Вирджиния Хенли
Лудетина (39)

Глава 39

Пълен сбор на армията!

Джеймс Стюарт изпрати заповедта до всички кланове в Шотландия. Наредено им бе да се съберат в Бърмур край Единбург — обширно поле извън града, където по традиция се събираше войската на Шотландия.

Единбург Касъл гъмжеше от графове, епископи и лордове и всеки от вождовете бе решен да изкаже мнението си и да се наложи над съперническите кланове. Носеше се слух, че Джеймс ще обяви решението си, дали да обяви война на Англия.

Епископите докладваха, че папата е заплашил да отлъчи Джеймс Стюарт от църквата, ако наруши официалния договор с Англия. Кралят бе вбесен и изпрати незабавен протест, в който се казваше, че самият Хенри Тюдор не го е спазил, заповядвайки на войниците си да нападат, избиват и арестуват поданиците му. Джеймс се разгневи още повече, защото протестът му остана без отговор. Епископ Елфинстън настояваше за благоразумие и предпазливост, но Джеймс и графовете не можеха да преглътнат нанесената обида.

В Единбург пристигна пратеник с молба за помощ от Луи XII, краля на Франция. Хенри Тюдор бе навлязъл с армията си във Фландрия, за да си възвърне Гайен, бивше английско владение. Според договора, сключен между Шотландия и Франция, всяка страна се задължаваше да обяви незабавно война на страната, която заплашваше едно от двете кралства.

Когато клановете започнаха да се събират в Единбург, увереността на Джеймс Стюарт се засили. Хиляди знамена плющяха гордо на летния бриз. Слънчевите лъчи блестяха върху стоманените доспехи на многобройните смели бойци, готови да се борят и умрат за родината си. Джеймс знаеше, че това бе най-голямата и силна армия, водена някога от шотландски крал.

Английската и шотландска флота на практика бяха във война през цялото лято. Английският адмирал Томас Хауард разполагаше с около хиляда моряци и шотландският адмирал граф Аран с усилия ги удържаше да не нахлуят на сушата. Морски битки се водеха от Сейнт Аб Хед до устието на Фърт на Тей. В момента флотата на Аран бе достатъчно многобройна. Той командваше не само кралските кораби — „Маргарет“, „Лайън“ и „Грейт Майкъл“, — но и търговските кораби на клановете, превърнати във военни.

Рам Дъглас завиждаше на брат си Гавин и братовчедите си Иън и Дръмонд, които командваха корабите на Дъглас и не позволяваха на английските съдове да стигнат до остров Мей, както и до устието на Форт, където бе разположена шотландската столица.

Рамзи бе избран да води воините на Дъглас, той като граф Ангъс вече бе твърде стар, за да участва във войната. Всъщност Рам би се почувствал смъртно обиден, ако не бяха го посочили за командващ на войската на Дъглас. И Ангъс, и Рамзи знаеха, че воините не биха се съгласили да получават заповеди от никой друг.

Числеността на войската се увеличаваше с всеки изминал ден и все повече леърди изпращаха воините си, за да се присъединят към кралската армия. Граф Хънтли доведе бойците на Гордън, Аргайл — на Камбъл, Ленъкс — Стюартите, а Ботуел — ратниците на Хепбърн.

Джеймс Стюарт всеки ден проверяваше нарастващата армия и всяка вечер в голямата зала на Единбург Касъл се съветваше с графовете, лордовете, епископите и военните съветници. Тази вечер Рам усети, че нещо витае във въздуха. Напрежението растеше, достигайки до връхната си точка. Щеше да бъде необходима желязна ръка и воля, за да се обуздаят вождовете на клановете. Джеймс Стюарт се изправи и вдигна ръце, за да въдвори тишина. Гласовете на присъстващите постепенно стихнаха.

— Получих молба от кралицата на Франция. Хенри Тюдор най-презрително е отхвърлил ултиматума незабавно да изтегли войските си от Тироан във Фландрия. Англия и Франция са във война! Френската кралица ме е удостоила с честта да бъда неин защитник и ме моли да навляза в Англия и да отвърна на предизвикателството.

