Вирджиния Хенли
Лудетина (11)

Глава 11

Рамзи Дъглас посрещна примирено кралския пратеник. Трябваше да тръгнат в началото на месеца, за да се явят пред краля, а когато се върнеха в Дъглас, времето щеше да бъде отлично за лов, а след това щеше да започне и агненето — доста работа, особено когато отглеждаш десет хиляди глави овце. Занимаваха го и други неща — дивите коне от планините, циганите, набезите из именията на неприятелските кланове. Наближаваше и времето, когато се свикваше Пограничния съд, по време на който се срещаха шотландските и английските погранични войски, за да обсъдят и разрешат възникналите помежду им проблеми.

Рам си помисли, че кралят навярно е решил да го посъветва да уважи тази официална среща. А може би дори възнамеряваше лично да присъства. Джеймс Стюарт бе владетел, който управляваше страната си със силна ръка и зорко око. Кралският закон се зачиташе навсякъде, с изключение на дивите погранични райони и високопланинската част на Шотландия.

Рам даде нареждания на слугите да опаковат най-хубавите му дрехи за Двора и каза на Гавин да уведоми останалата част от клана Дъглас, както и патрулите. Закрачи надолу към поляната, вдъхвайки уханието на горския прещип и синчеца. Всичко наоколо бе толкова различно от мръсните и шумни улици на Единбург, но въпреки това той бе готов за промяна.

Черния Рам бе мъж, който лесно се приспособяваше към всяка среда и умееше да се възползва докрай от удоволствията на живота. Изруга гневно, когато видя, че Рафиън е сам на малката поляна.

— Нима си бил такъв звяр, че тя е прескочила оградата, само и само да избяга по-далеч от теб?

Възседна коня и около час претърсва околността за красивата кобила. В гърдите му се зароди мрачно предчувствие. Искрено съжаляваше, че я изгубил, защото вече си представяше какви красиви жребчета щяха да се народят от заплождането й с Рафиън.

 

 

Единбург се намираше на малко повече от петдесет километра по права линия, но гористата и неравна местност Пентланд се простираше между имението Дъглас и Олд Рийки, както наричаха столицата. Рам Дъглас бе съпровождан от четиридесет души охрана, всички в пълно бойно снаряжение. Не се натъкнаха на никакви затруднения по пътя си, защото всеки, който ги срещнеше, ги отбягваше и бързаше да се отдалечи.

Напоиха конете си от дълбоките води на езерото, подплашвайки дивите патици, и препуснаха към Единбург, чиито очертания се виждаха в далечината. Градът бе заобиколен с висока крепостна стена и конниците минаха под арката, наречена Уест Боу. Копитата на конете им изтрополиха по Сейнт Джайлс, където на Маркет Крос се издигаше „Девата“^[1]. Това бе много чувствителен механизъм с огромен нож, балансиран с железен топуз, предназначен да реже глави. Изглежда, като го видеха, хората му мигом ожадняваха, защото никога не можеха да се наситят на бирата, поднасяна в кръчмата зад ъгъла.

Когато влязоха вътре се натъкнаха на един клиент, облечен в носия в синьо и червено — цветовете на клана Хамилтън. Двама от войниците на Дъглас го сграбчиха и го изхвърлиха на улицата заедно с високата халба, която нещастникът продължаваше да стиска в ръка. Рам им отпусна един час преди да ги повика.

Когато излязоха на дългата и оживена улица, която продължаваше до Касъл Рок, откриха, че наоколо гъмжи от войници на Хамилтън. Рам се намръщи, после лицето му се проясни. Кралят сигурно бе призовал Патрик Хамилтън заедно с останалите лордове по границата. Рам изгледа многозначително хората си, прикривайки усмивката си.

— Какво ще кажете, момчета? Да поразчистим ли наоколо?

Вдигна се весела глъчка, последвана от мощни викове:

— Път за Дъглас! Направете път за Дъглас!

