Тили Багшоу
Дуел (9)

9.

В Нюуелс цареше страхотна суматоха.

Под силната светлина на прожекторите тълпа ветеринари, коняри и работници тичаха към къщата и обратно със спринцовки, кофи с вода, одеяла, кърпи и бинтове. Нанси видя джипа на Сесил и се втурна към тях. По петите я следваше притеснен мъж, който явно бе изкаран от леглото. Все още бе облечен с долнището на пижамата си, натъпкано в ботуши за езда. Отгоре носеше дебел вълнен пуловер, нахлузен наопаки.

— Шофирах като луд, но тези шибани селски пътища отнемат много време — извини се Сесил, като погледна часовника си, а после ветеринарката. — Какво е положението?

— И двамата са още живи — отговори Нанси, като кимна за поздрав на Боби и Мили, които бяха дошли със Сесил за нейна радост.

Ако някой можеше да помогне в успокояването на конете, това бяха двамата младежи.

— Но не изглеждат добре. Температурата на Рейдър е вече четиридесет и два градуса, а Лесна победа го следва по петите. Носът му прилича на Ниагарския водопад.

— Може ли да го видя? — попита Мили, като едва успя да потисне риданието си.

— Разбира се — мило отговори Нанси. — Следвай ме. Това е Дрю, между другото. От института за проучване на конските болести.

Тя представи мъжа с пижамата, докато бързаха към обора, където бяха изолирани Рейдър и Лесна победа. Институтът бе добре познат в Нюмаркет, а ветеринарите и учените му бяха сред най-уважаваните в Европа.

— Помолих го да дойде, в случай че ние сме пропуснали нещо.

— И? — попита Сесил. — Имаше ли нещо пропуснато?

— Страхувам се, че не — отговори Дрю с мек шотландски акцент. — Типичен грип, макар от най-жестоките, които съм виждал. За съжаление, както всички грипни вируси, и този е силно заразен. Няма да знаем със сигурност колко от животните са били засегнати в следващите един-два дни, макар че ако се съди по сериозността на тези два случая, очаквам симптомите да се проявят в следващите няколко часа, ако вирусът се е разпространил.

— Но ние имунизирахме всички коне, за Бога — обади се Мили. — Аз лично видях как Лесна победа си получи инжекцията.

— Нови вируси се появяват непрестанно — обясни Боби. — Това е проблемът.

— Точно така — съгласи се ветеринарят. — Нужен е само контакт с един непознат кон, пътувал в чужбина, да речем, или изложен на нов мутирал щам. И грипът се разпространява като стихиен пожар.

— Но не е фатален, нали? — попита Мили, като отвори вратата към помещението под карантина.

— Обикновено не е — отговори Дрю, като я последва вътре. — Но, както казах, това е необичайно лош случай. Също като хората, най-изложени на риск са по-старите и най-младите. Рейдър има по-добър шанс от стареца ви — посочи той Лесна победа, който лежеше в ъгъла, свит на трепереща, окъпана в пот топка.

Прекалено изморен да вдигне глава, конят завъртя очи при звука от гласа на Мили и я погледна с обич. Горкото животно вече изглеждаше някак си смалено от ужасния вирус, който го бе атакувал внезапно.

— Горкичкият ми — коленичи Мили до него и обви ръце около врата му.

Стори й се, че се притиска до мокър радиатор. Конят бе невероятно горещ.

— Не можем ли да направим нещо? Искам да кажа, не можем да го оставим просто така.

— Мога ли да помогна? — попита Боби.

Чувстваше се адски безпомощен, застанал встрани като излишна резервна част. Седмицата бездруго бе тежка за Мили, но той знаеше, че останалите й разочарования са нищо в сравнение с възможността да загуби Лесна победа. Искаше му се да помогне с нещо.

— Благодаря, но всъщност не можеш — отговори Нанси. — Конят получи болкоуспокояващи, но високите дози намаляват способността му да се бори с вируса. Охлаждаме го с вода и студени кърпи. Няма какво друго да направим, освен да чакаме.

