Тили Багшоу
Дуел (8)

8.

— Добре сега, назад, назад! — извика Боби в отекващото празно пространство на закритото тренировъчно помещение, хванал шапката си с една ръка и размахващ другата към блажено замаяната Мили, която мина покрай него. — Наведи се назад!

Изминаха три седмици откак младият мъж се появи в Нюуелс за първи път, а Мили вече почти не си спомняше времето преди пристигането му.

— Ще го нарека ПК — беше му казала тя щастлива вечерта след първата им тренировка заедно. — Преди Камерън.

След всичките й планове и надежди привличано на Боби като съюзник и учител се бе оказало много по-лесно, отколкото бе очаквала. Спечелването на любовта му, за съжаление, се оказа много по-трудно. Но засега приятелството му и дивото удоволствие от ездата й бяха достатъчни да я държат в почти постоянен екстаз.

— Хей, момиче — поклати глава той. — Не разбираш ли какво значи „назад“?

Мили се понесе към него върху Илайджа, един от най-ценните жребци на баща й. Стоеше високо на седлото, навела се толкова ниско над ушите на коня, че можеше да се претърколи през главата му всеки момент.

— Какво? — попита тя с невинен вид. — Само го направлявам. Как мога да говоря с него и да му кажа, че е добро момче, ако не ми позволяваш да се доближа до врата му?

Боби се опита да сдържи усмивката си, но не успя. Момичето му напомняше невероятно много на самия него на същата възраст. Отначало се бе подразнил от начина, по който го следваше навсякъде като сянка. Всяка сутрин, като по часовник, я заварваше в конюшните. Решеше конете, лъскаше подовете, дори правеше кафе за него и Виктор. Боби положи известни усилия да я отпрати любезно — последното, от което се нуждаеше по време на работа, бе да го разсейва въодушевено хлапе със светнали очи. Накрая бе принуден да пристъпи към обичайната си пряма тактика и й заяви категорично да му се разкара от пътя.

Но Мили реши да не обръща внимание на грубостта му и продължи да се появява наоколо. Напомняше му на свещ, която просто не можеш да духнеш. А и все пак бе полезна, не можеше да го отрече. Никоя задача не бе прекалено трудна или неприятна за нея, а познанията и инстинктите й за конете на Дилейни бяха несравними.

За първи път в живота си Боби срещаше човек, чиято връзка с конете да съперничи на неговата. При това момичето бе и упорито като муле, черта, на която той винаги се бе възхищавал. Започнаха да прекарват доста време заедно и колкото повече я опознаваше, толкова по-силно съчувствие започна да изпитва към нея.

Бе наблюдавал безмълвно гнусния начин, по който се отнасяше с нея дъщерята на сър Майкъл. Рейчъл също бе започнала да се мотае из двора след пристигането на Боби. Обикаляше около него в сексапилния си тоалет за езда и се опитваше да привлече вниманието му и да накара Джаспър да ревнува. Но още по-лош бе начинът, по който и двамата й родители потискаха амбициите на Мили. Забраната им да язди бе смахната и жестока. Колкото до брат й, задникът просто се нуждаеше от един хубав бой.

Отначало Боби се притесни, когато момичето го помоли за помощ. Все пак баща й бе негов домакин и сигурно щеше да побеснее, ако узнаеше, че Мили язди, а Боби е съучастник в деянието й. Но след като го убеди да я види на седлото поне веднъж, всичките му съмнения се изпариха.

Мили беше добра. Не, беше чудесна. А като се имаше предвид, че не бе яздила повече от две години, бе направо феноменална. Най-силно го впечатли ездата й на кратки разстояния. Също като Джаспър, Мили бе агресивна ездачка. Но за разлика от него не бе агресивна към конете. Просто позволяваше на заразителната й конкурентност и безстрашие да подтикнат конете към див галоп.

Мили бе невероятна състезателка. Какво, по дяволите, бе накарало Сесил да смаже таланта й по този начин?

За първи път след смъртта на Ханк Боби откри, че е успял да се съсредоточи върху нещо различно от Хайуд и собствените си проблеми. И по някакъв странен начин това бе истинско облекчение.

— Аз ще го яздя до двора — каза той, като удължи стремената и се метна на седлото. — Ти остани тук и помогни на Пабло да избърше Кингдъм.

С Кингдъм, по-трудния от жребците на Дилейни, бяха работили най-много през последните два дни.

— А, освен това ще те помоля да довършиш тренировъчните бележки на Виктор за утре. Довечера ще ходя на купона на Джони Дейвънпорт и няма да имам време.

— Добре — кимна Мили с натъжено лице.

Твърдо решена да го зарадва колкото се може повече, тя никога не се оплакваше, когато Боби й струпваше прекалено много работа. Но мисълта, че той щеше да отиде на поредния купон, определено я разстрои.

Боби винаги бе смятал англичаните за резервирани и сковани и сега се изненада страхотно от топлия прием на домакините в Нюмаркет. Всички се радваха на присъствието му и непрестанно го канеха на гости. Е, всички, с изключение на Джаспър, чиято ярост към каубоя, нахлул в територията му, нямаше граници.

— Момчето се смята за божи дар — хленчеше той непрестанно пред Рейчъл и всеки друг, готов да го изслуша. — И тези досадни обръщения „госпожо“ и „господине“. А какво да кажем за абсурдната шапка, която носи из двора. Толкова е фалшив, че ми се иска да повърна.

