Тили Багшоу
Дуел (1)

1.

Боби Камерън се намираше в Южна Франция, когато баща му умря.

Обяздваше енергична едногодишна кобилка на име Мираж за легендарния френски собственик на състезателни коне Паскал Бремо. Притискайки крака към хълбоците й, той завърши третата обиколка. Сухата прах на тренировъчния ринг се надигна около него в плътен, задушаващ облак. Той едва удържа кашлицата си — не искаше да подплаши животното. Отпусна се на седлото и започна да язди в ленивия каубойски стил, с който беше прочут, после затвори очи, за да се слее с движенията на коня. Скоро усети напрегнатото потръпване на стегнатите млади мускули между бедрата си и изпъването на сухожилията, когато Мираж запрепуска. Двамата с кобилата се превърнаха в едно. В плавно същество, което обикаляше ритмично ринга под жаркото слънце на Лазурния бряг.

— Не! Не става. Все още клони наляво. Виждаш ли?

Гласът принадлежеше на Анри Дювал, треньора на Бремо, който стоеше намръщено до ринга. Носеше шорти и тениска, а малкото останали кичури от тъмната му коса бяха залепнали от пот по челото му. Дювал не спираше да дава указания на Боби с викове, като от време на време прекъсваше, за да излее буйния си галски темперамент по мобифона.

— Има нужда от повече строгост, Боби. Слизай! Слизай!

Боби остана със затворени очи и се опита да блокира звука. Искаше му се Анри да отиде да тероризира някой друг. Съсипваше концентрацията му, да не говорим за тази на Мираж. Нищо чудно, че кобилата беше толкова нервна, след като чуваше само крясъци от треньора си.

— Спри! — изкрещя французинът високо.

Боби бе принуден да отвори очи и да спре коня.

По гърдите на Мираж бе избила лека бяла пяна, която блестеше като мляко над лъскавата й козина с цвят на кафе, доказателство за напрегнатите й усилия тази сутрин. Беше великолепна кобила, смела и решителна. Боби разбираше защо Бремо бе платил триста хиляди долара за нея, макар по документи да изглеждаше рискована инвестиция. Дъщеря на великия Младежка любов и неизвестната кобила Миракъл, Мираж можеше да тръгне и в двете посоки. Или щеше да се превърне в чудесен състезателен кон, или да рухне още преди да стигне до пистата. Но Боби обичаше точно този вид коне: смесица от дива енергия и скорост, която просто очакваше нежните уроци в стил Камерън.

 

 

Само на двадесет и три години, Боби вече имаше репутация на един от най-способните треньори на коне в света. С русата си коса, безкрайно дълги крака и дълбоки кафяви очи, гениалният, но арогантен син на прочутия каубой Ханк Камерън бе роден с невероятна дарба да разбира трудни за обяздване коне. Животни, които останалите добри треньори дори не можеха да оседлаят, незабавно се успокояваха от допира му и се подчиняваха на ниския му провлечен глас. А за подобен талант собственици като Бремо бяха готови да платят щедро.

Дори като малко момче Боби не се страхуваше от огромните хвърлящи къчове жребци, които можеха да го убият с един ритник в главата. Вместо да се плаши, той излъчваше кротост, спокойствие и авторитет, което караше да го уважават дори най-инатливите и нервни коне. Още от дванадесетгодишен обяздваше диви мустанги за баща си. На шестнадесет печелеше пари, като вършеше същото със скъпи породисти коне, собственост на богати калифорнийски коневъди. Докато навърши двадесет, славата му се бе разнесла извън щата. Годините, които трябваше да прекара в колежа, той изкара в трениране на трудните коне в най-престижните ферми в Кентъки. Наемаха го собственици чак от Ирландия, Дубай и дори Южна Франция.

Потомък на едно от най-старите и уважавани фермерски семейства на Запад, Боби израсна в Хайуд, зашеметяващото ранчо на Камерън от три хиляди акра, сгушено в долина Санта Инес в Калифорния. Всички местни хлапета му завиждаха за свободата. Никой от родителите му не се притесняваше много, когато Боби изчезваше от училище, за да поязди някой от конете на баща си по хълмовете. Но детството му не бе толкова идилично, колкото изглеждаше.

