Тили Багшоу
Дуел (23)

23.

Боби прекара следобеда на Бъдни вечер на гроба на Ханк.

В Солванг беше необичайно тихо. Някои хора се бяха втурнали на пазар в последната минута и се бяха отправили към големите магазини в Санта Барбара, откъдето да купят същите пуловери и играчки, каквито се предлагаха и в останалата част от Америка. Всички други очевидно си бяха у дома, готвеха, ядяха или гледаха „Чудесен живот“ по телевизията. Главната улица беше безлюдна. Боби зави по „Алисал“ към гробището и откри, че е единствен на пътя.

Постави на гроба малкия букет и почисти листата, които се бяха натрупали в основата на надгробната плоча.

Това бе всичко. Нямаше „Любящ съпруг и баща“ или „Липсваш ни“ както на повечето други плочи. Семпло, лаконично, точно по вкуса на Ханк.

Младежът клекна и се опита да каже молитва или поне да си припомни ясно баща си, когото се бе стремил да зарадва през цялото си детство, но без голям успех. Ала нищо не се получи. Мислите му отново се насочиха към теми, които би искал да забрави — продължаващата му вражда с Тод, неудобството със Съмър и, разбира се, Мили.

Снимките й в „Плейбой“ го прободоха в сърцето. Минаха цели три месеца, откак Дилън му ги показа, но на Боби му се струваше, че сякаш ги бе видял вчера.

На четири страници под заглавието „Язди ги, каубойке!“ се виждаха безброй голи образи на Мили, всичките с каубойска тематика, които се бяха запечатали в мозъка на Боби. На първата снимка тя лежеше по гръб върху коня, облегнала глава на гривата му. Малките й гърди стърчаха нагоре като орехчета върху слабото й тяло. Другите бяха още по-нескромни. На една от тях бе коленичила върху купа сено, издокарана само с каубойска шапка и наниз перли, а на преден план се виждаха ясно грижливо подстриганите косми на слабините й.

И до днес Боби не можеше да си обясни какво я бе накарало да го направи. Разбира се, парите, но имаше и други начини да спечелиш някой долар. Онази Мили, която познаваше, никога не би си помислили да проституира по този начин.

Но може би точно това бе важното: тя вече не бе онази Мили, която познаваше. Невинното, покрито с лунички хлапе, което бе довел от Англия, бе изчезнало. И всичко това бе станало заради онова дяволско изчадие — шибания Тод Кренбърн.

Боби прокара ръка по надгробната плоча на баща си и се засмя горчиво. Припомни си невероятното си самочувствие след смъртта на стареца. Тогава бе убеден, че имаше решения за всички проблеми в Хайуд. Вярваше, че за нула време ще успее да осъвремени ранчото и всичко ще се уреди чудесно.

Всъщност бе отворил вратата за най-големия троянски кон. Тод вече бе откраднал Мили. И сигурно бе само въпрос на време да намери начин да отмъкне и Хайуд. Боби бе видял това да се случва в Уайоминг. Семейства, притежавали земята си в продължение на пет или шест поколения, бяха принудени да отстъпят пред петролните и газовите компании. Като единствен собственик на ранчото, той поне щеше да е в позиция да го защити легално, ако някоя петролна компания се нахвърлеше върху него. Но сега, с Тод като пълноправен партньор, не можеше да направи дори това.

Ханк сигурно се въртеше като луд в гроба си.

Дори ако по някакво чудо никой не се опиташе да превземе ранчото, Хайуд все още бе в изключително затруднено положение. Боби отказваше да приеме и цент от Тод, откак мръсникът му бе отмъкнал Мили. Това успокояваше наранената му гордост, но не се отразяваше добре на банковата му сметка. Бизнесът с каубойски коне едва си възвръщаше капиталовложенията, а говедовъдството губеше страхотни пари.