Никой, чул възгласа, не можеше да не потрепери. От три века това бе един от най-страховитите призиви. С бой и шумни викове хората на Дъглас си проправяха път към портите на Единбург Касъл — една от крепостите — свидетели на най-кръвопролитните битки в света. Бойците на Хамилтън не останаха по-назад и когато високите западни врати, отделящи замъка от града, се захлопнаха зад хората на Дъглас, едва ли остана някой и от двата клана, който да не бе с насинено око, разцепена устна или ожулена ръка. Излишно бе да се казва, че те искрено се наслаждаваха на посещението си в столицата.

Изкъпан, избръснат и облечен в опънати по тялото панталони и кадифен жакет, Рам Дъглас се присъедини към групата посланици, дипломати, епископи, просители и придворни, които всеки ден молеха за аудиенция при Джеймс Стюарт. Кралят бе красив мъж, с атлетична фигура, макар да наближаваше четиридесетте. Тъмнокестенявата му коса падаше до раменете, а лешниковите му очи, макар и топли и приятелски, бяха изключително проницателни и не пропускаха нищо. Той рядко даваше аудиенции, седнал в украсения с дърворезба стол, а предпочиташе да се смесва с хората си — с тези, дошли в двореца, както и с тези, изпълващи улиците на града. Хората го обичаха и уважаваха. Той умееше да се погрижи за болен, да сложи пиявица, да участва в някоя шега или да премери силите си със своите рицари в хвърлянето на копие.

Джеймс веднага забеляза Рамзи Дъглас. Мургавото му лице се открояваше сред останалите. Ала Джеймс не побърза да го поздрави, предпочете да наблюдава държанието му, когато се срещне лице в лице с Патрик Хамилтън. Кралят не се изненада особено, когато двамата обитатели на граничните райони се направиха, че не се познават; после стисна устни, когато видя подутия нос на Хамилтън и ожулената скула на Дъглас. Очевидно срещата им в двора не бе първата за деня. Досега Джеймс Стюарт си затваряше очите за тяхната вражда, извинявайки я с несъвместимите им характери. Но реши, че повече няма да се примирява с подобно поведение, макар отлично да ги разбираше. За тези мъже войната, а не мирът бяха нормално състояние. Беше редно, а и въпрос на чест да се бият за своята кауза, но в мирно време те се превръщаха в подивели животни.

Кралят отпрати всички, с изключение на двамата лордове, които продължиха да не се забелязват един друг. Джеймс приглади замислено идеално поддържаните си мустаци.

— Да седнем — покани ги той и посочи тапицираните столове, подредени около дългата маса.

— Предпочитам да остана прав, сир — отвърна Дъглас.

— Ще седнеш! — властно заповяда кралят.

Рам седна с гръб към Патрик Хамилтън.

— Вино? — предложи Джеймс и лично им наля чашите.

Хамилтън поклати глава, отказвайки да пие с Дъглас.

— По дяволите, не ви моля да се обичате един друг! — избухна кралят. — Но враждите между клановете подриват устоите на кралството — те са огромно зло. Зло, което възнамерявам да изкореня!

Нито един от двамата благородници не бе страхливец, но не бе и глупак. Предупреждението бе недвусмислено. Джеймс бе известен с избухливия си нрав, но бързо му минаваше и не таеше злоба към никого.

— По-добре да изливате гнева си върху своите врагове, а не един на друг. За мен и двамата сте крайно необходими и незаменими за реда по границата. Веднага щом си заминал, е бил убит един от нашите стражи. От английски бойци — обърна се към Дъглас.

— Кой? — попита Рам и смръщи тъмните си вежди.

— Кар — отвърна кралят. — Убил го е Херон от Форд.

Рам поклати глава.

— Кар и Херон враждуват от десетилетия, разделя ги само границата. Винаги са били смъртни врагове, това рано или късно щеше да се случи. Ще заловя Херон и той ще си получи заслуженото, сир.

Кралят удари с юмрук по масата и виното в чашите се разплиска.

— Никого няма да залавяш. Този случай е работа на Пограничния съд. Ти ще присъстваш на сесията и ще разрешиш справедливо този спор.

— Когато аз охранявам границата, няма почти никакви неприятности, защото раздавам правосъдие, а не милост — разгорещено заяви Дъглас.