Но раздразнението му бе нищо в сравнение с мъката на горката Мили. Да вижда как Боби се понася на купон всеки ден и да си представя как всяка агресивна фенка на надбягванията в Нюмаркет прави опит да го съблазни, я караше да хлипа от безпомощност. Ала най-ужасни бяха нощите, когато Боби си довеждаше момиче у дома. Мили лежеше будна, скърцаше със зъби от гняв и се опитваше да не чува пиянското кикотене, последвано от затварянето на вратата на спалнята му. Сърцето й се свиваше от мъка и отчаяние.

Не разбираше ли Боби, че тя го обича? И е много по-добра за него от смотаните курви, които водеше в къщата.

С всеки изминал ден любовта й нарастваше все повече. Но отношението на Боби към нея напомняше най-вече на обичта на грижовен родител. Беше опитала всичко възможно, за да го накара да я забележи като сексуален обект, дори бе инвестирала двумесечната си издръжка в чифт прилепнали бричове като на Рейчъл Дилейни, които обуваше за тайните им тренировки. Но Боби не бе забелязал абсолютно нищо. Понякога Мили си мислеше, че дори да се появи гола като лейди Годайва, той щеше да продължи да й говори как трябва да се отпуска по-назад на седлото. Безразличието му я подлудяваше.

Единствената й утеха бе, че Боби не обръщаше никакво внимание и на чара на Рейчъл. Джаспър бе прекалено суетен, за да се замисли над наглия начин, по който приятелката му флиртуваше с Боби, но нахалството й бе очевидно за всеки друг.

Веднъж Мили се обърна към него със свито сърце и го попита какво мисли за Рейчъл. Боби й бе отговорил с незабравими думи: „Прекалено агресивна и отчаяна.“

При това го бе казал в момент, когато Мили си мислеше, че не би могла да го обича повече от сега.

 

 

В неделя вечер, няколко дни след тренировката й с Илайджа, Мили влезе във всекидневната, където завари Боби сам, вторачен в замиращите пламъци на огъня.

— Пени за мислите ти?

— А?

Той вдигна глава стреснато, но се усмихна, когато видя Мили.

По принцип не беше голям пияч, а вчера бе ходил на коктейл в ергенския апартамент на прочут жокей и бе пил повече текила, отколкото възнамеряваше. После, загубил задръжките си благодарение на алкохола, бе прекарал по-късната част от нощта с дружелюбна млада дама на име Дебра. Преживяването бе приятно, но днес си плащаше прескъпо за него.

Досега Англия се бе оказала много по-забавна, отколкото бе очаквал. Дори Шон О’Фланегън щеше да се гордее с любовните му постижения. Но днес го обзе неочаквана меланхолия. Благодарение на ужасния махмурлук и странните болки в тялото му, мислите му се бяха насочили към ранчото и всички проблеми, които го очакваха у дома. Тренировките на Мили и напредъкът, който бе постигнал с конете на сър Майкъл, го бяха разсейвали в продължение на седмици. Но колкото и да му се искаше, не можеше да забрави за Хайуд.

— Съжалявам — извини се той. — Бях на километри оттук. Всъщност си бях у дома. Мислех за бъдещето.

Мили се намръщи. От устата на Боби „бъдеще“ звучеше отвратително. Напомняше й, че скоро той ще напусне Нюуелс и нея завинаги. От друга страна, обичаше да слуша разказите му за живота в Америка. Знаеше, че Боби не говори за тези неща с никого, освен с нея, а това я караше да се чувства специална.

Тя се настани на износеното кожено канапе и се наведе леко напред, за да разкрие част от гърдите си, които напираха да изскочат изпод новата й блуза. Въпреки всичко все още не се бе отказала от надеждата, че някой ден Боби щеше да осъзнае, че тя е жена.

— За бъдещето? Имаш предвид плановете ти за ранчото? — попита тя колебливо. — За каубойските състезателни коне?

Вълнението, което се изписа по лицето на Боби, му придаде още по-красив вид, ако това изобщо бе възможно. Днес беше облечен в избелели джинси и стара зелена тениска, която очертаваше мускулестото му тяло. Въпреки сенките под очите и тъмнорусата еднодневна брада, все още бе великолепен като статуя на Микеланджело, а хипнотичните му кафяви очи винаги караха Мили да изтръпва.

Боби взе една от розовите възглавници на Линда, метна я в другия край на стаята и седна на пода пред Мили. Близостта му я зашемети.

— Каубойските състезателни коне са толкова красиви — каза той, знаейки, че у Мили бе открил сродна душа. — Ще се шашнеш. Кълна ти се, те са най-умните и чудесните животни, които някога си виждала.

Боби бе толкова близо до нея, че желанието да протегне ръка и да погали грубата четина по бузата му бе почти непреодолимо.

— Споменах ли ти, че всички те, цялата раса, произхождат само от един чистокръвен кон? — попита Боби.

— Не — бързо излъга Мили, която никога не се уморяваше от разказите му.

Беше й разказал историята на Джейнъс поне два пъти, но не й пукаше.

— Плантатор на име Мордекай Бут докарал коня Джейнъс във Вирджиния. Купил го в Англия — започна Боби за пореден път. — Използвал го за развъждане на каубойски състезателни коне. Така започнало всичко.