Миналия месец Боби реши да закрие конюшните — каубойските коне бяха мечта, която вече не можеше да си позволи. През януари щеше да се върне към тренирането на чистокръвни коне. Сърцето му се късаше от мисълта, че трябва да напусне Хайуд, когато ранчото е толкова уязвимо, но без подкрепата на Тод се нуждаеха от пари, а тренировките бяха единственият начин, по който можеше да ги изкара.

Боби се надигна, изтупа калта от джинсите си, пъхна ръце в джобовете си и се завъртя към пътя.

— Знам, че те разочаровах, татко — каза той, като хвърли последен поглед през рамо към гроба. — Провалих всичко. Но кълна ти се, ще оправя нещата. Давам ти честната си дума на Камерън, че каквото и да е нужно, ще оправя нещата.

 

 

В Хайуд Съмър бе заета да закача коледни картички на дългия шнур, който опасваше цялата всекидневна на семейство Макдоналд. Обичаше Коледа. Харесваше всичко, свързано с празника — ровенето из стари кашони за овехтелите украшения, които тя, Тара и Дилън бяха правили в детската градина, подреждането на сцената на раждането на Христос в стария хамбар, невероятния орехов пай и напоените с ром сладкиши, специалитет на майка й. Колкото и други проблеми да имаше в живота й, Коледа у дома винаги оправяше настроението й.

Качена на кухненски стол, тя закачи отегчителна религиозна картичка от стария й училищен директор до вулгарната картичка от Шон и се усмихна отново, когато прочете какво беше написал.

 

„Скъпа Съмър, копнея да напълня чорапа ти. Весела Коледа от пламенния ти обожател Шон. С обич“

Макар да не отвръщаше на чувствата му, харесваше Шон, защото я разсмиваше. Бяха започнали да си разменят чести имейли, откак се запознаха през лятото. Той поразвеселяваше първия й семестър в „Бъркли“ с абсурдни смешни истории, в които обикновено бе в ролята на мъжествен герой. Писмата му бяха глупави, но за Съмър представляваха добре дошла промяна от сухите правни учебници и мрачните мисли за Боби.

Тя слезе от стола, пристъпи към прозореца и погледна навън. Още нямаше четири часа, но вече се стъмваше. Видя Боби и Дилън, които стояха на двора и си говореха, после брат й тръгна обратно към къщата, а Боби се понесе към конюшните. Вече бяха празни — и последните каубойски коне бяха отведени миналата седмица, но той все още прекарваше там доста време. Това бе мястото му за размисъл.

— Обичам те — прошепна тя, долепила устни до прозореца. — Мога да те направя щастлив.

— Кого ще правиш щастлив?

Момичето подскочи, когато Дилън се появи зад гърба й.

— Нищо. Никой — отвърна тя, като се изчерви. — Просто си мечтаех.

— Аха — ухили се той. — Ясно.

— Защо имаш толкова доволен вид? — попита Съмър. — Изглеждаш като че ли си спечелил от тотото.

— Аз ли?

Дилън се просна на канапето и грабна шепа захаросани бадеми от купата на масичката за кафе.

— Да, ти — засмя се Съмър и се настани до него.

В най-старите си панталони от рипсено кадифе, тясно поло с дупки по него и прибрана на конска опашка коса, тя изглеждаше адски млада и изпълнена с нетърпение да сподели тайната му, също както бе правила като дете.

— Хайде, разказвай. Какво има?

— Добре — отвърна Дилън, като стисна ръката й развълнувано. — Но е тайна и не можеш да я споделиш с никого. Особено с татко.

— Разбира се — нетърпеливо се съгласи тя. — Устните ми са запечатани.

Дилън си пое дъх.

— Галерия „Гагосян“ в Ню Йорк се свързала с Каръл Бентли вчера. Искат да направят изложба с картините ми.

— О, Господи! — изпищя Съмър и скочи на крака. — Галерия „Гагосян“? Мамка му, Дилън! Това е страхотно!

— Шшшт — изсъска той и я дръпна обратно на канапето.