— Сир, когато старият Хенри Тюдор^[2] бе крал на Англия, получавахме компенсации за нарушенията, макар и невинаги. Но откакто онова разглезено момче седна на престола, вече не можем да очакваме никаква справедливост от англичаните — намеси се Патрик Хамилтън.

— Не е необходимо да ми описваш недостатъците на Тюдор. Женен съм за сестра му. И двамата са една стока. Повърхностни, алчни, суетни, недозрели, раздразнителни, капризни и вечно изискват нещо. Това са техните добродетели.

Устните на Рамзи се извиха в лека усмивка.

„Исусе Христе — помисли си Джеймс Стюарт, — ако изпратя Черния Рам Дъглас в Уайтхол, той ще отправи толкова страшно предупреждение на онзи дебел хлапак Хенри VIII, че той може да получи удар и да умре.“

Патрик Хамилтън отвори уста, за да заговори, но Джеймс вдигна ръка.

— Първо ще отнесем случая до съда — след като приключи този въпрос, премина по-нататък. — Довечера ще има музика и танци, а утре вечер — театрално представление. Нека мечовете ви останат в ножниците и дръжте хората си под контрол.

Рамзи изпрати придружителите си да се позабавляват в града. Знаеше, че след като войниците на Хамилтън са в Единбург Касъл, това е единственият начин да се избегнат свадите и ръкопашните схватки. За един миг им завидя за приключенията, които ги очакваха в града, известен с лошата си слава и безброй публични домове. Единбург бе тъмен като дълбока яма, с лабиринта от тесни улички между високите, облицовани с дърво къщи. Навсякъде миришеха на влага и урина, котки и изгнили отпадъци. След като бе валяло, можеше да нагазиш до глезените в мръсотия и тиня, но въпреки това кръчмите се огласяха от песни и смях. Там всеки можеше да се наслади на вкусна храна и да се забавлява във весела компания. Публичните домове и игралните къщи винаги бяха осветени и оживени.

Рам влезе в балната зала на Единбург Касъл. Помещението бе дълго и мрачно, с нисък таван и малки прозорци, поставени високо в грубите каменни стени. Подът бе покрит с плочи, но доста неравен, пресечен от дълбока канавка, явно предназначена за оттичане на урината, когато крепостта е била построена. Комините не поемаха всичкия пушек, така че се налагаше таванът да бъде пребоядисван почти всеки месец. Не се пестяха средства, за да се направи помещението по-обитаемо. Стените бяха покрити с фламандски гоблени, по пода бяха разстлани копринени килими от Дамаск, а полиците над камините бяха украсени с френско кадифе. Масите за хранене бяха отрупани със сребърни чинии, високи чаши за вино, купи от венециански кристал и сребърни прибори, украсени с келтски орнаменти. В стаята се извисяваше знамето на Шотландия — червен лъв на златен фон, което се издигаше върху близо десетметров пилон.

Джанет Кенеди огледа с възхищение мургавия Дъглас, облечен в черно кадифе, което не скриваше широките му гърди. В средата с тъмночервени копринени конци бе избродирана емблемата на рода Дъглас — Кървящото сърце на Дъглас. Тя пристъпи към него и докосна с пръст раната на бузата му. Изненада се, когато младият мъж не се отдръпна.

— Това се получава, когато човек има толкова високи и остри скули.

Раменете му бяха доста широки, дори можеше да се помисли, че са с подплънки, но любовницата на краля знаеше, че не е така. Веднъж го бе виждала гол, докато плуваше в морето край Танталон, владение на Арчибалд Дъглас, граф Ангъс. Знаеше, че чичо му го е предпочитал пред собствения си син и често се оплаквал, че титлата и именията ще се наследят не от този Дъглас, който трябва. Джанет Кенеди си позволи волността и удоволствието да си го представи гол. Все още си спомняше прозрачните водни капки, които блестяха в гъстите черни косми на гърдите и слабините му. Ала имаше нещо друго у този мъж, което караше пулса й да се учестява и дъхът да засяда в гърлото й. Беше достатъчен само един поглед, за да разбере, че този мъж е опасен. Никога нямаше да го подчини и покори дори и сто години да опитва. Тъмносивите му очи караха всяка жена да се чувства незначителна и повърхностна, осъзнавайки, че всичките й ласкателства и хитрини могат да й спечелят една-две нощи в леглото му, но нищо повече.