Майка му Даяна, непълнолетна бунтарка от близкото градче Солванг, го бе заченала по време на мимолетното си приключение със застаряващия каубой Ханк Камерън. Местна легенда, Камерън беше страхотен по отношение на коне и говеда, но децата бяха друг въпрос. След като призна детето за свое и го обяви за наследник, Ханк реши, че родителските му задължения са приключили. Даяна трябваше да отглежда сина си сама.

Тя обичаше малкото си момченце, но се бе озовала в Калифорния в началото на седемдесетте — ерата на свободната любов и евтината дрога, а бе едва на седемнадесет. И така, Боби прекара първите си десет години, като пътуваше с майка си от една хипарска комуна към друга и никога не оставаше на едно място достатъчно дълго, за да пусне корени или да си създаде приятели в училище.

Понякога Даяна изчезваше за месеци, обикновено на мотора на някой страшен на вид тип. Ужасен, че си е отишла завинаги, Боби едва се примиряваше с факта, че далечните му роднини си го предаваха един на друг като нежелан пакет. Най-после майка му се завръщаше, разочарована от поредния рокер, и започваше да целува сина си и да му обещава, че подобно нещо няма да се повтори. Но вече бе прекалено късно. Боби бе научил два важни житейски урока: хората, изпълнени с обич, са рискована работа, а единственият, на когото можеше да разчита изцяло, бе самият той.

Малко след десетия рожден ден на Боби, фалирала и изтощена, Даяна реши да погостува на Ханк Камерън.

Боби никога нямаше да забрави посещението в Хайуд в онзи ден. За първи път видя имота, който един ден щеше да му принадлежи, и не можеше да повярва на очите си. Седнал на предната седалка на очукания „Фолксваген“ бус на майка си, той гледаше възхитено зелените хълмове, които се простираха до хоризонта. И по цялата изумруденозелена шир пасяха стада и си търсеха сянка под древните кипариси чак долу до реката, която се виеше до частния път, буйна и красива като поток от разтопено сребро. Дори във въображението си в дългите самотни нощи, когато лежеше и си фантазираше за митичния Хайуд, Боби не си бе виждал нещо толкова красиво.

Ханк, разбира се, не бе особено щастлив, когато ги видя.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — излая той, когато Даяна слезе от буса, повлякла по петите си мърлявия си кльощав син.

Боби не бе очаквал подобно посрещане от бащата, когото си бе представял като романтичен герой. Но реши да не размишлява по въпроса. Вече бе свикнал да е нежелан гост и прояви търпение, когато Даяна заяви, че го оставя тук за лятото, тъй като смята да си потърси работа в Санта Барбара.

— Оставяш го тук? При мен? Не говориш сериозно — заекна Ханк изненадано. — Не знам какво да правя с него.

— Така ли? — ухили се Даяна и се настани обратно в буса. — Е, ако искаш да знаеш, и аз нямах представа, когато бях само на седемнадесет години, а ти ме отпрати. Но все пак се справихме, нали, Боби? Сега е твой ред.

Докато двамата му родители се разправяха, Боби стоеше спокойно на стъпалата към терасата до малкия си куфар, където бяха прибрани всичките му вещи. Изтърпя скандала небрежно, но запомни прощалните думи на майка си.

— Той е твой син, Ханк — извика тя през прозореца на колата. — Оправяй се с него.

И Ханк се справи с положението, като напълно пренебрегна сина си.

— Ти си върши твоето, хлапе — каза той, като въведе Боби в новата му спалня, — а аз ще си върша моето.

И през следващите тринадесет години нещата продължиха по същия начин. Боби никога вече не заживя с майка си, макар че тя го посещаваше от време на време или го канеше в Санта Барбара за рождения му ден или Коледа. Но разочарованието му от факта, че майка му го бе изоставила, както и от липсата на бащинска грижовност от страна на Ханк, бе компенсирано от вълшебството на Хайуд. Още преди лятото да свърши, Боби бе станал близък приятел с децата на работниците в ранчото. А най-важното бе, че откри онова, което щеше да се превърне в любовта на живота му — конете.

За първи път в живота си се чувстваше на мястото си. Това бе домът му.

 

 

Той се плъзна елегантно от гърба на Мираж и свали шапката си, автоматичен жест на учтивост, който контрастираше с намръщеното му лице, когато се приближи до Анри.

