Вирджиния Хенли
Лудетина (29)

Глава 29

Чашата падна и се разби.

— Не! — извика Тина, стисна гърлото си, а очите й се изпълниха с ужас. Гърлото й изгаряше, свито от спазъм. Отровата бе изгорила езика и хранопровода. В устата си имаше горчив и парлив вкус. В мига, в който виното достигна до стомаха й, тя се преви и обхвана корема си, когато непоносима болка я преряза.

Рамзи мигом разбра, че тя току-що е погълнала отрова. Мъчителните й викове пронизваха сърцето му. Той я грабна на ръце и изтича навън.

— Дръж се, дръж се, Тина! — викаше като обезумял той.

Тя продължаваше да пищи и да се гърчи от болка, докато Рамзи бягаше надолу по стълбите към кухнята. Стомахът му се бе свил на топка от страх. Не знаеше как да й помогне, но инстинктивно усещаше, че незабавно трябва да предприеме нещо.

— Бюрк, Бюрк, къде, по дяволите, се дяна, човече? Тина е била отровена, помогни ми!

По лицето на господин Бюрк се изписа ужас, последван от мъка и страх. Нямаше представа, какво трябва да направи, но тя му бе скъпа като родна дъщеря и разбираше, че трябва да действа незабавно. Още от малка я бе успокоявал с бонбони и шоколад, бе лекувал зъбобола, порязванията и изгарянията.

— Дали да й дам малко крем? — обърна се безпомощно французинът към Рам. — Може да полепне по стомаха й и да спре отровата да проникне в кръвта й, докато й дадем очистително.

— Да, крем — решително се съгласи Рам.

Тя хлипаше и пищеше, сякаш не бе неговата Тина. Гърлото й бе изгорено и звуците, които издаваше бяха дрезгави и хриптящи. Господин Бюрк поднесе крема към устните й, докато Рам я държеше. Тя отблъсна ръката на готвача. Не би могла да преглътне нищо.

— Не, не, не! — изхриптя тя.

— Дай й го насила — нареди Рам и стисна здраво китките й.

Успяха да й налеят половината, когато Тина започна да повръща. Рам я прихвана нежно през корема и наведе главата й, за да облекчи конвулсиите й.

Тина повръщаше, едва успявайки да си поеме дъх. Стенеше безпомощно, а от гърлото й излизаха задавени звуци, последвани от нов спазъм. Рам не можеше да издържа повече страданията й и изпитваше желание да побегне от кухнята. Бе обзет от вледеняващ страх. Тя щеше да умре. Щеше да умре от ужасна смърт, а той не можеше да направи нищо, за да я спаси.

Тина се отпусна изтощено, а очите й бяха замъглени от страх и ужас. Рам не знаеше нищо за отровите, освен че убиват безмилостно, но можеше да й даде нещо, което притежаваше в излишък. Можеше да й даде своята сила.

— Всичко ще бъде наред, любима. Аз съм тук. Дръж се за мен.

Тя се вкопчи немощно в него.

— Още крем — заповяда Рам на господин Бюрк.

Кремът действаше като очистително и французинът изпита огромно облекчение. Той тъкмо бе приготвил на бързо една отвара за очистително, но сега нямаше нужда от нея. Много малко можеше да се направи, за да се неутрализира отровата, освен да се опитат да я изхвърлят от тялото й.

Призракът, който наблюдаваше сцената, бе ужасен. Кошмарното минало отново се повтаряше! Лорд Дъглас бе отровил съпругата си! Дамарис видя как нейният съпруг й подаде чашата. Наблюдаваше как тя я поднася към устните си и я пресушава. Не можеше да го преживее отново. Призракът изхвръкна от стаята, за да потърси Александър. Откри го с Малкълм и Колин. Нахвърли се върху него със стиснати юмруци и го заудря по гърдите.

— Тина… Тина умира! Проклети да сте всички Дъглас! Проклет да си и ти и завинаги да гориш в пламъците на ада!

— Дамарис, престани! Не бях аз! Още преди години ти казах кой е виновникът. Сега този луд го направи отново!

Дамарис погледна ужасено към лудия старец в леглото.

— Алекс, ела. Трябва да направим нещо.

Двата призрака се стопиха навън и се появиха в кухнята. Александър все едно видя себе си на мястото на Рам — как утешава дребничката жена, отпусната в ръцете му, зърна безмерното отчаяние в черните очи на братовчед си.

