Нора Робъртс
Обещания в смъртта (7)

6.

— Рикър. — Името връхлетя Ив като юмрук. Безмилостен удар. — Синът на Макс Рикър?

— Да, проверих за по-сигурно.

Тя издаде дълга въздишка, докато възвръщаше равновесието си.

— Значи Алекс Рикър притежава имот и бизнес в Атланта. Не беше ли в Германия или нещо подобно?

— Отраснал е там и баща му го е държал в изолация. Когато с Рикър имахме… общ бизнес, Алекс беше далеч. Не съм се срещал с него. Не мисля, че някой от съдружниците го е познавал, поне навремето.

Да, Ив се опомни и вече можеше да продължи.

— Работил си с Рикър в тъмното си минало. После си се отделил и ти е провървяло доста повече. Години по-късно ми помогна да спипаме Рикър, за да прекара остатъка от жалкия си живот в бетонна килия на друга планета. Питам се какво мисли малкото му момче за това.

— Не зная нищо за отношенията им, но Рикър остава свързан с мен, с моя и твоя баща. Зная, че се потруди доста, за да ме вкара в капан, и се провали. Опита се и да те убие и отново се провали. Нищо чудно сега синът му да се окаже свързан с жертвата.

Ив се отпусна на стола, потупа бедрата си с пръсти. „Мисли, мисли.“

— Макс Рикър държеше много ченгета в джоба си. Много влиятелни хора, политици. Миналата година разкрихме някои от тях, но едва ли всички. Дали е предал тези връзки на сина си?

— Все още не мога да кажа със сигурност, но на кого, ако не на него?

— Да. Както и „бизнеса“ си, онази част, която не сме установили и не сме затворили. И разбира се, контактите си, силните си позиции, финансите си. Колтрейн се запознава със сина на известен престъпник, който излежава доживотна присъда. Всъщност няколко доживотни присъди. Със сигурност е направила проучване за него, за собственика на ограбения магазин. Рутинна процедура. Поне за да се увери, че не е застрахователна измама. Тогава несъмнено е засякла кой е баща му и го е попитала. Била е длъжна. — Ив се изправи, застана срещу таблото и се загледа в снимката на Колтрейн. — Трябвало е да попита. Преди три години Рикър все още беше на свобода, минаваше между капките, но при всяка стандартна проверка за сина би изникнало нещо за бащата.

— Не зная дали има връзка с твоето разследване, но…

— Да, но… — Хвърли поглед към Рурк. — Приключила ли го е? Случая?

— Може да се каже. Свела е списъка на заподозрените до трима. Когато издействала съдебна заповед за претърсване и отишла да я изпълни, открила няколко от липсващите антики в свърталището им. След по-малко от два дни телата на тримата мъже били намерени в река Чатахучи вързани едно за друго.

— Коя река? Измисли ли я?

— Вярно, името звучи, сякаш аз съм го измислил, но не съм. Направили са го индианците преди няколко века.

— Струва ми се смешно човек да намери смъртта си в река Хучи-Кучи.

— Чатахучи.

— Каква е разликата?

— Доста голяма, бих казал, за жителите на Атланта. — Той се приближи, сложи ръка на бузата й. — След като повдигнахме настроението си с тази ободряваща шега, продължаваме с…

След малко Ив си помисли, че каквито и стени да издигат, бракът ги прави прозрачни и за двамата.

— Добре, добре. Може би синът се е метнал на баща си. Рикър е убиец. Без колебание би счупил врата или прерязал гърлото на някого. Синът е ограбен, издирва извършителите на обира или следва стъпките на Колтрейн, за да стигне до тях и ги очиства. Или плаща на някого да ги ликвидира. Трябвало е тя да участва и в това разследване.

— Според докладите Алекс Рикър е бил на благотворителна проява в Маями с неколкостотин свидетели в часа на убийството на тримата заподозрени.

— Не е искал да цапа ръцете си, поръчал е удара в час, за който има алиби.

— Възможно. Ако е така, значи е хитър като баща си. А, прегледах и докладите от аутопсиите на мъртвите крадци. — Рурк забеляза, че тя понечи да каже нещо, навярно да възрази, но премълча. — Били са бити в продължение на няколко часа, костите им са били изпотрошени, преди някой да пререже гърлата им. Според мен това е почеркът на Рикър.