— Какъв е проблемът? — попита, като подаде юздите на чакащия коняр и се вторачи мрачно във френския треньор.

Дори без шапка издокараният в избелели джинси и каубойски ботуши Боби бе около петнадесет сантиметра по-висок от Анри и изглеждаше заплашително.

— Нарушаваш концентрацията ми — рязко добави той. — Мисля, че трябва да си тръгнеш.

Раздразненият Дювал почервеня като домат. Боби, който цял живот бе разочарован от възрастните, не изпитваше абсолютно никакво уважение към авторитета им. Това винаги бе вбесявало баща му и не го правеше любимец на треньорите, които си бяха трудно и арогантно племе.

— Мислиш, че трябва да си тръгна? — Анри не можа да повярва на ушите си. — Това е мой кон, господин Камерън. Разбра ли? Мой!

— Стига бе — ухили се Боби вбесяващо, като разкри идеалните си бели зъби. — Мираж всъщност принадлежи на господин Бремо, нали?

Гласът му бе плътен и нисък, със силен западняшки акцент, който успокояваше конете и влудяваше жените. За съжаление явно имаше обратен ефект върху разгневения французин, който заподскача ядосано като гущер върху горещ пясък.

— Господин Бремо ме нае да свърша определена работа, а ти правиш това невъзможно — продължи Боби. — Бих искал да си тръгнеш.

— Как смееш!

Анри побесня. За кого, по дяволите, се мислеше този нагъл янки, който се бе вмъкнал в конюшнята му и сега му даваше акъл как да се справи с новата кобила? Ако Боби не беше метър и деветдесет и със здрави каубойски мускули, щеше да го халоса. Но не смееше, а това едва не го докара до инфаркт.

— Арогантно малко лайно — изврещя Анри. — Какво, мамка ти, знаеш за Мираж? Тук си от четири дни и какво постигна с нея? Абсолютно нищо, сладурче. Нищо — буквално се запени от ярост французинът. — Казвам ти, че тя има нужда от пръчка. Как се казваше на английски? Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата, нали?

Анри протегна ръка към застаналия наблизо коняр и грабна зловещия му кожен камшик. Беше от френските уреди за изтезания с няколко кожени ленти, краищата на които бяха със стоманени връхчета. Треньорът се приближи към изтощената кобила, размахвайки камшика заплашително. Мираж потръпна и изцвили ужасено.

Боби безмълвно пристъпи напред, за да защити животното, и запречи пътя на Анри с едрото си тяло.

— Не я докосвай.

Говореше толкова тихо, че едва ли не шепнеше, но тонът му бе достатъчно заплашителен да закове Дювал на място. В продължение на няколко секунди двамата мъже стояха неподвижно, като Анри бе приковал изпълнен с омраза поглед в Боби. Накрая стана ясно, че арогантният американец няма да помръдне, а Анри имаше нужда от подкрепление. Той се завъртя ядосано на пети и тръгна към къщата, като метна камшика на земята.

— Паскал ще има какво да каже по въпроса — промърмори той. — Абсолютно гадно неуважение…

След като Дювал изчезна, а конярите се отдалечиха, несъмнено нетърпеливи да разпространят клюката за избухването на треньора, Боби се върна при Мираж.

— Всичко е наред, дете — прошепна той, като я погали нежно между ушите и незабавно усети как животното се успокои под опитните му пръсти. — Не се тревожи. Няма да му позволя да те нарани.

Той притисна лице към врата й и вдъхна аромата на конска грива и пот, който винаги го успокояваше.

Дювал беше задник. Искаше му се да вземе Мираж със себе си в Калифорния, за да я защити завинаги от жестокостта на мръсника. Но това бе един от недостатъците на работата му: в мига, когато се сближеше с коня и спечелеше доверието му, трябваше да си тръгне.

Разбира се, хиляди пъти преди се бе изправял пред същия проблем.

Но все още го болеше и му беше мъчно. За Мираж повече, отколкото за останалите.

 

 

Няколко часа по-късно, отпуснат във ваната на луксозния си апартамент в къщата, той се зачуди как щеше да обясни стълкновението на Бремо, когато собственикът се прибереше от Париж на сутринта.