Надигнаха се одобрителни викове, които като огромна вълна заляха голямата зала на Единбург Касъл. Рам Дъглас усети как космите на врата му настръхват. Той бе обезпокоен от съобщението, получено току-що от Хийт Кенеди, според което двадесетхилядна отлично въоръжена английска армия се е събрала в Нюкасъл.

Графовете Атол, Мортън и Крофорд се изправиха и шумно настояха кралят незабавно да нахлуе в Англия. Думите им бяха посрещнати с нов изблик на радостно одобрение. Явно всички бяха готови да потеглят още на другата сутрин, ако Джеймс издаде заповед за нападение. Кралят попита Аргайл за броя на оръдията и аркебузите, конете, както и каруците за продоволствия и оръжия. Аргайл се допита до Гленкеърн и Монтроуз и докладва, че войската разполага с петдесет хиляди каруци. След това кралят се поинтересува колко време ще е нужно такава огромна армия да се придвижи до границата и да нахлуе в Англия. Лорд Хоум, който бе отлично запознат с районите по границата, заяви, че ще са достигнали за пет дни.

Джеймс бе свикнал да се съветва с Ангъс по изключително важните въпроси, свързани с настоящето и бъдещето на Шотландия. Затова се обърна към него и настоя да стане и даде благословията си.

— В тази война лорд Рамзи Дъглас ще командва войските на нашия клан. Той иска да ви каже няколко думи и аз настоявам да го изслушате — извиси се над всички грубият глас на Арчибалд Дъглас.

Рам се изправи, но не последваха одобрителни викове. Разнесоха се покашляния, чу се тропот на крака, а погледите, които се насочиха към него, бяха почти враждебни. Беше ясно, че насъбралото се множество не бе склонно да проявява разум и предпазливост.

— Днес получих сведения, че в Нюкасъл се е събрала армия, равна по многочисленост на нашата — разнесе се дълбокият глас на лорд Дъглас. Тутакси обаче бе удавен от възмутени викове. Никой не можеше да повярва, че това е възможно, след като всички знаеха, че войската на Хенри Тюдор се бие във Франция. Рамзи отново издигна глас: — Тази армия е предвождана от човек, който миналата година беше в нашия двор — лорд Хауард, граф Съри — всички отново заговориха в един глас и заглушиха думите му. Джеймс Стюарт застана до Рам Дъглас и вдигна ръце, за да ги накара да замълчат.

— Моите шпиони ми докладваха, че това е истина. Оставете го да продължи — заповяда кралят. — Бих искал да чуя съвета му.

Тази вечер очите на Рам бяха почти черни, а гласът му бе мрачен и суров.

— Ще са ни нужни пет дни, за да стигнем до границата. Мисля, че трябва да строим войската си от нашата страна на Туид. Шотландската армия трябва да остане в Шотландия. Много по-разумно е да изчакаме англичаните да нахлуят в земите ни. Когато видят, че нашата военна сила не отстъпва по мощ на тяхната, не смятам, че ще предприемат подобна рискована стъпка!

От всички страни се посипаха викове и проклятия. Някои бяха съгласни, но повечето бяха против. Накрая в голямата зала избухна истинска битка. Прехвърляха се обиди, а Рам Дъглас не можеше да понесе да го наричат страхливец.

— Предизвиквам всеки и всички на открит двубой! — прогърмя гласът на лорд Дъглас. — Не се страхувам да нахлуя в Англия! Ще поведа моята войска и ще превърна в пепел Карлайл и Нюкасъл! Но продължавам да твърдя, че шотландската армия трябва да остане в Шотландия!

Ангъс огледа изпитателно лицето на Джеймс Стюарт и заключи, че не това желае да чуе краля. Той бе буен и изгаряше от нетърпение да покаже безразсъдната си смелост. Граф Ангъс предпочете да замълчи. Кралят искаше война с Англия. Така да бъде…

Джеймс Стюарт вдигна тюркоазния пръстен, изпратен му от френската кралица.

— Луи ни е предоставил двадесет хиляди френски пики. Нека да ги оползотворим както се полага!

 

 

Тази нощ Джеймс Стюарт лежеше в леглото, наблюдавайки как пламъците хвърлят кървави отблясъци върху косите на Джанет Кенеди, докато любовницата му се събличаше. Кралят изпита мрачното предчувствие, че ще я люби за последен път.

— Джан, любима, това е последната ни нощ заедно.

