Тили Багшоу
Дуел (16)

16.

Мили изкара първите три месеца от годината в свирепи тренировки.

Твърдо решена да остави мъката зад себе си и да си продължи живота, тя си даде обет на Нова година: нямаше да стъпи в Англия, докато не събереше достатъчно пари, за да откупи Нюуелс, и докато не състави идеален план, с който да принуди Рейчъл да й го продаде. Стигането до върха като жокей бе нейна амбиция и мечта откакто се помнеше. Но сега се превърна в нещо повече. В необходимост. Отсега нататък, до деня, когато вземеше ключовете от къщата на баща си в ръка, щеше да живее и да мисли само за каубойски коне. Всичко друго можеше да върви по дяволите.

Всичко друго означаваше най-вече Боби и семейството й. Линда, която бе застанала на страната на Рейчъл, се превърна в персона нон грата за Мили. Категорично отказваше да отговори на обажданията й в Хайуд и накрая майка й се примири и спря да звъни.

— Допускаш грешка — каза й Боби, след като го принуди да я отърве от поредното обаждане. — Станалото е станало. Но тя все пак ти е майка и те обича.

— Да, ама го показва по адски странен начин — възрази Мили.

Седеше във всекидневната на семейство Макдоналд, облечена в обичайните си бричове и една от старите тениски на Сесил, и се криеше зад английски вестник. Сега обаче завъртя вестника и показа на Боби снимка на Линда, хванала под ръка Рейчъл и Джаспър на някакъв бал. Дори той трябваше да признае, че тримата изглеждаха щастливи и доволни. Снимката сигурно бе наранила Мили страхотно.

— Както и да е — продължи тя, — не виждам и ти да прекарваш много време на телефона с майка си.

— Да, но не се крия от нея — възрази Боби.

— Щеше да го направиш, ако беше продала Хайуд на най-лошия ти враг.

Боби замълча. Не можеше да спори срещу това.

От Нова година нещата между тях бяха различни. Но този път Мили ги бе променила, а не той. Боби виждаше негодуванието й срещу опитите му да я сдобри с Линда. Дори и тълкуваше доводите му в полза на майка й като липса на подкрепа за самата нея.

— Не загряваш ли? — извика тя отчаяно последния път, когато Боби се опита да обясни поведението на Линда. — Тя ни предаде. Не само мен, но и татко и конете. Как можа да продаде фермата на Рейчъл? Как изобщо й даде сърце да я продаде?

Всъщност Мили грешеше. Боби я разбираше напълно. Просто се опитваше да смекчи доколкото може ужасните истории, които бе чул от познатите и приятелите си в Англия. Очевидно Рейчъл бе продала повечето от разплодните жребци на Сесил, включително Рейдър и още няколко от любимите коне на Мили, на арабски шейх, известен с жестокото си отношение към коне, които вече не са в разцвета си. Оправданието й, че иска да се отърве от всички животни, потенциално засегнати от грипа миналото лято, бе достатъчно да заблуди Линда. Но всеки здравомислещ човек разбираше, че основната й цел бе да посипе още сол в раните на Мили.

Макар да й съчувстваше, Боби не можеше да й даде единствената утеха, която Мили искаше. И с течение на месеците тъгата и копнежът й по него се превърнаха в твърда защитна черупка от негодувание, в която се затваряше. Цялата емоционална енергия, които бе съсредоточила върху него през последните девет месеца, сега се прехвърли върху надбягванията. Кариерата й напредваше значително. Между януари и април Боби я включи в седем калифорнийски състезания, три от които Мили спечели. Но въпреки това тя все се оплакваше, че Боби пренебрегва тренировките й и прекарва прекалено много време в пътувания и срещи с адвокати.

Мили не знаеше, че той всъщност отделяше ужасно много часове, да не споменаваме за парите, спечелени от треньорската му работа, в опити да намери начин да се освободи законно от партньорството си с Тод. За съжаление, всички усилия засега бяха напразни.

