Нора Робъртс
Обещания в смъртта (22)

21.

Алекс седеше със свитата си от адвокати, когато Ив включи диктофона, съобщи имената на присъстващите и му припомни правата при разпит.

— Въпроси? — попита любезно. — Коментари? Злобни забележки?

Както бе очаквала, главният адвокат изтъкна доброволното явяване на господин Рикър, желанието му да съдейства и примерите за съдействие до момента. Ив търпеливо го изслуша и кимна.

— Това ли е? Приключихте ли? Или държите да споменете и за добротата на господин Рикър към сирачета и беззащитни кутрета?

Хари Проктър сведе поглед към важния си нос.

— Ще отбележа в записките си сарказма ви и неуважителното ви отношение.

— Партньорката ми записва всичко на диск.

— Мога да ви дам копие — предложи Пийбоди.

— А ето какво ще отбележа аз в записките си. Добросъвестният и отзивчив гражданин господин Рикър идва на разпит не с един, не с двама, а с трима адвокати. Това ме кара да се питам какво те безпокои, Алекс.

— Държа да бъда подготвен, особено когато си имам работа с полицията.

— Не се и съмнявам. Но господи, странно е предвидлив човек като теб, бизнесмен с твоя… калибър да не е подозирал, както твърди, за машинациите… страхотна дума, нали, Пийбоди?

— Една от десетте ми любими.

— Тогава да я повторим: за машинациите на личния си помощник и дългогодишен приятел Род Санди, да е живял в блажено неведение за плановете и заговорите на баща си и Санди. Би означавало, че си идиот, а?

По скулите на Алекс изби руменина, но гласът му остана спокоен.

— Вярвах на Род. Моя грешка.

— О, и то каква. Говорим за години, Алекс. Приятелчето ти е трупало пари, плащани от баща ти, за да те шпионира, да доносничи. Може би се сещаш за някоя провалена сделка и се питаш дали не е било, защото старият е узнал и просто е решил да се погаври с теб.

— Затова ли съм тук? За да призная, че приятел, на когото имах доверие, ме е използвал за своя изгода и че баща ми обожава да усложнява живота ми? Признавам. Доброволно. Има ли още нещо?

— Има, доста. Сигурно си бесен.

— Отново признавам доброволно.

— На твое място бих потърсила някакво възмездие. — Ив замислено отмести поглед към Пийбоди. — Ако приятелката ми постъпва с мен по този начин и разбера… Колкото и бързо и надалеч да избяга, няма да й се размине.

— А! Мога да бягам доста бързо, ако има от какво — обади се Пийбоди.

— Бих я накарала да си плати. Как мислиш, че бих ти отмъстила, Пийбоди?

— По възможно най-мъчителен и унизителен начин.

— Виждаш ли колко добре се познаваме? Разликата в ситуациите и характерите, както виждам, е, че аз не бих я затрила. Бих поискала да се мъчи и да живее в страх от мен дълго време. Но явно имаме различни представи за забавление. Забавно ли беше да убиеш Санди, Алекс?

— Това обвинение…

Алекс само повдигна ръка и прекъсна адвоката.

— Род е убит? Как?

Беше забранила изтичането на информация и се убеди, че е имало полза. „Не знае“, помисли си тя. Неговата мрежа или не бе успяла да открие Санди, или не бе получила нареждане да го издири на всяка цена.

— Аз задавам въпросите тук. Предал те е, измамил те е и сега е мъртъв. Просто събрахме две и две. Разбира се, ако вярваме, че си бил невинна жертва. — Ив нехайно се облегна назад. — Възможно е двамата със Санди да сте били в комбина срещу баща ти. Вземате парите му и Санди му казва това, което искате да мисли. Достатъчно хитър си, за да ти хрумне.

— Точно така бих постъпил, ако знаех.

