Нора Робъртс
Обещания в смъртта (2)

1.

Ив излезе от душ-кабината и влезе в сушилнята. Докато топлият въздух я обгръщаше, блажено затвори очи. Бе откраднала цели осем часа сън и се бе събудила достатъчно рано, за да се поглези с нещо, което би нарекла водна терапия.

Трийсет дължини в басейна, джакузи и двайсетминутен горещ душ. Адски добро начало на деня.

Вчерашният бе доста успешен — със случай, приключен за два часа. Щом някой е решил да убие най-добрия си приятел и да твърди, че е било грабеж, той не биваше да допуска да бъде хванат с гравирания часовник на жертвата на ръката.

Беше се явила в съда във връзка с този случай и машинациите на защитата не успяха да открият и най-малка пролука в железните й показания.

Като завършек на деня бе вечеряла у дома със съпруга си, бяха погледали филм. И след страхотен секс бе заспала в осем.

Точно в този момент животът не й се струваше никак лош.

Готова да затананика, грабна халата си от закачалката на вратата… но изведнъж спря, смръщи вежди и се загледа в него. Беше къс, копринен, с цвят на черни череши.

Сигурна бе, че го вижда за първи път.

Сви рамене, облече го и влезе в спалнята.

Ако имаше начини едно утро да стане още по-добро, този бе номер едно в списъка. Рурк отпиваше кафе на дивана, докато преглеждаше сутрешната преса на стенния екран.

Погледът й се спря на ръцете, които бяха сторили чудеса с нея предишната вечер. Едната държеше чашата с кафе, а другата разсеяно галеше тлъстия им сънлив котарак. Различните по цвят очи на Галахад бяха притворени от задоволство… разбираше го.

Тези красиво изваяни устни бяха омагьосали тялото й, бяха я накарали да крещи от наслада, а после да заспи изтощена и доволна.

„Почти две години откакто бяха женени, помисли си тя, а страстта помежду им не показваше признаци на охладняване.“ Сякаш за доказателство, сърцето й подскочи и се преобърна в гърдите, когато Рурк извърна глава и яркосините му очи срещнаха погледа й.

Дали и той изпитваше същите чувства, запита се Ив. Дали ги изпитваше всеки път? През цялото време?

Закачлива, леко самодоволна усмивка заигра на лицето, което, помисли си тя наивно, бе накарало боговете да заплачат от радост при вида на творението си.

Рурк стана, пристъпи към нея, висок и сторен, и обхвана лицето й с ръце. Умелите му пръсти леко се плъзнаха по кожата й, преди устните му да намерят нейните и да направят утрото съвършено.

— Кафе? — попита той.

— Да. Благодаря. — Уж бе ветеран в отдел „Убийства“, кораво ченге по собственото си определение, а краката й омекнаха като желе. — Не е зле да си вземем няколко дни почивка. — Рурк програмира автомата за кафе и доколкото го познаваше, навярно и закуска, която възнамеряваше да я накара да изяде. — Може би през юли, когато е годишнината ни. Ако можеш да отделиш време между завладяването на света и купуването на нови планети.

— Странно, че ти го предлагаш. — Той сложи кафето й на масата и донесе две чинии. Явно сутрешното меню бе яйца с бекон. На дивана Галахад се раздвижи и отвори очи. Рурк размаха пръст и строго отсече: — Не. — Котаракът отпусна тумбестото си тяло. — И аз си мислех за няколко седмици.

— Какво? Ние? Седмици? Не мога…

— Да, да, престъпността ще завладее Ню Йорк през юли 2060-а и ще го изпепели, ако лейтенант Далас не е тук да служи и защитава.

В гласа му прозвуча магията на Ирландия. Повдигна отпуснатия котарак и го свали на пода, за да направи място за нея на дивана.

— Може би — промърмори Ив. — Впрочем не виждам как ти ще се измъкнеш за седмици, когато трябва да ръководиш деветдесет процента от бизнеса в цялата позната вселена.