Ледена ръка стисна сърцето й, ала тя го дари с най-ослепителната си усмивка. Последното нещо, което един мъж искаше от една жена, бяха сълзите. Видя, че той бе свалил железния колан, който носеше за покаяние, и страстно си пожела да не го носи в битката. Знаеше, че той няма да бъде само наблюдател, а ще се бие в предните редици и коланът щеше да му пречи.

Джанет бе намазала с благовонно масло върховете на гърдите си и докато си играеше с тях, Джеймс се сети за нещо, което трябваше да й каже.

— Джан, в долното чекмедже на бюрото ми има ковчеже със злато. Вземи го утре сутринта. Ще ти послужи по-добре от разните красиви бижута.

Тя го целуна, за да го накара да замълчи, но той се отдръпна и продължи:

— Грижи се за нашия син, Джанет. Обясни му, че е син на крал и брат на крал, но че никога не бива да се опитва да става крал.

— Любов моя, след като ти си отидеш, ще го възпитам да служи вярно на Джеймс V^[1], но ние ще бъдем заедно още дълги години.

Той обхвана с шепи прекрасната й огнена коса и я поднесе към устните си.

— Благодарен съм на Ангъс, че те преотстъпи, макар и за кратко — неочаквано рече той, а тя отметна глава назад и се засмя. Видя тюркоазния пръстен на френската кралица. Знаеше, че той не бе способен да откаже на молбата на жена. После двамата се любиха, сякаш им бе за последен път.

На следващия ден Джеймс Стюарт и вождовете на клановете се присъединиха към хората си, които бяха на лагер в Бърмур. През последния ден на август шотландската армия потегли на поход към Англия. Това бе великолепна демонстрация на сила. Стегнатите бойни редици, облечени в традиционната носия, се точеха на повече от три километра.

Времето бе великолепно и на петия ден от потеглянето, както бе предвидено, войските прекосиха река Туид и навлязоха на английска територия. Знаменосците бяха най-отпред и развяваха знамето на Шотландия — червен лъв, избродиран на златен фон. Джеймс Стюарт яздеше начело на кавалерията, облечен в разкошни доспехи в червено, черно и златно. Гордият му вид сякаш искаше да покаже на света, че той е единственият достоен крал на Шотландия. Всеки от клановете имаше собствени гайдари.

Джеймс бе заповядал на доверените си съгледвачи да му докладват за напредването на английската армия и да изберат най-удобното възвишение в Чевиот Хил, където шотландците да разположат лагера си. Избраното място бе високо над долината Тил, там три хълма образуваха труднодостъпна естествена крепост на югозапад от Норам. Мънилос Хил бе в средата, отляво се издигаше Бранкстън Хил, а отдясно бе Флодън Хил и Едж. Завземайки тази позиция, Джеймс Стюарт изпревари граф Съри и в тази ранна септемврийска сутрин, подстъпите към лагера на шотландските войски бяха непристъпни.

Рам командваше четиристотин бойци от клана Дъглас. По-малко от стотина бяха на коне. Единствено неговите и воините на Ангъс си служеха отлично с меча. Останалите, събрани от обширните земи на Дъглас, бяха копиеносци, както и по-голямата част от войниците. Всички шотландци носеха ножове, къси саби, някои бяха въоръжени с бойни секири, а други бяха обучени за артилеристи — едно оръдие можеше да покоси наведнъж десетки вражески войници, ако се използва ефективно.

Хората на Рам бяха опитни бойци, а неговият първи лейтенант Джок можеше да ги командва и без негова помощ. Затова съсредоточи вниманието си върху копиеносците. Нареди им да си сложат железните шлемове и да не ги свалят нито за миг. Забрани им да използват дългите френски пики, които не познаваха и с които не умееха да си служат, а да се придържат само към късите си копия и ножовете.

Граф Съри изпрати при Джеймс своя официален пратеник, който бе под закрилата на червения кръст. Главнокомандващият го предизвикваше да започнат битката след два дни върху откритата земя под хълмовете. Рам Дъглас бе доволен от отговора на краля. Шотландците щяха да се бият там, където се намираха, а не върху земята, избрана от англичаните.