Той приближи лице към нейното и Мили усети топлината на дъха му по бузите си. Господи, обичаше го толкова силно, че чак я болеше. Как можеше да й говори по този начин, да споделя страстите, надеждите и мечтите си, а да не е готов да сподели и себе си?

Притеснена от развълнуваната си гръд под селската блуза, Мили се зачуди дали мъжете можеха да помиришат желанието на жените, както жребците долавяха миризмата на кобилите. Замоли се да не е така.

— Разбира се, повечето треньори на чистокръвни коне смятат, че питомците им стоят по-високо от каубойските коне — продължи Боби, без да забележи изтезанието, на което бе подложил Мили. — Но тези типове са просто идиоти.

— Разбира се — потвърди тя решително, макар преди няколко седмици изобщо да не бе чувала за каубойски състезателни коне. — Пълни идиоти.

— Не осъзнават, че в този бизнес има много пари — продължи Боби. — И наистина имам предвид много пари. Фондът на състезателната асоциация е два милиона долара. Два милиона! Представяш ли си? Само да нямахме такива ужасни дългове… Можех да започна нов бизнес в Хайуд веднага… Мога да направя цяло състояние с конете, знам си го.

Обзет от въодушевление, Боби я хвана за ръката. Стори й се, че сърцето й спря за миг. Едва успя да проговори.

— Такъв късметлия си — въздъхна тя. — Можеш да тренираш коне и да правиш каквото обичаш, а никой не може да те спре.

— Е, не съвсем — отвърна младият мъж, като пусна ръката й. — Знам, че изглежда така, но имам и много отговорности. Трябва да изкарам Хайуд от финансовата бъркотия, преди да мога да направя нещо.

— Така е — кимна Мили. — Но в крайна сметка ще го направиш, нали?

— Надявам се — отговори Боби.

— А после ще можеш да тренираш. Колкото до мен, обзалагам се, че ще си седя в Нюмаркет и няма да яздя. Вероятно ще съм омъжена, ако мама успее да постигне своето.

Мили произнесе думата с такова отвращение, че Боби се засмя.

— Толкова ли е лошо това?

— Да! — потвърди тя пламенно. — Разбира се, че е ужасно.

После, внезапно осъзнала значението на думите си, започна да отстъпва назад.

— Е, имам предвид… предполагам, че зависи. Нали разбираш, от момчето. Искам да кажа от мъжа — изчерви се тя. — Но липсата на ездата ще си е ужасна. Знаеш го.

Боби се изправи и се завъртя към огъня. Не знаеше как това момиче успяваше да го накара да изпитва съчувствие, вина и отговорност едновременно, но не можеше да се отърве от упоритата мисъл, че трябва да направи нещо, за да й помогне. Въпреки смъртта на баща му и проблемите в Хайуд решителното девойче му напомняше страхотно за самия него и караше сърцето му да се свива.

Настъпи дълго мълчание, през което Мили се измъчваше с въпроса дали бе казала нещо нередно и ако бе така, как да поправи въображаемите щети.

— Мога да те тренирам — най-после каза Боби.

Тя го погледна тъпо за момент, после заекна.

— Какво?

— Можеш да дойдеш с мен в Калифорния — обясни той, сякаш това бе най-нормалното предложение в света. — Ще работиш в ранчото и ще получаваш храна и квартира. А вечер и през уикендите, когато не пътувам, ще те тренирам. Ще те науча да яздиш каубойски коне.

Сега беше ред на Мили да се засмее.

— Да бе — каза недоверчиво. — И ще стигна дотам на вълшебно килимче, като тропна три пъти с токове и кажа: „Няма място като Хайуд“.

Боби обаче не се засмя и Мили внезапно осъзна, че бе говорил сериозно.

— Ами родителите ми? — попита тя. — Те никога няма да се съгласят — добави тъжно. — Защо биха се съгласили?

Боби сви рамене.

— Защото има логика. Защото дълбоко в себе си баща ти знае, че греши по отношение на ездата ти. Не знам, по дяволите. Но няма да сме сигурни, докато не ги попитаме, нали?

Боби се разкъсваше от противоречиви чувства. Не искаше да събужда напразни надежди в душата на хлапето. Все пак, твърде вероятно бе Сесил да го прати по дяволите. Навярно щеше да се ядоса, ако разбереше, че Боби бе позволил на Мили да язди с него през последните няколко седмици. Можеше дори да го изрита от дома си. А дори да не го направеше, надали щеше да пусне любимата си седемнадесетгодишна дъщеря да отлети на другия край на света.

Но трябваше да направи нещо, дори и само да покаже на Мили, че е благословена с талант, за който си заслужава да се бори. Знаеше добре какво е баща ти да стои на пътя на дарбата ти. Ако Боби не й помогнеше, кой щеше да го направи?

— Какво мислиш? — попита той. — Струва ли си да опитаме?

Какво си мислеше ли? Господи! Какво би си помислил гладуващ бежанец, ако му предложиш чиния супа? Какво би си помислил Майкъл Джаксън, ако му предложеха работа в детска градина? Беше прекалено хубаво да е истина. Да живее и работи с Боби в Калифорния? Да избяга от клаустрофобията на Нюуелс, от Джаспър и Рейчъл, от майка си и от тъпия Нюмаркет? Да бъде професионално тренирана като жокей, макар и с коне, които не познаваше?

