Нора Робъртс
Обещания в смъртта (8)

7.

Ив се обади на Пийбоди с нареждане да отиде право в централата и да види как вървят нещата в електронния отдел. Щеше да държи партньорката си в резерв при разговорите с Алекс Рикър. Струваше й се добра стратегия двамата с Рурк да се срещнат със сина на човека, който би искал да ги види как се пържат на бавен огън без полицейско подкрепление.

Докато маневрираше през натовареното сутрешно движение към мезонета на Парк Авеню, горещо се надяваше да не се окаже грешка.

— Нужна ми е информация от него — започна Ив. — Освен това трябва да добия представа какви са били отношенията му с Колтрейн. Дали са имали връзка.

— Добре.

Докато тя шофираше, Рурк работеше на джобния си компютър.

— Никак няма да му бъде приятно да ни види пред прага си. Баща му е заключен в кафез. Ние му врътнахме ключа.

— Един от най-милите ми спомени.

— Точно това не бива да размахваме пред лицето му, ако очакваме съдействие.

— Мислиш, че идвам с теб, за да го сплаша?

Би се засмяла, ако не се тревожеше, че Рурк ще влезе при Алекс с онова смразяващо изражение, което бе неговата запазена марка.

— Искам да кажа, че или ще се дистанцираме от миналото, или ще го използваме, зависи от реакцията му. Тя може да ни разкрие дали убийството на Колтрейн е свързано с нас по някакъв начин. Трябва все нещо да изкопча от него, така че подходът е важен.

Рурк леко се усмихна, заговори спокойно.

— А аз, разбира се, нямам никаква представа как се водят преговори и разпит.

— Виждала съм те в действие, приятел. Не искам да се разпищи за адвокат, като види лицето на Рурк Страшни.

— И аз съм те виждал в действие, приятелко. Затова те съветвам да се откажеш от образа на лошото ченге.

Ив се намръщи, преди да свие към бордюра пред достолепна стара сграда.

— Аз определям тона, темпото.

— Трябва да си спомниш, че и друг път съм те придружавал при подобни разговори.

Рурк слезе. Портиерът, който крачеше отпред, изведнъж спря. Киселата му гримаса при вида на раздрънканата полицейска кола се преобрази в приветлива усмивка.

„Вбесяващо“, помисли си Ив. Един поглед към Рурк с властната му осанка, която му подхождаше като безупречно скроен костюм и италианските обувки, и отношението се променя. „Разкарайте тази трошка от тук“ се превърна в „С какво мога да ви помогна, господине?“.

— Добро утро, господине. С какво мога да помогна?

Ив едва не прихна. Рурк извърна глава към нея с неповторимата си леко самодоволна усмивка.

— Лейтенант?

„Тежкар“, помисли си тя. Но каза:

— Нюйоркска полиция. — Показа значката си. — Идвам да се срещна с Алекс Рикър. Колата ми ще остане там, където е.

Портиерът отмести поглед от нея към Рурк и обратно. Озадачението му бе очевидно, но несъмнено знаеше, че ако иска да запази сладката си работа на портиер на тази сграда, не е добра идея да задава неуместни въпроси на хора като тях.

— Ще позвъня горе, ще видя дали господин Рикър е на разположение. Бихте ли почакали във фоайето?

Пъргаво пристъпи към вратата, задържа я отворена.

Външното достолепие продължаваше и вътре, с мраморния под с черни жилки, богатия естествен цвят на дървената ламперия, навярно отпреди няколко века, канапетата, тапицирани с червен плюш, и масичките с позлатени старинни лампи, всичко това осветено от полилей с множество кристални висулки.

Портиерът отмести подвижен панел, зад който имаше стенен линк. След като въведе код, прочисти гърлото си и изправи гръб.

Ив се вгледа в лицето, което се появи на екрана. Не беше Рикър, а мъж на същата възраст. Би го описала като мазен тип със скъпа прическа, оформена така, че тъмни кичури се виеха покрай гладкото му лице с правилни черти.

— Извинете за безпокойството, господин Санди. Във фоайето чака полицейски служител, който иска да разговаря с господин Рикър.

Лицето на Санди не издаде нищо, когато заговори с хладен, властен тон и леко европейски акцент. „Превземка“, помисли си Ив.

— Провери самоличността им, ако обичаш.

Тя просто показа значката си отново, търпеливо изчака, докато портиерът прокара скенера над нея, прочете името й.