Дъглас и Ботуел предложиха да се укрепи естествената крепост и получиха заповед да се заемат с изпълняването на идеята си. Те подсилиха източния склон на Флодън Едж, като го оградиха с остри дървени колове, които щяха да разпорят корема на всеки кон от вражеската кавалерия, опитал се да прескочи през окопа.

На следващия ден бойните редици на англичаните бяха изтеглени на източния бряг на река Тил. Съри видя, че цялата блатиста земя е покрита с шотландската артилерия. Но тъй като те не го нападнаха, той направи умен тактически ход и изостави позициите си. Оттегли армията си на север и прегрупира силите си под Бранкстън Хил.

Дъглас и Ботуел настояваха Джеймс да нападне англичаните, докато се оттегляха през реката. Знаеха, че лесно могат да победят една армия в отстъпление, при това войниците се движеха по единствения мост, но Джеймс не даде заповед за атака.

На следващия ден заваля. Под прикритието на гъстия пушек, докато шотландците горяха отпадъците, Джеймс придвижи армията си от билото на Флодън към възвишението на Бранкстън Хил на около четиристотин метра от англичаните. Ботуел и Дъглас отново настояха пред краля да даде сигнал за нападение, докато вятърът носеше дима надолу по склона, прикривайки шотландците от неприятеля. Мократа избуяла трева, водният порой и тресавищата, където шотландците бяха оформили предните си бойни редици, причиняваха много неудобства, но Джеймс се бавеше със заповедта за атака. Слънцето започна да клони към залез. До това време англичаните вече бяха успели да разположат артилерията и оръдията си.

Джеймс Стюарт най-после даде знак на главния артилерист да открие огън. Хлъзгавият терен не позволяваше шотландските оръдия да бъдат спуснати достатъчно ниско по склона, за да нанесат ефективен удар, докато артилеристите на Съри бяха разположили много сполучливо техните и още с първите залпове покосиха главния артилерист на Джеймс, както и голяма част от копиеносците.

Джеймс Стюарт трябваше да изтегли дивизиите си извън обсега на огъня и да изчака задъханите англичани да изкачат върха, но той вече не бе в състояние да контролира гнева и нетърпението си. С безразсъдна смелост той поведе многобройната си армия надолу по хребета през пелената от дъжд и дим. Джеймс водеше едната средна колона, а граф Крофорд — другата. Центърът настъпваше уверено със спуснати копия, но много скоро мъжете започнаха да се плъзгат по склона, покрит с мокра трева.

Рам Дъглас и хората му заеха левия фланг заедно с бойците на лорд Хоум и граф Хънтли Гордън. Докато Джеймс прегрупираше своята колона в средата, шотландците нападнаха най-близките редици на англичаните. Едмънд Хауард, третият син на Съри, поведе дивизията от Чешър. Бойците на Рам Дъглас се врязаха в техните редици и започна невиждана сеч.

Сред звънтенето на стоманата, бойните викове, ужасеното цвилене на конете Рам Дъглас, възседнал Рафиън, се изправи лице в лице с Дейви Кенеди, който се биеше под бойното знаме на Арчибалд, граф Касилис. Най-младият Кенеди бе изчезнал от Дун малко след като бе предал Рам Дъглас. Бе се скрил от хората на Ангъс, както и от баща си, страхувайки се, че той ще заповяда да го обесят за стореното.

Когато бе обявена войната, момчето се бе завърнало у дома, молейки за шанса да изкупи грешката си, като се бие заедно с клана си за краля и Шотландия. Дейви Кенеди знаеше, че един мъж може да се покрие със слава в битките, и смяташе, че може да стане герой.

Баща му и братята му го изгониха, заявявайки, че никога повече няма да му проговорят, но вождът на клана каза, че се нуждаят от всеки Кенеди.

Лицето на Дейви се сгърчи от ужас, когато тъмносивите очи на Дъглас се впиха в неговите. Очакваше, че мъжът, когото бе предал, само с един удар на широкия меч ще го изпрати в бездните на ада.

Рам Дъглас се ядосваше на липсата на дисциплина. Според него дисциплината бе най-важната предпоставка за една победа, а нито Джеймс Стюарт, нито хората, които той бе повел към смъртта, проявяваха някаква дисциплина. Когато зърна момчето, Рам сграбчи юздата на коня му. В този миг изобщо не мислеше за предателството му. Всичко, което виждаше, за свой най-голям ужас, бе един неопитен хлапак. Със сигурност не беше на повече от четиринадесет години. Рам размаха меча си.