 

 

Беше вторият петък на април и долина Санта Инес бе засегната от цяла седмица неочаквано застудяване. На разсъмване скреж покриваше ливадите в Хайуд и вкоравяваше всяко стръкче трева в остър зелен кинжал. По-късно, когато скрежът се стопеше, плътна мъгла се спускаше над пасбищата и изстудяваше и хората, и животните, които трепереха от необичайния мраз.

Мили, завърнала се от сутрешната си езда с Чарли Браун, най-новия обитател на Хайуд, влезе в кухнята на Макдоналд, за да изпие чаша горещо кафе. Въпреки студа, ездата беше чудесна и тя бе в по-добро настроение, отколкото през последните дни. Великолепният червеникав жребец имаше толкова мощен галоп, че дори тя едва го удържаше, докато фучаха из полята. Зачуди се дали щеше да е прекалено трудно да убеди Боби да го купи от синдиката в Санта Барбара, който го притежаваше в момента, и си напомни да го попита за това довечера, когато се върнеше от едноседмичната си треньорска работа в Монтана.

— Уха — възкликна тя, като се наведе да помирише огромния букет рози и фрезии, все още вързан с бяла сатенена панделка, който лежеше на масата. — Великолепни са. Невероятен аромат!

— Красиви са, нали? — усмихна се Маги, като се приближи към масата с ваза и ножица в ръка. — Боби ги изпрати. За Съмър.

Мили незабавно усети как доброто й настроение се изпари. Вчера Съмър бе научила, че е приета в правния факултет в Бъркли. Естествено, цялото семейство Макдоналд бе страхотно въодушевено. А също и Боби, който се бе обадил по телефона, за да чуе резултатите от изпита.

Мили забеляза как Съмър приключи разговора с него с широка усмивка, сякаш току-що бе спечелила от лотарията. А когато видеше цветята, сигурно щеше да откачи от радост.

Опита се да пропъди ревността си, но това бе почти непосилна задача. Е, победата в надбягването в Лос Аламитос не бе толкова важна, колкото влизането в „Бъркли“, но щеше да е хубаво, ако Боби си бе направил труда да провери как се е представила.

Дилън, Бог да го благослови, бе вдигнал страхотен шум по въпроса. Но благодарение на новината за Съмър, пристигнала на следващия ден, славата на Мили бе прекалено кратка.

Дори и да не мразеше проклетото момиче, пак щеше да се почувства наранена, като гледаше как цялото й семейство, особено Уайът, се въртят около нея и я засипват с похвали и любов. Всичко това караше Мили да тъгува по баща си още по-силно от обикновено. А когато погледна цветята, изпита остра носталгия по дома си, горчивина и мъка. Дори й се стори, че цветята вече не ухаеха приятно.

— Добре ли си, скъпа? — попита Маги, забелязала промяната в изражението й. — Искаш ли да седнеш?

— Не — отговори Мили. — Не, благодаря. Добре съм. Мисля, че просто имам нужда от чист въздух.

Тя изскочи на двора и студеният вятър развя косата й. Главата й започна да се прояснява.

Както винаги, когато се чувстваше зле, Мили изпита нужда да е близо до конете си. Днес се нуждаеше най-вече от Дани. С бърза крачка прекоси двора и се отправи към конюшнята му.

— Здрасти — поздрави го тя, като отвори вратата и прегърна любимеца си. — Страхотен сладур си.

— Благодаря — провлече някакъв глас зад нея. — Казвали са ми го и преди, но винаги ми е приятно да го чуя.

— Господи! — възкликна Мили уплашено. Завъртя се стреснато и запали лампата.

Тод Кренбърн стоеше в далечния ъгъл на конюшнята. Облечен в тъмносив костюм с копринена вратовръзка, с идеално лъснати обувки, той изглеждаше толкова не на място, колкото Доналд Ръмсфелд на антивоенна демонстрация.

— Изкара ми акъла — изсумтя Мили. — Какво правиш тук?

