Нора Робъртс
Обещания в смъртта (6)

5.

Докато караше към дома, Ив се запита дали убиецът на Колтрейн разбира колко важно е попадането на оръжията и значката обратно в ръцете на полицията. Въпреки обидното послание и заплахата, която съдържаше, връщането им означаваше много.

Оръжието на един полицай нямаше да бъде използвано, за да нарани някого.

Жест, който казваше: „Така ви се пада — помисли си Ив. При това със самодоволна усмивка. — Взех го, използвах го. Да ви видим сега“.

Куриерът нямаше нищо общо. Хлапакът просто бе свършил работата си. Беше се държала малко грубо с него, не можеше да отрече. Със строгия си заплашителен тон може би бе скъсила живота му с няколко седмици от страх. Но се бе убедила, че не е замесен.

Посещението в пощенската служба не доведе до нищо. Фалшиво име и адрес на разписката, предварително заплащане, стандартен формуляр, който убиецът би могъл да си купи по всяко време от стотици места или да разпечата сам в който и да е компютърен клуб.

Имаше само мястото и часа на приемането на пратката.

Експресна доставка, поръчана и платена в същия ден.

Планиран ход, осъзна тя. Беше се подготвил за него и бе изчакал медиите да разпространят новината за убийството и да съобщят името на главния разследващ. Дописва името й, изпраща пакета.

Това й разкри, че всичко е било част от плана. Не само наглата пратка до централата, а и използването на оръжието на Колтрейн срещу нея. Цялото деяние бе планирано стъпка по стъпка, етап по етап.

Имаше върху какво да поразмишлява.

Когато сви през портала към дома си, се запита какво ли прави Морис, как превъзмогва болката. Пролетта, за която почти бе забравила през дългия ден, заискри пред очите й. Дърветата грееха, отрупани с розови и бели цветове, като пастелни скъпоценни камъни в здрача.

Веселите фунийки на нарцисите танцуваха с елегантните чашки на лалетата в сложни грациозни пируети. Сякаш безкрайно щастлив художник бе въплътил радостта си в едно уединено късче от града, където огромната къща се издигаше царствено сред тази красота.

Кулите и капандурите се открояваха под тъмносиньото небе, терасите стърчаха напред. Светлините в множеството прозорци я приканваха и обсипваха каменните стени с блясък, докато вечерта преминаваше в нощ.

Остави скромното си возило в подножието на внушителното здание и тръгна между лехите с теменужки, които Рурк бе засадил за нея — за топло посрещане, когато се прибира у дома.

Съмърсет не дебнеше във фоайето като черен облак, който всеки момент ще помрачи хубавия пролетен ден. Малко се изненада, че не се наложи да застане лице в лице с верния помощник на Рурк и неин личен враг, но чу гласове от главната приемна и се досети, че сервира нещо на някого.

Изведнъж си каза: „Мамка му. Кой ли е тук?“.

Хрумна й да се промъкне незабелязано нагоре по стълбите, да се затвори в офиса си, но охранителната система вече я бе засякла да минава през портала. Нямаше начин, трябваше да отиде в приемната.

Първо видя Рурк — както почти винаги, осъзна тя. Седеше на един от фотьойлите с ярки тапицерии и изглеждаше спокоен, весел. Нищо необичайно.

Освен бебето в скута му, при вида на което Ив подскочи.

Няколко образа се запрескачаха в съзнанието й. Искреният смях на приятелката й Мейвис, доволната усмивка на Леонардо, който повдигна ръката на съпругата си и целуна пръстите й. Присъствието на Съмърсет, хилавото му сковано тяло, облечено в черно, и широката, малко зловеща усмивка, която се появи на скулестото му лице, когато тлъстият котарак седна в краката му.

И бебето, Бела Ив, цялото в розово, бяло и златисто.

Най-сетне изплува споменът на плановете им да поканят Мейвис и семейството й на вечеря.

„По дяволите.“

— Здравейте! — Прекрачи прага. — Извинете ме за закъснението.

— Далас!

Като топка от цветове със старателно разрошените си къдрици с розови краища, Мейвис заподскача към нея.

