден затворена зад дебелите стени на замъка.

— Ейда! Ейда! — подхвана полите си и изтича да намери вярната си прислужница. — Отивам в двора. Новините ще стигнат до Единбург много по-рано, отколкото до Дъглас.

— Смяташ ли, че това е разумно? — неуверено попита Ейда. По-възрастната жена бе убедена, че мястото на съпругата е у дома, където трябва да чака господаря си да се върне при нея.

— Разумно? — попита Тина. — Кога, по дяволите, съм постъпвала разумно? Опаковай ми багажа — ще потеглим на разсъмване. Няма да чакам нито минута повече! — внезапно коленете й се подкосиха и младата жена се отпусна на близкия стол. — Ейда, истината е, че не мога да издържам да чакам повече. Усещам, че нещо не е наред. Не мога да се отърся от чувството за неизбежна обреченост.

— Съмнявам се, че някой от хората ще напусне поста си и ще наруши заповедите на Рам, за да те придружи до Единбург.

— Господин Бюрк! Ще взема господин Бюрк. Ти върви да събереш багажа, а аз ще отида да го попитам.

Когато господин Бюрк я видя и долови истеричната нотка в гласа й, разбра, че тя няма да може да продължи да чака безучастно. Осъзнаваше, че това може би не е най-правилното решение, но в състоянието, в което се намираше Тина, всяко действие бе по-добро от бездействието.

— Приближава конник! — разнесе се вик от предната порта. Тина мигом забрави какво казваше на господин Бюрк. Краката я понесоха по каменните плочи, през масивната дървена врата, докато се озова на двора. Изтича по подвижния мост, после се закова на място, когато Хийт мина под вдигната вертикална решетка на крепостната стена, скочи от седлото и я прегърна.

— Всичко е изгубено! Нашата армия е разгромена, Тина… Кралят е мъртъв! Всички графове, които участваха в битката заедно с него, също са мъртви. Флодън Хил е покрит с планини от убити!

— Не! — озъби се младата жена.

— Да, обич моя. Шотландците са победени. Съжалявам, че трябва да го кажа. Това не бе битка, а страхотна касапница… — приглади нежно разрошените й къдрици.

— Не! Не ме докосвай! — извика тя.

Той я вдигна на ръце и я понесе към замъка.

— Ангъс е само на един час след мен. Срещнах го сутринта. Съсипан е.

Хийт отнесе Тина в голямата зала.

— Уиски — нареди той на първия слуга, мярнал се пред очите му. Положи я върху една дървена пейка и поднесе чашата към устните й. В този миг Ейда влезе забързано в залата. Тина бутна гневно чашата, а златистите й очи заблестяха. Опита се да се изправи на крака, но Хийт й попречи със силната си ръка. Повтори на Ейда това, което знаеше.

— Идвам направо от бойното поле. Циганите са разпънали лагера си край Келсо, на не повече от километър и половина от Флодън. Арчибалд Кенеди, граф Касилис, е мъртъв. Не знам нищо за баща ти, Тина.

— Пусни ме! — извика тя.

— Тина, къде отиваш? — уморено попита Хийт. — Хайде, тихо, момичето ми — опита се да я успокои. — Нямаше време да се разпознаят всички убити, но списъкът и така е много дълъг. Със сигурност е потвърдена смъртта на краля и Крофорд. Също и Аргайл, Ленъкс, Монтроуз и дори Ботуел — гласът му пресекна. — Според по-ранните доклади са загинали стотици Кенеди и… двеста от воините на Дъглас.

— Не! — Тина се изтръгна от прегръдките му и се изправи предизвикателно. Сложи ръце на кръста и отметна разрошените си коси. — Кралят може и да е мъртъв, както и Ленъкс и Монтроуз и Касилис и Крофорд, дори и Ботуел и Аргайл, но Черния Рам Дъглас не е мъртъв, така че не повтаряй повече отвратителните си лъжи пред мен!

Ейда бе бледа и трепереше. Двамата с Хийт се спогледаха многозначително. Бяха сигурни, че Тина ще им създаде много по-големи неприятности, отколкото през целия си живот досега.

— Готова ли си? Опакова ли багажа? Ще тръгнем днес, не утре.

Прислужницата погледна към Хийт.

— Утре заминаваме за Единбург. Може би е по-добре, ако тя отиде в двора.

Тина се втренчи изумено в нея, сякаш си бе изгубила разсъдъка.

— Не отивам в двора, глупачке! Отивам в Англия, при Флодън.

— Престани, Тина! — строго я скастри Хийт. — Не можеш да отидеш там. Било е ужасна кланица. Една огромна планина от мъртви тела и човешки части…

— Ти не разбираш! — разпалено рече младата жена. — Рам и аз се оженихме, преди той да потегли на война в началото на август. Аз съм лейди Дъглас. Трябва да намеря съпруга си.