— Лейтенант Ив Далас, потвърдено.

Обърна се към Рурк.

— Цивилен експерт Рурк — припряно каза Ив. — С мен е.

— Изпрати ги, ако обичаш — нареди Санди. — Аз ще уведомя господин Рикър.

— Да, сър.

Портиерът се отправи към един от асансьорите, чиито матовозлатисти врати се отвориха.

— Двама посетители за мезонета на Рикър.

Ив и Рурк влязоха вътре. Вратите безшумно се затвориха.

— Хубава сграда — шеговито каза тя. — Твоя ли е?

— Не. — Досещайки се, както със сигурност и Ив, че освен видеокамери, в асансьорите има и подслушватели, той нехайно се облегна на стената. — Съмнявам се, че би се чувствал… уютно в сграда, притежавана от мен.

— Прав си. Сигурно гледката от мезонета е невероятна.

— Без съмнение.

От асансьора се влизаше в преддверие, изпълнено с ухание на рози, които цъфтяха в огромна китайска ваза върху маса колкото плувен басейн. До нея стоеше господин Мазен Тип.

— Лейтенант Далас, господин Рурк, аз съм Род Санди, личният помощник на господин Рикър. Бихте ли ме последвали?

Поведе ги към просторния хол.

Ив се оказа права за гледката, беше убиец. Отвъд стена от прозорци и стъклени врати бе терасата с изглед към кулите и небостъргачите в Ню Йорк. Широкото слънчево помещение вътре внушаваше европейско достойнство. Антиките, съчетани с дълбоки кресла и дивани, всички в наситени цветове, издаваха богатство, без претрупаност.

Обстановка, която би харесала на Амарилис Колтрейн, помисли си Ив.

Още цветя искряха в камината вместо огън, в мраморна рамка. Подвижни панели от ламперията скриваха досадни неща като екрани, алармена инсталация, информационна и комуникационна техника.

Всичко издаваше усет за стил и уют, както и нужните пари за поддържането им.

— Господин Рикър тъкмо приключва линк трансмисия. Ще дойде при вас веднага щом се освободи. — Подтекстът на съобщението бе, че господин Рикър е много зает, много влиятелен човек и ще отдели време за по-нисшестоящите, когато благоволи. — Междувременно, настанете се удобно. Да ви предложа кафе?

— Не, благодаря. — Ив остана права. — Отдавна ли работите за господин Рикър?

— От няколко години.

— Няколко години като негов личен помощник. И не питате по какъв въпрос сме тук?

Устните на Санди трепнаха, съвсем леко.

— Съмнявам се, че щяхте да ми кажете дори ако бях попитал. Всъщност не е нужно. — Зад учтивата усмивка се прокрадна известно самодоволство. — Господин Рикър ви очакваше.

— Така ли? Къде бяхте вие онази вечер от двадесет и един до нула часа?

— Тук. Господин Рикър вечеря у дома, както и аз. Не сме излизали онази вечер.

— Тук ли живеете?

— Когато сме в Ню Йорк, да.

— Дълго ли възнамерявате да останете?

— В момента плановете ни не са фиксирани. — Санди отмести поглед от Ив. — Да остана ли?

— Не, няма нужда.

Под широкия свод, който отделяше хола, стоеше Алекс Рикър. Очите му, наситено тъмнокафяви, плъзнаха поглед по Ив и се спряха на Рурк. Лицето му изглеждаше като изсечено с мъка от камък, ръбесто и ъгловато. Дългите му прошарени коси, леко чупливи, бяха пригладени назад от челото му. Също като Рурк, бе облечен с костюм, безупречно скроен. Но двамата изглеждаха различни като светлината и мрака.

Уверено пристъпи напред, добре сложен и видимо спокоен. Но Ив знаеше, че не е спокоен. Не можеше да бъде.

— Лейтенант Далас. — Ръкостискането му бе енергично, делово. — Рурк. Не помня дали някога сме се срещали лице в лице. Да поседнем.

Избра кресло, отпусна се в него, но спокойствието му отново бе привидно, забеляза Ив.

— Помощникът ви каза, че сте ни очаквали.

— Вас — обърна се той към Ив. — Внимателно следя… работата ви.

— Така ли?

— Мисля, че е естествено да проявявам интерес към полицейски служител, отговорен за сегашното положение на баща ми.

— Бих казала, че баща ви сам носи отговорността за положението си.