Сесил прокара ръка през косата си отчаяно. Също като Мили, и той обичаше конете си, особено Лесна победа, стареца в конюшните. Но за разлика от дъщеря си, можеше да огледа кошмарното заболяване и от делова перспектива. Лесна победа бе най-доходоносният жребец в Нюуелс и загубата му щеше да е сериозен удар. Но ако и останалите жребци бяха засегнати, бизнесът, който бе изграждал в продължение на двадесет години, щеше да бъде съсипан. Сесил беше застрахован срещу загубата на собствените си животни. Но ако се разчуеше, че развъдникът не е безопасен или в него върлува зараза, това щеше да е краят. Дори най-старите му клиенти и приятели, като сър Майкъл Дилейни, не можеха да си позволят да рискуват състезателните си коне и потомците им.

— Знам, че не това искаш да чуеш — обади се Дрю, — но най-доброто, което можем да направим засега, е да охлаждаме конете, да ги оставим да си починат на спокойствие и да ги държим далеч от останалите.

Мили погледна Боби отчаяно.

— Какви са шансовете им? — попита Сесил, който не бе очаквал животните да изглеждат толкова зле. — Честно.

— Честно? — повтори Дрю, като хвърли замислен поглед на Нанси. — Петдесет процента. И се страхувам, че това е в най-добрия случай.

 

 

Нощта бе една от най-дългите в живота на Сесил. Следвайки съвета на ветеринарите да остави двете болни животни да си почиват, той прекара повечето време в конюшните на останалите жребци, като проверяваше температурата им и вида им непрестанно. Първите симптоми на конския грип се проявяваха с хрема, депресия, умора и загуба на апетит, а при подобен силен вирус можеше да очаква, че признаците щяха да се развият бързо и температурата да се повиши светкавично, както бе станало с Рейдър и Лесна победа. В ранната сутрин всички бяха обзети от надеждата, че по някакво чудо останалите коне са незасегнати. Някои от жребците бяха раздразнени и объркани от необичайните нощни посещения, но никой от тях нямаше висока температура.

Боби също изкара дълга нощ. Тичаше нагоре-надолу с мокри кърпи в ръка и правеше безбройни чаши кафе. Накрая към пет часа реши да поспи около час. Отправи се към къщата, като се прозяваше и се протягаше изморено. Последната му спирка бе карантинното помещение с двете изолирани животни. Искаше да провери как е Мили. Надникна вътре и я завари свита като ембрион в сламата до предните крака на Лесна победа, облегнала нежно ръка на изпотения врат на коня. Рейдър спеше дълбоко в другия ъгъл. Все още облечена в дългата черна пола и виненочервената блуза от пиесата, които вече бяха окаляни и покрити с конски косми, Мили бе изритала черните обувки и бе свила босите си крака под себе си.

За втори път този ден Боби изпита прилив на нежност към момичето. Знаеше какво е да загубиш животно, което обичаш така, както Мили обичаше Лесни победа. Щеше да е толкова лесно да отиде и да легне до нея. Да я прегърне и успокои.

И искаше да го направи. Мамка му, толкова му се искаше, че го болеше. Но със свирепо усилие Боби се въздържа. Господ знаеше, че нямаше скрупули, когато ставаше дума за секс. Но да се възползва от детинското влюбване на Мили, когато е слаба и уязвима? Не би могъл да живее в мир със себе си, ако направеше подобно нещо.

Той клекна над нея и нежно я погали по бузата. Тя сънливо отвори очи.

— Хей — прошепна Боби. — Съжалявам. Не исках да те будя. Просто проверявах дали си добре.

— Добре съм — отвърна тя неубедително.

Очите й бяха подути и зачервени от плач, а носът й течеше почти като на Лесна победа.

— Не спях — успокои го тя и попита: — Отиваш да си легнеш ли?

— Да, така възнамерявах — отговори Боби, като се изправи и разтърка схванатия си врат.

Въпреки мъката и отчаянието си Мили си пожела да докосваше нейния врат в момента.

— Нанси и баща ти казаха, че засега не може да се направи нищо повече.

Тя се вторачи в него. Застанал над нея в мъждиво осветеното от луната помещение, Боби бе красив както винаги.

Момичето виновно се извърна към Лесна победа. Как можеше дори да мисли за нещо друго, когато любимецът й бе толкова болен?

— Как е той? — попита Боби, сякаш разчел мислите й.

— Няма промяна — отговори тя, като погали задницата на коня. — Дишането му е затруднено и не спира да трепери.

— Искаш ли да остана с теб? — предложи Боби, като едновременно се надяваше и страхуваше, че Мили ще се съгласи. — Ще ми е приятно да ти правя компания.