Сърцето му се късаше от мъка, като гледаше страданието на по-малката си любима сестра.

— Тина, аз ще отида и ще потърся тялото му. Ако имам късмет и го открия, ще го докарам при теб.

— Благодаря ти, Хийт, но няма да е необходимо. Аз сама ще отида.

Брат й се разтревожи не на шега. Знаеше, че никой не е способен да я разубеди, щом си е наумила нещо. Изглежда се налагаше да й попречи със сила или с хитрост. Тъкмо обмисляше идеята дали да не я напие, когато се разнесе конски тропот и в двора на замъка се появи Ангъс, съпровождан от малък ескорт.

— Предполагам, че имаш под ръка достатъчно количество уиски — обърна се Хийт към Ейда. — Това ще е първото, което ще поиска графът.

Ейда изпрати един слуга да донесе цяло буре от мазето. Арчибалд нахлу в голямата зала и изрева:

— Уиски! — захвърли ръкавиците си и се отпусна уморено в едно кресло.

Тина се приближи до него и отпусна ръка на рамото му. Стори й се, че е състарил поне с десет години от последния път, когато се видяха.

— Съжалявам, че кралят е мъртъв, Ангъс.

Той повдигна очи към нея. Помисли си, че тя е най-смелото момиче, което някога бе виждал — да го утешава, когато самата тя се нуждаеше от утешение!

— Страдам много повече за смъртта на Рамзи, отколкото за тази на краля — призна старият лорд.

— Рам не е мъртъв, Ангъс. Преди да тръгне, ние се оженихме. Ще отида да го намеря и да го доведа у дома.

Ангъс се вгледа изпитателно в лицето й, после се извърна към Хийт. Циганинът само безпомощно сви рамене.

— Не е нужно да го правиш, Валентина. Моите хора ще го намерят. Вече сме тръгнали на път, за да приберем мъртвите си, както всички кланове в Шотландия. Сърцата на героите от рода Дъглас винаги са били погребвани под олтара в църквата.

Тина закри ушите си с ръце.

— Престани! Всички ме гледате сякаш съм полудяла, но аз знам, че той е жив! Рам и аз сме свързани, ние сме едно цяло! Не мислиш ли, че нямаше да знам, ако беше мъртъв? — извика тя. — Върви да събереш мъртвите си, Ангъс! Моят брат ми каза, че около сто души от Кенеди и двеста воини на Дъглас са убити. Никога няма да позволя да остане в Англия. Веднъж вече го намерих, напук на всичко, и сега пак ще го намеря! Ти търсиш мъртвите, а аз — живия. Извини ме, трябва да проверя дали господин Бюрк е готов.

Хийт, Ейда и Ангъс погледнаха тъжно след отдалечаващата се дребна фигурка.

— Това е нещо като временно умопомрачение, което я пази да не загуби окончателно разсъдъка си, ако ме разбирате — уверено заключи Ангъс.

— Разбирам — тихо рече Хийт. — Няма да се откаже, докато със собствените си очи не се увери, че е невъзможно да намери един човек сред десет хиляди убити. Аз ще отида с нея. Ще има нужда от мен, когато види Флодън и зловонието изпълни ноздрите й.

— Аз също ще я придружа — тихо се обади Ейда.

Ангъс въздъхна.

— Така да бъде. Ще отидем заедно.

 

 

Тина помогна на господин Бюрк да събере нещата, от които щяха да имат нужда. Французинът бе единственият човек в замъка, който не смяташе, че е изпаднала във временно умопомрачение. Дори се чудеше колко много бе пораснала и помъдряла Тина само за една година, откакто напусна Касъл Дун. Тайната може би се състоеше в това, че се отдаваше изцяло на всяко нещо, с което се заемеше. Това бе и причината всички мъже, които я срещнат, да се влюбват в нея. Тина живееше живота със страст, преживяваше всичките му радости и мъки. Въпреки това никога не се оставаше да я победи, без значение колко удари й нанасяше. Ето и сега — вместо да лежи, повалена от мъка, тя бе изпълнена с енергия и бе практична, действена и упорита като някой териер, тръгнал по следа.

— Сигурно ще ни трябват ленени превръзки — напомни тя на господин Бюрк. — Какво друго ще ни е нужно за болка, освен маково семе и седефче?

— Мисля, че не е зле да се запасим и с бял равнец — тихо отвърна господин Бюрк.

— Бял равнец? — хубавите й вежди се смръщиха.

— Това е един жълт прах, който се поръсва върху раните, за да спре кръвта.

— О, да — кимна тя и бързо се прекръсти. — За всеки случай ще взема и игли и конци.