— Разбира се. — След учтивото съгласие той хвърли поглед към Рурк. — Дори без тази връзка бих проявил любопитство що за човек е съпругата ви.

— И аз обикновено проявявам личен интерес към онези, които са засегнали моя.

Страховитият Рурк, помисли си Ив, но Алекс се усмихна и продължи, преди тя да каже нещо.

— Не се и съмнявам. Във всеки случай разбрах, че често работите заедно, или по-точно казано, вие често ангажирате Рурк като цивилен експерт. Не знаех, че и в този случай е така.

Паузата не бе колебание, а по-скоро интервал, който отбелязва смяната на темата.

— Тук сте във връзка с Амарилис. Вчера чух за случилото се с нея и затова ви очаквах. При прегледа на докладите й, тукашните и от Атланта, беше неизбежно да попаднете на името ми и да си зададете някои въпроси.

— Каква беше връзката ви с детектив Колтрейн?

— Интимна. — Гледаше Ив право в очите. — Продължи близо две години.

— Любовници?

— Да, бяхме любовници.

— Бяхте?

— Точно така, разделихме се преди близо година.

— Защо?

Той повдигна ръце.

— Не се получи.

— Кой реши, че не се получава?

— И двамата. Без лоши чувства.

Погледът на Ив остана съсредоточен, тонът учтив.

— Убедила съм се, че когато една връзка се разпадне след близо две години, рядко е без лоши чувства. Обикновено някой от двамата е бесен.

Алекс кръстоса глезени и сви рамене.

— Доставяхме си удоволствие, докато бяхме заедно и се разделихме като приятели.

— Работата й, вашето… минало… сигурно е било проблем за нея.

— Доставяхме си удоволствие — повтори той. — И оставяхме работата, моята и нейната, настрана.

— Близо две години? Странна интимна връзка.

— Не всички споделят всяка част от живота си. При нас не беше така.

„Влизам под кожата му“, каза си Ив. Бе отворила малка пролука. Опита се да проникне по-дълбоко.

— Очевидно. Разговарях с бившия й партньор, с бившия й началник и се свързахме със семейството й. Никой не спомена за вас, любовника, с когото се е виждала близо две години. Просто ми се струва странно. Наистина ли бяхте толкова близки и привързани един към друг, или сте имали нещо за криене?

Очите му застинаха.

— Срещахме се тайно, поради причините, които назовахте. Моето минало би създало трудности в работата й и не беше нужно да става част от отношенията ни или да въвличаме други хора. Пазехме личния си живот. Личното ни пространство. Мисля, че много добре разбирате това.

Ив повдигна вежди.

— С лейтенанта бяхме напълно открити във връзката си от самото начало — изтъкна Рурк.

— Всеки има право на избор.

— Баща ви също не би го одобрил, не само началниците й. — Рурк замислено се вгледа в лицето му. — Не, не би допуснал синът му да спи с врага, освен ако е с цел изкопчване на информация. Това би одобрил, и още как.

— Ако сте решили да използвате увлечението ни, за да петните репутацията на Ами, ще… — Алекс замълча, облегна се назад, но гневът му остана да витае във въздуха. — Държахме работата настрана от връзката си. Освен това настъпва момент, в който бащиното одобрение престава да бъде движеща сила в живота на един мъж.

— Макс знаеше ли?

— Трябва да го попитате — отвърна хладно. — Знаете къде да го намерите.

— Да. — Сменяйки тактиката, Ив отново привлече вниманието му. — В бетонна килия на Омега. Гадно място, а?

— От връзката ми с Амарилис ли се интересувате, или от тази с баща ми?

— Зависи. Кога беше последната ви среща с детектив Колтрейн?

— В деня, преди да бъде убита. Обадих й се, когато пристигнах в града. Дойде тук. Пийнахме, поговорихме си. Остана около два часа.

— Насаме? Само двамата?

— Род беше тук. Горе в офиса.

— За какво разговаряхте?

— Дали й харесва в Ню Йорк, как се е устроила в новия с дом, на новата работа. Разказах й за пътуването си до Париж. Току-що се върнах от там. Каза ми, че има нова връзка, сериозна, и е щастлива. Личеше си, че е така. Изглеждаше щастлива.

— А в нощта на убийството?

— Вечерях у дома. Около осем, мисля. Род трябва да знае. Работихме известно време. Той се прибра в стаята си около десет, а малко след това аз излязох.

— Излезли сте? Къде отидохте?