— Не повече от петдесет. — Рурк взе кафето си и изчака, докато тя седна до него. — Във всеки случай какъв е смисълът да притежавам всичко това и теб, скъпа Ив, ако не можем да си позволим малко време заедно далеч от твоята и моята работа?

— Бих могла да взема седмица отпуск.

— Мислих си за четири.

— Четири? Четири седмици? Това е цял месец.

Очите му се усмихнаха над ръба на чашата.

— Така ли? Мисля, че си права.

— Не ми се полага толкова дълъг отпуск. Един месец е… един месец.

— А ти какво искаш да е? Едно пиле?

— Слушай, бих го удължила на десет дни, но…

— Три седмици.

На челото й се появиха бръчки.

— Тази година се наложи да отменим плановете си за романтичен уикенд два пъти. Веднъж заради твоята работа, веднъж заради моята. Три седмици.

— Не мога да взема повече от две, дори…

— Две и половина. Ще си поделим останалото.

Подаде й вилица.

Тя се намръщи.

— Винаги склоняваш на две и половина.

Той хвана ръката й, целуна я.

— Не оставяй яйцата да изстинат.

Бе изкопчвала самопризнания от закоравели убийци, сведения от лукави информатори, а никога не успяваше да постигне стопроцентова победа при преговори с Рурк.

— И къде ще отидем през тези прословути две седмици и половина?

— Къде би искала?

Този път тя се усмихна. Кому бяха нужни сто процента?

— Ще си помисля.

Закуси, облече се, доволна, че бе успяла да отдели малко време за себе си. Докато окачаше калъфа с оръжието си, й хрумна да си позволи още чаша кафе, преди да тръгне към полицейската централа.

Комуникаторът й запиука. Извади го от джоба си и щом прочете на дисплея „Централа“, веднага влезе в ролята на ченге.

Промяната настъпи пред погледа му. Винаги му се струваше интересно как изразът на тези очи с цвят на уиски от спокоен и дори шеговит изведнъж става сериозен и неразгадаем. След миг вече бе заела уверена поза, високото й стройно тяло бе стегнато, краката, обути в ботуши и леко разтворени. Лицето й, с неповторими черти, не издаваше нищо. Плътните устни, закачливо извити в крайчеца преди малко, сега бяха строго стиснати.

— Далас.

Централа. Лейтенант Ив Далас. Срещнете се с полицаите на Двадесет и трета улица, 525, Запад. Мазе на жилищна сграда. Вероятно убийство, жена.

— Прието. Тръгвам. Свържете се с детектив Дилия Пийбоди. Среща на местопрестъплението.

— Е, поне изчакаха да закусиш — отбеляза Рурк, когато тя прибра комуникатора.

Нежно прокара пръст по волевата й брадичка.

— Да. Няма да получа онази последна чаша кафе. Но и жената от западна Двадесет и трета няма да получи повече.

Улиците бяха претъпкани. „Пролет“, помисли си Ив, докато грубо си проправяше път през движението, време за нарциси и свеж поток от туристи. Придвижи се до Седма улица, откъдето последваха цели десет преки спокойствие. Свали прозорците на колата и остави изпълнения с градски миризми пролетен полъх да я облее и да развее късо подстриганата й кестенява коса.

От уличните сергии лъхаше на сандвичи с яйца и блудкаво кафе, прах и камъчета се разхвърчаха, когато тайфа хлапаци с термокостюми профуча по тротоара. Виковете им, симфонията от клаксони при поредното задръстване, забързаните стъпки на пешеходци, които се тълпяха на кръстовищата, сътворяваха градската музика, която тя познаваше.

Гледаше уличните търговци, които със или без разрешително разтваряха сгъваемите си маси с надеждата да привлекат рано пристигнали за работа хора от покрайнините или туристи, излезли да потърсят нещо за закуска. Бейзболни шапки и тениски бяха заменили дебелите зимни шалове и ръкавици. Пазарите, вече отворени, бяха отрупани с плодове и цветя, пъстро разнообразие от храна за тялото и душата.