Искаше й се да закрещи от вълнение. Наистина ли Боби би направил това за нея? Но реалността смаза фантазията бързо.

— Чудесна идея — въздъхна тя. — Но няма да стане. Дори да убедиш баща ми, мама никога няма да се съгласи. Не и след милион години.

— Може и да си права — кимна Боби. — Но позволи ми да поговоря със Сесил. Няма какво да губиш. И дори да откажат, искам да ми обещаеш, че няма да загубиш вяра в себе си. Ти си великолепен жокей, Мили. И никой не може да реши бъдещето ти, освен самата теб. Знаеш го, нали?

В този момент единственото, което Мили знаеше със сигурност, бе, че никога нямаше да обича друг мъж така, както обичаше Боби. Застанал пред нея, висок, силен и решителен, той имаше вид на човек, който би могъл да накара Сесил да разсъждава логично. Принц, който щеше да я спаси от затвора й.

Ех, само наистина да ставаше така в живота.

 

 

— В никакъв случай.

Сесил затръшна вратата на обора зад себе си и тръгна към колата. Бяха изминали три дни от разговора на Боби с Мили и той най-после бе уцелил подходящия момент да поговори с баща й за отиването й в Хайуд. Засега обаче разговорът им не вървеше добре.

— Защо не? — упорито настоя Боби. — Няма смисъл да я държиш тук. Ще се грижа добре за нея.

— Как? Като я качиш на кон, за да си строши врата? — извика Сесил, извади полуизпушена пура от джоба си и я запали. — Не мисля така, младежо. Ако исках Мили да язди, щях да й позволя да го направи тук. Но знаеш, че това няма да стане.

Разгневеният му крясък, когато Боби му призна за тайните тренировки на Мили, можеше да се чуе чак в Кеймбридж, но младият мъж все пак бе решил да сподели с него идеята си за отиването на дъщеря му в Хайуд. Бездруго бе вбесил домакина си, можеше поне да довърши работата.

Макар и ядосан, Сесил се възхити на упоритостта на момчето и на дъщеря си. Откога ли бе подготвяла плана си, зачуди се той.

— Слушай, Боби — отстъпи той леко. — Благодарен съм ти за това, което се опитваш да направиш. Знам, че двамата с Мили се разбирате добре и тя те обожава.

— Не е важно дали я харесвам, господине — откровено заяви Боби. — Макар че, разбира се, харесвам я. Тя е страхотно хлапе.

— Така е — кимна Сесил и издуха дима от пурата си.

— Важното е, че има талант на ездачка от световна класа. Повярвай ми, работил съм с някои от най-прочутите жокеи. И Мили може да е една от тях. Сигурен съм. Нуждае се само от малко помощ, за да стане идеална за каубойски състезателни коне. Може да е следващия Джо Бадила.

— Съжалявам, Боби, но не съм убеден — намръщи се Сесил, който нямаше представа кой е Джо Бадила. — Мили не е яздила от две години. Поне се надявам да не е. Не може да е толкова добра.

— Добра е — упорито заяви Боби. — Погледай я.

Сесил усети как гневът му се надига отново. Не искаше да я гледа. Нито пък искаше да слуша лекциите на американския женкар, когото познаваше отскоро. Харесваше Боби, но не възнамеряваше да следва съветите му относно това кое е най-добро за дъщеря му.

— Какво толкова си се загрижил за Мили? — попита Сесил, като присви очи. — Сигурен ли си, че интересът ти е чисто професионален?

Боби се протегна и се изсмя арогантно. Ако Мили го бе чула, сърцето й щеше да бъде разбито.

— Ако намекваш това, което си мисля — отвърна той, — грешиш страхотно. Може да обичам жените, господин Локуд Гроувс, но не съм педофил.

— Хм — изсумтя Сесил недоверчиво. — Е, както и да е. Страхувам се, че и дума не може да става. А и малките ви тренировки трябва да приключат.

Той се качи в джипа си и затръшна вратата решително. Но Боби още не бе свършил. Беше обещал на хлапето, че ще положи усилия да й помогне и трябваше продължи с натиска.

— Мили не е щастлива тук — каза той, като пъхна глава през отворения прозорец на колата. — Мисля, че го знаеш. Дори Стиви Уондър може да види, че Мили е несравнимо по-добра ездачка от брат си, но не й се дава шанс да покаже на какво е способна. По дяволите, ако слушаш жена си, Мили дори няма да припари до конюшните, макар да има страхотен усет към жребците ти.

— Стига! Достатъчно — спря го Сесил с намръщено лице. — Как, по дяволите, си позволяваш да критикуваш Линда? Трябва ли да напомням, че си гост в тази къща?

Боби отстъпи назад. За първи път се почувства леко засрамен. Беше положил усилия, но очевидно нямаше да успее да убеди Сесил.

— Съжалявам — извини се той. — Не исках да се държа грубо. Просто…

— Е, държа се грубо — ядосано отбеляза Сесил. — Това не е твоя работа. Нямаш право да се месиш в семейните ни проблеми.

Боби го загледа как се отдалечава бързо и усети с изненада, че го обзема истинско разочарование.

Наистина не знаеше защо толкова държеше на Мили. Но това бе факт. Мисълта, че талантът й щеше да увехне напразно, просто го подлудяваше.

Ала разочарованието му не бе нищо в сравнение с нейното.

— Няма нищо — каза тя смело, когато по-късно й разказа за разговора си със Сесил.