— Не ме свърташе. Реших да се поразходя, защото не идвам често в Ню Йорк. Градът ми харесва. Вървях до Бродуей.

— Вървели сте пеша от Парк до Бродуей?

— Да. — В гласа му се долови леко раздразнение. — Беше приятна вечер, прохладна. Привлякоха ме светлините, оживлението и неусетно се озовах на Таймс Скуеър.

— Сам.

— Да. Отбих се в две игрални зали. Обичам да залагам. Влязох в бар. Пълен, шумен. Бяха пуснали мач по телевизията. Американски бейзбол. Предпочитам футбола. Не това, което тук наричате футбол, а истинския. Все пак пийнах бира и погледах. После се прибрах, отново пеша. Не съм сигурен в колко часа. Не много късно. Преди един, бих казал.

— Запомнихте ли името на бара?

— Не. Просто се разхождах и ми се допи бира.

— Взехте ли касова бележка?

— Не. Поръчах само една бира, по дяволите. Платих в брой. Ако знаех, че ще ми е нужно алиби, щях да си осигуря.

„Нерви, нерви“, помисли си Ив.

— Човек във вашето положение, бизнесмен с международни интереси и с вашето потекло, не може да не сметне за необходимо да притежава лицензирано оръжие.

— Знаете, че притежавам. Вече сте проверили.

— Имате разрешително за малък електрошоков пистолет, регистриран на ваше име. Щом проявявате такова желание за съдействие, може би ще ми позволите да го взема за експертиза. Щом сте пили бира и сте гледали бейзболен мач в часа на убийството на детектив Колтрейн.

На лицето му се изписа едва сдържано негодувание.

— А ако не бях син на Макс Рикър?

— Отново щях да го поискам. Ще издействам съдебна заповед, ако предпочитате.

Алекс не каза нищо, но стана. Отиде до масата и отключи чекмедже. Оръжието бе по-малко, по-лъскаво и не толкова мощно, колкото нейното. Можеше само да зашеметява. Подаде й го заедно с разрешителното.

— Подръка — отбеляза тя.

— Както казах, очаквах ви. Аз не съм баща ми. — Изрече думите отчетливо, докато Ив прибра оръжието и документа в плик за доказателства и го запечата. — Не убивам жени.

— Само мъже?

— Държах на нея, иначе нямаше да водим този разговор, който приключи. — Взе разписката, която тя разпечата от джобния си компютър. — Дано ченгето, което вкара Макс Рикър в кафеза, да залови и убиеца на Амарилис.

Излезе от фоайето, извика асансьора.

— Знаете процедурата. Не напускайте града, бъдете на разположение и прочее.

Ив влезе в асансьора с Рурк.

— Да, зная. Зная също, че ако потеклото ни определяше какви да бъдем, всички щяхме да сме скапаняци.

Оттегли се, докато вратите се затваряха.

Когато излязоха на тротоара, Ив спря, извърна глава и понечи да заговори. Рурк само поклати глава, хвана я под ръка и я поведе към колата.

— Какво? — попита го и повтори, когато се качиха: — Какво?

— Карай. Ако очаквах посещение от ченге, което ме подозира в убийство на друго ченге, бих се подсигурил с очи и уши на улицата. Така веднага щях да разбера какво мисли ченгето за мен и за проведения разговор.

Ив се намръщи, докато шофираше.

— Наистина ли изпращаш хора на улицата да слухтят?

Той я потупа по ръката.

— Не говорим за мен, нали?

— Законите за личната неприкосновеност…

— Да, да. — Отново докосна ръката й. — Бил е влюбен в нея и все още е. До известна степен все още е влюбен.

— Хората често убиват онези, които обичат.

— Е, ако го е извършил, значи е или невероятно глупав, или адски умен. С това смешно алиби. Ще ти трябва съдебна заповед, за да изискаш диска от охранителната камера със записа на излизането и влизането му.

— Незабавно. Той го знае и посочи приблизителните часове. Нищо ясно за отрязъка, който ни интересува. Доста широк между впрочем. И стана нервен, когато стигнахме до тази част. Едва запази самообладание, когато продължихме. Пистолетът няма да изиграе никаква роля. Твърде лесно го даде. Вероятно има и друг, нерегистриран, без разрешително. По дяволите, може да притежава цял арсенал.