Чувстваше, че му остават само броени дни, за да обязди Мираж напълно. Но колкото и да му бе неприятно да признае, в думите на Дювал имаше логика. Мираж още не бе готова за сериозен напредък. Не искаше да я предава отново на жестокия режим на французина и знаеше със сигурност, че това щеше да я отблъсне, но си оставаше фактът, че Мираж все още наблягаше на левия си крак при завоите. Досега трябваше да се е справил с проблема, ала не беше успял, а това го подлудяваше.

Боби изскочи от горещата, ухаеща на лавандула вода, избърса се, върза кърпата около кръста си и се приближи до прозореца. Отвори тежките дървени капаци и надникна навън. Имението на Бремо на хълмовете над Раматуел, близо до Сен Тропе, беше зашеметяващо красиво. Къщата бе от седемнадесети век, а конюшните бяха построени около бившата винарна. Тази част от Вар бе обсипана с лозя. Безкрайните спретнати редици с грозде придаваха на пейзажа симетричен вид, който му напомняше за Напа.

Той затвори очи за момент и вдъхна топлия вечерен въздух, изпълнен с аромат на мед, смесен с миризмата на коне и кожа, която винаги го караше да се чувства у дома, където и да се намираше. В далечината отекваше мекото цвилене на конете на Бремо, които се мъчеха да заглушат какофонията на цикадите.

Рай.

Боби си мечтаеше да тренира коне, великолепни и със силен дух като Мираж, в ранчото си в Калифорния. Отдавна се бе отказал да говори за мечтите си с баща си, тъй като разговорите им винаги приключваха с крясъци, но когато беше сам, продължаваше да си фантазира.

Като повечето каубои, Ханк гледаше на конните състезания като на анатема за западната култура. Може и да бяха чудесни за арабските шейхове и милиардерите с лъскави ферми в Кентъки, но не струваха за истинските работещи хора, свързани със земята и стадата си, горди наследници на старите каубойски традиции.

Боби никога не ги бе разбирал. Гордееше се с каубойските си ботуши, но най-вече обичаше конете. Всички видове. От дивите мустанги до екзотичните арабски породисти жребци. Баща му по-скоро би умрял, отколкото да види Хайуд използван за друго, освен за развъждане на добитък. Но какво лошо имаше в това да прилагаш традиционните си каубойски умения и техники в обучението на състезателни коне? И къде беше писано, че ранчото е само за стада говеда и нищо друго?

Един ден. Един ден, когато Хайуд станеше негов…

Боби забрави за мечтите си, стреснат от докосването на студена ръка до гърба му.

— Извинявай. Уплаших ли те?

Беше Шантал, младата и изключително красива съпруга на Бремо. Не я беше чул да влиза, а студените й пръсти върху кожата му го бяха изтръгнали от унеса му, макар допирът им да не бе неприятен.

— Не — кратко отвърна Боби, който също като баща си бе лаконичен човек.

— Почуках — излъга Шантал, — но явно не си ме чул. Изглеждаш отнесен, сякаш си на хиляди километри оттук.

Половин французойка и половин венецуелка, Шантал притежаваше мургавата знойност, типична за Южна Америка, макар че английският й бе безукорен и без следа от акцент. Но колкото и да бе странно, хладният английски глас, който идваше от сексапилното южняшко тяло, само засилваше привлекателността й.

Боби прехапа устни и се опита да не мисли за секс. Представи си гола учителката си по математика от осми клас. Това обикновено вършеше работа, но не и днес.

Тя е съпруга на Бремо, напомни си той строго. Не трябваше. В никакъв случай не биваше да го прави.

— Мислех, че може да искаш компания — каза тя с престорена невинност, после бавно зарови пръсти във влажните къдрави косми по гърдите му.

Боби усети неизбежната ерекция и си пожела да имаше нещо повече от хавлиена кърпа между него и зашеметяващото момиче. Не му помогна и това, че Шантал изглеждаше още по-красива от обикновено, издокарана в къса жълта рокля, която едва удържаше пълните й гърди с цвета на капучино.

— Не, благодаря, предпочитам да остана сам — отвърна той, като се опита да прозвучи категорично.

Започна да отмества ръката й от гърдите си, но кой знае как пръстите му се сплетоха с нейните. Тя прикова в него поглед, изпълнен с недвусмислена покана.

Мамка му! Нямаше да е лесно.