Бе заварил Мили в конюшнята на Лесна победа, който се бе чувствал зле през деня, дошла да провери как е болното животно. Момичето безуспешно се постара да прозвучи небрежно и добави с пресилено весел глас.

— Знаех си, че няма да се съгласи. Благодаря ти, че опита.

Но не успя да скрие сълзите в очите си, а и Боби забеляза начина, по който раменете й се затресоха, когато зарови глава във врата на коня, както правеше самият той, когато нещата се объркваха.

Горкото хлапе!

Не трябваше да й дава напразни надежди.

— Може пък баща ти да се вразуми най-после — утеши я Боби. — Вероятно има нужда от време, за да свикне с идеята.

Думите му прозвучаха безсмислено, дори за самия него. И двамата знаеха, че Сесил няма да се поддаде, колкото и време да му отпуснеха.

— Може и да стане — отвърна Мили отчаяно. — Поне не побесня прекалено много за тренировките, които вече направихме.

— Да — потвърди Боби. — А това все пак е нещо, нали?

Въпреки усилията й гореща сълза се търколи по бузата на Мили.

— Ох, мамка му — изсумтя Боби. — Не плачи, моля те.

Без да знае какво друго да направи, той се приближи до Мили, дръпна я нежно от коня и я прегърна здраво.

Мили зарови глава в гърдите му, вдъхна великолепния му аромат и избърса сълзите си в ризата му, като през цялото време се опитваше да запечата спомена в ума си. Боби я прегръщаше! Наистина я прегръщаше! Но същевременно си даваше сметка, че тази прегръдка може да е последната. Скоро Боби щеше да се върне в Америка и всичките й надежди да язди отново щяха да отлетят заедно с него.

Преди появата на Боби в Нюуелс никога не би си помислила, че е възможно да изпитва едновременно силно разочарование и дива радост. Очевидно любовните песни говореха точно за това: как любовта е объркваща и болезнена, макар да е чудесна. Преди не ги беше разбирала, но сега нещата се промениха. Точно така се чувстваше с Боби. Сигурно бе истинска любов.

— Ще дойдеш да гледаш пиесата ми довечера, нали? — попита тя.

— Пиесата? Разбира се — кимна Боби. — Не бих я пропуснал.

Всъщност бе забравил напълно за участието на Мили в местната любителска постановка и бе планирал да се види с Дебра, момичето, което страстно му бе показало британското гостоприемство в събота вечер. Но един поглед към насълзените тъжни очи на Мили му бе достатъчен да промени решението си. Сърцето му не позволяваше да я разочарова два пъти в един ден, дори и да се наложеше да пропусне среща с британския еквивалент на Памела Андерсън.

— Ура! — извика Мили и се усмихна.

Усмивката й беше изключително заразителна. За миг му се стори толкова красива, че Боби усети началото на добре познатата ерекция. Ужасен, се постара да се овладее.

Какво, по дяволите, си мислеше? Мили беше дете, за Бога. Може би Сесил го познаваше по-добре, отколкото той самият се познаваше. Неприятна мисъл.

— Трябва да се връщам на работа — каза той, отдръпна се и се отправи към вратата, преди да се накисне в по-сериозна каша. — Ще се видим довечера.

— Разбира се — кимна Мили и се завъртя към Лесна победа.

Все още зашеметена от неочакваната прегръдка на Боби и разочарована от реакцията на баща й, вече не знаеше дали да се засмее, или да заплаче. Все пак Боби щеше да я гледа довечера.

И за момента това бе достатъчно.

 

 

На около тридесет километра от Нюуелс, в имението на Дилейни в Митлингсфърд, Рейчъл и Джаспър се чукаха въодушевено в спалнята й.

— Харесва ли ти така? — изстена Джаспър, като проникна дълбоко в нея, възхищавайки се на мускулите си и стегнатия си задник в огледалото.

Напоследък бяха започнали да отварят вратата на гардероба, докато правеха секс. Оправданието бе, че Джаспър искаше да наблюдава Рейчъл по време на акта, но в действителност той прекарваше повече време вторачен в собствения си образ.

— Аха — промърмори Рейчъл.

Всъщност бе потънала дълбоко във фантазията си за Боби Камерън и определено се наслаждаваше. Засега истинският Боби се бе оказал разочароващо неподатлив на чара й. Изглежда единственото, което го интересуваше, бе да забавлява Мили, а това бе непонятно за Рейчъл. Но все пак не се бе отказала от надеждата да го съблазни, преди да си замине.

Междувременно използваше Джаспър като жив вибратор.

Тя усети забързването му и малките капчици пот, които паднаха по гърба й, и осъзна, че Джаспър се канеше да свърши.

— О, Джей! Моля те, не спирай — изстена тя.

За щастие собственият й оргазъм наближаваше. Трябваше да признае, че макар и досаден и суетен, Джаспър бе добър в леглото.

— Почти стигнах до върха! — извика тя.

След няколко секунди Рейчъл свърши, а стоновете й докараха Джаспър до края. Тя едва успя да се въздържи да не извика името на Боби, като го замени с „О, Боже“, което Джаспър прие като комплимент.

— Не е лошо, а? — ухили се той, като се отдръпна от нея със самодоволен вид.

Рейчъл не си направи труда да отговори, а скочи от леглото и се пъхна под душа. Никога не си бе падала по бъбренето след секс и не възнамеряваше да промени навика си заради Джаспър Локуд Гроувс.