— Търговията с оръжия беше едно от любимите занимания на Макс. Алекс е по-хитър от баща си — отбеляза Рурк. — Но не е достатъчно хладнокръвен. Странно наистина. Макс би запазил самообладание, не би показал притеснението си. Все пак синът притежава изтънченост, която липсваше на бащата. Не изглежда от типа мъже, които биха използвали думата „курва“ за Амарилис, твърде вулгарна е.

— Може би е наел вулгарен посредник.

— Доста вероятно. Или е било съзнателен избор, защото изглежда странно. Повече подобава на баща му.

— Може би. Проявява любопитство към нас. Но…

— Не повече от разумното. Предвид обстоятелствата.

— Така изглежда — съгласи се тя. — Или има някакво напрежение между него и баща му, или иска ние да мислим, че има. Питам се каква ли е истината. Както и да е, към центъра ли отиваш? Към офиса си?

— Мисля, че да.

— Ще те хвърля до там.

— Ето колко много означавам за теб. Искаш да ме захвърлиш.

— Имам предвид да те оставя, да те откарам. Както и да е. Но щом стана дума за захвърляне, тя скъсва с него в Атланта. Той е бесен. Без лоши чувства, но може би казва нещо от рода: „Е, добре, върви на майната си, на кого си притрябвала“. Или продължава да й досажда и това е причината за решението й да поиска преместване тук.

— Постъпката й доказва, че е искала да бъде далеч от него.

— Какво каза? Че не идва често в Ню Йорк. Пристига преди няколко дни, обажда й се. Пак се започва, мисли си тя, точно когато нещата между нея и Морис стават сериозни. Отива да се види с него, да го убеди, че всичко е приключило. Той се владее. Както казваш, притежава изтънченост, хитрост. Но това го изгаря отвътре. „Тази кучка не може да ме зареже. Няма да й се размине.“ Насъбира гняв. Таи го в себе си. Вечерта й се обажда, настоява за среща или ще й създаде проблеми с Морис, с отдела.

— Може би е спорила с него или е потърсила разумна причина за отказ — продължи Рурк мисълта й. — Или просто е тръгнала. Но е взела предпазна мярка да излезе въоръжена.

— Да, но той я причаква. Вече е вътре. Може би е успял да отмъкне кодовата й карта при посещението й или приятелчето му Санди е свършил тази работа. Изважда дубликат и незабелязано я връща. Зашеметява я на стълбите, отнася я долу и я свестява, за да й каже, че никоя жена не може да скъса с него. Може би я оставя да го умолява, да обещава, да казва, че го обича… или каквото мисли, че би могло да спаси живота й. Но той знае, че лъже и това само влошава нещата, така че край. Завесата се спуска.

Ив поклати глава.

— Просто не вярвам.

— Би я измъчвал повече, това си мислиш.

— А ти на негово място? Кучката те е зарязала, а сега вдига краката си за друг. Трябва да си плати.

— Обичал е Ами. Може би достатъчно, за да я убие и твърде много, за да я накара да се мъчи.

Разбирайки напълно какво има предвид, тя поклати глава.

— Хората могат да бъдат такива гадняри. Не е било импулсивно деяние, важно е. Не си е казал просто: „Ще отида да се разправя с онази кучка“. Било е твърде добре организирано, което навежда на мисълта, че го е планирал отдавна. Може би преди да пристигне в Ню Йорк. Знаел е за Морис. Възможно е да е пратил някого по петите й и така е узнал за него. После играе ролята на стар приятел, кани я в дома си. „Радвам се да те видя отново, радвам се, че си щастлива. Нали сме зрели хора?“ После й се обажда, казва й, че трябва да се видят, или че е загазил и се нуждае от помощта й на всяка цена. И тя се отзовава.

Ив напредваше към центъра.

— Или версията, която никак не ми харесва, но изглежда адски логична. Все още са били любовници. Държал е Ами в малкия си джоб. Положението му е започнало да става опасно и я е очистил или е наредил да я очистят. Колкото и да ми е неприятно, тази е най-логичната.

— Само с информацията, която имаме досега — изтъкна Рурк. — Мога ли да помогна с нещо за Морис?

— Не, наистина няма с какво. Тази сутрин му позвъних направо на гласовата поща. Не исках… нали знаеш. Казах само, че искам да знае, че работим усилено и че може да ми се обади по всяко време, ако се нуждае от нещо. Трябва да го попитам дали е знаел за връзката й с Алекс Рикър. Трябва, а не мисля, че е знаел. Вчера щеше да ми каже. Колкото и тежък шок да изживява, щеше да ми каже, да ми даде насока. Налага се отново аз да бъда тази, която ще нанесе удара.