Момичето с тъга осъзна, че никога в живота си не бе искала нещо по-силно. Но си даваше сметка, че това може би са последните й часове с Лесна победа. Той се нуждаеше от нея повече, отколкото тя от Боби.

— Не — отговори, като зарови глава във врата на коня. — Иди да поспиш. Добре съм сама.

— Е, хубаво.

Той се опита да прикрие разочарованието си, свали коженото си яке и го наметна на раменете й. Мили се бе свила на топка, така че якето я покри изцяло като одеяло. Виждаше се само красивото й бледо лице.

— Знаеш къде съм, ако имаш нужда от мен — бяха последните думи на Боби, преди да си тръгне и да затвори вратата на обора тихо.

 

 

Сесил влезе в обора след около час, малко след шест. Мили все още бе свита под якето на Боби и спеше дълбоко. За изненада и радост на баща й Рейдър бе на крака. Конят наостри уши при звука от стъпките и раздвижи глава, като турист, който се опитва да разкърши врата си след дълго пътуване със самолет, после примигна към Сесил, сякаш искаше да го попита за какво бе цялата суматоха.

— Здрасти, болнико — усмихна се Сесил и погали коня по челото. — Добре дошъл обратно.

Рейдър притисна муцуна в него обичливо. Очевидно не бе забелязал присъствието на Мили и безжизнения си стар другар.

Сесил се завъртя и въздъхна тежко. Току-що ветеринарите го бяха успокоили, че останалите коне са добре и той бе почти готов да се порадва на облекчението. Но сега сърцето му се сви, когато видя това, от което се бе страхувал, макар да го бе очаквал. Лесна победа бе мъртъв.

Сесил клекна и нежно разтърси дъщеря си.

— Мили — прошепна той, но тя не помръдна. — Мили — повтори по-високо.

— Всичко е наред, татко — отвърна тя изморено със затворени очи. — Няма нужда да ми казваш. Знам. Мъртъв е, нали?

Опитът й да прояви смелост въпреки изтощението и мъката си го накара да се просълзи. Лесна победа бе изключителен жребец и щеше да липсва на всички. Но Мили имаше специална връзка с него — бяха невероятно близки.

Дъщеря му се бе променила много през последните няколко седмици след пристигането на Боби. Струваше му се, че старата Мили отпреди инцидента бе оживяла. Макар да се бе ядосал, когато Боби му призна за тайните им тренировки, сега Сесил осъзна колко силно му бе липсвала щастливата му, безгрижна дъщеря, чиито очи заблестяваха в мига, когато се настаняваше на седлото. А напоследък очите й се озаряваха всеки път, когато Боби Камерън влезеше в стаята, помисли си Сесил с бащинска загриженост.

Малкото му момиченце растеше. И щеше да порасне по-безболезнено, ако той й позволеше.

Мисълта, че Мили ще язди отново и ще поема рискове, все още го изпълваше с ужас. Но дълбоко в себе си, още след разправията с Боби, Сесил осъзнаваше, че момчето бе право. Може би пък Мили наистина трябваше да отиде с него в Калифорния?

Думите на младежа непрестанно звучаха в главата му. „Тя не е щастлива тук.“ А когато Боби си заминеше и особено сега, след смъртта на Лесна победа, Мили щеше да е още по-нещастна.

Дали щеше някога да му прости, ако не я пуснеше да замине?

А и защо ли да му прощава, щом позволяваше на страха си да съсипва живота й и да унищожава таланта й?

Сесил пъхна ръка под якето на Боби, стисна ръката на момичето и отблъсна мислите и страховете за бъдещето. Каквито и грешки да бе допускал като баща, обичаше малката си дъщеричка повече от всичко на света. И му се искаше и тя да знае това.

— Да, скъпа — каза той лаконично. — Ужасно съжалявам. Лесна победа е мъртъв.

 

 

В далечния Солванг Уайът Макдоналд се опитваше безуспешно да прогони мрачното настроение, което го бе обзело в ранната утрин, докато бързаше надолу по улица „Мейн“.

Есенното небе бе синьо и безоблачно като от туристическа брошура и дори в този ранен час слънчевите лъчи бяха достатъчно топли да сгорещят гърба му. Уайът отиваше в банката на среща с управителя, стария му приятел Джин Дръмонд. Въпреки приятелството, срещата нямаше да е приятна и перспективата за нея го караше да се мръщи мрачно.