След няколко минути се върна в спалнята и започна да си суши косата.

— Той със сигурност ще дойде, нали? — извика тя, за да заглуши сешоара.

— Кой? — намръщи се Джаспър. — Къде да дойде?

Не беше свикнал момичетата да го пренебрегват и поведението на Рейчъл определено го вбесяваше. Повечето жокейски фенки, с които бе спал, щастливо бъбреха за уменията му на любовник след секса. Честно казано, той получаваше удоволствие повече от похвалите, отколкото от самото чукане. Но Рейчъл никога не си правеше труда да го похвали, а това го караше да се чувства несигурен. Положението се влошаваше от факта, че носът му бе страхотно зачервен и лъскав след сексуалната гимнастика. Ако проклетата Рейчъл се бе забавила малко по-дълго под душа, можеше да грабне пудрата й и да приглуши блясъка на носа си преди тя да го забележи.

— Боби — отговори Рейчъл, като спокойно започна да се бърше между краката. — Ще дойде да гледа пиесата на Мили довечера, нали?

— Съмнявам се — отговори Джаспър.

Започваше да му писва. Подлудяваше го вниманието, което Боби получаваше от всички в Нюуелс, да не споменаваме местното женско население. Дори собственото му гадже изглежда бе харесало тъпия американец.

— Онзи ден си имаше сериозна разправия с татко заради Мили — нацупи се Джаспър. — Очевидно е яздил тайно с нея и татко побесня. Пък и теб какво те интересува дали Боби ще се появи довечера?

Долната му устна се издаде напред недоволно и той заприлича на петгодишно хлапе, изпуснало сладоледа си в пясъка. Рейчъл въздъхна наум, спря сешоара и се върна в леглото. Възседна Джаспър, наведе се и го целуна страстно.

— Не ме интересува — успокои го тя нежно. — Просто съм любопитна.

Ревността на Джаспър беше жалка работа, но й се налагаше да внимава. Дори търпението на Джаспър си имаше граници, а последното, което искаше сега, бе да я зарита. Едва бе започнала тормоза над Мили и поне засега се нуждаеше от брат й.

Все пак се надяваше, че Джаспър греши и Боби ще се появи довечера. Той бе единствената причина за съгласието й да присъства на досадното изпълнение на „Ромео и Жулиета“. Е, разбира се, и фактът, че Мили щеше да побеснее, когато научи, че Линда я е поканила, също не бе за пренебрегване. Майката на Джаспър, обзета от амбиции за издигане в обществото, се бе въодушевила страхотно, когато разбра, че малкият Джони Аштън, бъдещият лорд Аштън, щеше да играе Тибалт. Въпреки протестите на Мили, че дъхът на Джони вони на котешка храна, а лицето му има повече петна от калинка, Линда не се бе отказала от надеждата си да създаде приятелство между дъщеря си и почитаемия Джон, както наричаше малкия пъпчивец.

— Добре — усмихна се Джаспър, като хвана ръката й и я сложи върху надървения си пенис. — Защото, ако те видя близо до Самотния рейнджър…

— Шшт — прошепна Рейчъл в ухото му. — Защо ми е, когато си имам теб?

Успокоен, Джаспър се захвана с това, което вярваше, че прави най-добре: да чука Рейчъл. Боби можеше да има всяко друго момиче в Нюмаркет, но всички момчета искаха Рейчъл, а тя бе негова. И щеше да си остане само негова.

 

 

Общинската зала в Митлингсфърд бе типична за следвоенната селска архитектура. Грозна тухлена постройка със зелен тенекиен покрив, тя беше мрачна и потискаща и отвън, и отвътре. Малка дървена сцена се издигаше срещу спретнатите редици неудобни столове от метал и брезент. Във въздуха се носеше тежка миризма на дезинфектант.

Зад кулисите Мили непрестанно надничаше през процепа в завесите, за да не пропусне появата на Боби и тайно поглъщаше последния екземпляр от „Рейсинг Поуст“, който бе пъхнала между страниците на сценария.

Джони Аштън стоеше на няколко метра от нея. Изглеждаше позеленял. Пъпчивото му лице бе изпънато от ужас и Мили изпита съжаление към него. Останалите участници в пиесата го подиграваха, че има вид на изправен пред разстрел. Положението се влошаваше от факта, че и двамата му ужасни родители, лорд и лейди Аштън, седяха на първия ред, готови да критикуват и най-дребната му грешка. Семейство Аштън бяха от типа родители, които караха Мили да изпитва благодарност към собствените си майка и баща, а това говореше много.

В ума й обаче нямаше много място за горкия Джони. Мислеше само за Боби и прегръдката им в конюшнята. Знаеше, че Боби не я обича, поне не по страстния, отчаян начин, по който тя го обичаше. Но я харесваше. Определено я харесваше. А това все пак бе начало.

Къде ли беше? Обеща й, че ще присъства, пиесата щеше да започне след минута, а него още го нямаше.

— А, не, мамка му! — изруга тя тихо, когато забеляза как Рейчъл се настаняваше на празното място до родителите й — мястото на Боби.

Проклетата кучка се бе издокарала в розова рокличка, която правеше гърдите й да изглеждат още по-големи, ако това въобще бе възможно. Какво, по дяволите, правеше тя тук?