Няколко кухненски прислужнички тичаха с парцали, за да почистят плочките. Тина бе бледа като смъртник, с посинели устни. Стомахът й продължаваше да се свива от болезнени спазми. Мъчителната болка я бе лишила от всичките й сили. Тя се бе свила на кълбо в ръцете на Рам, притиснала ръце към корема си.

Последният пристъп на повръщане го бе изплашил до смърт, защото тя бе повърнала кръв. Кожата й бе студена и влажна и Рам усещаше как топлината и животът напускат тялото й.

— Ще я отнеса в леглото — каза той на господин Бюрк с твърда решителност, каквато далеч не изпитваше. — Нуждае се от нещо, което да облекчи болката — спомни си какво даваха на ранените и умиращи войници. — Направи гореща отвара от седефче и разредено вино. Това мъчение не може да продължава.

Рам хукна нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Положи я внимателно върху леглото и отиде да запали огъня. Стенанията й разкъсваха сърцето му. Върна се при леглото.

— Рам — прошепна младата жена, — помогни ми!

Той падна на колене и я взе в обятията си.

— Тихо, скъпа, аз няма да ти позволя да умреш. Дръж се за мен. Нито за миг няма да те оставя!

Влезе Ейда. Лицето й бледо като платно, а гърлото й се бе стегнало от страх. Донесе топла вода и кърпи.

— Бързо, Ейда, постели кърпата на пода.

Рам притегли Тина към ръба на леглото, а твърдите му длани се притиснаха към коремните мускули, за да не се разкъсат при повръщането. Погледите на Рам и Ейда се срещнаха и той поклати глава в безмълвно отчаяние.

Тина притисна колене към гърдите си и се претърколи в леглото, стенейки като ранено животно.

— Помогни ми да я съблека, Ейда. Донеси някоя по-широка нощница. По-бързо! Нейните са твърде тесни.

Устните на Тина бяха посивели, а между конвулсиите тялото й се отпускаше като на парцалена кукла. Дишането й бе накъсано и тя се бореше за глътка въздух. Рам целият бе плувнал в пот от страх, че всеки миг може да изпусне последния си дъх.

Ейда остави купа с вода на масичката до леглото, но Рам тихо рече:

— Аз ще го направя…

Нежността му към нея бе сърцераздирателна. Младият мъж я облече в широката нощница. Тина бе спряла да повръща, но той не бе сигурен, дали това е добър или лош знак. Ала едно нещо знаеше със сигурност: ако трябваше да й се дава още очистително, той нямаше сърце да я измъчва повече.

Сега Тина тихичко плачеше, скимтейки немощно като малко животинче. Очите срещнаха неговите, изпълнени с огромна болка и безкраен страх от смъртта, чиито тъмни крила сякаш вече бяха надвиснали над нея.

— Умирам… Аз умирам… Ох, Боже, помогни ми! — задавено прошепна младата жена.

— Не! — диво изкрещя Рам. — Не, няма да умреш! Много ли те боли? — тя кимна. — Добре! Докато чувстваш болка, няма защо да се боиш, че ще умреш.

Нямаше представа, дали думите му са истина, но ги изрече с такава убеденост, че тя мигом му повярва.

Господин Бюрк донесе димящата чаша с отварата. Рам се изкачи на леглото и опря посивялото й лице до рамото си.

— Моя малка любима, искам да се опиташ да изпиеш това. Господин Бюрк го е приготвил специално за теб — поднесе чашата към устните й. Сърцето му щеше да се пръсне от мъка, като видя колко доверчиво тя отпи от течността. Мили Боже, последното нещо, което бе приела от ръката му, бе чаша с отрова.

Започна безмълвно да се моли. „О, свети Джуд, светец и мъченик, изпълнен с добродетелност и способен на чудеса… Боже на небето, тя се нуждае от огромно чудо, за да оцелее.“ След като изпи отварата, тя сякаш престана да се гърчи и превива от болка. Викаше и се мяташе, но не крещеше от непоносима болка.

Часовете минаваха бавно. Рам лежеше до нея и я прегръщаше, окуражаваше я да се държи, да се пребори с болката, даваше й сили да остане с него. Пръстите им бяха преплетени и понякога Рам си мислеше, че има само една причина, която я спираше да не си отиде завинаги — той я държеше прекалено здраво.