— Е, това вече не е много любезно — усмихна се той. И не го очаквах от… — той извади страница от вестник от джоба си и зачете на глас — от „най-готината нова ездачка в Солванг“.

Мили се изчерви.

— Е, това е местният парцал, нали? — промърмори тя. — Какво ли друго могат да напишат?

— Рекорден брой зрители миналия петък викаха за Английската роза — продължи Тод. — Тук хората са влюбени в теб, знаеш ли?

Червенината по бузите на Мили се сгъсти. Изглеждаше ужасна мъжкарана в мърляви бричове и торбест пуловер, с опъната назад коса като ученичка. Но дори кошмарният тоалет не можеше да скрие зашеметяващата й фигура. А в неудобството и изчервяването й имаше нещо мило, което Тод намираше адски привлекателно.

— Успокой се — нежно каза той. — Не хапя. Бях в околността, за да видя новия си парцел. Реших да се отбия и да проверя инвестициите си в ранчото.

Той нервно сложи ръка на гърба на Дани и конят незабавно наостри уши.

— Страхувам се, че нямам твоя подход към конете — добави, като извади инхалатора си и вдъхна дълбоко. — Имаш ли нещо против да продължим разговора навън?

— О, не — сви рамене Мили. — Разбира се, че не. Ако искаш да дойдеш в голямата къща, ще направя чай. Прекалено студено е да стоим навън, не мислиш ли?

— Да — съгласи се той, като свали сакото си и въпреки протестите й, го наметна на раменете й. — Звучи чудесно.

Десет минути по-късно седяха до печката и пиеха чая, който Мили си бе донесла от Англия.

— Следя сериозно напредъка ти — поде Тод. — Победата ти в Лос Аламитос беше страхотно впечатляваща.

— Благодаря — усмихна се момичето. Затоплена от чая и неочаквания комплимент, внезапно се почувства по-добре. — Надявам се и Боби да мисли така.

— Защо да не мисли така? — небрежно попита Тод.

Той разхлаби вратовръзката си и усети как очите и кожата му запламтяха. Хайуд беше кошмар за страдащите от алергии — нямаше и сантиметър, където да седнеш, без по теб да се полепят животински косми.

— Не знам — въздъхна Мили. — Понякога ми се струва, че вече не се интересува. Нали разбираш? Ако не става дума за Съмър или за бизнеса в ранчото, не иска да чуе и дума — обясни тя с горчивина в гласа. — Но не ми пука. Получих десет процента от сумата за наградата — похвали се, като гордо вирна брадичка. — Знам, че не е много, но все пак е начало.

Странна работа. Мили не познаваше Тод добре — бяха се виждали само два пъти, но днес вниманието, с което я слушаше, и искреният му интерес към нея, я накараха да си излее душата. Беше изпитала подобно чувство към Боби, когато се появи за първи път в Нюуелс. Сродна душа. Тя му разказа за смъртта на Сесил, за враждата с Рейчъл и отчаяното си желание да си възвърне дома по някакъв начин, преди неприятелката й да го унищожи напълно.

— Ужасна история — намръщи се Тод, имитирайки искрена загриженост, когато Мили свърши. — Казваш, че това момиче, Рейчъл, е известно в Англия?

Мили излезе от стаята и се върна след миг с февруарския брой на „Заредени“.

— Ето я — посочи презрително корицата.

Под заглавието „Страхотна езда!“ се виждаше мърлява блондинка, просната на колене и лакти, гола, с изключение на миниатюрно парченце сребрист плат на чатала, жокейска шапка и кожени ботуши. Носеше прекалено силен грим и си личеше, че снимката е туширана безбожно. Но не можеше да се отрече, че бе сексапилна.

Тод бе наясно, че щеше да съсипе Мили, ако реагира положително, затова сбърчи нос отвратено.

— Прилича на проститутка — каза той. — Не мога да повярвам, че я приемат сериозно като спортистка, ако позира по този начин.