— Добро утро, Уайът — поздрави го Мери Лонсдейл, ужасно дебелата, но симпатична чиновничка от пощата, която излизаше от аптеката на Девън.

— Мери — свали шапка той и се усмихна любезно.

Уайът я познаваше от близо четиридесет години. Тя бе една от най-нежните души, които някога бе срещал.

Най-хубавото в Солванг, както и в другите малки градчета, бе, че съседите се познаваха добре и държаха един на друг. Популярна местна фигура като Уайът не можеше да измине и двадесет метра, без някой да се втурне да го поздрави и да го попита как са децата и как се справят в ранчото след смъртта на Ханк. Слава Богу, вече бе септември и повечето туристи си бяха заминали, но Уайът подмина малка група любопитни, които отиваха към „Уелс Фарго“ в далечния край на града. Туристическият автобус от Ел Ей загрозяваше централния паркинг на селото.

Основан от датски заселници от Средния запад, пристигнали в Калифорния, за да създадат нова колония в началото на двадесети век, Солванг винаги бе привличал туристи. Името му означаваше „Слънчева долина“ и напълно отговаряше на истината. Но това, което най-силно привличаше посетителите всяко лято, бе уникалната му датска архитектура, образец на стария европейски начин на живот, застинал във времето като вкаменелост в кехлибар. С павираните си улички, газови фенери, островърхи покриви и четирите вятърни мелници Солванг приличаше на картинка от „Дисни“. Но зад туристическата фасада на хотел „Веселата вятърна мелница“, където майката на Боби, Даяна, бе работила навремето, и безбройните магазини за сувенири, които продаваха датски знамена и селски кукли, съществуваше истинско живо общество. Някои от семействата, с имена като Соренсен, Расмусен, Скредер и Олсен, живееха тук от четири поколения и приемаха датския си произход насериозно. Естествено, те се бяха смесили с още по-старите местни семейства, някои от които, като Камерън и Макдоналд, живееха в долината и работеха като каубои от почти два века.

Уайът изкачи белите дървени стъпала на старата сграда на банката, свали шапката и изтупа прахта от краката си, преди да се приближи към чиновничката.

— Добро утро, Филис — усмихна се той.

— Здравей, Уайът — му отвърна с почти беззъба усмивка старата жена. — Джин те очаква. Можеш да влезеш направо при него.

Старият му приятел се надигна иззад бюрото си и пристъпи да го поздрави.

— Уайът, радвам се да те видя. Как си напоследък?

Странен въпрос, като се имаше предвид, че бяха прекарали заедно половин час едва миналия вторник на родителската среща в училището, където си бяха бъбрили за Хайуд и живота. Но пък Джин вероятно бе просто нервен и се чудеше какво да каже.

— Добре — отговори Уайът, като седна на посочения от Джин стол. — Но нещо ми казва, че може да не се чувствам толкова добре, когато срещата ни приключи. Хайде, давай. Не ме дръж в напрежение. Какво имаш наум?

— Първо, искам да знаеш, че не съм виновен за това, Уайът — започна Джин, като се размърда неудобно на стола си. — Решението идва от шефовете. Аз съм само вестоносец.

— Знам — успокои го Уайът. — Продължавай.

— Ами… второто е, че всъщност би трябвало да проведа този разговор с Боби. Сега той е собственик на Хайуд и…

Уайът вдигна ръка, за да го спре.

— Джин, вече ти казах, че Боби е в Англия. Имам пълномощно като управител на ранчото. Имам право на достъп до цялата финансова информация. Мога да ти донеса подписаните документи, ако искаш.

Приятелят му поклати глава.

— Господи, Уайът, не. Не е необходимо. Надявам се, че мога да се доверя на думата ти.

— Е, и аз се надявам, Джин — отвърна Уайът, раздразнен от посоката, която взимаше разговорът.

Но пък нямаше смисъл да си разваля отношенията със стар приятел заради нещо такова. В крайна сметка, човекът само се опитваше да си свърши работата.

— Добре, тогава ще говоря направо — поде Джин с необичайно тъжен за веселия му нрав глас. — Изостанали сте с половин година в плащанията по лихвите.

Уайът потръпна.