— В трудно положение си, Алекс. Кажи, че си знаел и ще се отървеш от подозренията за убийството на Санди. Но ако признаеш, тъй като той е заподозрян за Колтрейн, рискуваш да бъдеш обвинен в съучастие. Ако отречеш, ще се окажеш измаменият, който сигурно би поискал за действията на…

— Лейтенант Далас — започна Проктър, — клиентът ми не може да бъде подведен под отговорност за действията на…

Ив не си направи труда нито да го изслуша, нито да го прекъсне. Просто продължи да се взира в Алекс. Най-сетне той прекъсна адвоката си и се наведе към нея.

— Не зная кога Род се е хванал на въдицата на баща ми. Възнамерявам да открия, но все още не зная. Не зная и защо ме е предавал за пари. Вече няма начин да узная. Може би не мислите, че за мен има значение. Има, и то голямо. Не съм искал смъртта на Род. Исках да разбера защо и дали той има нещо общо със смъртта на Ами. Исках да го погледна в очите и да узная дали е бил способен да постъпи така с Ами и с мен. И защо.

— Не само е бил способен, а го е извършил. Защо ли? Парите често са достатъчен мотив. Като се добави и секс и възможност да получи власт, не е нужно повече. За бога, Алекс, може би той е чукал сестра ти още от колежа.

— Нямам сестра, така че това предположение…

— Пийбоди, той може би наистина е наивник, който дори не подозира. — Ив извади снимката на Клио Грейди, хвърли я на масата. — Няма голяма семейна прилика, но е обяснимо, щом сте само наполовина брат и сестра.

Алекс прикова поглед в снимката и Ив забеляза как лицето му постепенно пребледнява.

— Излезте — каза той на адвокатите си. — Излезте всички.

— Господин Рикър, не е във ваш интерес да…

— Излезте или сте уволнени. — Не откъсна поглед от Ив, когато адвокатите взеха куфарчетата си и напуснаха стаята. — Ако лъжете за това, ако ме разигравате, ще използвам всички достъпни средства да бъдете лишена от значката си.

— Страшно ме изплаши.

— Не се подигравайте с мен!

Гневът, несдържаната емоция, която прозираше зад него, даде на Ив някои от търсените отговори.

— Разговорът ни продължава да се записва. Значи отпращаш адвокатите си?

— Да, по дяволите. Кажете ми коя е тази и какво общо има с мен.

 

 

Морис отвори вратата на апартамента на Ами за Клио Грейди. Тя прекрачи прага, каза само:

— Морис.

Протегна двете си ръце.

— Извинявай, че те забърквам, Клио. Не помислих.

— Няма за какво. Не бива да се залавяш с това сам. Тя беше моя приятелка. Искам да помогна.

Изглеждаше толкова искрена, забеляза той. Гласът й съвсем леко трепереше. Толкова лесно би й повярвал, ако не знаеше. Отдръпна се да й стори път, затвори вратата.

— Не зная дали бих се справил сам. Но когато близките й ме помолиха… Не искат да идват отново. Не мога да ги упрекна. Но да преровя нещата й, да ги опаковам… Тук е толкова голяма част от нея. И все пак я няма.

— Мога да се погрижа. Скоро излизам в отпуск. Лейтенантът знае, че съм тук днес. Защо не оставиш на мен, Морис? Не е нужно да…

— Не, обещах, че аз ще се заема. Няколко пъти започвах, но все… се отчайвам. — Сполучливи лъжи, помисли си той, с известна доза истина. — Електрониката й все още е в полицията, но започнах с дрехите. Родителите й казаха да задържа каквото искам или да ги раздам на приятелките й тук. Откъде да зная кое на кого, Клио? Как бих могъл?

— Ще ти помогна. — Тя се изправи, огледа хола. — Винаги е поддържала ред и чистота около себе си. Тук, на работа. Караше всички ни да се чувстваме като мърльовци. Би искала нещата й да бъдат събрани и опаковани както подобава, ако разбираш какво искам да кажа.

— С грижа и внимание.

— Точно така. — Тя се обърна към него. — Ще направим това за нея, Морис. Искаш ли първо да приключим с дрехите?