Засега, слава Богу, Боби не бе проявил никакъв интерес към Рейчъл. Но за разлика от тъпия си брат Мили виждаше, че неприятелката й си пада по него. А от собствен опит знаеше, че Рейчъл винаги получаваше това, което искаше.

— Пет минути! — извика Уилям Бест, невротичният режисьор на театралния състав, като плесна с ръце.

Оживените разговори зад кулисите замряха. Мили бързо метна вестника на задните стълби и надникна към публиката за последен път.

Слава Богу! Боби беше тук.

Сърцето й заби лудо, докато го гледаше как си проправя път към родителите й. Очевидно двамата с баща й се бяха сдобрили, тъй като Сесил се усмихна и незабавно започна да размества столовете, като грабна един от празните от задния ред и го сложи до своя. Едва когато Боби се отпусна на стола, Мили осъзна ужасено, че сега Рейчъл седеше от другата му страна.

Боби, макар да не му личеше, бе под не по-малък стрес от Мили. Раздразнен, че изпуска срещата си с Дебра, и притеснен от желанието, което бе изпитал към Мили в конюшнята, той се бе хвърлил в работа, за да не мисли. И както винаги, когато бе зает с конете, загуби представа за времето и тръгна за Милингсфърд доста късно. Загуби се из зашеметяващо обърканите пътища, които водеха към селото. Тъкмо бе започнал да се паникьосва, че ще пропусне пиесата, когато най-после стигна до залата.

— Съжалявам. Извинете — промърмори той нервно, когато хората се надигнаха от местата си, за да му направят път.

— Не си от най-точните, а? — изсъска Джаспър.

Раздразнен, че майка му го бе принудила да дойде да гледа тъпата пиеса, и ядосан задето Боби и баща му се бяха сдобрили, Джаспър определено не бе в добро настроение.

Боби пренебрегна заядливата му забележка и се обърна към Сесил.

— Тези шосета са кошмар в тъмното — прошепна той. — Съжалявам.

— Няма проблеми — усмихна се Сесил. — Важното е, че сега си тук.

— Здрасти. Помниш ли ме?

Страхотно! Само от това имаше нужда: развратната дъщеря на сър Майкъл се наведе към него в рокля, която приличаше на нощницата на евтина курва, и набута гигантските си цици в лицето му. Защо толкова много красиви момичета се обличаха по начин, който не оставяше нищо на въображението? Беше адски несексапилно.

— Рейчъл — кимна студено той.

Беше видял отвратителното й държане с Мили и не възнамеряваше да е любезен с нея. Но тя очевидно не забеляза враждебния му тон, а се закикоти като малко момиченце. После, след като лампите угаснаха, се протегна и нагло го хвана за ръката.

Дали си въобразяваше? Или нахалницата току-що бе погалила вътрешната част на китката му с палеца си?

Преди Боби да успее да реагира, завесата се вдигна. Публиката заръкопляска енергично, когато изпълнителите се появиха на сцената. Мили се ухили на Боби и му махна весело, като петгодишно хлапе, видяло майка си в публиката.

— О, виж, тя ти маха — прошепна Рейчъл в ухото му, като се наведе толкова близо до него, че го нокаутира със силната миризма на парфюма си. — Мисля, че си пада по теб.

Боби издърпа ръката си от нейната и изсъска:

— Мили и аз сме добри приятели. А и тя е още дете.

— Точно така.

Рейчъл отново не обърна внимание на враждебността му, нито забеляза, че е докоснала оголен нерв.

— Предполагам, че предпочиташ истински жени, нали? Жени с опит?

Тя се прикри с чантата си, протегна ръка и го погали по бедрото. При други обстоятелства Боби вероятно би се изкефил да свие мръсен номер на Джаспър, който седеше само на метър от него. Но всичко у Рейчъл Дилейни го отвращаваше.

Той рязко издърпа ръката й.

— Предпочитам жени, на които имам доверие — заяви категорично. — Никога не бих могъл да уважавам някоя обикновена развратница. Никога.

Рейчъл присви очи и нацупи ядосано устни, после се сви на стола си.

— Той досажда ли ти? — попита Джаспър, който не чу размяната на реплики, но забеляза, че бе станало нещо.

— Не — отговори тя, благодарна, че Джаспър не можеше да види зачервените й бузи в тъмнината. — Но си прав за него. Арогантен е. И съвсем обикновен на външен вид. Не разбирам какво виждат у него хората.

Джаспър пъхна ръка под роклята й и я погали между краката.

— Разбира се, че съм прав — прошепна той нежно и я целуна по врата. — И никога не би могъл да те задоволи като мен, Рейч. Никой не би могъл.

 

 

Първото действие бе ужасно — безброй пропуснати реплики и олюляващи се декори, които едва не приспаха публиката. Боби се мъчеше упорито да остане буден. Краката му се схванаха на малкия стол, който би засрамил дори седалките във втора класа на „Америкън еърлайнс“. Щом завесата падна, той скочи облекчено на крака.

Сесил се извини и излезе, за да се обади по телефона. Рейчъл и Джаспър побързаха да изскочат навън, за да пушат, и оставиха Боби да си бъбри с Линда в пригодения бар, оптимистично наречен „Фоайето“. Всичко в това място — столовете, прозорците от шестдесетте години, грозният кафяв балатум — му напомняше на старата му училищна зала в Солванг, място, от което нямаше много щастливи спомени. Боби потръпна неволно, когато се сети за него.