— Знам. Но през последните три месеца наваксваме. Печалбите на Боби…

— Не са достатъчни — прекъсна го Джин. — Ханк бе наясно, че миналата година го заплашваше опасност да си загуби ранчото. Вярно е, че по онова време печалбите на Боби убедиха банката да отложи конфискацията. Проблемът е, че обикновено е в техен интерес… наш интерес… да решим въпроса някак си, особено когато виждаме, че задълженото лице се опитва да плати и има изработена система за намаляването на дълга си.

— И ние имаме такава — каза Уайът, като повиши тон от безпомощност.

— Може би. Но знаеш не по-зле от мен, че с целия нефт там…

Джин не довърши изречението. Нямаше нужда. Уайът бе наясно какво имаше предвид приятелят му. Банката бе заинтересувана Боби да се провали в изплащането на дълга си. По този начин щеше да стане собственик на Хайуд и следователно и на нефтените му залежи.

— Какво точно искаш да ми кажеш, Джин? — попита Уайът спокойно. — С колко време разполагаме?

— Точно в това е въпросът, Уайът. Нямате време. Не повече от няколко седмици. Важното е, че трябва да изплатите напълно изостаналите си вноски и да продължите да плащате лихвите. Едно закъснение и тези типове ще ви се нахвърлят като гладни скакалци. И ще донесат сондите си.

Уайът прокара ръка през косата си и притисна слепоочия, сякаш търсеше вдъхновение.

— Ами ако си намерим партньор? — попита той, като си припомни предложението на Боби. — Някакъв инвеститор? Някой с мангизи.

Джин кимна одобрително.

— Това ще е идеално. Но, Уайът, трябва да наблегна на нещо: времето е изключително важно. Ако имаш наум някой рицар, предлагам веднага да му се обадиш. Защото, ако скоро не измислите нещо, приятелю…

— Знам, знам. Не го казвай.

— Работата ми е да го кажа — изтъкна Джин. — Като управител на банката и като твой приятел. Намери парите, Уайът. В противен случай Боби ще загуби ранчото.

 

 

Тод Кренбърн излезе на терасата на огромния си палат в Бевърли Хилс и се вторачи доволно в гледката под себе си.

Поредният великолепен безоблачен ден. Леката утринна мъгла се бе вдигнала и навън бе достатъчно топло за шорти и тениска въпреки ранния час. Точно под къщата лежаха безукорните ливади на голф клуба в Бел Еър, където се виждаха миниатюрни фигурки в карирани панталони, които се носеха напред-назад в количките за голф, прекалено мързеливи, за да изминат пеша стотината метра и да си приберат топките.

Тод мразеше голфа. Намираше го отегчителен до смърт. Богатите старци, които се мотаеха по ливадите всеки следобед, го караха да потръпва от ужас. Нещастните дядовци бяха доволни да прекарат пенсионните си години в удряне на топки или поглъщане на уискита в клуба, готови на всичко, за да избягнат компанията на проклетите си съпруги с опънати от хирурзите лица. Зловеща работа. Но пък му харесваше да живее над игрището за голф. Домовете в тази част на Бел Еър бяха най-престижните и търсените в Ел Ей заради близостта им до голф клуба и великолепната гледка към града и океана. Тези къщи бяха най-добрите. А Тод Кренбърн обичаше най-доброто.

Роден в Бостън преди тридесет и седем години, най-младият от тримата синове на родители от работническата класа (баща му Боб прекара петдесет години на конвейера във фабрика за пластмаси извън града, а майка му Сиобхан бе домакиня), Тод направи първия си милион в недвижимите имоти преди двадесет и петия си рожден ден. Първият от семейството, завършил колеж, той напусна Нюйоркския университет на деветнадесет години за изненада на родителите си и започна бизнес с местен строителен предприемач. Купуваха малки помещения в универсалните магазини в Ню Джърси и ги даваха под наем с огромна печалба. Скоро Тод се прехвърли на ваканционни апартаменти. Винаги се фокусираше върху количеството и в по-евтиния край на пазара.

След няколко години бе натрупал достатъчно, за да изрита партньора си. С невероятния си инстинкт за бизнес и безмилостната си самодисциплина — никога не се хвърляше, без да мисли, върху мечтан имот, а се придържаше към онова, което познаваше, спазваше бюджета си, взимаше скромни заеми и съкращаваше загубите до минимум — скоро състоянието му възлизаше на десетки милиони.