Гордостта й от него бе наистина трогателна, но никак не му се искаше и баща му да научи, особено преди Коледа. Надяваше се, че по празниците ще измисли как да смекчи удара от съобщението, че възнамерява да се откаже от фермерството завинаги.

— Забрави ли, че е тайна? Не съм казал дори на Тара. Само ти и Боби знаете.

— Добре, добре, но кога? — прошепна Съмър. — Кога ще отидеш в Ню Йорк? О, Дил, представи си само! Вероятно ще дадат прием в твоя чест и ще пишат статии в „Ню Йоркър“ и…

Дилън се засмя.

— Хайде да не прекаляваме. Не знам със сигурност кога ще направят изложбата. Вероятно не преди лятото. Но е жестоко, нали?

— Жестоко? — просълзи се Съмър, която напоследък бе плашещо емоционална. — Невероятно е. А след като приемат мисълта, че си художник, мама и татко също ще се зарадват за теб. Знам го.

Дилън отчаяно искаше да повярва на думите й.

— Надявам се да си права — отвърна той. — Наистина се надявам.

В този момент на вратата се позвъни. И двамата се втурнаха да отворят, като се ръгаха с лакти като деца. Дилън победи и отвори вратата, пред която стоеше дребна женска фигурка, така опакована в шалове и кожи, че отначало не я позна.

— Весела Коледа! — каза фигурката. — Изненадан ли си да ме видиш, сладурче?

— Даяна?

Дилън позна майката на Боби едва когато жената си свали шала.

— Наистина ли си ти?

— Аз съм — усмихна му се тя мило. — Изглеждаш адски изненадан, Дилън. Не може да съм се променила толкова много от погребението на стареца.

— Разбира се, че си се променила.

Дилън обожаваше майката на Боби. Когато бяха деца, той и сестрите му я смятаха за екзотична бохемка, а очевидно и сега си беше същата.

— Изглеждаш по-млада от когато и да било преди.

— Страхотен ласкател си, скъпи — ухили се Даяна и го прегърна. — Е, къде е синът ми?

 

 

В празната конюшня Боби седеше на бала сено, отпуснал глава в ръцете си и вторачен отчаяно в ботушите си.

Трябваше да се развесели. Мрачното настроение не водеше доникъде. Нямаше да помогне на Хайуд, нито да го отърве от Тод Кренбърн или да върне Мили.

От мислите му го измъкна шумът от две коли, които спряха пред хамбара. Той надникна през отворената врата и видя два лъскави черни линкълна, паркирани отпред. Костюмираните им пътници вече вървяха към него.

— Господин Камерън? — попита първият костюмар, като му протегна ръка в черна ръкавица.

— Да, аз съм — отвърна Боби.

Извисяваше се над тримата мъже пред себе си, но нещо в тях му се стори адски заплашително.

— Кой пита?

— Аз съм Пол Рийвс, а това са колегите ми, Чарли Хил и Тед Бъроус. Ние сме от „Комарко“.

Боби присви очи, а сърцето му заби лудо.

— Петролна компания „Комарко“? — попита той ненужно.

Имаше само една компания „Комарко“, гигантски конгломерат от Тексас, за който бяха чували дори най-дивите селяни.

— Точно така — потвърди костюмарят. — Тук сме по покана на партньора ви, господин Кренбърн — обясни той, като бръкна в джоба на дългото си кашмирено палто и извади купчина документи. — Помоли ни да проверим петролните ви залежи. Да решим как най-добре да използваме природните ресурси.

— Добре, господин Рийвс — отвърна Боби с мрачна усмивка, като пое документите и ги прегледа набързо, преди да ги съдере на малки парченца и да ги хвърли. — Да си изясним нещо. Хайуд е мой имот. Собственост на семейството ми. И по-скоро адът ще замръзне, отколкото да позволя на вас или на някого друг да сондира в ранчото ми за петрол.

Костюмарят не се впечатли.