Двуметров травестит пристъпваше, поклащайки се на тънките токове на сините си обувки. Тръсна буйните си златисти коси назад, докато кокетно оглеждаше узрял пъпеш. Когато спря на светофара, Ив забеляза дребничка жена на видима възраст около век, която се придвижи до сергията с електрическата си количка. „Красавицата“ и столетницата си побъбриха приятелски, докато избираха плодове.

„Човек трябва да обича Ню Йорк“, помисли си Ив, когато светлината се смени, „иначе не би свикнал с атмосферата му“.

Уверено навлезе в Челси, сливайки се с ритъма на своя град.

Паркира, заемайки две места под номер 525, и включи светещия надпис „В акция“, без да обръща внимание на ругатните и неприличните жестове на неколцина съграждани. Пътят на живота и смъртта в Ню Йорк рядко бе гладък.

Закачи значката на сакото си, грабна чантата си с принадлежности от багажника и се приближи към униформения полицай на входа.

— Какво имаме?

— Труп в мазето, жена около тридесетте. Няма документ за самоличност, няма бижута или чанта, нищо. Напълно облечена е, така че не изглежда да е била изнасилена. — Поведе я навътре, докато говореше. — Открил я един от обитателите на сградата, когато слязъл с детето си, за да вземат колелото на малкия, заключено в шкафче долу. Хлапето било наказано или нещо подобно. Както и да е, той се е обадил. Мисли, че е живяла тук или наблизо. Възможно било да я е виждал, но не бил сигурен. Побързал да изведе детето от там и не я разгледал добре.

Слязоха по железни стъпала, които дрънчаха под ботушите и полицейските обувки.

— Не открихме оръжие, но има изгаряния, ето тук. — Полицаят докосна сънната си артерия. — Изглежда, е била нападната с електрошоково оръжие.

— Искам двама души да разпитат съседите. Кой какво е видял и кога. Погрижете се мъжът с хлапето да не мърда от тук. Имена?

— Терънс Бърнбаум. Момчето се казва Джей. Изпратихме хора при тях в апартамент 602.

Ив кимна на двамата униформени, които стояха на пост, и включи диктофона си.

— Лейтенант Ив Далас от местопрестъплението на Двадесет и трета, Запад, номер 525. Партньорката ми е на път. Проверете дали сградата има домакин или управител. Ако има, искам да се срещна с него.

Първо огледа помещението. Циментов под, заключени шкафчета, тръби, паяжини. Никакви прозорци, никакви врати. Никакви охранителни камери.

— Ще поискам дисковете от камерите на входа и стълбището. Намерете домакина.

„Подмамил я е тук“, помисли си Ив, докато отваряше чантата си с принадлежности, за да извади запечатващия спрей. „Или я е принудил със сила да слезе. Може би просто е дошла да вземе нещо и я е нападнал. Нямаше път за бягство.“

Ив огледа трупа отдалеч, докато пръскаше ръцете и ботушите си. Стройно тяло, но не и хилаво. Главата бе обърната встрани и дългите руси коси блестяха и закриваха лицето. Дрехите изглеждаха качествени. „Не е от улицата“, реши Ив. Не и с тази коса, дрехи и добре поддържан маникюр.

— Жертвата лежи наляво, с гръб към стълбите. Няма стъпки по циментовия под. Изглежда чисто. Бърнбаум местил ли е тялото?

— Каза, че не е. Приближил се, опипал китката й, била студена, нямало пулс и разбрал, че е мъртва. Тогава извел детето си.

Ив заобиколи тялото и приклекна. Нещо задейства сигнал в съзнанието й и събуди инстинктивен ужас. Повдигна косите.

За миг всичко в нея се вледени.

— По дяволите. От нашите е.

Полицаят, който я бе придружил, пристъпи напред.

— От полицията?

— Да. Амарилис Колтрейн. Въведете името, веднага. Намерете ми адреса. Детектив Колтрейн. Мамка му.

