Нора Робъртс
Обещания в смъртта (19)

18.

Ив бързо се освободи от роклята, нахлузи панталон и риза, окачи оръжието си. Изрови късо кожено яке и го облече в движение, докато тичаше надолу по стълбите. Осъзна, че е подценила партньорката си, когато я видя да излиза от асансьора с Майра и Мейвис.

— Почти изтрезнях — заяви Пийбоди.

— Ще доизтрезнееш по пътя или оставаш в колата. А вие се погрижете долу всичко да бъде наред.

— Не се тревожи, положението е под контрол.

— Купонът тече с пълна сила — увери я Мейвис. — Казах на Съмърсет и той докара колата ти отпред.

— Добре си се сетила. Не зная кога ще се върнем. Пийбоди.

Пийбоди леко пребледня, когато свежият въздух я лъхна, но се качи в колата почти без да мърмори.

— Не си и помисляй да повръщаш тук, ако…

— Не, гаденето отмина. Къде отиваме?

— В някаква сграда на Пърл.

— Ще бъда напълно свежа, когато… каква е тази кола?

— Моя е. Отсега нататък това ще бъде превозът ни.

— Твоя, лично твоя? — Пийбоди огледа таблото. — Готини джаджи.

— Използвай ги, за да откриеш най-прекия маршрут до Пърл 509 и да разбереш що за сграда е.

Пийбоди изпълни нареждането.

— Триетажна, с много собственици, понастоящем празна. Занемарена, отчаяно се нуждае от ремонт. На монитора ли искаш маршрута, или аудио?

— На монитора. Мразя да слушам тази говореща машина. В запусната сграда, на втория етаж. Изглежда този път убиецът не е искал трупът да бъде открит толкова бързо. Намира се извън територията на осемнадесети отряд, но не твърде далеч. Сигурно колегите на Колтрейн познават терена.

— А Календър и Систо? Трябва да бъда в течение.

Ив я осведоми, докато се носеха с шеметна скорост към центъра.

 

 

Сградата представляваше жалка гледка, сива купчина бетон, щедро изрисувана с неприлични графити. Прозорците зееха с изпочупени стъкла като старческа уста с оредели зъби. Няколко от тях бяха заковани с дъски, голяма част от които се клатеха като пияни. Веригата и резето на входната врата бяха привлекли нечий интерес достатъчно, за да бъдат изтръгнати.

Дори ремонтирана би изглеждала смешно.

Две полицейски коли бяха паркирани плътно една зад друга до бордюра. Двама униформени стояха на ниската циментова площадка пред входната врата и си бъбреха. Прекратиха разговора, когато Пийбоди и Ив слязоха.

— Отдел „Убийства“ — каза Ив, извади значката си и я окачи на колана си, докато Пийбоди изваждаше принадлежностите за оглед от багажника.

— Трупът е на втория етаж. Ние сме подкрепление. Първият пристигнал екип е вътре. Сградата е празна, претърсихме навсякъде. Донесохме прожектори, защото е тъмно като в рог.

Ив кимна, огледа веригата и резето.

— Вратата не е разбита тази нощ.

— Не, лейтенант. Патрулираме в района. Така е от няколко месеца. Навъртаха се наркомани. Собствениците се оплакаха и ги изгонихме. Просто са си намерили друго свърталище.

Вътре вонеше на урина, повръщано, прах и нечистотии от десетилетия.

Униформените бяха сложили един от прожекторите на първия етаж и сенките танцуваха по купчини парцали, хартии и безброй отпадъци, оставени от наркоманите. Ив предположи, че изкъртените дъски на пода са били изгорени в ръждясалия варел в средата, с който са се отоплявали. Навярно и липсващите дървени стъпала, помисли си тя, докато прекрачваше дупките, за да стигне до втория етаж.

На светлината от прожектора се виждаше миша дупка, с новородени като безформени късчета желе, лакомо сучещи от издутия корем на майка си. Зад нея Пийбоди издаде звук на отвращение.

— Не се гнуси, за бога. Ние сме ченгета от отдел „Убийства“.

— Мразя мишки. Или може би бяха плъхове. Сигурно са плъхове. Щом таткото го нямаше при тях, значи е някъде другаде. — Пийбоди светна с фенерчето наляво, надясно, нагоре и надолу. — Само чака да се изкатери по крачола ми и да ме захапе за задника.

— Дори и да стане, не се дръж като гнуслива женска. Лейтенант Далас и детектив Пийбоди — извика Ив. — Отдел „Убийства“.

На втория етаж, на ярката светлина на прожекторите, един от униформените тръгна към стълбите.

— Полицай Гилдър, лейтенант. Партньорът ми разговаря с хората, подали сигнала. Тях ли искате да видите първо или трупа?

— Трупа.