— Здравей, Джанет — каза той и дръзко прикова поглед в гърдите й, чиито зърна бяха боядисани с червена боя.

— Струва ми се, че ти казах да държиш меча в ножницата си — рече кралят, който бе приближил зад Рам. Джеймс Стюарт обожаваше красивите жени и имаше особена слабост към червенокосите.

После кимна и се запъти към масата върху платформата. За благоприличие щеше да вечеря с кралицата, но обикновено след вечеря се оттегляше, като оставяше на масата своите пияни лордове, предпочитайки други забавления.

Джанет погледна към Рам и се засмя. Двамата се познаваха добре, след като тя няколко години беше любовница на Арчибалд Дъглас. Тази вечер младата жена наистина бе изключително красива, но това неочаквано го раздразни, защото му напомни за Валентина.

— Аз се издигнах в обществото от последния път, когато се видяхме — нехайно заяви кралската любовница.

— Нима? Да напуснеш един Дъглас, за да се хвърлиш в обятията на един Стюарт, означава според мен да слезеш с едно стъпало надолу.

— Господи, ти все още си най-арогантното копеле в цяла Шотландия!

Той поднесе пръстите й към устните си.

— Несъмнено изисканият ти език особено много привлича краля — поклони се и се отдалечи.

Докато прекосяваше стаята, погледите на всички жени го следваха. Рам съзнателно избягна графинята на Съри, която бе дошла с Маргарет Тюдор от Англия. Лейди Хауард имаше шест дъщери при Двора — всички известни като почетните уличници на кралицата — и постоянно бе на лов за подходящи зетьове. Рам не можеше да прояви търпение към една жена, която бе толкова тъпа да си въобразява, че един Дъглас би могъл да си вземе англичанка за съпруга. Кенеди може и да бяха снижили стандартите си, както и кралския род Стюарт, но във вените на потомците на Дъглас течеше най-чистата кръв и те никога нямаше да я замърсят и опетнят с английска.

Обаче не можеше да си позволи да избегне кралица Маргарет. Тя го повика веднага щом забеляза мургавото му лице. Съпругата на Джеймс Стюарт се интересуваше само от четири неща на този свят: бижута, дрехи, обилна храна и секс — не непременно в този ред. В момента си търсеше любовник и дори не си даваше труд да го прикрива. Кралят съвсем ясно бе дал да се разбере, че няма да възрази, ако главата му бъде украсена с рога, стига някой от неговите благородници да бъде така любезен и да му направи тази услуга.

Рамзи милостиво прие поканата й да й бъде компаньон на вечерята и видя как кралят му хвърли развеселен поглед. Маргарет Тюдор изгледа кавалера си и му даде знак да издърпа стола й. Говореше с детински глас, който можеше да бъде предизвикателно възбуждащ у едно младо момиче, но кралицата вече бе жена на средна възраст. Освен това не можеше да обуздава апетита си и фигурата й бе трътлеста и отблъскваща. Тя говореше за мода, грубо сочейки към дрехите на различни дами в залата. Бъбреше неспирно и досаждаше на всички, които бяха принудени да я слушат.

Погледът на Рам обхождаше залата и оглеждаше всички привлекателни жени, повечето от които по едно или друго време бяха любовници на краля. Марион Бойд бе майка на Александър, най-големият незаконен син на краля. Изабел Стюарт, братовчедка на краля, му бе родила дъщеря, която той бе нарекъл Джийн. Имаше и други незаконни деца — Катерин, Джеймс — Рам си припомни тъмнокосото момиченце, което Джеймс и неговата любима Маргарет Дръмонд бяха създали. Маргарет Дръмонд бе голямата любов в живота на Джеймс Стюарт. Дори се носеха слухове, че тайно са били венчани. Тя бе невероятна красавица с пищна черна коса и млечнобяла кожа. Рам се запита цинично колко ли дълго би продължила тази връзка, ако момичето не бе отровено. Смъртта й без съмнение бе разбила сърцето на краля, ала той се бе утешил с безкрайната върволица куртизанки като Джанет Кенеди.