На сутринта започна да я тресе. Лицето й се зачерви и тя изпадна в унес. Рам се опита да я накара да пие, но тя повърна, а очите й обвиняващо го погледнаха. Към обяд треската стана толкова силна, че тя започна да трепери, после внезапно изпадна в конвулсии.

— Ейда, бързо кажи на слугите да напълнят ваната. Кажи им да не сгорещяват водата, да е леко хладка.

Повдигна Тина от леглото и здраво я притисна към тялото си. Разхождаше се напред-назад из стаята и нежно й говореше, докато слугите напълниха ваната.

Дамарис, притиснала Фоли до гърдите си, не се бе отделяла от леглото през цялата дълга нощ и през деня. Когато слугите излязоха, Рам коленичи, свали нощницата й и нежно потопи в хладната вода разтърсваното от конвулсии момиче. Ейда донесе още кърпи и чиста нощница.

Рам започна да разтрива Тина с гъбата. Първо раменете й, после гърдите и накрая корема. Накрая, обзет от отчаяние, остави косата й да се намокри и започна да облива лицето и шията й.

Постепенно очите й спряха да се въртят диво, а ръцете й краката й — да треперят. Той продължи да я разтрива още около половин час. Когато се увери, че конвулсиите са престанали, а тялото й е по-хладно, той я взе в скута си и внимателно я избърса с кърпите.

Докато я отнасяше към леглото, клепачите й се повдигнаха тежко, очите й останаха отворени за миг, после, сякаш миглите й натежаха и тя отново затвори очи.

— Тук съм, любима — прошепна нежно младият мъж. — Не се бой, няма да умреш, ще живееш!

Най-сетне Тина се унесе в дълбок, непробуден сън.

— Аз ще постоя при нея, а ти иди да хапнеш и да си починеш — каза му Ейда.

Рам поклати глава.

— Не бих могъл да сложа и хапка в уста. Не позволявай на никого в замъка да пие вино. Може всичкото да е отровено. Нямам търпение да забия кинжала си в сърцето на виновника за тази трагедия! — закле се лорд Дъглас.

Докато Тина спеше, той нито за миг не откъсна поглед от нея. В гърлото му бе заседнала огромна буца. Тя изглеждаше толкова мъничка, сгушена в огромното легло. Никога досега в живота си не бе виждал някой да посреща толкова смело страданията си. Не чуваше дишането й и на няколко пъти проверява пулса на шията й.

Накрая Тина се събуди и се опита да заговори, но думите не излизаха от гърлото й, а тялото й отново се разтърси от пронизваща болка. Той я държа в обятията си, докато болката премина. Не знаеше какво още да й даде, за да облекчи страданията й и да й влее нови сили. Отметна влажните къдрици, полепнали по челото й, и й зашепна любовни думи. Отново наближи полунощ. Тя отвори очи и изрече с дрезгав глас:

— Рам, чувствам се много зле.

— Да, скъпа моя, знам. Още няколко дни ще си болна, но най-страшното вече мина — лъжеше я, за да й даде сили да понесе болките; лъжеше и себе си, за да си вдъхне кураж да издържи това изпитание.

На всеки два часа господин Бюрк идваше и й носеше по нещо различно, но всеки път, когато отпиваше от отварите, остри спазми разтърсваха вътрешностите й — знак, че тялото й все още не се бе освободило от отровата. Ейда влезе в стаята.

— Колин иска да ти каже нещо.

Рам кимна и прислужницата пусна Колин да влезе в стаята.

— Лудия Малкълм е отровил виното. Намерих до леглото му отрова за мишки. Само един Бог знае колко дълго време я е крил.

Рам стисна устни.

— Господи, трябваше да се досетя, че е опасен. Не мога да я оставя, Колин. Наблюдавай го, докато имам възможност да се разправя с копелето.

— Той е мъртъв. Открих го преди час.

Рам прехапа устни.

— Благодаря ти, Колин. Аз съм виновен. Знаех, че е луд. Трябваше да го заключа.

— Не обвинявай себе си, човече. Всички имаме вина за случилото се.

Господин Бюрк влезе, след като Колин си тръгна. Този път носеше купичка с мед.

— Медът притежава магически свойства — увери той Рам. — С него мога да излекувам външна рана. Да видим дали ще помогне и на вътрешна рана.