— Бягай! Бягай от това място, Дейви!

Момчето обърна подивелия си от ужас кон и се подчини на заповедта на Дъглас, както и на собствените си инстинкти. Воините на Рам Дъглас заедно с бойците на Ботуел бяха победили мъжете от Чешър и препускаха към лагера на англичаните.

Тогава лорд Дейкър, предвождащ петнадесет хиляди кавалеристи, се втурна в битката с шотландците. Дейви Кенеди, който се оттегляше, мигом разпозна Дейкър, когото познаваше от малък. Явно през този ден съдбата бе на негова страна. Врагът му Дъглас му заповяда да се маха, а единственият мъж, който в този момент стоеше на пътя му, бе приятел. Дейви извика облекчено, но в този миг лицето му трепна от изненада. Дейкър владееше меча със смъртоносна точност. Преди да профучи с коня си покрай Дейви Кенеди, той го разсече на две.

Кавалерията на Дейкър и шотландските бойци от границата бяха достойни съперници. Размахваха се мечове, хвърчаха копия и стрели. Граф Ленъкс и недодяланият Аргайл наблюдаваха битката в подножието на склона, когато внезапно бяха изненадани от ариергарда на дисциплинираните английски стрелци, предвождани от сър Едуард Станли. Дъжд от английски стрели покоси воините на Стюартите и Камбъл и остави Ленъкс и Аргайл сами сред стотици мъртви.

Бойното поле се бе превърнало в жестока кланица. Английските пехотинци бяха въоръжени с бойни брадви с къси дъбови дръжки и широко извито острие. Шотландците, които носеха дългите френски пики, изгубиха равновесие по хлъзгавия склон. Тези пък, които се биеха с късите си копия, не бяха в по-добро положение, защото англичаните с един удар отсичаха остриетата на копията, след което убиваха беззащитния си враг.

Когато стрелците на сър Едуард Станли разбиха планинците, се спуснаха надолу по склона към останалите шотландци. Съри и Станли сега бяха заобиколили останките от славната армия на Джеймс Стюарт и ги бяха стиснали като в железен пръстен. Един по един командирите падаха убити заедно с хората си. Графовете Крофорд, Еръл и Монтроуз легнаха мъртви на бойното поле.

Джеймс навлезе навътре сред редиците на англичаните, воден от една-единствена мисъл. Знаеше, че в един двубой с мечове срещу Съри той ще излезе победител. И може би щеше да успее, но когато най-после се изправи лице в лице с омразния лорд Хауард, тялото на краля бе пронизано от десетки стрели, а миг по-късно главата му бе отсечена от една остра английска секира.

Рамзи Дъглас, като част от левия фланг на шотландската армия, се биеше храбро. Бойците се държаха, но явно съседните дивизии отстъпваха. За щастие никой не подозираше, че Джеймс Стюарт, кралят на Шотландия, лежи мъртъв на Флодън Хил заедно с още дванадесет графове, двама епископи, петнадесет лорда и близо десет хиляди смели воини.

Беше почти тъмно. Рам виждаше само мъжа пред себе си. Беше Джок, неговият първи лейтенант, и бе в беда. Рам завъртя меча си с ръка, изтръпнала от умора. Изпрати двама англичани в пламъците на ада, рани трети и нададе силен вик на радост, когато видя, че конят на Джок препусна напред. Обърна Рафиън и очите му се разшириха от изненада. Откъде се взеха всичките тези англичани? Внезапно се оказа сам сред море от вражески войници. Рам и конят му бяха ранени едновременно. Опита се да се изправи, но бе невъзможно. Едно дълго копие бе пронизало корема му, приковавайки го към земята. Не усещаше краката си, нито можеше да ги помръдне, ала тежестта на Рафиън смазваше гърдите му. Рам Дъглас бе свикнал да понася болка и не й обърна внимание. Внезапно го обзе някакво топло и успокоително чувство, което той посрещна почти с радост. Значи това бе смъртта. Въздъхна веднъж, после всичко потъна в мрак. Топлата му кръв и тази на Рафиън се смесиха и бавно започнаха да се просмукват в земята под телата им.