Внезапно почувства една ръка върху коляното си. Тя се плъзна бавно по бедрото му с жест на открита и безсрамна покана. Младият мъж погледна невярващо към Маргарет. За миг се изкуши да я остави да достигне целта си и да открие не особено ласкателната истина, че милувката й го оставя напълно безчувствен. Обаче поканата й му бе толкова неприятна, че той улови ръката й и твърдо я отмести от скута си. Маргарет го погледна с израз на наранено учудване. Отвърна й с унищожителен гневен поглед. После притисна ръката й към горещите й слабини. Нарочно използва нейните собствени пръсти, за да мачка и разтрива безмилостно, докато очите й се разшириха и изцъклиха, а устата й се отпусна от желание. След като я възбуди докрай, той бързо пусна ръката й и възобнови вечерята си. Тридесет секунди по-късно Маргарет скочи на крака с молба да бъде извинена. Трябваше да довърши това, което този порочен Дъглас бе започнал.

Рам се премести, за да седне до Джеймс, с когото го свързваха много повече общи неща. Кралят бе интелигентен мъж, любопитен, дързък и смел, с добро и щедро сърце. С него можеше да се разговаря за кораби, търговия, за различни занаяти, политика или алхимия. Последната му страст бе построяването на надеждна флота в кралските корабостроителници край река Клайд.

— Рам, исках да поговоря с теб за поставянето на оръдия на борда на твоите търговски кораби, така че да се превърнат във военни.

— Моите кораби винаги са снабдени с оръдия, сир.

Кралят повдигна вежди.

— Без мое разрешение?

Рам сви рамене.

— Аз имам разрешително за каперство срещу португалците. Моите кораби трябва да са в състояние да се защитят, когато превозват вълната ми във Фландрия. Както ви е известно, имам десет хиляди глави овце.

— Значи е напълно възможно да се преобразуват търговските кораби? Около две трети от шотландските плавателни съдове принадлежат на короната. Ние снабдява ме с риба, вълна и кожи Англия, Франция, Фландрия. Колко кораба притежаваш? — попита кралят.

— Само три кораба, сир. Единият е тук, в Лий, а другите два са закотвени, където река Дий се влива в Солуей Фърт.

— Касъл Дъглас се намира брега на Дий. Може ли да се стигне само по вода в замъка?

— Само с малък кораб, сир, но ние се приближаваме достатъчно близо — отвърна Рам. — Разбира се, Ангъс разполага с повече кораби.

— Неговите кораби снабдени ли са с оръдия? — предизвикателно попита Джеймс.

— Струва ми се, че е по-добре да попитате самия него.

— В името на Христа, ти наистина си умно копеле — ухили се Джеймс. Макар че по принцип кралската власт бе най-силната в Шотландия, ако имаше могъща сила, подкрепяща трона, това бе Арчибалд Дъглас, граф Ангъс. Ако Джеймс отсъстваше или бе неразположен, Арчибалд Дъглас управляваше страната като регент. Ала докато хората обичаха Джеймс, те се бояха от Ангъс. — Очаквам го утре по някое време да се върне от Стърлинг — рече Джеймс и се развесели, когато видя изражението на Рам. — Май присъствието му те изнервя — засмя се Джеймс. — Не мислех, че на тази земя има мъж, от когото да се страхуваш.

Рам се намръщи.

— Не се страхувам от него… страхувам се от себе си… да не нанеса заслужена обида на този проклетник.

Кралят снизходително поклати глава.

— Мъжете Дъглас са сурови и груби, но истината е, че Арчибалд те обича най-много от всички и ти желае доброто.

— Или това, което най-добро за него, а това невинаги е едно и също, сир — изтъкна Рам.

Макар че обсъждаха властта и влиянието на граф Ангъс, Рам не направи грешката да подцени проницателността на краля. Джеймс Стюарт можеше да се държи приятелски и отстъпчиво, но думата му бе закон и щеше да защитава властта си с всички сили и средства, дори това да означава да обеси всички от твърдоглавите си и непокорни шотландски лордове.