„Морис — помисли си тя. — Дяволска работа.“

— Живяла е тук, лейтенант. В апартамент 405.

Сне отпечатъци, защото така трябваше да бъде направено, всичко да бъде по правилата. Ужасът премина в хладна ярост.

— Самоличността на жертвата е детектив Амарилис Колтрейн. Нюйоркска полиция. Този адрес, апартамент 405.

Отметна тънкото яке назад.

— Къде е пистолетът ти, Колтрейн? Него ли са използвали срещу теб? Нима са те убили със собственото ти оръжие? Никакви видими наранявания от самозащита, дрехите изглеждат непокътнати. Никакви следи от насилие по тялото, освен изгарянията по шията. Допрял е собственото ти оръжие до гърлото ти на смъртоносна степен.

Чу дрънченето на стълбите и вдигна поглед, когато партньорката й слезе.

Пийбоди изглеждаше пролетно свежа, с коси, прихванати на тила, и ситни тъмни къдрици около ъгловатото лице. Беше с розово сако и еспадрили в същия цвят, за чийто избор при всякакви други обстоятелства Ив би подхвърлила не една хаплива забележка.

— Добре че поне изчакаха до почти официалното начало на работния ден — шеговито отбеляза Пийбоди.

— Това е Колтрейн, Пийбоди.

— Коя? — Партньорката й се приближи, погледна надолу и руменината на бузите й се изпари. — О, господи… Боже мой! Морис… О, не.

— Оръжието? Не е у нея. Ако е някъде тук, трябва да го намерим.

— Далас…

В очите на Пийбоди заблестяха сълзи. Ив я разбираше, усещаше ги да напират и в нейното гърло, но поклати глава.

— Това може да почака. Полицай, искам с още някого да огледате апартамента й, за да се уверите, че е чисто. Искам да ми докладвате. Веднага.

— Да, лейтенант.

Долови нещо в гласа му, не сълзи, а стаен гняв. Същият, който бушуваше и у нея.

— Далас, Далас, как ще му го кажем?

— Работи на местопрестъплението. Това е важното сега. По-късно ще мислим за другото. — Но нямаше отговор на въпроса й. — Потърси оръжието й, кобура, нещо друго, което може да се окаже нейно. Продължи огледа на помещението, Пийбоди. Аз ще се заема с трупа.

Ръцете й не трепнаха, когато се залови за работа. Прогони въпроса от съзнанието си — въпроса как ще каже на главния медицински експерт, на близкия си приятел, че жената, която го е карала да сияе от щастие, е мъртва.

— Час на смъртта двадесет и три и четиридесет.

След като свърши всичко, което можеше, Ив се изправи.

— Някакъв късмет? — обърна се към Пийбоди.

— Не. Шкафчетата са толкова много. Ако убиецът е решил да скрие оръжието тук, има твърде много места.

— Ще запечатаме мазето с полицейска лента. — Ив се почеса между веждите. — Трябва да поговорим с човека, подал сигнала, и със сина му и да огледаме апартамента. Няма да позволим да бъде откарана, преди Морис да узнае. Не бива да го научи по този начин.

— Разбира се. За нищо на света.

— Нека помисля. — Загледа се в стената. — Да проверим коя смяна е. Няма да я предадем на екипа от моргата, преди…

— Униформените знаят, че жертвата е ченге, Далас. Ще се разчуе. Ченге. Жена. Този адрес или поне в района. Ако слухът достигне до Морис…

— По дяволите. Права си. Поеми контрола тук. Има полицаи при Терънс Бърнбаум и момчето в 602-ри апартамент. Първо поговори с тях. Не позволявай да я откарат…

— Няма. — Пийбоди прегледа графика на джобния си компютър. — Поне една добра новина, Морис е на работа от дванадесет до осем. Няма да бъде в моргата толкова рано.

— Ще отскоча до дома му. Аз ще му кажа.