— Ето там е. Обадили са се двама клошари. Тук няма нищо за вземане. Тези вехтории са били зарязани дори от наркоманите, но все пак влезли да потършуват. Твърдят, че са го намерили, докато ровели сред купчина стари одеяла. Първо помислили, че спи, после разбрали, че е мъртъв. Веднага позвънили.

— Клошари с гражданско съзнание?

— Да. Трудно е за вярване, а? Но сами дойдоха при мен. Нямат оръжие. Когато пристигнахме, ни заведоха до трупа. Разпознахме го по снимката, която получихме при обявяването му за издирване, съобщихме в централата. — Гилдър посочи тялото. — Ето го там.

Ив застана на прага на нещо, което навярно в миналото е представлявало малък апартамент.

— Да, ето го.

Седеше на мръсния под, облегнат с гръб на стената. Беше гол и на гърдите му се виждаше малка рана и струйка кръв.

„Нищо за вземане“, помисли си Ив. Това бе посланието на убиеца. Приклекна, за да огледа позата на тялото и всичко около него.

— Има стъпки в прахоляка, вероятно от клошарите. Виждате ли тези петна? Убиецът е ползвал запечатващ спрей и изглежда е бил с полицейски ботуши. Ако нещата се бяха развили другояче, за няколко дни или седмица щеше да се събере още прах. Нямаше да видим петната. Пробождане в сърцето, смъртоносно. Веднъж, тънко острие. Съвсем от близо и лично. Потвърди самоличността и часа на смъртта, Пийбоди.

Ив се напръска със запечатващ спрей, извади микроскопски очила и се приближи към трупа.

— Може би кинжал — предположи тя, когато огледа раната. — Без пръски и цапане. Трябвало е да стане бързо. Покрива го с прашни дрипи. Никой не би го видял под тази купчина в тъмното. Прозорецът е закован. Ако случайно бъде намерен от наркоман, бездомник или клошар, повечето от тях не биха се обадили.

— Отпечатъците съвпадат. Род Санди — каза Пийбоди. — Час на смъртта един и петнадесет тази нощ.

— Хитро. Хитро. Оставяш му малко време за паника, да се поизпоти, разиграваш го. После го подмамваш тук, когато вече е толкова изнервен, че не разсъждава трезво. Трябва да влезе навътре, далеч от улицата. Пристигаш преди него, придумваш го да се качи на горния етаж. Краката му се подкосяват. Не иска да стои дълго на подобно място. Иска час по-скоро да се махне. „Измъкни ме оттук. Не мога да остана в тази дупка.“ Отговаряш: „Спокойно, всичко е предвидено“. Може би дори слагаш ръка на рамото му. Така застава стабилно и можеш да улучиш точно когато го погледнеш в очите и забиеш кинжала в сърцето му. — Свали очилата. — Разсъбличаш го, за да изглежда сякаш е убит заради дрехите и това, което е в джобовете му. Но не е толкова умно да го покриеш. Престарал се е. Както и с това единствено пробождане. Подходът при грабеж не е такъв. Може би си решил да се поперчиш.

— Убиецът е трябвало да го поизцапа — отбеляза Пийбоди. — И да го остави върху купчината парцали, а не да го затрупа с тях.

— Именно. Точното смъртоносно пробождане сочи убийство и може би известна гордост. Никакви посмъртни контузии, каквито биха могли да се видят, ако е бил преобръщан, докато някой е събличал дрехите му. Трябвало е да внимава да не остави следи. Впрочем всичко това е било загуба на време, защото не сме идиоти. — Ив се изправи. — Да повикаме оперативната група и екип от моргата. Отивам при клошарите.

Изглеждаха типично, помисли си Ив. Две човекоподобни същества, покрити с дрипи и пластове нечистотия, под които бе почти невъзможно да се отгатне пол и възраст. Седяха на пода, с кошница на колела помежду им. Беше пълна с още дрипи, обувки, счупени играчки и куп повредена електроника.

Представиха се като Кип и Боб.

— Целите ви имена, ако обичате.

— Не сме ги запазили — каза Кип. — Запазваме само онова, което ни върши работа.

Боб притискаше огромна торба.

— Което може да се използва или продаде. Не вредим на никого.

— Добре. Къде търсите такива неща, които можете да използвате или продадете?

— Никой друг не ги иска. — Кип сви рамене. — Никой не живее тук. На никого не му пука.

— Видяхте ли още някого тук?

— Само мъртвия.

— Случайно да сте идвали и снощи?

— Не. Снощи бяхме на Блийкър. Една жена изхвърля разни неща там всеки петък вечер и който стигне пръв, може да докопа нещо прилично.

— Добре. В колко часа дойдохте тази нощ?

Кип повдигна ръката си, потупа по счупеното стъкло на часовника си.