— Да, може би така е най-добре.

Поведе я към спалнята, където бе започнал мъчителното опаковане на вещите на Ами. Сега продължи с тази задача заедно с жената, която, вярваше го, бе убила любимата му.

Разговаряха за нея и за други неща. Гледаше Клио право в очите, докато сгъваше един от любимите пуловери на Ами. Можеше да понесе това. Можеше да позволява на тази жена да докосва вещите й, да говори за нея, да ходи из стаята, в която двамата с Ами бяха правили любов. Можеше да стори всичко, което е нужно и засега, само засега, да не изпитва нищо.

Тръпка, само лека тръпка премина през него, когато Клио започна да прибира и опакова бижутата.

— Винаги знаеше как да ги съчетава. — Очите й срещнаха неговите в огледалото, усмихнаха се… — Аз нямам тази дарба. Възхищавах се… О! — Повдигна чифт малки, семпли сребърни обици. — Често носеше тези халки, поне на работа. Толкова й подхождаха. Нито простовати, нито твърде изискани. Бяха… точно за нея.

Болката раздираше сърцето му, но той направи каквото трябваше.

— Можеш да ги вземеш.

— О, не. Семейството й…

„Кучка — помисли си Морис, докато се взираше в нея. — Студена кучка.“

— Родителите й ми казаха да раздам бижутата на приятелките й. Тя би искала да вземеш тези обици, щом ти напомнят за нея.

— С удоволствие ще ги приема, щом си толкова сигурен. Искам да имам нещо за спомен. — В очите й проблеснаха сълзи, когато се усмихна. — Ще ги пазя.

— Зная.

Имаше толкова много начини за убиване, каза си Морис, докато запечатваха кутиите. Бавни и мъчителни или бързи, милостиви. Зверски. Всичките му бяха познати. Може би и на нея. По колко ли начини бе убивала?

Дали бе почувствала нещо, отнемайки живота на Ами? Или просто бе изпълнила поставена задача, все едно опакова колет за изпращане? Искаше му се да й зададе този единствен въпрос. Вместо това я попита дали иска кафе.

— Всъщност защо не. Аз ще го направя. Зная къде е всичко.

Когато се отдалечи към кухнята, той я последва до хола и приклекна пред котето робот. Включи го и отнесе няколко кашона и мека опаковъчна хартия до един стол.

Започна старателно да увива бледозелената ваза, в която тя бе натопила розите, изпратени от него. И котето замяука, както бе програмирано. Протегна бялото си копринено тяло, когато Клио се върна с кафето.

— Благодаря.

Ръцете му бяха заети с кафе и опаковки, докато котето се провираше между краката на Клио.

— Тя обичаше това нещо. — Клио погледна надолу, когато котето жално измяука и очите му я погледнаха с обожание. — Много го обичаше. Ща го задържиш ли?

— Да, предполагам. Не съм мислил.

Клио тихо се засмя, когато котето продължи да се търка, да мяука, да я гледа.

— Дали и роботите понякога се чувстват самотни? Бих се заклела, че това животинче жадува за малко внимание.

— Програмирано е за компания и…

— Аха. Добре, добре.

Клио остави кафето, приклекна.

Морис продължи да опакова, затаил дъх.

— Толкова са сладки, че човек се привързва към тях. Тя му купуваше малки играчки, дори котешка спалня.

Клио взе котето. Леко го погали. Изведнъж изруга.

— Не ми казвай, че те е одраскало.

Той остави опаковките, приближи се към нея.

— Не, но се порязах на нещо. — Повдигна ръка и показа малкия, плитък разрез на показалеца. — На нашийника.

— Проклетите камъчета. — Кръвта му кипеше, но гласът му, пръстите му не трепнаха, когато хвана пострадалата ръка на Клио. — Не е дълбоко, но ще го почистим.

— Няма нищо. Драскотина.

— Трябва да се измие и дезинфекцира. — Морис извади кърпичка от джоба си, попи кръвта. — В банята й ще намериш всичко необходимо. Лекарско нареждане — каза той.