— Господи, Далас. — Думите бяха изречени с треперещ глас. — Господи…

— Ако приключиш в 602, преди да се върна, започни огледа на апартамента й. Стегни се, Пийбоди. — „Следвай процедурата — напомни си Ив. — После ще мислиш за трагедията.“ — Свържи се с електронния отдел, дай ми нещо, с което да започна. Всички обаждания, цялата информация. Полицаите търсят домакина, конфискувайте дисковете от охранителните камери. Не…

— Далас — тихо заговори Пийбоди. — Зная какво да правя. Ти си ме учила. Ще се погрижа за нея. Имай ми доверие.

— Зная. — Ив напрегна сили да преглътне буцата в гърлото си. — Не зная какво да му кажа. Как да му го кажа.

— Няма лесен начин.

„Не може и да има — помисли си Ив. — Не съществува.“

— Ще ти се обадя, когато… когато мине.

— Далас. — Пийбоди посегна и хвана ръката й. — Кажи му… ако е уместно, предай му, че и аз съжалявам. Толкова съжалявам.

Ив кимна и тръгна нагоре. „Убиецът бе минал по този път“, помисли си тя. Беше единственият изход. По същите стъпала, през същата врата. Отново отвори чантата си, несигурна дали отлага неизбежното, или просто върши работата си. Но извади микроскопските очила, огледа ключалката, касата и не откри следи от разбиване.

Може би е използвал кодовата карта на Колтрейн. Или е влязъл пръв, причакал я е и я е нападнал.

По дяволите, не можеше да си го представи. Не можеше да проясни ума си достатъчно, за да го види. Стигна до партера и повтори процедурата със задната врата на сградата, със същия резултат.

Съсед, гост на съсед, а може би на самата жертва, или опитен разбивач на ключалки.

Погледна камерата над задната врата. Затвори я, включи алармата и в този миг зад нея дотича един от униформените.

— В апартамента е чисто, лейтенант. Леглото е застлано, няма неизмити съдове. Идеален ред. Осветлението беше включено, но слабо. Има един от онези домашни любимци-роботи. Малко коте. Беше на режим сън.

— Видяхте ли оръжието й, значката?

Полицаят стисна устни.

— Не, лейтенант. В гардероба в спалнята намерихме домашен сейф. Място за електрошоков пистолет, полицейска палка и кобурите им. Но оръжие не намерихме. Сейфът не беше заключен. Не видях значката й, лейтенант. Не претърсихме, но…

— Какво правите със значката си, когато не сте на смяна, полицай… Джонас?

— Оставям я на тоалетката.

— Да. Оръжието прибрано, но на достъпно място, може би върху сейфа, значката на тоалетката. Детектив Пийбоди ще продължи тук. Не искам да споменавате името на убитата. Чувате ли ме? Не искам от тук да излиза информация, никаква, преди да дам разрешение. Разбрано?

— Да, лейтенант.

— Жертвата е една от нас. Заслужава уважение.

— Да, лейтенант.

Ив излезе, спря на тротоара и си пое дъх. Просто трябваше да подиша въздух. Погледна нагоре, видя облаците, пълзящи по небето. Сиви петна, които помрачаваха синевата. Съвсем в унисон със случилото се.

Стигна до колата си, отключи я. Заклещен зад нея шофьор подаде глава през прозореца, размаха юмрук.

— Шибани ченгета! — изкрещя той. — Мислите си, че улиците са ваши.

Ив си представи как пристъпва към колата му и стоварва юмрук в лицето му. Защото едно от ченгетата, по чийто адрес бе изругал, лежеше мъртво на циментовия под в мазе без прозорци.

Навярно част от това, което се въртеше в главата й, пролича в хладния й съсредоточен поглед. Шофьорът се скри вътре, вдигна стъклото и заключи вратите си.

Ив остана загледана в него още миг, докато той се привеждаше зад волана. Качи се в колата си, угаси светлините и потегли.

Трябваше да намери адреса на Морис и използва компютъра в колата си. Странно, помисли си. Никога не бе ходила в дома му. Смяташе го за приятел, добър приятел, не просто познат и колега. Но рядко се виждаха в извънработно време. Защо ли?