— Все показва един и същи час. Ето как беше. Влизаме, качваме се на най-горния етаж и започваме от там. Горе няма много, така че слизаме на втория и започваме да ровим. Може би ще намерим някое запазено одеяло или чорапи в купчината. А вместо това намираме мъртвец.

— Взехте ли нещо от него, от купчината?

— Намерихме го почти веднага. Не вземаме нищо от мъртвите.

— Иначе ще горим в ада — мъдро кимна Боб.

— Какво направихте тогава?

— Обадихме се на 911. Така е правилно.

— Да, точно така. Значи имате линк.

При въпроса Боб притисна торбата по-силно.

— Мой си е!

— Да. Твой си е. Благодаря ти, че си го използвал. Можем да ви заведем в някой приют, ако искате.

— Не обичаме приюти. Там някой ще ни окраде със сигурност.

Ив се почеса по ухото.

— Добре. Какво ще кажете да ви подслоним за няколко нощи? Стая, легло. Не в приют.

Кип и Боб се спогледаха.

— Къде? — полюбопитства Кип.

— Полицай Гилдър, има ли наблизо хотел, където можем да ги отведем за две нощувки? За сметка на града.

— Разбира се. Зная един на Бродуей. „Метро Армс“.

Клошарите се спогледаха още веднъж.

— Няма да плащаме?

— Не, градът поема разноските като благодарност за съдействието ви.

Макар и с все още запечатани ръце, Ив стисна техните.

— Не е нужно човек да убива заради някаква вехтория — отбеляза Кип.

— Хората захвърлят достатъчно — добави Боб.

 

 

На улицата Ив огледа сградата и околните здания, докато оперативните влизаха и излизаха.

— Който живее или работи тук, не може да не знае за подобни сгради. Убиецът има предимство, че е на своя територия, не толкова добре позната за жертвата.

— Ако не бяха Кип и Боб, кой знае колко време щяхме да търсим Санди под дърво и камък. Всички подозрения за Колтрейн падат върху него. Когато го намерим, би трябвало да изглежда, сякаш се е опитал да се покрие, но е бил проследен и убит. Бихме могли да заключим, че си е плюл на петите, за да избегне арест и щом е толкова близък с Алекс, Алекс да остане под подозрение за Колтрейн.

— Бихме могли.

— Ако не беше нашето мото. — Изражението на Пийбоди стана сериозно. — Не сме идиоти.

— За съжаление Санди се е оказал такъв. Да вървим да го документираме.

— Страхувах се, че ще кажеш това.

В централата бе доста оживено в нощните часове. Хленчене на проститутки, стонове или истеричен смях на наркомани, плач на жертви. Ив се затвори в офиса си да напише доклад.

Когато линкът й звънна, нетърпеливо го грабна.

— Календър, зарадвай ме.

Календър се усмихна до уши.

— Има с какво. Нека започна с най-сочното и апетитно парче. Всъщност две. Трансмисии от Омега до Ню Йорк, потвърдено. Изпращани и приемани от нерегистрирани линкове. И… о, йе, бейби, на родната планета е използван същият линк. Номерът съвпада.

— О, йе, бейби — повтори Ив като ехо.

— Кодираните съобщения от тук до там не са регистрирани. В този дворец на развлеченията е паднало голямо замаскиране.

— Можеш ли да ги разкодираш?

— Никой код не може да ми се опре, но ще бъде нужно малко време и няколко часа сън. Междувременно Систо си поприказва с един другар по чашка на старото ни приятелче Сесил Рауч, който се оказа, че е бил дежурен в отдел „Комуникации“ във въпросния час. Казва се Арт Зибън. Отначало се правел на тъп, но поумнял, когато Систо го притиснал. Било адски забавно. Зибън твърди, че Рауч му е дал хилядарка, за да заличи трансмисиите от регистъра. Просто услуга за приятел, с компенсация.

— Това е ценно.

— Още по-ценно е, че услугата включвала и изтриване на записа от банята на Рикър.

— Значи е заличен.

— Моля те. — Календър махна с ръка, сякаш да прогони мушица. — Нищо не е заличено, когато аз съм наблизо. Ще го изровя. Впрочем получих разрешение да претърся работното място на Рауч.

— Знае ли?

— Все още не. Ще…

— Дръж го в неведение. Погрижи се да не успее да се свърже с никого на Земята… или там. Никаква комуникация. Закопчай ги, Календър. Него и другарчето му по чашка.

— Действам. Тази работа е страшно забавна!

— Докато се забавляваш, постарай се нищо, дори прашинка да не достигне до Рикър. Искам да стои под ключ. Ако за директора има някакъв проблем, да ми се обади. Но Рикър да не мърда никъде до ново нареждане.

— Разбрано — каза Календър и затвори.

Ив добави новата информация и стана да допълни материалите на таблото.

— Готова съм — заяви Пийбоди, когато влезе. — Освен ако искаш да съобщим на близките тази нощ, можем да… — Замълча, когато забеляза новите разпечатки на таблото. — Получила си още нещо.