 

 

На следващия ден пристигнаха не само Арчибалд Дъглас и синът му Дъглас, придружавани от двеста души охрана, но и цяла орда недоволни благородници, които се оплакваха и обвиняваха един друг. Кралят ги прие заедно, но бързо разбра грешката си и ги отпрати първо да се настанят и да изчакат да бъдат повикани в строго определен ред.

Кралското решение ги накара да се хванат още по-здраво за гушите. Когато Джеймс призова адмирала си Джеймс Хамилтън, граф Аран, това мигновено накара Арчибалд Камбъл, граф Аргайл да избухне в ярост. Той беснееше, че макар Аран да е начело на шотландската флота, тя включвала само един нов флагмански кораб, а другото било жалка сбирщина от плаващи ноеви ковчези.

Кралят разпита Аран за качествата на новия си флагмански кораб „Грейт Майкъл“ и го осведоми, че занапред корабостроителницата ще бъде много заета с построяването на нови плавателни съдове. Адмиралът го изгледа изпитателно, питайки се дали Роб Кенеди не го е изпреварил с историята си за нападението на англичаните над кораба му. Не каза нито дума за инцидента, а вместо това се впусна в оплаквания за набезите върху добитъка му. Джеймс повдигна вежди и го увери, че ще разнищи тази история докрай и ще му съобщи резултата.

Когато Арчибалд Камбъл се изтърколи в кралската приемна, Джеймс веднага разбра, че пред него не стои изискан царедворец. Само изключително тренирано ухо можеше да разбере гърления му шотландски акцент, а когато графът се изплю върху кадифения килим, Джеймс се насили да си припомни неоценимата помощ, която този могъщ граф му бе оказал неотдавна, като бе унищожил размирника Макдоналд, обявил се за господар на Островите.

— Никак не ми е приятно, че прие преди мен онзи кучи син Аран, Джейми!

— Не се ядосвай, Арчибалд. Ти си незаменим за мен. Нима не си комендант на кралското домакинство?

— Нищо не означаваща куха титла, особено в сравнение с титлата главнокомандващ на кралския флот! — безцеремонно отсече Арчибалд и отново се изплю на килима.

Джеймс въздъхна. Аргайл бе лукав стар негодник, алчен за земя. Другите благородници при Двора се страхуваха от нарастващото му влияние и се бояха, че преди да умре, цялата западна част на планинска Шотландия ще бъде под негова власт. Но пък беше неоценим помощник при укротяването на бунтовниците и затова Джеймс не искаше по никакъв начин да изгуби лоялността на Арчибалд Камбъл.

— Губернатор — рече накрая кралят. — Смятам, че титлата генерал-губернатор на Северозападна Шотландия ще те удовлетвори.

Старият леърд изръмжа от удоволствие, отвори уста да се изплюе, видя предупредителния поглед на краля и промени намерението си.

— Генерал-губернатор! — засия той. — Е, това вече звучи като истински кралски подарък — кимна доволно.

— А сега, Арчибалд, с какви оплаквания си дошъл при мен?

— Проклетите Кенеди са ми отмъкнали дългорогите говеда! Искам разрешението ти да обеся копелетата на собствените им дървета.

Последното никак не допадна на краля.

— Мислех, че твоята дъщеря е сгодена за Донал Кенеди. Отнасям се благосклонно към този брак.

— Дъщерята на един генерал-губернатор да се омъжи за някакъв си Кенеди? — възмути се новоизлюпеният губернатор.

Кралят се опита да прояви търпение, но не успя.

— Май новият пост твърде бързо ти замая главата, Арчибалд. Не забравяй, че всеки миг мога да те лиша от нея!

— От главата ми или от новата ми служба? — попита Аргайл, правейки опит да се пошегува.

— Господи, не само Кенеди и Хамилтън са се хванали за гушите, изглежда Кенеди и Камбъл също са решили да враждуват помежду си! Разберете се и изгладете различията си, човече! Ще подпишете брачен договор и договор за приятелство. И ще го направите, преди да си тръгнете оттук!

Аргайл изгледа Джеймс, видя, че кралят е непреклонен и няма да приеме отказ, затова побърза да се съгласи, макар и неохотно.