Може би защото Ив избягваше личните контакти като посещение при зъболекар.

Знаеше, че той обича музика, особено джаз и блус. Свиреше на саксофон, обличаше се като суетна рок звезда и умът му бе пълен с интересна, често неразбираема информация.

Имаше чувство за хумор и характер, който можеше да се определи като дълбока вода. Проявяваше огромно уважение към мъртвите. Искрено съчувстваше на хората, загубили близък.

А сега жертвата бе жената, която… „Дали я бе обичал“, запита се Ив. Може би, може би. Определено бе изпитвал силни чувства към тази жена, полицайката, която вече не бе между живите. И самият той щеше да изживее дълбока скръб.

Облаците донесоха ситен пролетен дъжд, който по-скоро пръскаше, а не обливаше стъклата. Ако продължаваше или се усилеше, уличните търговци щяха да разтворят чадъри над сергиите си. Бизнесът в Ню Йорк никога не спираше. Потокът от коли щеше да стане по-муден, пешеходците още по-забързани. И за известно време улиците щяха да заблестят като черни огледала. Пласьорите на незаконни вещества щяха или да нахлупят качулки и да продължат със сделките си, или да се сгушат във входове, за да изчакат, докато бурята отмине. Повече от час дъжд? По-лесно бе да се намери диамант на тротоара, отколкото свободно такси.

„Бог да благослови Ню Йорк — помисли си тя, — докато не те изяде жив.“

Морис живееше в Сохо. Би трябвало да се досети. Имаше нещо бохемско, екзотично и артистично в мъжа, избрал да посвети медицинската си кариера на мъртвите.

Имаше татуировка на зловещото създание с черно наметало и коса в ръка, спомни си тя. Случайно я бе зърнала веднъж, когато му бе позвънила посред нощ и не си бе направил труда да блокира видеовръзката, въпреки че бе в леглото, едва завит с чаршаф.

Беше секси. Нищо чудно, че Колтрейн…

„О, господи. Господи…“

Забави се още, съзнателно, търсейки удобно място за паркиране. Художниците покриваха творенията си с парчета плат или ги грабваха и побягваха на сушина. Обитателите на този квартал бяха хора твърде ексцентрични, за да се задоволяват с модерното и популярното, техният живот преминаваше в кокетните им апартаменти и разнообразието от кафенета, ресторанти и нощни клубове.

Намери място на три преки от дома на Морис и закрачи под дъжда, докато други притичваха покрай нея в търсене на подслон.

Изкачи стъпалата до входа и понечи да натисне звънеца. Не можа. Щеше да я види на екрана и да има твърде много време да мисли, да реши какво да попита, а тя нямаше да намери сили да изрече отговора. Предпочете да нахълта в личното му пространство, като използва универсалната си карта, за да проникне в малкото фоайе на сградата.

Качи се по стълбите, спечелвайки още време, и сви към неговата врата. Какво щеше да каже?

Не можеше да започне по стандартния начин: „Съжалявам, че трябва да ви съобщя… Моите съболезнования“. Не тук, не и с Морис. Молеше се думите да й хрумнат изведнъж и по някакво чудо да се окажат подходящи, когато натисне звънеца.

В миговете, които изминаха, по кожата й пропълзяха хладни тръпки. Сърцето й запрепуска. Чу щракването на ключалката, видя как червената светлина се смени със зелена.

Той отвори вратата и се усмихна.

Косите му бяха разпуснати. Не го бе виждала така, винаги ги сплиташе на плитка. Беше облечен с черен панталон, черна тениска. Екзотичните му бадемови очи изглеждаха малко сънени. Долови тази съненост и в гласа му, когато я поздрави.

— Далас! Не очаквах да те видя пред прага си в тази дъждовна утрин.

Съзря любопитство. Не изненада или тревога. Знаеше, че лицето й не е издало нищо. Засега. „Още секунда-две“, помисли си тя. Само няколко секунди, преди да разбие сърцето му.

— Мога ли да вляза?