Първото, което направи, когато забогатя, бе да се обърне към семейството си. Предложи да купи на родителите си нова къща и вечно изкушаваше братята си с нови коли и скъпи почивки, като Дядо Коледа. Но макар и радостни заради успеха му, дълбоко вроденото чувство на гордост на хора от работническата класа ги накара да отхвърлят щедрите предложения.

Тод не можеше да ги разбере. Не бяха ли парите му достатъчно добри за тях? Мразеха ли го задето бе образован? Изтълкува гордостта им като завист и тъп инат и се затвори в черупката си наранен. След няколко години контактите му с братята му се свеждаха до картички за рождените дни и Коледа. А скоро след това престанаха напълно.

Отчуждаването от семейството му имаше ужасен ефект върху Тод. Лиши го напълно от доверие в най-близките му и го накара да намрази страстно класовите предразсъдъци.

Но горчивината не навреди на кариерата му, а го подтикна към нови висоти. Тод разшири бизнеса си до Флорида и Калифорния, където увеличи състоянието си четирикратно, благодарение на умните инвестиции в индианците, които му позволиха да заобиколи щатското планиране и строителни регулации, да не споменаваме и за данъците.

— Бебчо? Навън ли си? Къде отиде?

Катрин, тъмнокосата мръсница от Долината, която бе свалил на купона у Луис Фрамптън снощи, излезе на терасата. Беше облечена в една от любимите му индигово сини ризи от „Интерно Ото“, а масивните й силиконови гърди опъваха плата почти до скъсване.

Настроението на Тод се развали. Защо тези момичета не постъпваха почтено и не си тръгваха на сутринта? Дрезгавият й глас на страстна пушачка го бе възбудил невероятно миналата вечер след пет мартинита и малко страхотен кокаин. Но сега му действаше като драскане с нокът по черна дъска.

— Здрасти — каза той студено. — Имам много работа тази сутрин, сладурче, затова реших да започна рано — и си погледна часовника. Мамка му! Вече минаваше девет. — Мога ли да ти предложа нещо?

Предложението бе изречено с нетърпение и нелюбезност, но момичето явно не ги забеляза. Не бе от най-умните, затова прие идеята въодушевено. Приближи се и се залепи за него, а ръката й с кошмарно дълги й червени нокти се пъхна под шортите му.

— Разбира се, че можеш да ми предложиш нещо — прошепна тя, като го изгледа с нещо, което погрешно смяташе за сексапилен поглед, и започна да масажира члена му.

Предишната вечер се бе втвърдил като желязо при допира й, но сега бе отпуснат и безжизнен. Тод сбърчи нос отвратено — момичето още миришеше на секс и пот и горещата й миризма го зашемети. Той дръпна ръката и й се усмихна делово.

— Мислех си по-скоро за такси — поясни той.

Тод обичаше секса, но не обичаше жените. Тъй като бе богат и неженен мъж в Ел Ей, можеше да си избира сред най-красивите момичета в Америка — това бе една от причините да се засели в този красив, но плиткоумен град — ала рядко спеше с едно и също момиче повече от веднъж.

Жените се тълпяха около него не само заради мангизите му. Беше привлекателен мъж, с яка боксьорска фигура и гъста кестенява коса. Чертите му бяха изсечени: солидна квадратна челюст, голям счупен нос, който странно му отиваше, и широка уста с тънки, леко извити устни. Някои дори твърдяха, че им напомня за Джак Никълсън, прилика, с която Тод тайно се гордееше.

Също като Никълсън, и той бе женкар. Но за разлика от Джак не беше от мъжете, които обожават жените. Страхотното му либидо се дължеше на нещо съвсем друго — гняв, дори горчивина, които оставяха лош вкус в устата му и след най-приятните еротични преживявания. Изпитваше същото и сега с Катрин. Искаше му се момичето да се изпари и да го остави на мира.

Това за съжаление не стана. Обидена, задето бе отхвърлена, Катрин се нацупи и захленчи като разглезено дете. Тод едва се въздържа да не я зашлеви. Най-после тя му позволи да й повика такси, но едва след безброй уверения от негова страна, че ще й се обади, когато приключи с работата си, и по-късно ще се видят отново. Дали наистина момичетата вярваха на тези дивотии, зачуди се Тод. Накрая, когато я отпрати и седна пред компютъра да провери имейла си, осъзна, че Катрин си бе тръгнала, издокарана в скъпата му италианска риза.