— Реакцията е малко детинска, нали? — усмихна се той презрително. — Съдирането на документите не променя положението. Тед е адвокат. Той може да ви обясни всичко. Но простичко казано, петролът под земята не принадлежи задължително на вас.

— Наясно съм с това — рязко отвърна Боби. Знаеше, че не трябва да губи самоконтрол, но му бе невъзможно да се стегне, когато виждаше как сцената, от която се бе страхувал в продължение на месеци, се разиграваше пред очите му. — Но имотът все пак е частен. Имате нужда от позволение, за да получите достъп до него, а аз отказвам да ви го дам.

Той пристъпи към мъжа, който инстинктивно се отдръпна назад и се подхлъзна на калния наклон.

— Разбирам — каза той. — Но партньорът ви, господин Кренбърн…

— Майната му на Кренбърн — изрева Боби. — Майната ти и на теб — доближи се той до костюмаря, който внезапно доби уплашен вид. — Разкарайте се от имота ми, преди да направя нещо, за което няма да съжалявам.

— Боби?

Уайът, дочул повишените гласове, се втурна нагоре по хълма, следван от Дилън и… това майка му ли беше?

— Какво става? — попита Уайът.

— Нищо — изръмжа Боби, вторачен заплашително в тримата агенти на „Комарко“. — Тези типове тъкмо си тръгват. Нали така, момчета?

Рийвс се метна обратно в линкълна, спусна прозореца си и заговори на Уайът.

— Ако имате и капка разум, ще поговорите с него — каза той, като кимна към Боби. — Имаме законно право на достъп. Ще се борим за него в съда, ако се наложи. Но тези правни битки не са евтини. А нашите джобове са много по-дълбоки от вашите.

Да, това си бе вярно, помисли си Уайът, докато ги гледаше как се отдалечават по пътя. Познавам тийнейджъри с повече пари от Боби.

Той сложи ръка на рамото на Боби, за да го успокои, но младежът я отблъсна.

— Остави ме сам, Уайът — промърмори той, като преглътна сълзите си и се ядоса задето не бе разбил носа на оня кретен от „Комарко“. — Всички вие. Искам да остана сам.

 

 

Църковната служба на Коледа бе адски неловка. Боби присъстваше телом, защото му се струваше важно да поддържа старите традиции в Хайуд сега, когато светът му се сриваше, но мислите му очевидно бяха далеч оттук.

Не обърна никакво внимание на Даяна, която не показа, че е обидена, но семейство Макдоналд агонизираха от притеснение.

— Боби има доста проблеми напоследък — извини го Маги. — Сигурна съм, че не е нещо лично.

— Разбира се, че е лично — възрази Даяна. — Ядосан ми е, защото не идвам тук достатъчно често, а и се появявам без предизвестие. Но това не е проблем. Винаги сме били различни в това отношение. Аз съм по-свободен дух. А той прилича прекалено много на баща си, макар че никога не би го признал.

Беше права поне за едно: Боби се дразнеше от неочакваните й посещения. Напомняха му за ужасното му ранно детство: спонтанните промени на решения и планове, които правеха съществуването му несигурно и тревожно и го лишаваха от чувството за безопасност и дом, нужно на децата.

— Мамо, Коледа е, за Бога — изсъска й той, преди да отидат да обядват. — Хората си правят планове. Не можеш просто да се появиш и да очакваш да те нахранят и да се грижат за теб. Не е честно към Маги и Уайът. Да не говорим за мен.

Изпита истинско облекчение, когато след великолепния обяд на Маги най-после успя да се вмъкне в офиса на ранчото и да остане сам. Искаше отново да прегледа правните документи. Двамата с Уайът вече бяха насъбрали доста информация, свързана с делата в Уайоминг, както и със сложните калифорнийски закони по споровете за земи.

Но след цял час четене на доклади не стигна доникъде и се зарадва, когато Съмър почука на вратата и му донесе чиния орехов пай и чаша горещо вино.