След около час всички бяха на седлата. Времето бе великолепно и подчертаваше красотата на местностите покрай границата, през които минаха. Слънцето грееше ярко и това изглеждаше като истинско кощунство, когато на бойното поле при Флодън бе покосен цветът на шотландските благородници. Сигурно и самите богове ридаеха в небесата, оплаквайки унищожението на такова гордо кралство!

Тина яздеше изправена, а Бузер подтичваше до нея. Никой не възрази, когато настоя да ги придружи любимата хрътка на Рам.

Ангъс смяташе да яздят с умерено темпо, но този път решението взе Валентина. Тя препускаше с главоломна скорост и се носеше най-отпред. Само Хийт успяваше да я настигне. Не я бе грижа, дали останалите я следват. Всичките й мисли бяха съсредоточени върху една-единствена цел — да намери любимия си.

Падна мрак, но тя продължи да язди с бясно темпо, без да я интересува дали е ден или нощ. Накрая Хийт дръпна силно юздите и спря коня й. Видя, че е готова да се нахвърли отгоре му и да издере очите му. Знаеше, че е достатъчно безразсъдна, за да продължи сама, ако останалите откажат да я последват и затова бе принуден да я спре насила. С груб и безстрастен глас й изложи факти те.

— Тина, ако продължиш да яздиш, ще убиеш коня. Знам, че и пет пари не даваш за нещастния стар Ангъс, но не вярвам, че би искала смъртта на животното да ти тежи на съвестта.

Думите му я накараха да се замисли и да отстъпи. Хората на Ангъс опънаха палатки, за да пренощуват. Всички се увиха във вълнените наметала с цветовете на Дъглас и налягаха върху земята. Тина се опита да заглуши нетърпението си и да изчака настъпването на новия ден. Юмруците й стискаха отчаяно синьо-зелената наметка, докато часовете бавно се точеха. Сега най-после бе сама и можеше да мисли на спокойствие, без непрекъснато да усеща върху себе си тревожните погледи на останалите. Какво очакваха от нея? Да потъне в сълзи? Да припадне? Да изпадне в истерия? Те не бяха в състояние да потушат гнева в сърцето й! Искаше да вдигне ръце и да унищожи цялата вселена и всички живи в нея!

„Не е нужно да разрушаваш Шотландия. Тя сама се разруши!“ — обади се саркастично едно гласче в нея.

Прехапа устни в безсилно отчаяние. Би продала и душата си за шепа гръмотевици. Само една смъртоносна шепа! Първата гръмотевица щеше да порази Хенри Тюдор, а другата — онази грозна кучка Маргарет Тюдор. Щеше да унищожи и всички Хауард, както и онази свиня Дейкър, която бе арестувала Рам. Искаше огън и жупел да се посипят над главите им и да горят във вечния огън на ада!

Когато небето започна да изсветлява, младата жена осъзна, че няма смисъл да се отдава на безумни желания. Трябваше да възседне отново коня, да изправи рамене и глава и да препусне към целта си.

Докато приближаваха английската граница, минаха покрай други групи от ездачи, които се връщаха или отиваха към бойното поле. Всички бяха дошли за едно и също нещо — да съберат мъртвите, ранените и навеки осакатените.

Гарваните кръжаха и грачеха зловещо в небето над бойното поле и колкото повече приближаваха, толкова по-отвратително ставаше зловонието. Когато стигнаха Флодън Едж, топлият вятър довя миризмата. Това бе смесица от барут, изпражнения, кръв, конска пот, разлагаща се плът — зловещият и сладък дъх на смъртта изпълваше ноздрите, устните и гърлата на всички, които бяха достатъчно безразсъдни, за да приближат тази отвратителна кланица.

— Какъв ужас — тихо промълви господин Бюрк.

Ангъс си мислеше, че само като зърне тези планини от мъртви тела и коне, Тина ще се откаже от безсмисленото си намерение да търси Рам. Хийт и господин Бюрк обаче я познаваха много по-добре.

Младата жена изправи рамене и подкара коня си през бойното поле, а брат й и французинът побързаха да я последват, готови да й помогнат в безнадеждното търсене. Тя се движеше бавно и внимателно, проправяйки си мъчително път между телата, от които стърчаха стрели. Повечето бяха обезглавени, а на много липсваха ръце или крака. Някои от нещастниците все още бяха живи и Тина събра всичките си сили, за да не чува мъчителните им стенания. Ейда се опитваше да подражава на смелостта на лейди Дъглас, но когато видя банда мародери, които претърсваха труповете и отмъкваха ножовете и други ценни вещи, не можа да издържи и повърна. Тина тутакси се погрижи за нея — откъсна една ивица от фината си ленена фуста и избърса лицето на вярната си прислужница. Не можеше да й помогне с нищо повече и затова продължи напред.