— Сигурно го е знаела. — Ив отново се вгледа в снимката на Колтрейн, опита се да проникне в съзнанието й. — Всички казват, че старателно е проучвала подробностите. Не би пропуснала такава връзка.

— В докладите се споменава за нов разпит на Алекс след откриването на труповете и потвърждаването на алибито му. Убийството останало неразкрито, а всичката стока му била върната.

Ив потърка тила си.

— Преди три години. А тя е поискала прехвърляне тук преди по-малко от година. Колкото и да ми се иска още един Рикър да изгори, заради каквото и да е, не виждам връзка между убийството й и тримата нещастници, убити като възмездие преди три години.

— Може би няма, но Алекс Рикър е в Ню Йорк от седмица.

— Така ли? — Ив пъхна ръце в джобовете си, залюля се на пети. — Е, съвпаденията станаха твърде много. Къде се намира?

— Има жилище на Парк Авеню.

— Удобно. Трябва да го посетя утре сутрин.

— Ще дойда с теб. — Рурк вдигна ръка, преди да чуе възраженията й. — Винаги когато има нещо свързано с Рикър, със сина му, с втория му братовчед или дори с проклетия му пудел, ще участвам и аз.

— На затворническата колония Омега не допускат кучета. Няма да споря за Рикър, за когото и да е от двамата. Достатъчно говорихме за това преди година.

— Точно година — изтъкна Рурк. — Нещо като юбилей. Отново имаме убито ченге, а миналата пролет разследвахме куп убийства на полицаи, както и още един Рикър. Е, наистина твърде много съвпадения.

Вече бе проследила тази нишка.

— Трябва да направим по-подробно проучване за Алекс Рикър. Кога е купил жилището на Парк Авеню, какъв друг бизнес има и колко от фирмите му са в Ню Йорк. Колко често името му изниква при полицейско разследване. С какво се занимава от година насам. Свързал ли се е с баща си. Много въпроси.

— Няма да намериш всички отговори на този компютър. Не и при тези закони за личната неприкосновеност и Компюгард. Повярвай ми, всичко е скрито зад няколко пласта защита.

— Тогава ще използваме нерегистрираната ти техника.

Рурк наклони глава.

— Голям скок за вас, лейтенант.

— Може би. — Ив остана на мястото си, с ръце в джобовете, загледана в лицето на Колтрейн. — И може би тя е открила нещо повече за Алекс Рикър преди три години, за което не споменава в докладите си.

— Мислиш, че също като баща си и той е държал ченгета в джоба си? Включително и нея?

— Не зная. — Стомахът й се сви. — Господи, не, надявам се, заради Морис. Но ако е била замесена в нещо нечисто, трябва да го разкрия. А също и ако е била чиста и Алекс Рикър има нещо общо със смъртта й.

В изолирания кабинет на Рурк защитните екрани на прозорците се вдигнаха и разкриха изглед към светлините на града. Лъскавият U-образен пулт съдържаше усъвършенствани устройства, последна дума на техниката, защитени дори от зоркото око на Компюгард.

„Незаконно“, помисли си Ив. Каквото и да откриеха, не биваше да излиза от тази стая, но тя щеше да знае. Заради Морис трябваше да знае.

С коси, вързани на къса конска опашка и навити ръкави, Рурк седна зад пулта. Сложи дланта си върху скенера.

— Рурк. Захранване.

Светлините на пулта замигаха като море от бляскави камъчета.

Рурк прието. Захранване включено.

— Ще имаме нужда от кафе — каза той на Ив.

— Ще донеса.

Програмира цяла кана на автоматичната печка, наля две големи чаши. Когато се обърна, Рурк бе на мястото си и я гледаше. Чакаше.

— Добре.

Върна се при него, остави чашата му и сложи своята на плота за допълнителния компютър.

„Заради Морис — каза си тя. — Но не само.“

— Баща ми е работел с Рикър. Твоят също, както открихме, и са участвали в една и съща афера преди онази нощ в Далас, когато убих баща си.

— Да, когато си само на осем години, за да му попречиш да те изнасили отново.