— Реших, че имаш нужда от храна за мозъка — обясни тя, като остави чинията и чашата на бюрото.

Беше се преоблякла в новия си кремав деколтиран пуловер, който Тара й бе подарила сутринта. Без да се усети, Боби се вторачи с възхищение в загорялата й кожа и бързо отмести очи, когато Съмър проследи погледа му.

— Този пуловер ти отива — каза той.

— Благодаря.

Искаше й се погледът и комплиментът му да не я изпълваха с толкова надежда и желание. Но поне си бе научила урока последния път. Ако някой направеше ход сега, това трябваше да е Боби. Тя нямаше да се прояви като идиотка за втори път.

— Някакъв късмет? — попита тя, като погледна купчината документи пред него.

— Не — поклати глава той. — Нямам представа какво да правя. Ако има начин да се измъкнем от бъркотията, не мога да го видя.

— Я стига — твърдо каза тя. — Това не е онзи Боби Камерън, когото познавам. Къде е борческият ти дух? Ще отидем на съд, разбира се. А докато подготвим случая си, ще изискаме съдебно нареждане срещу тях.

— Звучи толкова лесно, както го казваш.

— Е, не е мозъчна хирургия — сви рамене Съмър със самоувереността на бъдеща студентка в правния факултет на „Харвард“. — Тод те измами. Подлъга те да му дадеш половината си ранчо.

— Иска ми се да беше вярно — отвърна Боби. — Но не мога да виня никого, освен себе си за бъркотията. Това, от което ме боли най-много, е… — той прочисти гърлото си, а когато вдигна глава, Съмър ужасено забеляза сълзи в очите му. — Знам, че е глупаво. Но това, което ме нарани най-силно, е, че Мили сигурно е знаела за плановете му. Имам предвид, тя живее с този тип, нали? Знаела е, че Тод ще ми забоде нож в гърба, но не ми каза и дума.

— О, Боби.

Забравяйки по-раншните си скрупули, Съмър седна в скута му и обви ръце около врата му. В този момент искаше само да го утеши. Да му покаже, че никой от тях не го обвинява. Да му обясни, че никой не е съвършен и хората допускат грешки. Да го увери, че макар Мили да го бе разочаровала, тя и всички други в ранчото винаги щяха да го подкрепят.

Боби я прегърна и внезапно усети топлината на тялото й, увито като подарък в меката кремава вълна и притиснато плътно до него. Помириса шампоана в косата й и лекото ухание на парфюм по врата й.

Беше минало невероятно дълго време, откак бе с жена за последен път и дори откак се бе чувствал възбуден. Не знаеше дали заради страхотния сексапил на Съмър или просто от напрежението и стреса през последните месеци, които трябваше да бъдат освободени по някакъв начин, но откри, че вече не можеше да се сдържа. Плъзна ръка по тила й, привлече я към себе си и я целуна страстно.

— Съжалявам — извини се той мрачно, когато най-после се отдръпна, а гласът му бе изпълнен с желание.

— Не съжалявай — прошепна Съмър, вече разтворила розовите си устни за следващата целувка. — Аз не съжалявам.

Той се наведе и отново я целуна, този път още по-страстно. Пъхна ръка под пуловера й, а Съмър изви гръб и го зацелува лудо.

— Ей, хлапета! — извика Даяна, която стоеше до вратата със смаян вид.

Инстинктивно, Съмър скочи от скута на Боби и започна да оправя дрехите и косата си.

— Даяна. Не те видяхме — виновно заекна тя.

— И аз така си помислих.

Съмър очакваше Даяна да се засмее — по принцип тя не бе моралистка, най-малко по отношение на секса. А и бездруго само се бяха целували. Но Даяна изглеждаше ужасно сериозна.

— Дойдох да поговоря с Боби — заяви решително. — Би ли ни оставила насаме за няколко минути?

— Разбира се — отговори Съмър, като погледна Боби, който се червеше засрамено, но все пак успя да й се усмихне окуражаващо. — Няма проблеми. Аз ще… ще отида да помогна на мама да разтреби в кухнята.