— Какво мислиш? — попита Линда, като му подаде пластмасова чаша с топла бира.

Беше облечена консервативно за нея, в електриково късо сако, подчертано от яркосините сенки, които се бяха залепили за бръчките й като пластилин.

— Мили беше чудесна, нали?

— Тя… ъъъ… беше от най-добрите актьори в пиесата — искрено я похвали Боби, като подбираше думите си внимателно. — Сигурно си много горда.

— О, да — усмихна се Линда. — А видя ли как я гледаше почитаемият Джон?

— Почитаемият кой? — учуди се Боби.

— Джони. Бъдещият лорд Аштън — въодушевено обясни Линда. — Той си пада страхотно по нашата малка Мили. Влюбен е в нея!

Боби осъзна, че тази информация не му хареса. Ако някакво мърляво хлапе си падаше по Мили, майка й трябваше да негодува, а не да се радва. Може би нямаше да е лошо да поговори със Сесил. Но пък май не бе разумно да прекалява.

— С какво му досаждаш сега, мамо?

Мили, все още издокарана в дългата си черна пола и виненочервена блуза, се бе промъкнала зад тях.

— Какво правиш тук? — ахна Линда възмутено. — Трябва да си зад кулисите заедно с останалите. Хайде, тръгвай — размаха ръка тя. — Отиди да си поговориш с Джони, скъпа. Сигурна съм, че той има нужда от компания.

— Съмнявам се — отвърна Мили небрежно. — Изскочи да драйфа навън още когато спуснаха завесата. Родителите му са такива шибани тирани, че горкото момче е пълна развалина. Както и да е, отбих се тук само за минута, за да поздравя Боби.

И му се усмихна широко. Бузите й бяха зачервени и очите й блестяха щастливо. Боби отново изпита вина за начина, по който я бе разочаровал, а също и, че по-рано я бе пожелал. Разликата им беше само шест години, но на тази възраст това си бяха светлинни години. Само преди няколко дни бе казал на баща й, че не е педофил, а сега вече не бе толкова сигурен.

Е, стига толкова. Утре сутрин щеше да си даде почивка, да отиде до дома на Дебра и да прави секс, докато му се завие свят. Един сексуален маратон с истинска зряла жена щеше да му върне разума.

— Свърши чудесна работа — похвали той Мили. — Очаквам второ действие с нетърпение.

— Хм — изсумтя тя. — Нямаше да чакам нетърпеливо, ако бях на твое място. Ще бъде адски отегчително. Видях те да говориш с Рейчъл по-рано — добави с престорено небрежен тон.

— Нямах избор — увери я той и бе възнаграден с нова широка усмивка.

— Мили, скъпа — намеси се Линда, раздразнена, че сватосването с Джони Аштън се бе провалило, — ужасно си груба. Време е да се връщаш зад кулисите.

— След минута — отвърна Мили. — Ооо, това за мен ли е?

Сесил се бе върнал от бара със сладоледи в ръка. Той подаде по един на жена си и дъщеря си и извади вибриращия си мобифон.

— Локуд Гроувс — каза, без да обърне внимание на ледения поглед на Линда.

Но изражението й се промени, когато след няколко секунди видя как лицето на мъжа й пребледня и се намръщи разтревожено.

— Мили Боже — прошепна Сесил. — Сигурна ли си?

Джаспър и Рейчъл се бяха появили в бара и сега наблюдаваха Сесил заедно с останалите.

— Кога стана това? Потърси ли помощ?

Сърцето на Мили се сви. Не можеше да си спомни някога да е виждала спокойния си баща толкова паникьосан. Очевидно бе станало нещо сериозно.

— Да, добре. Добре — кимна Сесил мрачно. — Идвам.

— Какво има? — попита Линда, когато той затвори телефона. — Всичко наред ли е?

— Не — отговори Сесил. — Не е. Беше Нанси — обясни той с посивяло от страх лице. — Рейдър припаднал преди двадесет минути. Според нея няма да оживее.

Мили се ококори и вдигна ръка към устата си в ням жест на ужас. Боби инстинктивно обви ръка около раменете й, но тя бе прекалено разстроена, за да забележи. Момичето се отдръпна от него и се заразхожда нервно напред-назад.

— Какво му има? — попита с треперещ глас.

— Конски грип — обясни Сесил мрачно. — Адски силен вирус. Страхувам се, че има и по-лошо. Някои от другите жребци също са се заразили.

Мили се закова на място.

— Кои?

— Лесна победа вече има висока температура — отвърна Сесил, потвърждавайки най-ужасните й страхове. — Чувства се много зле — додаде, после се завъртя към жена си. — Съжалявам. Трябва веднага да отида в конюшните.

Без да мисли, Мили хвана ръката на Боби, който стисна нейната в подкрепа. Знаеше колко силно хлапето обичаше коня.

— Идвам с теб — заяви тя на баща си.

— Аз също — обади се Боби.

— Не ставай смешна, Мили — намеси се Линда. — Трябва да си довършиш пиесата. И дума не може да става. Джаспър ще отиде да помогне на баща ти, ако се наложи.

Мили пусна ръката на Боби и се обърна към майка си. На лицето й бе изписана такава решителност, че Линда се стресна.

— Майната й на пиесата — заяви. — Отивам в конюшнята. Още сега. Лесна победа има нужда от мен.