— Добре. — Истината все още пресушаваше гърлото й и смразяваше кръвта й. — Факт е, че той е мъртъв, както и твоят, след като се е опитал да играе двойна игра с Рикър в оръжейна сделка преди около двадесет и пет години.

— В Атланта.

— Да. В Атланта. И ти си работил за Рикър в далечното минало.

Тонът му стана суров.

— В известен смисъл.

— Бил си свързан с него.

— В не толкова далечното минало Рикър се появи в Ню Йорк, твърдо решен да те унищожи.

— Теб също.

— Преди три години, когато навярно е сънувал как схрусква черния ти дроб, Колтрейн се свързва със сина му в Атланта. Междувременно успяваме да вкараме Макс Рикър на топло преди година. И няколко месеца по-късно Колтрейн иска преместване в Ню Йорк. Става гадже на главния патолог. Мъж, който е близък приятел и на двама ни. Алекс Рикър пристига в Ню Йорк, тя умира. Мисля, че щом има толкова много пресичащи се пътища, трябва внимателно да проверим откъде тръгват и накъде водят.

— И как ще го приемеш, ако следите отведат до твоя и моя баща?

— Не зная. Мисля, че трябва да разберем. — Ив си пое дъх. — Не зная какво ще означава това и за двама ни, но трябва да разберем.

— Да, трябва.

— Убиецът ми изпрати оръжията и значката й. Лично. Може би има свой агент при диспечерите и е уредил случаят да бъде поверен на мен. Но в интерес на истината не е нужен цял мозъчен тръст, за да проумее, че дори ако някой друг бе поел този случай, аз щях да се включа в разследването. Заради Морис. Все някога подробностите щяха да стигнат до мен.

— Тогава можем да стигнем само до един извод. Бележката в пакета е по-скоро заплаха, отколкото перчене.

— Възможно. Силата й не е била в уличните преследвания, Рурк, а в разбулването на загадки, в ровенето в подробности. Качество, което не може да й помогне на улицата, особено в Ню Йорк. Никой не би успял да ме зашемети със собственото ми оръжие. За нищо на света не бих го носила под якето си вечер.

Рурк леко се усмихна.

— И гордостта ще те пази?

— Наред с други неща. Ако набелязаната жертва съм аз, защо първо е очистил нея? Защо вдига всички ченгета в града на крак и тогава погва мен? — Погледна го над примигващите светлини. — По-добра съм от нея. Не се хваля, просто е факт. По-хитро е да ме нападне неочаквано, отколкото да опита сега, когато разследвам убийство на полицай. И със сигурност ще засека връзката с Алекс Рикър още през първите двадесет и четири часа.

— Звучи логично. И донякъде носи утеха.

— Във всеки случай всичко това са само предположения. Нужна ни е информация.

— Ще ми трябва доста време, за да проникна през защитите.

— Аз ще използвам другия ти компютър и ще продължа да преглеждам записите и докладите й.

Рурк седна и се зае с първия защитен пласт.

„Рикър“, помисли си той. Името бе като вирус в живота му, който се размножаваше, разпространяваше се, а после настъпваше затишие, докато плъзне отново. И отново.

Имаше причина да се пита дали Рикър е прерязал гърлото на Патрик Рурк на онази уличка в Дъблин преди години. И това, призна пред себе си, бе единственото, за което можеше да му бъде благодарен.

Не, мислено се упрекна той, не бе истина.

Можеше да му благодари за всичко научено по време на партньорството им. Бе опознал себе си, бе научил докъде може да стигне и докъде не. Знаеше, че Макс Рикър приема с насмешка и гняв нежеланието му да участва в секс търговия, когато са въвлечени малолетни против волята им. Че никога няма да убие по команда или заради удоволствието да пролее кръв.

Бе отнел не един живот, призна Рурк. Бе проливал кръв, но винаги с някаква цел. Никога за печалба. Никога за забавление.

Предполагаше, че по някакъв странен начин е усвоил по-голяма част от тактиките и морала на Макс Рикър, отколкото на баща си, за когото никога не бе скърбил.

Запита се какво ли е научил Алекс Рикър от своя баща.