Даяна я изчака да излезе, после се заразхожда нервно из малкия офис. Приличаше на генерал, който обмисля стратегията на предстояща битка.

— Какво искаш, мамо? — попита Боби.

Обичаше майка си, но все още й бе ядосан за неочакваната поява в дома на семейство Макдоналд. А и както винаги, моментът бе адски неподходящ.

— Откога продължава това? — попита Даяна.

— Кое? — раздразни се младежът.

— Не ми отговаряй с глупави въпроси — рязко каза тя. — Ти и Съмър, разбира се. Откога сте любовници?

— Господи — поклати глава Боби. — Невероятно. Точно ти да го кажеш. Значи не одобряваш любовния ми живот? Това ли искаш да ми кажеш?

— Откога? — извика Даяна.

— Не че е твоя работа — отвърна Боби, — но не сме любовници. Целувката, която видя, беше за първи път.

— Слава Богу — промърмори Даяна, като се отпусна на стола.

Обичайно розовото й лице бе пребледняло като чаршаф. За първи път Боби осъзна, че майка му изглеждаше болна.

— Какво става, мамо? — смекчи тона си той. — Нещо не е наред ли?

Даяна поклати тъжно глава.

— Трябва да ти кажа нещо. Нещо, което вероятно трябваше да споделя с теб много отдавна.

След няколко минути дойде ред на Боби да изглежда като тежко болен.

Не можеше да е вярно.

Просто не можеше.

— Грешиш — заяви той, като поклати глава. Беше се почувствал толкова зле от разказа й, че им се наложи да излязат навън на чист въздух. Сега стоеше облегнат на стената на конюшнята и гледаше майка си объркано. — Сигурен съм, че грешиш.

Даяна се приближи до него и се облегна на стената.

— Боби, скъпи, иска ми се да грешах.

Ужасно й се искаше да го утеши, но не знаеше как. В миг го бе лишила от вярата и сигурността в живота му. Нищо чудно, че Боби отказваше да повярва на думите й.

— Наистина ми се иска. Но трябваше да го узнаеш, преди нещата между вас да се задълбочат. Не е станало друго, освен това, което видях днес, нали?

— Да — енергично кимна той. — Да. И преди имаше сексуално напрежение между нас, но нищо сериозно. Не сме влюбени или нещо такова.

— Скъпи, говори за себе си — каза Даяна. — Видях начина, по който Съмър те гледаше. Сляп си, ако не виждаш, че е луда по теб. А това е сериозен проблем.

— Не е — възрази той. — Имам предвид, тя не е влюбена в мен. Или поне аз си мисля така. О, Господи! — възкликна и отпусна глава в ръцете си. — Влюбена ли е?

— Няма значение дали е влюбена или не — отвърна Даяна. — Важното е, че Ханк е неин баща. Вие двамата никога не можете да сте заедно. Никога. И тя не трябва да знае. Обещай ми, Боби.

— Разбира се, че обещавам. Да не мислиш, че искам да я нараня? — заскуба косата си той. — Но ти откъде знаеш, мамо? Имам предвид, сигурна ли си?

— Сто процента — отговори Даяна. — Съжалявам, Боби, но няма никакво съмнение.

Разказа му историята набързо. Боби едва успяваше да следи думите й: „Грешка… и двамата съжаляваха… Маги и Уайът… имаха семейни проблеми тогава…“, но в главата му се появи ужасна картина. Ханк бе предал най-добрия си приятел по най-гнусния възможен начин.

— Не мога да си обясня как Маги е могла да го направи — възмути се Боби.

— Беше депресирана — обясни Даяна. — И не говоря за лека депресия. След раждането на Тара изпадна в клинична депресия. А Уайът работеше безкрайно дълги часове.

— За татко — горчиво изтъкна Боби.

— Мисля, че ти е трудно да оцениш колко самотна и потисната бе Маги. А Ханк бе до нея. Понякога нещата са съвсем прости.