„Винаги вървеше с тази скоклива походка“, помисли си Ив, докато Мейвис се приближаваше на високите си триъгълни платформи със зигзагообразни шарки в цветовете на дъгата. Зелените и розови ромбоиди на ултракъсата й пола политаха нагоре при всяка крачка. Обви ръце около Ив и очите й засияха в момента в същия яркозелен цвят като полата.

Слава богу, че Мейвис не бе избрала розово и за тях.

— Пропусна най-хубавата част. Натъпкахме се като грухчовци и Бел показа на всички как може да се търкаля и да клати дрънкалката си.

— Уау — бе единственото, което хрумна на Ив.

Леонардо се приближи. Беше едър мъж и дребничката Мейвис се губеше пред него, имаше матова кожа, докато на съпругата му бе млечнобяла. И все пак трябваше да се признае, че са идеална двойка.

Той се наведе, целуна Ив по бузата. Ситните къдрици, които бе пуснал, погъделичкаха кожата й като коприна.

— Липсваше ни.

— Да. Съжалявам.

— Няма проблем. — Мейвис притисна ръката й. — Знаем колко ангажираща е работата ти. Ела да видиш бебето!

Задърпа я през стаята. Не че Ив не искаше да види Бел. Не точно. Просто бебето изглеждаше толкова съвършено, като кукла, а в куклите имаше нещо, от което я побиваха тръпки.

Погледна Рурк, забеляза, че е още по-весел.

— Добре дошла у дома, лейтенант.

— Да.

Би го целунала, по-скоро като извинение, отколкото вместо поздрав, но това означаваше да се наведе над съвършената розовозлатиста кукла с големи ококорени очи.

— Не си поздравила всичките ни гости.

Толкова пъргаво, че не успя да го предвиди, той стана и сложи бебето в ръцете й.

Ив успя да сдържи проклятието, което понечи да изрече, а звукът, който издаде, бе подобен на пресипнал писък. Задържа Бел на ръка разстояние, сякаш бе потенциално възпламеним предмет.

— Хей, здравей. Хубава рокличка.

Розова и с безброй къдрички, рокличката скриваше реалната големина на съществото в нея. Как можеше нещо толкова малко да бъде човек? И какво ли се въртеше в ума му, докато гледа някого така втренчено? От този поглед по гърба й едва не потече пот.

Несигурна какво следва да направи, Ив понечи да се обърне съвсем бавно, за да подаде бебето на Мейвис, на Леонардо или дори на Съмърсет, или на котарака. Изведнъж Бел примигна с кукленските си очи и разтегна устни в широка беззъба усмивка.

Зарита с крачета, размаха розовата дрънкалка и започна по бебешки да гука.

Вече не изглеждаше толкова съвършена, особено с лигите, които потекоха по брадичката й. Наистина бе дяволски сладка. Ив сви лакти, направи опит леко да друсне бебето. И от устата му потече нещо бяло.

— Какво е това? Какво направих? Много силно ли я разтърсих?

— Просто повърна малко мляко. — Мейвис се засмя и избърса устата на Бел с малка розова кърпичка. — И тя преяде.

— Аха. Ето ти я.

Подаде й бебето.

Когато Мейвис го пое, Леонардо развя по-голяма розова кърпа, като магьосник, и я сложи върху раменете й.

— Лейтенант.

Гласът на Съмърсет накара Ив да настръхне. „Започна се“, помисли си тя. Щеше да я залее с упреци, като с повърнато мляко, защото бе забравила, че ще имат гости за вечеря.

Подготви се, прехвърли няколко хапливи отговора през ума си и се обърна. Той просто й подаде чаша вино.

— Ще ти донеса вечеря.

Очите й останаха присвити, когато го проследи с поглед до вратата.

— Това ли беше? Няма ли да каже друго? Да не е болен?

— Знае защо се забави — каза Рурк. — Разследваш убийство на полицай. Бъди малко по-благосклонна към него.

— Трябва ли?

Очевидно бе, че не може веднага да се залови за работа, затова седна на облегалката на фотьойла на Рурк.

— Впрочем оставих ти съобщение, че ще закъснея. Сетих се. И аз заслужавам благосклонност.