Пансион в Германия, забеляза Рурк. Някакво военно училище. Доста скъпо и с много строг режим. Частни учители през ваканциите, после частен университет. Учил бизнес, финанси, езици, политология и международно право. Играел футбол — от онзи, който янките наричат „сокър“.

Разностранни интереси.

Никакви бракове и деца, според сведенията.

Алекс Максимум Рикър, възраст тридесет и три години, жилища в Атланта, Берлин, Париж и отскоро в Ню Йорк. Официално занятие — финансист и предприемач.

Отново разностранни интереси. Състояние в момента — 18.3 милиона.

О, не, със сигурност имаше повече. „Е — каза си Рурк, — да разнищим тази загадка.“

Работи цял час без прекъсване, зареди множество проучвания и преодоля няколко защити.

— Добре пазиш задника си, а? — промърмори си, когато стигна до поредното препятствие, прокопа тунел и се промъкна под него. — Не тръбиш колко си велик, както татко ти. По-умен си от него. Перченето и позирането доведе до залавянето му, нали. Е, това е нещо ново.

— Какво? Какво намери?

— Мм?

— Аз не стигнах доникъде. — Ив се завъртя към него. — Задънена улица. Ти имаш нещо. Какво?

— Очевидно не кафе — каза той, когато хвърли поглед към празната си чаша.

— Какво съм аз, домашен андроид?

— Ако е така, защо не си облечена с бяла престилка с къдрички, малка бяла шапчица и нищо друго?

Ив му хвърли отчаян поглед на искрено озадачение.

— Защо мъжете намират това облекло за секси?

— Хм, нека помисля. Жени, облечени само със символи на покорство. Самият аз не го разбирам.

— Извратеняци, цялата ви порода е такава. Какво имаш?

— Освен много ясен образ в съзнанието си за теб с бяла престилка и шапчица?

— Господи, ще ти донеса проклетото кафе, ако престанеш.

— Намерих причина Алекс Рикър да не е влязъл досега в обсега на радара ми. Не че съм го очаквал с нетърпение, но от гледна точка на бизнес защо се появява едва сега.

— Защо?

Рурк посочи стенния екран, като даде гласова команда информацията да бъде прехвърлена там.

— Пуснал е пипала навсякъде, с безброй малки до средно големи компании. Никоя от тях няма холдинги, които да преминават границата и да будят интерес.

— Къде е тази граница?

— О, за мен ли? Осем до десет милиона, освен ако търся да закупя малък имот или частна фирма.

— Да, всичко под десет милиона е скучно. — Ив стана да донесе кафето. — Засече ли пране на пари или укриване на доходи?

— Не, засега. Фирмите му са купени или основани от него. На някои се води собственик, в други има контролен пакет акции. В трети малък процент. Част от тях са клонове на други негови компании.

Рурк взе кафето, което тя му донесе, потупа по коляното си, приканвайки я да седне и се засмя на киселото й изражение.

— Някои притежават имоти, жилищни сгради в Атина, Токио, Тоскана. Контролира част от тях чрез организация със седалище в Атланта, наречена, съвсем логично, „Разнообразни интереси“. Други чрез корпорация „Моранди“, каквото беше името на майка му.

— Покойница, доколкото си спомням.

— Отдавна. Бил на шест години, когато погълнала опасна доза транквиланти и както се говореше, паднала или скочила през прозореца на спалнята, двадесет и два етажа над улиците на Рим.

— Къде е бил Макс Рикър?

— Отличен въпрос. Според показанията в много тънката полицейска папка за смъртта й бил в Амстердам. Алекс е собственик и на компания на име „Максимум Експорт“, която притежава, наред с други неща, и ограбения антикварен магазин в Атланта. Няма криминално досие. Разпитван е във връзка с множество далавери от полицията на различни континенти, но никога не му е било повдигано обвинение. Всичките му бизнес начинания и структури са напълно законни — увери я той. — Някои почти на границата, но никога отвъд нея. Убеден съм, че освен ако е абсолютен наивник, има втори комплект счетоводни книжа за всяка от фирмите си и солидни авоари в кодирани сметки. — Рурк се облегна назад, отпи от кафето. — Стои извън светлината на прожекторите. Много внимава. Никакви бляскави изяви. Успешно ръководи печеливши компании без излишен шум. Докато човек надникне по-дълбоко и види, че има една, чийто капитал е десет пъти по-голям от официално обявения.