Сърцето му запрепуска лудо, а пенисът му потръпна, сякаш го бе ударил ток. Боби едва успя да си поеме дъх.

Беше предвидил това, разбира се. Шантал беше безсрамна флиртаджийка. От първата сутрин, когато бе пристигнал в имението, тя бе започнала да се „отбива“ в ринга, където той работеше с Мираж. И често не носеше друго, освен къси дънкови шорти и горнище на бански, което би подхождало на стриптийзьорка от Лас Вегас. Не че я винеше за мераците й. Съпругът й не беше красива картина. Меко казано. Истината бе, че Паскал Бремо бе тлъст, мрачен, вонящ на чесън калтак. Освен това беше адски стар и прекарваше деветдесет процента от времето си в командировки, оставяйки младата си красива и отегчена жена сама. Какво можеше да очаква?

Но си оставаше фактът, че жените и обучението на конете не можеха да се смесват. Боби негодуваше срещу всичко, което можеше да го разсее, докато работеше, а мадам Бремо определено влизаше в тази категория. Опитваше се да не й обръща внимание, дори се държа грубо няколко пъти, като й каза да го остави на мира и да не идва в конюшните, тъй като не се интересува от нея. Но това само й бе вдъхнало още повече решителност.

Тази вечер беше последната, в която Паскал щеше да отсъства от дома си. А и Боби не работеше в момента.

— Слушай — прошепна той и се опита да отмести поглед от зениците й, които бяха толкова разширени, сякаш я бяха инжектирали с успокоително за коне. — Това не е добра идея. Съпругът ти…

— Не е тук — довърши тя вместо него, като го бутна към леглото и пъхна ръка под кърпата му. — Но ти си. Странна работа — усмихна се широко, като стисна пениса му, — Дювал смята, че си прекалено мек с Мираж. Но на мен изобщо не ми се виждаш мек.

Майната му.

Боби изстена и залитна към леглото, повличайки я върху себе си. Знаеше, че не трябва да го прави, не и със съпругата на Бремо, но момичето беше като природна стихия. Да се опитваш да й устоиш, бе все едно да се мъчиш да обърнеш прилива с голи ръце. Нужно бе да си много по-силен мъж от него.

Агонизиращо бавно тя започна да го гали, като облиза дланта си, за да я навлажни. Боби инстинктивно се повдигна към нея и затвори очи за момент. Когато ги отвори, откри, че тя бе коленичила над него и вдигаше лимоненожълтата си рокля, която разкри липсата на бикини. Тъкмо когато Шантал се канеше да седне отгоре му, той я сграбчи през кръста и я метна по гръб.

— Какво правиш? — изкикоти се тя, после ахна, когато той се настани върху нея и разтвори краката й.

— Не обичам момичета отгоре — отвърна Боби и проникна в нея с такава сила, че Шантал трябваше да се хване за таблата на леглото.

Боби се наслаждаваше на секса, но никога не му се бе отдавал с такава страст както на конете. От шестнадесетгодишна възраст бе привличал жените лудо и бе приемал предоставените възможности небрежно. Наслаждаваше им се като на добра игра голф или на порция домашно приготвени ребра.

Имаше и жени, които обичаше, разбира се. Майка му, на която държеше въпреки всичките й недостатъци. Тара и Съмър Макдоналд, дъщерите на управителя на ранчото на баща му, които му бяха като сестри. Но никога не се бе влюбвал и не бе имал сериозна приятелка. Дори не се бе сещал за това.

Но пълната липса на желание за обвързване не отблъскваше жените. Небрежното му отношение само засилваше желанието на нежния пол. За съжаление, опитът не го бе превърнал във внимателен любовник. Тъй като момичетата падаха в скута му като презрели ябълки, Боби никога не се бе мъчил да сдържа естествения си егоизъм в леглото. На двадесет и три години все още се стремеше само към собственото си удоволствие и изобщо не се замисляше за нуждите или желанията на партньорката си.

Сега усети, че оргазмът му настъпва почти веднага, но не направи опит да се сдържи и експлодира в нея, като зарови лице във врата й, за да приглуши стона си.

Шантал изглеждаше развеселена, а не обидена от действията му и явно не бе възмутена, че тя самата не бе свършила.

— Мили Боже — засмя се, като приглади роклята и оправи разрошената си коса. — Кратко, но сладко, а? Така ли го правят каубоите?