— Няма спор. — Рурк погали бедрото й. — Напредък?

— Не голям. Винаги е трудно, когато жертвата е ченге. Но трябваше да кажа на Морис, да видя лицето му…

— Морис?

— Имаха връзка, Морис и Колтрейн, жертвата. Сериозна връзка.

— О, не. — Мейвис притисна Бел по-силно. — Убитата е Ами? Приятелката му? Днес не сме гледали телевизия, не знаехме. Рурк ни каза, че си поела ново разследване, убийство на полицай. Нямахме представа, че… О, Леонардо.

Той обви ръка около раменете й и притегли двете си момичета към себе си.

— Това е… ужасно. Една вечер ги засякохме в клуб, поседяхме с тях. Очевидно беше колко… дълбоки са чувствата им. — Жълтеникавите очи на Леонардо се натъжиха. — Съжалявам. Толкова съжалявам. Можем ли да направим нещо за него?

— Честно казано, не зная.

— Видяхме я само онзи път. — По бузата на Мейвис се търкулна сълза, преди да я потърка в мъха по главата на Бел. — Беше толкова въодушевена, изглеждаха влюбени, и двамата. Силни вибрации, като сияние. Помниш ли, скъпи, казах ти, че те просто са пленени един от друг.

— Помня.

— Добре че си ти. — Мейвис стисна зъби, потупа Бел по гърба. — Ще откриеш копелето, което е убило Ами. Морис знае това. Ще те оставим да продължиш с полицейската си работа. Ако има нещо, с което мога да бъда полезна, просто ми се обади. Насреща съм.

Докато настаняваха Бел в количката й, Съмърсет влезе с поднос.

— Тръгвате ли си?

— Белисима трябва да си ляга. — Мейвис се повдигна на шарените си платформи и го целуна по бузата. — Ще се съберем отново, по женски, у бъдещата булка. Всички се нуждаем от подобно преживяване. А вие, момчета — смушка съпруга си, — Вегас ви зове за ергенското парти.

— Вегас? — примигна Ив. — А?

— Задълженията ми на кум — обясни Рурк. — Очаквам го с нетърпение.

Когато останаха насаме, с виното и красиво аранжираната вечеря, тя смръщи вежди.

— Защо трябва да пътуваш чак до Вегас… мамка му, нали става дума за Лас Вегас, а не за планетата Вегас II?

— Не, отиваме в оригинала.

— А ако се нуждая от помощ сред толкова жени? Дори не зная какво планират, защото Пийбоди и Надин се занимават с организацията. Ако…

— По-лесно е да разбереш какви са плановете, отколкото да се надяваш да не се осъществят. Ще се справиш. Всички са твои приятелки. — Погали брадичката й. — Яж си вечерята, преди да изстине.

— Ще я занеса горе. Ще вечерям на бюрото си.

— Добре. После ще ми разкажеш какво се е случило с момичето на Морис и с какво мога да ти помогна да хванеш убиеца й. Морис е и мой приятел — добави Рурк.

— Да, да, зная. — Позволи си да се забави само миг, приближи се към него и отпусна глава на рамото му. — Господи. Беше ужасно. Най-тежката задача, с която съм се нагърбвала. Едва намерих сили да почукам на вратата му. Знаех, че ще забия нож в сърцето на приятел. Трябва да намеря отговорите, заради него. Това е повече от задължително.

— Да, така е. — Рурк я притисна и както Мейвис бе сторила с Бел, потърка буза в главата й, борейки се със собствените си страхове. — Всичко, за което ме помолиш.

Тя кимна, отдръпна се назад.

— Да вървим горе. Винаги виждам нещата по-ясно или от друга гледна точка, когато споделя всичко с теб.

Тръгнаха по стълбите.

— Първо ми кажи нещо за нея. Познаваше ли я добре?

— Не. Срещала съм я един-два пъти в моргата. Пристигна тук преди няколко месеца. От Атланта. Мейвис е права за вибрациите. Той беше влюбен в нея, Рурк, и съдейки по всичко, което узнах днес, чувствата му са били споделени. Разбрах, че е била добро ченге, съвестно. Не е живеела заради работата. — Погледна го. — Предполагам, че разбираш какво имам предвид.