— Когато дъщерята на Аргайл се омъжва, това трябва да стане в столицата. Планините са твърде отдалечени от шотландския двор — добави хитрият планинец.

Джеймс поклати глава, смаян от безочието на Арчибалд Камбъл.

— Стърлинг — заяви накрая кралят. — Могат да се оженят в кралската катедрала. Смятам, и дори ти ще се съгласиш, че е изключителна чест и благосклонност да получиш гостоприемството на Стюартите в Стърлинг — Джеймс огледа критично Аргайл. — Нямаш ли други дрехи, освен тези овчи кожи?

Аргайл се изпъчи гордо.

— Разбира се, че имам, Джейми — от прекрасни мечи кожи!

Джеймс Стюарт вдигна очи към небесата, макар да не очакваше помощ оттам, и даде знак да влезе следващия благородник.

Арчибалд Кенеди, граф Касилис, обвини клана Хамилтън и клана Камбъл във всички възможни престъпления, а след това се нахвърли и върху клана Дъглас.

— Исусе Христе! — възкликна кралят. — Сега въвличаш още един клан в тази бъркотия! Няма да приема безразборни обвинения, Арчибалд. Искам доказателства.

— Ваше височество, чистокръвната арабска кобила, която бе предназначена за вас, сега е собственост на моята племенница Валентина Кенеди. Тя пристигна на нея в Единбург. Твърди, че Черния Рам Дъглас й я продал и е фалшифицирал законната разписка за продажба. Ще ви покажа кобилата, сир, тя в момента е във вашите конюшни.

Кралят присви очи.

— Не се заблуждавай, Касилис — няма да допусна междуособни вражди между клановете. Ако разследвам тези набези и открия, че някой от вас има пръст в това, ще обеся всички ви — кражбите на добитък и получаване на откуп за връщането им бе традиционен поминък в Шотландия. Обаче кралят сложи край на това, присъединявайки и кражбата към престъпленията, като убийство, изнасилване и палежи, които се наказваха със смърт. — Можеш да изпратиш Роб Кенеди — уморено завърши Джеймс.

Кралят остана смаян, когато чу разказа на Роб Кенеди за нападението на кораба му от англичаните. Докато проклетите му графове се бяха хванали един друг за гушите, коварните англичани бяха извършили враждебен акт, който бе равносилен на обявяване на война.

— Съжалявам, че не проявих достатъчно здрав разум, за да се срещна първо с теб, Роб. Моят генерал-губернатор и моят адмирал ми хленчат, че им били откраднали овцете и говедата, докато в същото време шотландски кораби са нападани и унищожавани! Когато моите граници и корабите ми са нападнати от врага, аз се нуждая от единство и съгласие, но изглежда всички са се наговорили да не го получа! — стовари юмрука си върху черната орехова маса, а мастилницата и кутията с пясък подскочиха. Мнозина казваха, че кралят притежавал пророческа дарба, и той често се питаше дали наистина не е така. От дълго време нещо отвътре го караше да строи военни кораби и да увеличи флотата. Досега по негова заповед бяха построени „Лъвът“, „Маргарет“, „Майкъл“, изработени от качествен дъб от Файф, но сега имаше чувството, че ще му трябват много повече кораби, както и добре обучени екипажи, които да плават на тях.

— Благодаря ти, Роб, че дойде направо при мен. Никога нищо добро не е дошло от Англия — в мига, в който думите излязоха от устата му, Джеймс си спомни за своята грозна и трътлеста съпруга, а Роб — за неговата. — Чух, че лейди Валентина те придружава. За мен ще бъде удоволствие да се запозная с нея.

— Благодаря ви, Ваше величество — отвърна Роб. Искаше му се да бе оставил дъщеря си у дома по-далеч от похотливия поглед на Джеймс Стюарт.

— Джанет ще се радва, че нейна роднина ще гостува в двореца — добави с усмивка кралят и погледна благосклонно към Роб. — Говори се, че жените от рода Кенеди са най-големите красавици в Шотландия, особено с огнените си коси.

— О, да, моята Тина наистина има огнена коса, сир.

— Тази вечер ще ни забавляват с театрално представление. Надявам се, че двамата с дъщеря ти ще се присъедините към нас.