Рурк усети, че за нея това е по-трудно, отколкото да се изправи срещу въоръжен психопат.

— Мога да направя промени в графика си, да дойда с теб. Можем да отидем при него сега.

Ив почувства парене в гърлото, когато чу предложението му. Винаги би направил това. Знаеше, че би го направил.

— Не мога. Трябва да отида в централата да допълня записките, да отнеса пистолета в лабораторията. Трябва да осведомя Пийбоди и други неща. Надявам се да разполагам с нещо по-солидно, когато разговарям с Морис.

Спря близо до голямата черна кула, в която се помещаваха офисите на „Рурк Индъстрис“, висока доколкото позволяваше лудостта на Ню Йорк.

— Благодаря.

— Делата говорят повече от думите. — Той обхвана тила й, наведе се и всмука устните й в целувка, от която по кожата й изби пот и над главата й затанцуваха малки червени сърчица. — Пази моето ченге.

— Опитвам се.

— Де да беше така.

Слезе и ярките му като лазери сини очи хвърлиха последен поглед назад, докато вървеше към черната крепост, която бе изградил.

 

 

Ив се отби първо в лабораторията и лично предаде пистолета. По пътя към отдела мислено си набеляза какво трябва да свърши. Да добави записките от разговора с Алекс Рикър към материалите по случая, както и впечатленията си. Да провери, просто от любопитство, колко често контактуват бащата и синът. Да изчисли вероятността за всеки от сценариите, които бе обсъдила с Рурк. Да се срещне с Майра за профили на убиеца и жертвата. Да осведоми Пийбоди, да види докъде са стигнали в електронния отдел.

После, защото не можеше да отлага, щеше да се заеме с другите неща, които не бе обяснила на Рурк.

Щеше да се обади на Дон Уебстър от отдела за вътрешни разследвания.

Защото, по дяволите, ако някой би засякъл връзката между Колтрейн и сина на Макс Рикър, това щяха да са те. Ако информацията бе достигнала до тях, със сигурност бе изпратена от Атланта в Ню Йорк.

Уебстър трябваше да знае.

Идеята да изкопчи информация от вътрешния отдел — и от някогашното си гадже за една нощ — не й даваше покой. Треперейки заради нея, сърдито влезе в общото помещение.

— Далас! Хей, почакай!

Намръщи се и нехайно отпрати Пийбоди, която бе извикала след нея.

— Дай ми пет минути.

— Но…

— Пет минути! — отсече тя и забърза към офиса си.

На стола за посетители седеше Морис.

— О, здравей.

Следващия път, когато Пийбоди й каже да почака, щеше да я послуша, обеща си Ив.

— Зная, че не бива. — Той стана. Очевидно бе, че е прекарал безсънна нощ. Сенки под очите, бледо лице. — Не бива да ти се меся, да задавам въпроси и да те пришпорвам, когато се стараеш повече, отколкото някой би могъл. Знам, че не бива, но не ме интересува.

— Не се безпокой. — Тя затвори вратата. — Нормално е.

— Ще отида да я видя. Но първо трябваше да се отбия тук, да чуя какво имаш да ми кажеш.

Линкът й звънна, но тя не обърна внимание.

— Пиеш кафето с малко мляко, нали?

— Да, малко. Благодаря.

Ив програмира кафе, използва времето да подреди мислите си.

— Разговарях със семейството й.

— Зная. Аз също.

Подаде му кафето, настани се на стола си и се завъртя към него.

— Разговарях и с началниците й тук и в Атланта. С партньорите й от тукашния отдел. Била е много харесвана.

Морис кимна.

— Опитваш се да ме утешиш и съм ти благодарен, но ми е нужно нещо повече. Искам факти. Теории, ако това е всичко, което имаш. Трябва да зная какво мислиш, че се е случило и защо. Трябва да обещаеш, че ще ми кажеш истината. Да ми дадеш дума, че ще ми я кажеш. Е, обещаваш ли ми истината?

— Добре — кимна тя. — Истината. Имаш думата ми. Но и аз искам същото от теб. Ще те попитам нещо и трябва да ми кажеш истината.

— Лъжи няма да й помогнат.

— Няма. Морис, знаеше ли, че детектив… че Амарилис е имала интимна връзка със сина на Макс Рикър, Алекс Рикър, преди да бъде прехвърлена в Ню Йорк?