Той леко се усмихна.

— Разбирам.

— Организирана, женствена. Имала е осем години стаж. Никакви големи отличия, никакви порицания. Стабилна. Хората са я харесвали, и то много. Колегите й, главният й информатор, по дяволите, дори собственичката на китайския ресторант, от който е поръчвала храна за вкъщи. Не мога да си представя какво е направила и чий гняв си е навлякла, за да бъде набелязана така.

— Била е набелязана?

— Да.

В кабинета си Ив му разказа подробности, докато вечеряше.

— Проверихте ли ключалките за следи от разбиване?

— Да, няма. Възможно е да е използвал универсална карта или да живее в същата сграда. Може би е извадил копие от кодова карта, нейната или на някой съсед, или е добър колкото теб и не е оставил следа.

— Значи е била зашеметена с електрошоков пистолет — замислено каза Рурк. — Такова оръжие не се намира лесно и е доста скъпо. Възможно ли е първо да я е обезоръжил и после да е използвал нейния пистолет?

— Не се връзва. Няма наранявания при самозащита, никакви други контузии, освен изгарянията по шията и натъртванията на тила и раменете. Никое ченге не би дало оръжието си без съпротива дори на познат.

— Ти би дала своето на мен — изтъкна той. — Ако поискам да го разгледам, ще ми го дадеш.

Ив се замисли.

— Добре, може би е щяла да го даде, но само на някого, с когото е много близка. И все пак не ми се вярва. Излязла е с електрошоков пистолет и полицейска палка. Тръгнала е по стълбите както винаги. Било е планирано и е трябвало да стане бързо и безпроблемно. Убиецът не е имал време да я попита дали би била така добра да му даде оръжието си за малко.

Ив стана и закрачи, след като бе изяла едва половината от вечерята си.

— Направихме проверка на всички съседи. Попаднахме на няколко криминално проявени, но нищо сериозно. Ще разпитаме отново всеки с криминално досие, но възниква въпросът защо би тръгнала въоръжена за среща със съсед.

— Може просто да е слизала до някой от долните етажи, а не до изхода.

Тя спря, смръщи вежди.

— Добре, да предположим. Излиза въоръжена, така че не е просто съседско гостуване. Глупаво е човек да отиде в нечий апартамент, когато е надушил нещо съмнително. Тогава защо убиецът, ако е вътрешен човек, е трябвало да блокира охранителната камера на задната врата? Може би за да заблуди — отговори си сама. — За да търсим извън сградата. — Отново закрачи. — Ненужно усложнение. Но ще поговорим отново със съседите. Няма да бъде излишно, а и стандартната процедура изисква всеки да бъде разпитан.

— Мога да помогна с електрониката.

— Зависи от Фийни. С удоволствие би приел още един електронен магьосник в екипа си, но може би се справя и без помощ. Имам куп записки за преглеждане. Трябва да се запозная с текущите и приключените й случаи и материалите от Атланта. Ти можеш… да, зная, че звучи като обида, но можеш ли да мислиш като ченге. Ще те помоля да поемеш Атланта, докато аз съм заета с Ню Йорк. Освен това е нужна съпоставка. Трябва да зная дали има нещо от миналото й, което да е свързано с настоящето.

— Мога да се справя с тази част по-бързо от теб.

— Да, можеш. — Ив наклони глава. — Можеш и да мислиш като престъпник, което е полезно. Би ли изпратил оръжията й на главния разследващ. Защо. Или защо не.

— Първо, изобщо не бих ги взел. Умният престъпник не взема нищо от местопрестъплението, освен ако е явен грабеж, а в случая не е така, и не оставя нищо от себе си. Иначе ето ти връзка.

— Факт е, че ги е взел, а не мисля, че е глупав.

— Сигурно са му били нужни. Да ги остави, особено ако е използвал едното от тях за убийството, би било по-голяма обида за Ами и за теб или за който и да е друг, който би поел случая. Значи ги е взел с друга цел, дори тя да е свързана само с шегата с изпращането им. Не е професионалист.

— Защото?