— Но Съмър никак не прилича на него — каза Боби в опита си да се хване за сламка. — Прилича на Тара и Маги.

— Да, прилича на майка си — съгласи се Даяна. — Но тя е единственото дете в семейството с руса коса. Погледни и очите й, Боби.

Стомахът на младежа се сви. Беше гледал очите й само преди няколко минути, макар да му се струваше, че от целувката им бяха изминали дни.

Бяха лешниково кафяви. Също като неговите.

— Фактът, че Ханк й е баща никога не бе поставян под съмнение — продължи Даяна. — Маги призна на Уайът за връзката им още преди да разбере, че е бременна. Нямаше съмнение, че Ханк е бащата. Тя и Уайът не бяха спали заедно от месеци.

— И какво? — попита Боби. — Уайът им прости ей така?

Изглеждаше ядосан и наистина беше. Не беше обичал Ханк, дори не го бе харесвал много. Но поне го бе уважавал. В детските му години баща му имаше не по-малко авторитет от Господ. На всичкото отгоре Ханк се отнасяше с диво презрение към греховете и недостатъците на околните, особено тези на Боби.

Досега бе вярвал, че баща му е имал право да го съди. Но откритието, че Ханк се бе промъквал зад гърба на Уайът, бе станал баща на две незаконни деца, а после си бе измил ръцете, унищожи всичко добро, което си бе мислил за баща си.

— Те трябваше да са приятели, за Бога! — извика той.

— Бяха приятели — сви рамене Даяна. — Знам, че ти се струва странно сега. Но и Ханк, и Маги съжаляваха за стореното. И Уайът ги разбра и прости. Беше грешка. А тях двамата Уайът обичаше най-много на света. Освен това трябваше да мисли и за детето.

— Съмър — промълви Боби. — Уайът я отгледа като собствена дъщеря.

— Той е добър човек. За него Съмър си беше негово дете. И все още е — отбеляза Даяна. — Ханк нямаше интерес към бащинството. Ти го знаеш по-добре от всеки друг. Беше на пет годинки по онова време и той те бе виждал само два пъти. И двата пъти по принуда.

За първи път Боби си представи колко трудно е било за майка му да го отглежда в онези ужасни хипарски комуни. Беше допуснала грешка, разбира се, но и тя самата е била дете тогава. Ханк трябваше да се отнесе по-добре с нея. И с всички тях, разбира се.

През всички изминали години Боби се бе измъчвал от мисълта, че ще изложи баща си и няма да е достоен за легендата. А сега осъзна по най-ужасен начин, че целият героизъм на Ханк си бе само това — легенда. История, в която хората искаха да вярват. Благородният каубой, който води справедливи битки, за да запази старите традиции.

Докато истината бе съвсем различна. Ханк не беше герой, а слаб по характер егоист. Ако някой бе героичен каубой, това бе Уайът. Но, разбира се, Уайът не носеше великото име Камерън.

— Съмър няма представа, така ли? — прошепна той, като наруши дългото мълчание. — Никога не е предполагала?

Даяна поклати глава.

— Защо да предполага?

Боби се заразхожда замислено.

— Обещаваш ми да не кажеш и дума, нали? — притеснено попита Даяна.

— Все трябва да дам някакво обяснение — каза той. — Имам предвид, не за татко. Но тя ще се чуди защо вече не се интересувам от нея. След… нали знаеш…

— О, стига — прекъсна го Даяна. — Ти каза, че е било само целувка. Просто й кажи, че гледаш на нея като на сестра и това е.

— Опитах с това и преди.

— Е, опитай отново — твърдо заяви Даяна. — А и това си е вярно, нали? Тази, в която си влюбен, не е Съмър.

— Какво имаш предвид? — наежи се Боби. — Не съм влюбен в никоя, мамо.

— Както кажеш, скъпи — скептично повдигна вежди Даяна. — Както кажеш.