Реши да не се качва отново на седлото, а запристъпва внимателно между мъртвите, водейки коня след себе си. Накрая дори и конят не можа да издържи страховитата гледка. Завъртя диво глава, изпръхтя и препусна към десетината бойни коне, които бяха оцелели от битката и сега търпеливо чакаха господарите си край брега на един малък поток, чиито води бяха почервенели от кръвта.

Тина коленичи до един паднал мъж с черна коса, но когато успя да го обърне, се отдръпна ужасено — лицето му бе обезобразено до неузнаваемост. От този момент Хийт настоя той да върви напред и да проверява пръв всеки мъж с черна коса.

В сърцето си Тина разбираше, че работата, с която се бе заела, бе наистина невъзможна. След четири часа изтощително търсене, всички тела започнаха да й се струват еднакви. След пет часа краката й изтръпнаха и когато се наведе, за да ги разтрие, видя, че от коленете надолу дрехите й са просмукани с кръв и мръсотия. Внезапно изпита страх за детето, което носеше. При никакви обстоятелства не биваше да нарани скъпоценния си товар. Докато детето му живее, Рам никога няма да е окончателно мъртъв. Светлината вече бе започнала да избледнява върху късното следобедно небе, когато тя реши да се откаже от търсенето. Препъна се и залитна. Хийт я прихвана. Разбра, че младата жена няма повече сили. Докато я пренасяше през останките на английския лагер, Бузер започна яростно да лае. Извика на кучето да млъкне, но изведнъж умореният му мозък бе пронизан от мисълта, че животното може да е намерило нещо. Тина също чу възбудения лай на хрътката. Измъкна се от ръцете на Хийт и двамата се запрепъваха през телата на убитите англичани, за да го последват.

Тялото на Рам бе наполовина покрито от Рафиън. Коремът на жребеца бе разпран и с тази зееща рана изглеждаше грозен и уродлив. За разлика от него Рам лежеше спокоен, а мургавото му лице бе безкръвно и бледо. Едно дълго копие пронизваше корема му, приковавайки го към земята.

Хийт нададе силен вик и замаха на останалите. Докато господин Бюрк дойде при тях, вече бе успял да извади копието.

— Белият равнец — прошепна Тина, и въпреки че господин Бюрк знаеше, че е безсмислено да се ръси бял равнец върху труп, направи това, което Тина очакваше от него — посипа обилно раната на Рам. След това я превърза стегнато. Обаче чак когато пристигнаха хората на Ангъс, успяха да освободят тялото изпод тежестта на падналия кон. Отнесоха го към края на полето.

Тина дръпна Хийт за ръкава. Лицето й бе спокойно.

— Ако можеш да намериш някоя циганска каруца, аз ще го отведа у дома.

Огромната буца, заседнала на гърлото на Хийт, му попречи да отговори. Той улови един безцелно бродещ кон и препусна към Келсо.

Двамата воини на Дъглас оставиха товара си и отидоха да говорят с Ангъс. Скоро трябваше да опънат палатките, но не искаха да го правят на това отвратително и прокълнато място.

Господин Бюрк коленичи до Тина, когато тя се наведе над тялото на съпруга си. Светлината вече бе изчезнала и той за миг си помисли, че очите му си правят шега с него. Стори му се, че гърдите на Рам бавно се повдигат и от устата му излиза едва доловимо дихание.

— Mon dieu^[1] възможно ли е да е жив?

— Разбира се, господин Бюрк. Нима си се съмнявал дори за миг? — с ясна усмивка попита тя.

Хийт се върна с фургон и не им повярва, когато му казаха, че Рам е все още жив. Вдигнаха ранения внимателно и го положиха в изрисувания вагон. Тогава Хийт със собствените си очи видя, че гърдите му се повдигат неравномерно и се зачуди дали по някакъв начин Валентина не го бе изтръгнала от ноктите на смъртта. Докато ги наблюдаваше, в гърлото му се надигна горчилка. Колко бе тъжно и едновременно утешително, че Рам бе издържал достатъчно дълго, за да издъхне в ръцете на съпругата си!

Ангъс бе напълно съсипан и Ейда с всички усилия се опитваше да успокои ридаещия граф, който за първи път в живота си показваше своята уязвимост. По обратния път пътуваха много бавно и чак на петия ден пристигнаха в Касъл Дъглас.

По време на пътешествието Рамзи не дойде нито веднъж в съзнание. Ангъс, Хийт, Ейда и господин Бюрк знаеха, че това беше лош знак. Тина смяташе, че това е Божия милост, за да не усеща болките, докато пътуват по преките, но неравни пътища към границата. Знаеше, че го отвежда у дома, за да умре.