По дяволите! Защо тъпите курви вечно налитаха на най-хубавите неща? Трябваше да накара Луиджи да сложи ключалка на гардероба му, преди да доведе поредната у дома.

Тод прегледа съобщенията си набързо — пощата му винаги бе пълна — и се съсредоточи върху писмото на адвоката си от Санта Барбара.

— Мамка му — изруга той на глас, когато го прочете.

Някои от местните жители бяха подали петиция, с която протестираха срещу покупката на земя близо до Бюелтън, осъществена с помощта на малка група индианци. След като си осигуреше петдесет и един процента от имота, възнамеряваше да застрои огромен квартал с евтини жилища без намеса от страна на щатското правителство. Местните правилно подозираха, че Тод се канеше да съсипе великолепната им долина.

Самодоволни мухльовци от средната класа. Тод губеше търпение с тези хора с проклетите им комитети, завист и манталитет на жители на малко градче. Ако толкова много искаха да запазят земята си, трябваше да се сетят да я купят. Той не вършеше нищо незаконно, така че можеха да си натъпчат тъпата петиция в задниците.

Зачете по-надолу и се спря на последния параграф, като забрави за Бюелтън за момент.

„Може да си чул, че Ханк Камерън най-после ритна камбаната преди два месеца. Ранчо Хайуд в момента принадлежи на сина му Боби.“

Интересно. Преди шест-седем години Тод се пазари безуспешно с Ханк, за да купи част от ранчото му. Ханк отказа категорично. Години по-късно Тод се срещна със сина му във Флорида. Момчето очевидно го биваше с конете, но Тод помнеше най-вече арогантността му. Боби не му обърна никакво внимание, когато се запознаха на един купон. По-късно подсили обидата, като си тръгна с червенокосата красавица, на която Тод бе хвърлил око. И сега можеше да твърди, че със сигурност не е почитател на Боби.

Но ранчото на Камерън, пълно с повече нефт от Тексас, бе нещо съвсем различно. Тод би дал всичко, за да сложи ръка на част от Хайуд и нефтените му запаси.

„Преди да попиташ, трябва да ти кажа, че синът не иска да продава. Но чух от различни източници, че финансовото му положение е трагично. Говори се, че възнамерявал да обучава каубойски състезателни коне, но очевидно не може да събере пари, за да започне. Както и да е, ти ме помоли да си държа очите отворени, затова реших, че ще искаш да узнаеш новината.“

Да, новият адвокат беше добър. Умен. Тод се облегна на стола, затвори очи и се опита да си представи земята на Камерън. Не се интересуваше от природата, но Хайуд бе толкова красиво място, че се бе запечатало в паметта му. За съжаление идилията беше нарушена от мисълта, че всичкият нефт просто се хабеше там. Как бе възможно каубоите да са такива тъпаци? Когато затвореше очи, Тод можеше да долови миризмата на изгорени пари. А от нея стомахът му се свиваше.

Той взе меката лилава топчица за потискане на стреса — стар подарък от майка му — и я стисна ядосано. Трябваше да има някакъв начин да установи контакт там.

От начина, по който Боби го пренебрегна във Флорида, можеше да съди, че момчето сигурно не знаеше кой е. А това му осигуряваше предимство. Също така важен бе и фактът, че каубоят се нуждаеше от пари, за да започне бизнеса си с коне. А Тод имаше много пари. Номерът бе да се сближи с Боби внимателно, за да не го уплаши. Защото, ако хлапето усетеше, че Тод се стреми към нефта, щеше да побегне бързо като баща си.

Тод се замисли съсредоточено и се опита да си припомни името на управителя на ранчото. Уили? Уес? Нещо такова. Истински стар каубой като шефа си, застинал в сантиментите на работническата класа. И двамата не притежаваха усет за бизнес, но пък бяха лишени и от алчност. А това ги правеше несигурни клиенти.

Хм. Трябваше да помисли по-сериозно.

Той вдигна телефона и се залови да проведе деловите си разговори с Източното крайбрежие. Фактът, че бе неделя, както и великолепният калифорнийски ден, който едва започваше, не означаваха нищо за Тод.

Целият му живот бе в работата му. И така му харесваше.