— Не мога да възразя. Връщам се веднага.

Той сгъна кърпичката, пъхна я в плик за доказателства. Свали нашийника на котето, само за миг погледна бляскавите имитации на диаманти, които сам бе заострил. Прибра и него.

После взе котето, потърка нос в козината му.

— Да, идваш с мен у дома. Няма да бъдеш самичко.

Когато Клио се върна, той седеше на единия от столовете в хола.

— Всичко наред ли е? — попита Морис.

— Пръстът ми е като нов. — Тя го повдигна, с прозрачна лепенка на върха. — Къде е котето?

— Включих го на режим сън. — Нехайно посочи топката бяла козина върху възглавничката. — Клио, искам отново да ти благодаря за всичко, което направи днес. Помощта ти е неоценима. Но засега спирам. Мисля, че свърших достатъчно за един ден.

— Предостатъчно.

Клио сложи ръка на рамото му.

Едва сдържа импулса си да скочи от стола, да я сграбчи за гърлото и да й зададе своя единствен въпрос: „Какво почувства, докато я убиваше?“.

— Искаш ли да дойда утре, да ти помогна за останалото?

— Мога ли да ти се обадя? Не съм сигурен.

— Разбира се. По всяко време, Морис. Наистина. Всичко, от което се нуждаеш.

Изчака, докато тя си тръгна, сви юмруци и се опита да визуализира напиращия гняв. Когато комуникаторът му звънна два пъти, което бе сигналът на Макнаб, че е чисто, стана. Отиде да вземе спящото коте, възглавничката и играчките му.

Отнесе само тях и нищо друго от дома на жената, която бе обичал. И кръвта на убиеца й.

 

 

В стаята за разпити, Ив застана срещу Алекс от другата страна на масата.

— Искаш да ти повярвам, че баща ти никога не ти е казвал, че имаш полусестра?

— Искам да узная защо мислите, че имам.

— Виждал ли си Санди с тази жена?

— Не.

— Отговаряш прекалено бързо, Алекс. Познаваш се със Санди от колежа, а си абсолютно сигурен, че никога не си го виждал с нея.

— Не я познавам. Ако твърдите, че с Род са имали връзка, не съм знаел. Не ме е запознавал с всяка жена, с която се среща. Защо мислите, че ми е сестра?

— Майка й е имала връзка с баща ти?

— За бога…

— Баща ти е изпратил тази жена да следва в колеж. Платил е цялото й обучение — продължи тя, когато видя как гневът му премина в озадачение. — Била е на шестмесечна специализация в Щутгартския университет. Голям конкурент на твоята Алма Матер, нали? Футболно съперничество. Погледни по-внимателно.

— Казвам ви, не съм я виждал през живота си.

— Може би трябва да се върнеш към колежанските си години. Предпоследният курс и големия мач. Ти си бил героят. Приятелят ти все е седял на резервната скамейка.

— Не бяхме…

— Сближили сте се по-късно — усмихна се Ив.

— Познавахме се. Разбира се. Бяхме в приятелски отношения.

Ив извади друга снимка на Клио — на осемнадесет години.

— Опитай с тази, направена по онова време.

— Не съм… — Замълча.

— Да, изглежда различно. По-млада и не само. С дълги и буйни руси коси. По-румено лице. Изглежда по-женствена, по-свежа. Нещо познато?

— Говорите за преди повече от десет години. Не мога да си спомня всяка жена, която съм срещнал или видял.

— Сега вече ме лъжеш. Добре, просто ще продължим.

Той стовари длан върху снимката, преди Ив да я дръпне.

— Коя е?

— Аз задавам въпроси, ти отговаряш. Е, спомни ли си?