— Професионалистът свършва работата и се разкарва. Не дразни полицията.

— Съгласна съм. Може да е бил професионален престъпник, но това не е професионален удар. Изглежда просто на пръв поглед, а всъщност е твърде сложно, твърде лично за хладнокръвно деяние. Хладнокръвен убиец не би я нападнал в обитавана сграда, а би я примамил навън, може би за среща. Би я очистил там или на пътя. Искал е нещо, някаква информация, която тя да отнесе със себе си, и ние никога да не я узнаем. Или е трябвало да й предаде послание, преди да я довърши и да бъде открита веднага. Искам да подредя таблото и да изчисля някои вероятности, преди да се заема със записките. — Ив извади диск. — Ето тези от Атланта. Цялата информация е на компютъра в офиса ми, в който зная, че можеш да проникнеш, когато пожелаеш.

— Тогава започвам.

— Рурк. — Цял ден я бе терзал този въпрос и все пак не й се искаше да пита. — Морис… когато отидох при него днес, каза, че когато си обвързан с ченге… всеки ден се налага да потискаш тревогата… страха — поправи се тя. — Той го нарече страх. Така ли е?

Рурк пъхна диска в джоба си, хвана ръцете й и потърка венчалната й халка с палец. Издълбаната шарка бе древен символ за закрила.

— Влюбих се в теб такава, каквато си. Приех всичко.

— Това не е отговор на въпроса. Или е, може би.

Той вдигна поглед от халката, срещна нейния. За дълго.

— Как мога да те обичам и да не се страхувам? Ти си животът ми, Ив, сърцето ми. Питаш дали се страхувам, че един ден Пийбоди, Фийни, командирът ти или друго ченге, с което съм се сприятелил, ще почука на вратата ми? Да, разбира се.

— Съжалявам. Иска ми се…

Прекъсна я с целувка. После още една.

— Не бих променил нищо. Морис е прав, човек трябва да потиска тревогата, да живее живота си. Ако не можех, никога не бих ти позволил да излезеш от къщи. — Вдигна ръцете й към устните си. — Докъде щяхме да стигнем така?

— Предпазлива съм.

Хвърли й поглед, изпълнен със смесица от насмешка и отчаяние.

— Умна си — поправи я той, — опитна. Но невинаги си достатъчно предпазлива. Женен съм за ченге.

— Казах ти да не се жениш за мен.

Рурк се засмя и отново я целуна по челото, където се бе появила бръчка.

— Нима бих те послушал? Свикнал съм да бъда съпруг на ченге и съм адски добър.

— Най-добрият, когото познавам.

Веждите му подскочиха.

— Е, това се казва комплимент.

— Никога не го приемам с безразличие. Може би понякога ти се струва, че е така, но не е. Благодарна съм, че когато се прибера с два часа закъснение или може би с три, както тази вечер, забравила за плановете ни, ти не се сърдиш. И за всички други неща. Това означава много за мен.

— Хубаво е да го зная. — Странно, осъзна той, че се нуждаеше от уверение. Всъщност не толкова. Смъртта на ченге, на любимата на приятел я бе накарала да изрече тези думи. — Дадохме си обещания преди почти две години. Бих казал, че засега успяваме да ги спазваме.

— Предполагам. Слушай, ако някога не можеш да потиснеш страха, говори за него. Дори да се скараме, имаш право да говориш.

Прокара пръст по волевата й брадичка.

— Вършете работата си, лейтенант. Тази вечер няма за какво да се тревожим.

Разбира се, че имаше, помисли си Ив, когато той влезе в офиса си, но изглежда, успяваха да потискат тревогите.

Беше му казала да не се жени за нея, помнеше това. Слава богу, че не я бе послушал.

Разчисти таблото си, закачи снимката на Колтрейн, на колегите й, имената на живеещите в сградата и на заподозрените по най-скорошните й случаи. Добави снимка на кашона за доставка, оръжията, бележката, значката. Докладите от лабораторията, времевите отрязъци. Имаше описание на пръстена, който би трябвало да е на ръката на жертвата, и увеличена част от снимката, взета от апартамента на Колтрейн, на която той се виждаше ясно.