— Нямам представа — ухили се той, доволен, че бе получил каквото искаше. — Ще трябва да ги попиташ.

Боби се възхищаваше на Шантал. Беше рядко срещано същество: красиво момиче с просто отношение към секса. Приятна промяна след лепкавите момичета у дома, които смятаха, че любовта им може да го промени.

— Знам, че трябва да се чувствам виновен — добави той провлечено, като я наблюдаваше как стои пред огледалото и премахва издайническите следи от размазания си грим, — но не изпитвам вина. Прекалено красива си, за да съжалявам.

Шантал се усмихна. От всеки друг тези думи щяха да прозвучат като ласкателство и опит за свалка. Но Боби не си падаше по подобни неща и усетът й подсказа, че комплиментът за него е сериозна работа. Тъкмо се канеше да се обърне и да му благодари с ново предложение за секс, на което не можеше да откаже, когато неочаквано почукване по вратата ги накара да замръзнат по местата си.

— Боби? Там ли си?

Ох, мамка му! Паскал.

— Секунда — извика Боби, като се опита да скрие паниката в гласа си и скочи от леглото. — Не съм облечен. Дай ми една минута.

— Какво, по дяволите, прави той тук? — изсъска на Шантал, като нахлузи панталона си и й махна да влезе в гардероба.

— Не знам — сви рамене тя, очевидно без да й пука от рискованото положение, в което се намираха. — Защо не го попиташ?

Леле, французойките имаха железни нерви. Невероятно! Можеше да се закълне, че я видя да се усмихва, докато се пъхаше в гигантския старинен дрешник.

Боби се зачуди за миг колко ли неверни съпруги от френската аристокрация бяха използвали скривалището преди нея. Вероятно стотици. Но сега не беше подходящ момент да се впуска в историческо проучване. Той я бутна назад, дръпна вратите и превъртя ключа. После си пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си, и отвори вратата.

Бремо очевидно току-що се бе върнал от командировката си. Все още бе облечен в официален костюм и изглеждаше бял като чаршаф и по-мрачен от обикновено.

Сърцето на Боби се сви. Възможно ли бе да ги е чул?

— Боби — заговори французинът, като нервно закърши ръце. — Това е много лошо, приятелю. Много лошо.

Мили Боже! Беше ги чул!

Е, ясно. Това бе края на кариерата му, а вероятно и на живота му, ако Паскал се окажеше убийствено ревнив, а той определено имаше такъв вид. И всичко това заради някакво тъпо момиче! Как можа да се държи като такъв глупак? А и работата му с Мираж още не бе приключена…

— Баща ти — поде Бремо, като прекъсна паникьосания му вътрешен монолог.

За миг Боби реши, че не бе чул правилно.

— Какво? Баща ми? Не разбирам.

— Съжалявам — промърмори възрастният мъж с неудобство. — Не знам как да го кажа… той е починал, Боби. В съня си. Преди около четири часа.

Боби се вторачи безмълвно в кръглото лице срещу себе си.

Не е възможно! Сигурно е станала грешка. Не трябваше да се случва. Не беше готов.

— Уредих хеликоптерът да те закара до летището в Ница след половин час. Разбираш, нали?

Бремо го погледна загрижено. Вероятно момчето не бе разбрало слабия му английски. Продължи да чака отговора на Боби, но той изглеждаше втрещен от шока.

— Боби? Добре ли си?

Замаяният младеж едва успя да кимне.

— Ъъъ… да… добре съм. Разбирам — отвърна тихо. — Благодаря ти.

— Ужасно съжалявам.

Бремо протегна ръка и я сложи на рамото му. Внезапно вината, която изобщо не изпитваше преди няколко минути, халоса Боби в корема с пълна сила. Ханк беше мъртъв. Баща му. Мъртъв. И сега този французин, абсолютно чужд човек, се опитваше да го успокои, без да знае, че преди пет минути Боби бе чукал жена му. Същата жена, която сега се криеше в гардероба.

Стори му се, че е попаднал в тъпа комедия. Само дето не беше смешна.

Баща му беше мъртъв.

— И аз съжалявам, Паскал — прошепна той, едва ли не на себе си. — Повярвай ми. Съжалявам повече, отколкото можеш да си представиш. За всичко.