Рам потопи една малка лъжичка в меда и я поднесе към устните й. Тина внимателно я облиза и като по чудо той не й причини болка, когато го преглътна. Двамата мъже се спогледаха с обнадеждени сърца.

— Давайте й го по малко — ако е много, може да се задави.

Рам кимна. През следващите три часа той търпеливо й даваше по една малка лъжичка на всеки десет минути. Накрая тя се унесе в сън, вкопчена в ръката му.

Сега имаше много по-голяма надежда, че тя оцелее от този кошмар, но след като непосредствената опасност премина, започна да го измъчва друга мисъл. Дали някога тя щеше да повярва, че той не я е отровил? Случилото се можеше да сложи край на временния брак. Сега тя никога нямаше да се омъжи за него, нито пък щеше да остане в замъка. Опита се да пропъди неканените мисли. Най-важното бе тя да оцелее. Прокара пръсти през косата си. Може би преди петнадесет години тъкмо Лудия Малкълм е отровил Дамарис. По онова време Малкълм свободно се разхождаше из замъка преди пиянските му пристъпи да го приковат към леглото. Може би той бе бутнал Александър от терасата. Рам потръпна. Ако Алекс е наблюдавал безпомощно, как Дамарис умира от отрова, нищо чудно, че духът му все още броди из замъка. Нима Алекс ще остане тук, докато не бъде отмъстено за неговата смърт?

Знаеше, че самият той би отмъстил жестоко за страданията на Тина, дори и това да отнеме цяла вечност. Но съдбата се бе намесила и бе свършила мръсната работа вместо него. Малкълм бе мъртъв. Мислите му се понесоха към краля. Джеймс сигурно е изстрадал мъките на ада, когато любимата му Маргарет Дръмонд е била отровена. Рам се прекръсти и благодари на Бога, че животът на Тина бе пощаден. Затвори очи и задряма.

Нещо го събуди. Изправи се рязко.

— Тина! — извика той и скочи от леглото, за да я хване, преди тя да изгуби съзнание. Нощницата й бе подгизнала от кръв. Сбъдваха се най-лошите му страхове — тя абортираше тяхното бебе!

През следващите двадесет и четири часа Ейда и Нел се суетяха наоколо — донесоха чисти чаршафи, смениха спалното бельо, донесоха храна на лорд Дъглас и после я отнесоха недокосната.

Рамзи сам се грижеше за любимата си — изкъпа я, успокояваше я, вдъхваше й сили. През по-голяма част от времето ръцете им бяха преплетени и изглежда постепенно неговата сила се вля в нея. Треската й отслабна, а болката престана да терзае тялото й. Ала духовното й страдание не намаля. Когато видя следите от сълзи по лицето на Рам, сърцето й се сви. Това бе наказанието й, задето го бе заплашила, че ще махне детето му. Сега той никога нямаше да я помоли да се омъжи за него — каква полза имаше? Не можеше да понесе обвинението в очите му и затова се извърна към стената.

— Тина — прошепна младият мъж.

— Остави ме… — немощно отвърна тя.

Дамарис бе седнала край прозореца в стаята си. Духът на Алекс бавно се появи пред нея, заобиколен от силна, блестяща светлина. Повече нямаше да позволи да бъде отблъснат.

— Дамарис, трябва да поговорим. Всичко, което ти казах през онази нощ преди почти шестнадесет години, бе истина и нищо друго, освен истината, Бог ми е свидетел. Готова ли си да ми повярваш? — настоя той.

Дамарис се изправи бавно и протегна нежната си ръка към него.

— Да, Алекс, готова съм да ти повярвам.

Той я взе в прегръдките си.

— Нито за миг не съм преставал да те обичам — пресуши сълзите й с целувки и я отведе до прозореца. Седнаха на ниския диван и той я притегли в скута си.

Двамата говориха с часове. Изминалите години сякаш се стопиха и двамата отново бяха близки, както в деня, в който се заклеха във вечна любов един на друг. Дамарис тъгуваше за загубата на бебето на Тина, все едно бе нейно собствено.

— Надявах се, че Рам и Тина ще имат детето, което на нас ни бе отказано.

Александър я притисна по-силно към себе си.

— Нещата между тях се объркаха и тръгнаха на зле. Нека обещаем, че ще останем, докато двамата признаят взаимната си любов.