— Не съм сигурен. Прилича на едно момиче, което често виждах навремето. С Род. Вече ставахме приятели, истински приятели. Видях го с нея няколко пъти, по-точно с момичето, за което ми напомня. Попитах коя е, защото прекарвахме доста време заедно и честно казано, струваше ми се привлекателна. Той беше потаен, каза само, че учела в Щутгартския. Спомних си за нея, защото я наричах Мис Мистерия. Просто глупава шега, която подхвърлях месеци наред. Достатъчно дълго, за да си спомня за това и за нея. Не ми е сестра.

— Защо?

— Защото нямам сестра. Нима мислите, че не бих разбрал? Че той… баща ми не би я използвал срещу мен по някакъв начин. Че…

Отново замълча и Ив го изчака, докато размишлява.

— Мислите, че баща ми я е изпратил при Род. Да го вербува за шпионин. Да го накара да се сближи с мен. Че през цялото време, от самото начало Род е бил пионка на баща ми? — Алекс стана от масата, застана до огледалното стъкло и се вгледа през собственото си отражение. — Да, разбирам. Сега разбирам как го е организирал. Но това не означава, че тази жена е моя кръв, моя сестра, а само че е един от инструментите на Макс Рикър.

Комуникаторът на Пийбоди звънна. Тя погледна съобщението, кимна на Ив.

— Скоро ще го потвърдим. Ако си откровен с мен и искрено желаеш да узнаеш кой е убил Колтрейн и защо, ще направиш това, което ти кажа сега.

— Какво трябва да направя?

— Да стоиш тук. Ще бъде нужно известно време, за да приключим случая и искам да останеш в управлението.

Алекс продължи да се взира през стъклото.

— Няма за къде да бързам.

Ив излезе в коридора да поговори с Пийбоди.

— Морис е успял.

— Макнаб иска да отидем там. Излязла е от апартамента на Колтрейн. Ще я следваме по петите, връща се на работа. Това е голям плюс, защото все още не са приключили с жилището й. Докато ти разпитваше Рикър, получих безброй съобщения. Компютърът й е заключен с парола и има защита. Ще го донесат при Фийни. Все още не са намерили линк еднодневка.

— Носи го със себе си. Така бих правила аз.

— Ако е задържала пръстена на Колтрейн, не е при другите й бижута. Не са го открили. Совалката на Календър пристига по график. Морис ще отнесе пробата в лабораторията, лично.

— Дикхед няма да се заяжда с него — промърмори Ив, визирайки главния лаборант. — Не и с Морис. Иска ми се да я приберем, но не можем. Все още не. Трябват ни ДНК, пръстенът, линкът. Всяко от тези неща е достатъчно.

— Можем да я накараме сама да дойде тук. Да използваме убийството на Санди и връзката с Алекс Рикър. Вярваме, че той е извършил и двете убийства. Искаме от нея да се опита да си спомни нещо, защото търсим доказателства срещу него, но удряме на камък.

— Не е зле, Пийбоди. Погрижи се. Подготви конферентна зала, далеч от стаята за разпити. Не искам да се сблъска с Рауч, когато Календър го доведе.

Ив се обърна и позвъни на Бакстър.

— Защо не сте намерили това, което ми трябва? — попита го.

— Работим по въпроса. Открихме парола, в двойното дъно на сейфа за оръжието й. За банков сейф е. Преди да ми кажеш да се свържа с Рио, вече го направих. Заповедта не може да ни послужи пред банката. Нужна ни е отделна заповед, а нямаме достатъчно основание.

— По дяволите.

— Почакай. Тук няма нищо, което да изглежда необичайно за живота на едно ченге. Нищо, което не може да си позволи със заплатата си. Никаква свръхмодерна електроника, бижута, творби на изкуството. Но има сериозен арсенал. С шест оръжия повече, отколкото позволява уставът. Ножове за цяла армия. Не всички са разрешени от закона, но е получила колекционерски лиценз. Проверихме за отпечатъци, за кръв. Чисти са, като за изложба. Добре се грижи за инструментите си.

— Има ли кинжал?

— Няколко. Опаковахме ги за лабораторията.

— Продължавайте да ровите.

Тя затвори, когато Пийбоди се върна.