— Може би не е единствената.

— О, вероятно. След като вече имам модела, мога да разкрия схемата. Мога да открия тези кодирани сметки, ако разполагам с достатъчно време.

— Навярно отново ще се окажат законни. А незаконната страна?

— Някои от тях може да са параван. Или ще намеря по-малки компании с неясен предмет на дейност, служещи за параван. Търговията с антики, с която се занимават няколко от фирмите му в цял свят, е удобно прикритие за контрабанда на какво ли не. Има по-лесен начин да открия дали е наследил част от бизнеса на баща си. Ще попитам хора, които познават други хора.

— Все още не. Първо, защото не искам тези хора, които познават други хора, да го предупредят за посещението ни. Второ, не искам да се ровя толкова дълбоко в аферите на Алекс Рикър, когато няма ясно доказателство, че е замесен. Приоритетът е Колтрейн. Ще проуча нейните финанси. Ще ги проверя от тук, защото не желая да оставям следи. Надявам се да е чиста и ако се убедя в това, не искам да се шушука, че съм се усъмнила, че е била замесена в нещо.

— Остави на мен. Аз ще ги проверя — настоя той, когато Ив понечи да възрази. — Както и двамата знаем, ще се справя по-бързо и ще бъде по-лесно за теб, ако можеш да си го спестиш. Зная, че ти е трудно да правиш проверка за един от своите.

— По-лошо е. Тя е мъртва. Не мога да я попитам. Не може и да се защити и да каже: „Как можа да си го помислиш, шибана кучко!“. — Ив прокара ръка през косите си, прекоси стаята и се загледа навън през прозореца. — И ето ме сега, използвам незаконни средства, за да открия дали е била замесена в нечисти афери. Дали е била подкупна, или агент на Алекс Рикър.

— Като главен медицински експерт Морис може ли да получи достъп до тези доклади?

— Да, би могъл да намери начин. Тогава, ако се погрижа тази част от разследването да изчезне от тях, дали ще бъде, за да защитя него, или себе си?

— Скъпа Ив, не виждам нищо лошо нито в едното, нито в другото. Ако се окаже най-лошото, той трябва да узнае. Ако не, каква полза би имало за теб или за него да разбере, че си се почувствала длъжна да провериш?

— Прав си. Ти се заеми. Наистина си по-бърз.

Тя остана до прозореца, взирайки се в мрака и светлините. Дали Морис бе взел успокоително, дали си бе позволил да поспи, да забрави за няколко часа? Или той също се взира сега в мрака и светлините навън?

Бе обещала да намери отговорите заради него. А ако се окаже, че жената, която е обичал, е била подкупно ченге, лъжкиня, използвачка? Ако тези отговори излязат толкова мъчителни, колкото и самите въпроси?

— Ив.

Обърна се, настръхна.

— Какво?

— Мога да се поровя още един-два пласта по-дълбоко, да приложа някой и друг трик, но дотук виждам жена, която е живяла според доходите си. Може би ще ти бъде интересно да узнаеш, че един детектив трета степен в Ню Йорк изкарва повече, отколкото детектив в Атланта. Но цената на живот заличава разликата. Плащала е сметките си навреме, понякога е превишавала лимита по кредитната си карта и е погасявала задължението след месец-два. Няма странни влогове или тегления, никакви големи покупки. Пробвах с най-обичайните комбинации от имена, нейното, на близките й, Атланта и други ключови думи, които ми хрумнаха и бяха приети от компютъра за логични, за да потърся втора банкова сметка. Не открих.

По-голямата част от напрежението изчезна.

— Значи на този етап не изглежда да е била подкупна.

— Била си в апартамента й. Имаше ли произведения на изкуството, бижута?

— Нищо, което да привлече вниманието ми. Плакати в рамки, улично изкуство, няколко красиви бижута, подбрани с вкус, както тоалетите. Да оставим тези неща настрана, докато поговорим с Алекс Рикър. Не искам повече да й причинявам това, освен ако не се наложи.