— И без това не можем да я оставим сега — опасността е твърде голяма.

— Чувствам се дяволски безпомощен. Само ако можех да вляза във връзка с живите. Щях да оправя цялата тази бъркотия и да въздам справедливост.

Дамарис сложи ръка върху стиснатия му юмрук.

— Божиите мелници се въртят бавно, но смилат всичко — цитира Библията тя.

 

 

Рам се изкъпа и избръсна за пръв път от близо седмица и слезе долу в залата при хората си. Колин се бе погрижил за погребението на Малкълм и Рам му бе благодарен за помощта. След час пристигна, Джок, неговият първи лейтенант, който се намираше на борда на „Отмъщение“, закотвен в устието на река Дун.

— Усетих, че се е случило някаква беда — обясни Джок. — Не можех да остана и да чакам в неведение.

— Наистина се случи беда, но тя бе лична — отвърна Рам. — Няма да можем да потеглим още поне няколко дни — не даде повече никакви обяснения на Джок, който го познаваше достатъчно добре и не очакваше такива. Рам изпрати писмо до Ангъс, в което му благодареше за възможността да използва корабите му. Съобщаваше му също, че през тази зима няма да пребивава в резиденцията си в Касъл Дъглас. Не казваше къде ще бъде, оставяйки Арчибалд сам да се досети.

Преди следобедните сенки да се удължат, пристигнаха трима куриери за Черния Рам Дъглас. Той извика хората си, за да им съобщи лошите новини.

— Изглежда англичаните нахлуват все по-навътре в нашите земи. Получих съобщения от трима леърди, които са били нападнати през последните два дни. Фишъртън, чиито земи са край брега, и Очилтри и Къмнок, чиито имения обаче са твърде навътре в страната.

Страховете на Джок се бяха потвърдили.

— Аз видях сигналните факли и разбрах, че има набези, но имах заповеди да остана скрит.

— Постъпил си правилно. Щом копелетата се осмеляват да нахлуват толкова навътре в Шотландия, ще трябва да оставя един отряд, за да защитава замъка. Има ли доброволци?

Тези, които се обадиха, бяха мъже, които имаха любовници или съпруги в Касъл Дъглас. Рам си отбеляза да не забрави да предупреди Кенеди. Прокле обстоятелствата, които в момента го принуждаваха да стои с вързани ръце. Веднъж да стъпи на борда на „Отмъщение“ и ще спре проклетите набези.

Докато се качваше по стълбите към спалнята си, сърцето му бе заседнало в гърлото. Не я бе виждал от няколко часа и се молеше дано да се чувства по-добре. От устата му се изтръгна гневна ругатня, когато влезе в стаята и видя, че от Тина няма и следа. Значи наистина се е почувствала много по-добре щом сама се е преместила от господарската стая в тази на Дамарис. Нахлу там и я видя, седнала до прозореца. Сърцето му се изпълни с радост, че тя вече не лежи в леглото на крачка от смъртта, но в същото време веждите му се повдигнаха, а очите му придобиха наранено изражение.

— Значи повече не се нуждаеш от мен — обидено рече младият мъж.

Тина се вгледа тревожно в лицето му, търсейки някакъв знак, че я обвинява за загубата на бебето. Не видя такъв и си помисли, че той много добре прикрива омразата си.

Рам не си губи времето да спори, а я обви с една ръка през раменете, а другата пъхна под коленете й и я отнесе обратно в спалнята си. Знаеше, че тя няма сили да се бори с него. Отметна завивките на леглото и я положи върху чистите чаршафи.

— Трябва да поговорим — заявиха двамата в един глас.

Когато я погледна, очите му омекнаха.

— Мисля, че за пръв път двамата сме на едно и също мнение — изрече той със стегнато гърло.

— Аз ли да съм първа? — попита тя с дрезгав глас.

— Ти — кимна Рам и приседна на края на леглото, но не я докосна.

Младата жена пое дълбоко дъх. Щеше да си признае всичко, независимо какво щеше да й струва.