Защо убиецът бе върнал оръжието, а бе задържал пръстена?

Огледа таблото, седна така, че да може да вижда всичко от бюрото си. Въоръжена с чаша прясно кафе, провери поредица възможности.

Компютърът изчисли осемдесет и две цяло и шест процента вероятност жертвата и убиецът да са се познавали или да са имали предишна среща. Деветдесет и осем цяло и осем — да е била конкретно набелязана.

Дотук с машината бяха на едно мнение.

Реши да спре с това и да се залови със записките.

В никой от двата случая не бе имало насилие. Обир в Китайския квартал, но не и посегателство. Двама маскирани мъже нахълтали в супермаркет при затварянето му, хванали собственичката, докато прибирала една от количките, и допрели нож до гърлото й. Поискали целия оборот в брой и кредити и дисковете на камерите. Взели ги. Заповядали и на двамата собственици, съпрузи, да легнат на пода. Грабнали няколко пакета чипс и книга.

Отмъкнали са по-малко от триста долара — скромна сума за въоръжен грабеж, каза си тя.

Жертвите били в шок, но невредими. Дали дисковете, но мъжът с ножа имал татуировка на ръката — малък червен дракон, съпругът я забелязал, и двамата с жена му смятали, че нападателите са млади, тийнейджъри или около двадесетте.

Отмъкването на пакета чипс също навеждало на този извод.

Собствениците бяха дали удивително точно описание — ръст, тегло, телосложение, цвят на кожата, дрехи. Двама свидетели видели младежите, отговарящи на описанието, да бягат от магазина.

Дребна работа, реши Ив. Две глупави хлапета. Потвърдено, след като разследващите бяха открили студиото за татуировки и се готвеха да тръгнат по петите на седемнадесетгодишния Дени Сю с дракона на дясната китка.

Наивният тийнейджър и все още неидентифицираният му простодушен приятел нямаха достатъчно ум да проникнат в кооперацията на Колтрейн и да нападнат полицай.

Взломна кражба — буквално взломна, защото прозорецът на магазина бе счупен — бе донесла по-голяма плячка. Но ако това бе хитрецът, намерил фин начин да проникне през надеждната охранителна система в сградата на Колтрейн, той би проникнал със същия финес в не така надеждно охранявания магазин за електроника. Освен това стъклата бяха счупени отвътре, което бе издало, че е… опа!, дело на вътрешен човек. Разследващите клонели към един от продавачите и съдейки по записките, които прочете, Ив би казала, че са на прав път.

И в този случай заподозреният бе млад и наивен, с няколко обвинения в кражби от магазини. Просто обича да краде, каза си тя. Не изглежда способен да убие полицай.

Отдели време да провери вероятността за всеки от двамата и машината отново се съгласи с нея, показвайки резултат по-малко от осемнадесет процента.

Ив се отпусна на стола, загледа се в таблото.

— Дали да проверя и всеки от колегите ти, Колтрейн? Грозна работа, ченге да проверява други ченгета. Компютърът ще бъде снизходителен. Няма информация за тях, която да издава нещо нечисто. Защо ченге с чисто досие би посегнало на друго ченге? Машината не би намерила логика в това. Аз също не намирам, но трябва да се уверя.

— Ив!

— Какво? — Обърна се и видя Рурк на прага на вратата между домашните им кабинети. — Извинявай, разсъждавах на глас. Откри ли нещо интересно в Атланта?

— Попаднах на нещо. Случай, по който е работила преди около три години. Нали не си се ровила в тези записки?

— Не. Получих ги следобед. Какво за този случай от преди три години?

— Обир. На луксозен антикварен магазин. Пребит управител, отмъкната стока за няколко хиляди долари, щети на почти същата стойност. Принудили човека да отвори сейфа и да предаде всички пари, кредити и касови бележки с информация за кредитни и дебитни карти. Колегата му го открил, когато пристигнал на работа и уведомил полицията и властите. Колтрейн е била включена в разследващия екип.

— Е, и?

— Разпитвала е собственика на магазина. Според записките е имала няколко разговора с него. Казва се Рикър. Алекс Рикър.