— Добре. — Рурк записа цялата информация с гласова команда и отново сложи длан над скенера. — Рурк. Изключване. — Когато светлините на пулта угаснаха, застана срещу нея и сложи ръце на раменете й. — По-трудно е, когато е лично.

Тя затвори очи за миг.

— Не мога да престана да мисля за него. Как се справя или не се справя. Какво може да открия и как ще му се отрази. Би трябвало да се откажа от случая, но по същите причини не мога и няма да го направя, защото животът на един приятел изведнъж се преобърна.

Рурк кимна с разбиране, отдръпна се назад и хвана ръката й, за да я поведе към асансьора.

— Кажи ми какво говори инстинкта ти за нея, какви са чувствата ти. Без да спестяваш нищо — добави той, докато влизаха в кабината, след което даде гласова команда за главната спалня.

Ив се поколеба, сви рамене.

— Бях малко предубедена спрямо нея.

— Защо?

— Звучи глупаво, но заради Морис. Защото е… Морис… и не предполагах, че нещата ще се развият така, преди да го видя хлътнал. Не че някога съм имала нещо с него или съм искала да имам. Дори не бих си го помислила, за разлика от Пийбоди с нейните сексуални фантазии. Просто… Господи.

— Мръсница. Мислех, че аз съм мъжът от фантазиите й.

Начинът, по който го прие й донесе облекчение. Погледът й бе спокоен, когато влязоха в спалнята.

— Ти си номер едно в списъка, но във фантазиите на Пийбоди има място за много партньори. Може би дори едновременно.

— Хм. Интересно.

— Навярно току-що наруших женската етика, като ти го казах, а всъщност няма връзка с въпроса ти. — Ив зарови ръце в косите си. — Не зная какво точно мислех за нея, защото мисълта: „Я почакай, това е Морис“, ми пречеше да бъда обективна. Сега се срамувам от това.

— Между двама ви има близост. Не всяка близост е сексуална, а тя е застанала помежду ви.

— Така е. — Ив повдигна пръст срещу него. — Точно така. Но не заслужаваше подобно отношение от моя страна. Беше щастлив с нея. Всички го виждаха. Като се замисля, бих казала, че нищо в апартамента й не ме изненада. Интериорът, идеалният ред бяха очаквани, защото такова беше впечатлението ми за нея. Жена, която поставя всичко на мястото му и знае какво иска. Обличаше се добре, не твърде шик, но добре. Секси. Имаше излъчване по-скоро на сексапилна жена, отколкото на ченге, но все пак беше ченге под повърхността. Беше спокойна в говора и поведението си. Типично за южняците, нали? У нея нямаше нищо от Ню Йорк. Не зная. — Отново сви рамене. — Не е много.

— По време на краткото ви познанство инстинктът ти е подсказвал, че е изтънчена, но скромна жена, осъзнаваща сексуалността си, спокойна и организирана, със свой собствен вкус и готова да опита нещо ново. Нов град, нова връзка. Бих казал, че е предостатъчно. Инстинктът ти и всичко научено досега потвърждават, че е гледала на работата само като на работа. Тя не е управлявала живота й. Предвид това не е ли твърде вероятно секси жена с вкус като нея да е била привлечена от мъж като Алекс Рикър. И той от нея. Нима това влечение не би влязло в конфликт с професионалния й дълг и не би се превърнало в проблем?

— Полицайка, забъркала се с мъж с тъмна репутация? — Ив повдигна вежди. — Господи, защо да бъде проблем?

Рурк се засмя.

— С нас двамата е различно, нали? — Обви ръце около нея. — Но е интересно да се замисля как подобна ситуация може да доведе до нещо ужасно.

— Ако нещата се бяха развили другояче, ако се бяхме разделили…

Той поклати глава, докосна устните й със своите, за да спре думите.

— Не. Винаги е било писано да стигнем дотук, където сме. — Натисна закопчалката на каишките за оръжията й. — Било е писано да се намерим. Ти да бъдеш моето семейство, а аз твоето. Да останем заедно.

Тя обхвана лицето му с длани.