— Грейди ще се обади на лейтенанта и ще дойде. Въодушевена е, личеше си. Идеята да дойде и да ни пусне стръв, да закопае Алекс. Просто изгаря от нетърпение.

— Добре. Поддържай връзка с Дикхед. Но не му звъни прекалено често, за да не нервничи. Ще работим с Грейди, Рауч и Зибън едновременно, както се очертава. Ти поемаш Зибън. Дребна риба е, но това означава, че лесно ще се огъне. Просто е помагал на другар по чашка и сега е в кюпа. Действай бързо и сурово, Пийбоди. Накарай го да напълни гащите от страх.

— О, боже, о, боже. — Подскачайки на пръсти, Пийбоди потри длани. — Кой е въодушевен сега?

Ив премести Алекс, уреди Клио да бъде отведена в конферентната зала веднага щом пристигне.

Закрачи, умувайки коя е най-добрата стратегия и бе готова, когато й съобщиха, че детектив Грейди е пристигнала. Грабна чаша кафе, чанта с папки и изчисли времето така, че да влезе в залата няколко минути след Пийбоди.

— Благодаря ти, че се отзова.

Говореше отчетливо, със сдържано негодувание.

— Никакъв проблем — увери я Клио. — Всички в екипа искаха да съдействат с каквото могат. Аз получих тази възможност. Чух, че сте арестували негодника.

— Засега. Придружават го трима адвокати и може да повика още. Искам разговорът ни да се записва. Нали не възразяваш.

— Не, разбира се.

— Искате ли кафе, детектив Грейди? — попита Пийбоди.

— Да, благодаря. Чух за второто убийство. Род Санди? Отново ли е Рикър?

— Така предполагаме. Ето как стоят нещата — заговори Ив с делови тон и седна срещу нея: — Рикър и Санди убиват Колтрейн. Рикър очиства Санди и му приписва първото убийство. Номерът му би могъл да мине, но къде е мотивът на Санди? Няма доказателства за нещо между Колтрейн и Санди. Санди е пионка на Рикър. Бил е. Какъвто бащата, такъв и синът — сви рамене Ив. — Използваш една пионка, докато стане безполезна, а после я унищожаваш, за да не я използва някой друг. Кръвта на Рикър… тя е отрова.

Клио само се усмихна.

— Може би това е вашето мнение, но то няма да вкара Алекс Рикър в затвора за Ами. Ако нямате нищо друго, значи не сте толкова добра, за колкото ви смятат.

— Аз пратих стария на топло. — Ив позволи в тона й да прозвучи гняв и известна гордост. — Никой друг не успя. Не забравяй това. Ще тикна и отрочето му в кафеза. Повярвай ми.

— Тогава защо се нуждаете от мен?

— Работила си с нея. С Морис са били твърде близки. Не мога да изкопча това, което ми е нужно от него. Всичко е преплетено с емоции. Работели сте заедно, били сте приятелки. Според партньорката ми фактът, че си жена също е важен.

— Самата ти го каза — напомни й Пийбоди. — Жените могат да разговарят една с друга за неща, които не биха споделили с мъж. Може би дори с онзи, с когото спят. Плюс това и двете сте били ченгета.

— Никога не ми е споменавала за Рикър, не и името му. Но както вече ви казах, говореше за мъж, с когото е имала връзка. Как скъсали и тя решила да се премести тук.

— Сигурно е споделила нещо повече — настоя Ив. — Нима твърдиш, че не си проявила любопитство? Че не си попитала какво се е случило?

— Беше си нейна работа. Подпитвах я от време на време. — Сякаш с неохота, Клио се поколеба, отпи кафе. — Не зная с какво ще помогне това, ако вече имате солидни доказателства, но няколко пъти неволно издаде това-онова. Че имал пари, че често пътувала с него. Но просто не било писано да потръгне. Веднъж каза, че твърде много приличал на баща си, но нищо повече. Не любопитствах, защото не знаех, че говорим за Рикър, по дяволите.