— Изпитвах омраза към теб дълго преди да те срещна. Когато най-малкият ми брат не се завърна от онзи набег, разбрах, че си го заловил. Самото име Дъглас предизвикваше у мен страх и омраза. Както вече знаеш, аз инсценирах злополука пред стените на замъка, но нямаш представа какво чувствах в сърцето си, когато ме откри да лежа просната на земята. Страхувах се от теб и те мразех. Заклех се, че ще освободя своя брат от престъпниците Дъглас или ще умра. Вече разбираш, че още от първия миг, когато те видях, ти беше мой заклет враг — затвори очи за миг, пое отново въздух и продължи: — Когато видях изгорената ръка на Дейвид, аз те проклех. Чак месеци по-късно трябваше да призная пред себе си, че изгарянията бяха по негова вина, задето бе запалил пожара. През онази нощ, когато се появи в Дун и без никакво усилие се справи с братята ми и победи Патрик Хамилтън, аз изпитах силна ненавист към теб. Когато ти ме унизи, аз бях толкова суетно създание, че исках да те убия само заради това!

Рам си припомни колко смело се бе изправила тя насреща му, след като бе видяла как току-що съвсем сам се бе разправил с четирима мъже. А именно смелостта бе качеството, на което той най-много се възхищаваше. Нищо чудно, че се бе влюбил в нея!

— Цялото ми семейство мрази рода Дъглас заради Дамарис. Когато водачът на твоя клан заповяда сестра ми Бет да се омъжи за теб, това едва не уби майка ми. Когато моите брачни планове с Патрик Хамилтън се осуетиха, майка ми помоли баща ми да ти предложи мен вместо нейната любимка. Болката и обидата, които изпитах в онзи миг, могат да се сравнят само с мъката, когато узнах, че баща ми е трябвало да ти плати, за да ме вземеш.

Рамзи се изчерви. Наистина се бе държал непочтено. Гласът на Тина премина в хрипкав шепот. Тя бе уморена и с мъка си поемаше дъх. Рам й наля чаша медовина, като преди това отпи от течността. Сърцето на Тина прескочи един удар, когато видя жеста му.

— Когато дойде, за да ме вземеш, разбрах колко дълбоко ме презираш. Предложи временен брак вместо истинска сватба и все едно натика лицето ми в калта — тя се поколеба, после реши да не премълчава нищо. — Аз се заклех, дадох тържествено обещание, че ще си отмъстя. Знаех, че по някакъв начин трябва да те спечеля и да те привържа към себе си. После щях да те изоставя и да разруша щастието ти. Ейда ми каза, че има само един начин, по който жената може да завладее мъжа. Тя ми обясни, че не е нужно да те обичам, а да се науча да обичам секса — сведе мигли, за да прикрие напиращите сълзи. — Когато смени името на „Валентина“ на „Отмъщение“, аз помислих, че знам какво таиш в сърцето си. Цялата ни връзка бе основана на отмъщението. Взаимната ни омраза заличаваше всяка любов, която би трябвало да съществува помежду ни. Загубата на нашето дете е моето наказание. Никога няма да си го простя.

Той покри ръката й с длан и сълзите, които покапаха по кожата му, го изгориха.

— Не плачи, Тина. Не мога да понеса да пролееш дори една сълза.

— Кървящото сърце на Дъглас — прошепна младата жена. — Заклех се, че твоето сърце ще кърви, не моето. Каква подходяща двойка сме ние двамата… лейди Венджънс… лорд Венджънс.

Рам застина.

— Ти знаеш?

Тя се облегна на възглавниците, изчерпала всичките си сили. Косата й се стелеше по леглото като огнена река. Никога досега не бе изглеждала толкова нежна, толкова уязвима, толкова прекрасна. Рам се почувства празен и кух, сякаш някой бе издълбал дълбока дупка в душата му. Ако съществуваше нещо като бездна на живота, в момента той бе на дъното й. Знаеше без сянка на съмнение, че обича тази жена повече от живота си. Ала за нея бе само обект на отмъщението й.

Всичко изглеждаше обречено като в гръцка трагедия. Също като Пандора тя бе изпратена при него за наказание. Двамата бяха отворили кутията на злото и бяха пуснали на воля всички човешки нещастия и беди. В кутията бе останала само надеждата, за да го утешава в мъката му. И ако трябваше да бъде искрен, тази надежда все още не си бе отишла. Тя бе заявила, че е искала единствено да си отмъсти, ала все още не го бе направила.

Когато се съблече и се плъзна до нея в леглото, Тина вече бе заспала. Устните му докоснаха леко спокойното й чело.

— Аз съм тук, любима, ако се нуждаеш от мен — промърмори младият мъж.