— Ето го ирландеца. Харесва ми тази мисъл. Странните преплитания в миналото. Твоят баща, моят, Рикър. Те не успяха да ни попречат да стигнем дотук, Рурк. — Ив отмести ръце, свали оръжието си. — Когато пътят на Рикър отново се пресича с нашия, за известно време може да обърка нещата между нас. До каквото и да доведе това разследване, не искам да издълбае нова пропаст помежду ни.

— Не бих искал да видя как навлизаш в област, която би издълбала пропаст. Една и съща цел — каза той при вида на смръщените й вежди. — Различни подходи. Нима искаш да обещая, че няма да се вбеся, ако нарочно застанеш на пътя на Алекс Рикър, както на баща му? Не мога. Името Рикър прави нещата лични. Няма начин да го избегнем.

— Трябва да ми имаш доверие, че мога да върша работата си и да се пазя.

— Имам. През всеки ден от живота си.

Ив осъзна, че доверието му, вярата му в нея му помагат да потиска страха си.

— Тогава аз ще ти обещая нещо. Че ще се опитам да ти казвам предварително за всяка своя среща с Алекс Рикър по време на разследването.

— Ще се опиташ?

— Ако изникне нещо и нямам време за губене или… по дяволите, ако не зная от преди, няма да мога да ти кажа. Затова не давам обещание, което може би ще се наложи да наруша.

— Добре. Струва ми се честно да обещая, че ще се опитам да не се вбесявам.

Ив се усмихна.

— Може би аз ще бъда принудена да направя нещо, без да те предупредя, и може би ти ще се вбесиш.

— Но поне ще сме опитали.

— Да. Е, в случай че опитът се окаже недостатъчен, ще го кажа сега. Обичам те.

Насладата се надигна в него като топла вълна, обля сърцето му. Ръцете му отново я обгърнаха и устните му се впиха в нейните.

— Ти си единствената — прошепна той. — Завинаги.

Тя се уви около него, притисна го и му даде онова, за което жадуваше, преди да го е поискал. Всичко. Бе погълнат от тази любов към нея и от нея. Силата и необятността на това чувство го доведоха до безпомощност и отчаяно, разтърсващо желание.

Отдаваше му се с цялото си същество и все пак винаги имаше какво още да му даде.

Толкова пъти се бяха любили, по толкова начини, а винаги изживяваше с нея нещо ново. Вкусът й, познат и свеж, го разпалваше както първия път. Прегръдката на тези силни ръце, тези устни, откликващи и жадни. Да, това бе всичко.

Думата, която прошепна, се изтръгна от сърцето му на езика на кръвта му.

— А-гра.

Повдигна я, нехайно и без усилие, и от усещането да бъде носена с такава лекота й се зави свят. Силата му се сля с нейната и тя се отпусна замаяна, когато я остави на леглото и я притисна с тялото си. Тежестта му, допирът, близостта му. Как би могла да се насити?

Дали годините, които и двамата бяха преживели, лишени от любов, бяха причина за този несекващ копнеж помежду им? Ароматът му — тя притисна лице към врата му, вдъхвайки от него. Докосването му — изви се към него, докато усещаше ласките на ръцете му. Вкусът му — предаде се на този прилив на сладост, когато устните им се срещнаха.

Никой друг не й бе дарявал това. Никой не бе събуждал у нея желание и тя да го дари с такава страст.

Бавно, като в унес, в опиянение. Ръце и устни, въздишки и движения. Ризата му изчезна, нейната също и най-сетне ръцете им се плъзнаха по гола плът, в пориви на възбуда и наслада.

Издълженият й силует никога не преставаше да го привлича и съблазнява. Формите й — плавни извивки, го пленяваха с този съблазнителен контраст — толкова нежна кожа, толкова гладка върху съвършено изваяни мускули.

Тяло на жена-войн, често си мислеше той, което отвръщаше на ласките му и му носеше безкрайно вълнение и неописуемо спокойствие. Тръпнеше за него, извиваше се и политаше. Изгубена като него, когато се плъзна в нея, тя изрече името му. Изрече го, докато се надигаше към него, докато го обгръщаше, и очите му срещнаха нейните.

Виждаше себе си в тях, осъзна той, в тези очи, кафяви, със златисти отблясъци. Изгубен и намерен. И нейното име бе на устните му, когато жадно се вкопчиха един в друг.