Намръщи се за миг. Ив почти видя колелцата, които се завъртяха в ума й. Какво да добави, какво да съчини.

— Знаете ли, помня, че каза нещо за някакъв негов приятел. С него били като сиамски близнаци и това я вбесявало. Каза, че можело да помисли, че са любовници, ако той не бил твърде зает да чука нея.

„Не, не го е казала“, мислено отрече Ив. Колтрейн никога не би изрекла нещо подобно.

— Приятелят не я харесвал — добави Клио. — Имало напрежение помежду им. Накрая си разменили обидни реплики. Нарекъл я „курва“.

Ив си даде вид, че й вярва, присви очи.

— Сигурна ли си в това? Точно тази дума ли е употребил?

— Така каза тя. Изкрещял я след нея, когато отишла да прибере някои свои неща от дома на бившето си гадже. Просто си тръгнала, без да каже нищо. Такава беше Ами. Нямало смисъл от повече усложнения, щом всичко било приключило. Радвала се, че вече е свободна и решила да поиска прехвърляне тук.

— Но? — подкани я Ив.

— Дълго размишлявах, опитвах се да си спомня някои нюанси. Бих казала, че наистина беше луда по Морис. Държеше на него. Но все още изпитваше някаква привързаност към бившия. Доколкото я познавах, бих казала, че ако Рикър се бе опитал отново да се сближи с нея, щеше да се върне при него. Възможно е да е използвал чувствата й, за да я подмами.

Ив понечи да проговори, но позвъняване на комуникатора я прекъсна.

— Мамка му. Извинявай. Трябва да вдигна.

— Можем да използваме това — каза Пийбоди, когато Ив тръгна към вратата. — Нюансите, както казваш, за да притиснем Рикър.

„Давай, Пийбоди“, помисли си Ив и отговори на обаждането на Морис.

— Далас.

— В лабораторията съм. Клио Грейди е дъщеря на Макс Рикър. Ще направим втори тест, но…

— Това ми е достатъчно.

— Идвам, Далас. Трябва да присъствам, когато я арестуваш.

— Вече е при нас, разпитвам я. Мисли си, че ми помага да пипна Алекс Рикър. Не искам да те вижда, Морис.

— Няма да ме види.

Той затвори, а Ив позвъни на Бакстър.

— Бащинството е потвърдено. Свържи се с Рио. Искам заповед за банковия сейф.

Бързо затвори и извади линка си, който звънеше. И комуникаторът запиука в ръката й. Видя Рурк на дисплея на линка, троснато му каза да почака минута и отново включи комуникатора.

— Здрасти, лейтенант. Отново сме у дома, на планетата Земя.

— Довлечи задника си тук, Календър. Регистрирай арестантите и си върви у дома.

— Ще изпълня първите две неща, но не и третото. Хайде, Далас, искам да видя развръзката.

— Ти решаваш. Пийбоди ще ти каже къде ще бъдат разпитите. Добра работа, детектив Календър.

— Страхотна работа, мамка му.

Ив прекрати трансмисията, включи линка.

— Да?

— Много си заета.

— Да, цял ден се опитвам да вместя час за маникюр.

— Една от срещите ми беше отменена и разполагам с малко време. Ще повторя думите на Календър — и аз искам да видя развръзката.

— Има доста работа до нея. Щом толкова искаш да дойдеш, ще постоиш с Морис. Фийни се зае с електрониката. Освен ако реши, че се нуждае от експертна помощ, бих искала при Морис да има приятел.

— Можеш да разчиташ на мен.

„Да, разбира се“, помисли си тя.

— Тогава тръгвай насам.

— Страхотна работа, мамка му.

Ив прибра линка в джоба си, отново извади комуникатора и се свърза с Фийни.

— Попадение?

— Никакво обаждане на линка на Рикър.

— Ще й дам още време да се опита да поговори с татенцето.

Като боксьор преди голям мач, Ив разкърши рамене и тръгна обратно към конферентната зала.