— Да, не е за вярване, нали? — грейна Мили, като пъхна списанието под една възглавница и седна отгоре й. — Но я приемат. В тъпото чекиджийско списание я наричат „най-добрата ездачка в Англия“. Съжалявам — извини се тя и се изчерви заради грубия си език.

— О, моля те — усмихна се Тод. — Няма проблеми.

— А сега вече се смята и за страхотен делови гений — продължи момичето. — Но какво, по дяволите, знае за ръководенето на коневъдна ферма? Абсолютно нищо, това е.

Е, помисли си Тод, като прецени ситуацията. Мили се чувства изморена, уязвима, прекалено отрудена и пренебрегвана. Изпълнена е с омраза към англичанката, която я е прецакала и същевременно се е издигнала у дома, докато тя горката участва в мизерни надбягвания в дивата селска пустош. А пък Боби Камерън, наглото, арогантно копеле, се прави, че ни най-малко не му пука за проблемите й.

Ако това не е положение, от което да се възползвам, името ми да не е Тод Кренбърн.

Нямаше да е проблем да спечели доверието на Мили. Момичето искаше само да говори, а той бе готов да слуша. Рано или късно, тя щеше да изпусне някаква важна информация, която да му помогне да сложи ръце върху петрола в ранчото. А междувременно, можеше да се наслади на предизвикателството да се опита да я съблазни. Не само намираше комбинацията от сексапил, амбиция и невинност за адски възбуждаща, но знаеше, че и Боби мисли по същия начин. Да открадне Мили под носа му щеше да направи приключението още по-приятно.

— Слушай — каза той, като се наведе напред ентусиазирано. — Не искам да си пъхам носа, където не трябва. Но изглеждаш като човек, който се нуждае от малко забавление. Приключила ли си работата си тук за деня?

— Ами да — сви рамене Мили. — Предполагам, че да. Имам предвид, трябва да изведа конете в долното пасбище…

— Някой от работниците може да го направи — решително заяви Тод. — Кога за последен път се издокара и излезе навън?

— Господи — въздъхна момичето, като поклати глава и се опита да си спомни. — Не знам. Много отдавна. Тук е страхотна лудница напоследък.

Честно казано, Дилън и Тара я бяха канили на вечеря в града няколко пъти миналата седмица, докато Боби отсъстваше. Но тя бе прекалено изморена от тренировки и състезания и се страхуваше, че ще заспи на масата.

Появата на Тод бе неочаквана и странна. Но все пак бе тук и й предлагаше да я изведе. Защо не? Беше партньор на Боби все пак, следователно и неин шеф. Трябваше да го опознае. Пък и беше уикенд и почивката й се полагаше.

— Кога за последен път беше в Ел Ей? — попита Тод.

— В Ел Ей? Никога не съм ходила — простичко отговори тя. — Е, кацнах на летището. Два пъти. Но това не се брои.

— Никога? — извика Тод с престорена изненада. — Тук си от шест месеца и Боби никога не те е водил в Ел Ей? Господи! Нищо чудно, че откачаш от скука.

Никога преди не се беше замисляла по въпроса. Но Боби наистина я оставяше в ранчото, когато отиваше в града. Или когато отиваше да се забавлява. Внезапно й се стори, че Боби я приемаше за досадна даденост.

— Ела с мен — каза Тод, като скочи на крака, хвана я за ръка и я потегли към стълбите.

— Какво правиш? — изкикоти се тя, като забърза след него.

За нисък мъж Тод бе учудващо силен. Мили се почувства като марионетка, докато я влачеше след себе си.

— Къде е спалнята ти? — попита Тод.

Мили се ококори. Ох, мамка му! Нямаше да се опита да направи нещо тъпо, нали?

— Не се тревожи — ухили се той, когато забеляза погледа й. — Няма да те съблазня. Просто ще ти помогна да си събереш багажа.

— Да си събера багажа!?

— Точно така — отговори Тод. — Ще те заведа в Ел Ей за уикенда. И няма да приема „не“ за отговор.