— Календър потвърждава за трансмисиите от Омега. Кодирани са, но казва, че може да разбие кодовете и е открила съвпадение с изходящите и входящите обаждания на линка, който Фийни откри. Разкрила е служителя… — Ив потупа снимката на Зибън. — Надзирателят, подкупен от Рикър, за да заличи от регистъра обажданията и да изтрие записа от къпането му. Но тя казва, че може да го възстанови.

— Добра е. Макнаб не говори празни приказки. Доста хора са напълнили гуши.

— Да, корупция в затворническата колония. Бях шокирана. Това е цяла хранителна верига — промърмори Ив. — Рикър е на върха. Следват Санди, Рауч, Зибън, а може би и други. Но има още едно звено между Рикър и Санди. Липсващото. Трябва да го открием, за да пасне всичко. — Завъртя се, смръщи вежди. — Колко е часът във Франция?

— Хм.

— И аз не зная. Не е нужно да зная. Сигурно Рурк знае, но той е във Вегас. Нямам представа колко е и там. — Махна с ръка, преди Пийбоди да я осведоми. — Намери ми началника на френската полиция в района, където живее бившата на Рауч. Искам да бъде поставена под наблюдение и да се засичат разговорите и съобщенията й.

— Може би ще имаш по-голям късмет с глобалната полиция.

— Те са алчни. Ще искат да си припишат заслугите. Нека първо опитаме с местните.

 

 

Беше нужна убедителност, подмазване и накрая споменаване за незаконно придобити средства и значително количество стоки, закупени с тях, всичките във Франция, за да получи съдействие.

Вероятността за конфискуване на няколко милиона си струваше времето и усилията да наблюдават някоя си Луан Дюбоа, да следят комуникацията й.

— Щяло да бъде нужно време — промърмори Ив, докато слизаха към гаража. — И съответната оторизация, което означава куп бюрократични глупости, за да започнат наблюдението, но очите му заблестяха, когато му обясних за какво пране на пари става дума и че резултатът е главно на негова територия.

— Щом получиш това и Календър разбие кодовете, ще притиснем Рикър, но не и следващия в йерархията тук.

— Работим по въпроса.

Пийбоди спря и присви очи, когато Ив застана до колата си.

— Не разбирам. Просто не разбирам как е възможно човек да избере нещо толкова грозно, когато може да има всичко. Например 2Х-5000 или голям, мощен всъдеход, или…

— Не съм я избрала аз, а Рурк.

— Разбиваш всичките ми надежди и мечти.

— Защото е умен и знае идеалната комбинация. Това возило никога няма да привлече внимание. Искаш ли да те откарам до дома, или не?

— Няма да се прибирам. — Пийбоди скочи вътре преди Ив. — Връщам се с теб у вас. Всичките ми неща са там, а и Макнаб ще дойде право там, когато се върне. Плюс закуската.

Ив усети предупредителна пулсираща болка в слепоочията.

— Все още са там? Така ли? Защо?

— Защото такъв беше планът. Да, проверих.

— Мислех да отскоча до моргата.

— Защо?

— Може да ни е убягнало нещо.

— Ще се обадя в моргата от тук, докато караш към голямата чревоугодническа закуска.

Животът трябваше да продължи, както бе казал Морис, иначе какъв бе смисълът? Въпреки че в момента й се искаше да бъде другаде, Ив се примири. Можеше да поработи у дома, каза си тя. Да се скрие в кабинета си, докато огромната женска компания най-сетне се разотиде. Можеше да се опита да открие онова последно липсващо звено във веригата, докато чака Календър да разбие кодовете.

Трябваше да се заеме с Рауч и да поговори с някого от прокуратурата. Всъщност заместник областният прокурор Рио дремеше в пиянски унес заедно с останалите й гостенки, което бе удобно.

Освен това Майра също бе на разположение, за да състави допълнителни профили.

„Искат закуска! — помисли си тя. — Добре, но ще трябва да се потрудят за нея.“

Плъзна поглед надясно и забеляза, че Пийбоди седи облегната на вратата и клюма.

Е, добре, ще се потрудят, когато се събудят.

Зората изпълваше въздуха с перлено сияние, когато наближиха къщата. Наистина трябваше да поспят, реши тя. Това щеше да й даде време за презареждане, размисъл и преценяване на различни гледни точки без куп неща, които да я разсейват.

Тишината, помисли си, можеше да използва тишината.

Побутна Пийбоди по рамото, при което партньорката й се сепна и изсумтя.

— Събуди се, влизай и право в леглото.

— Будна съм. Добре съм. Къде… ох. Отново у дома.

— Да не ти става навик. Поспи няколко часа. Можеш да хапнеш, когато станеш и после си на работа до следващо нареждане.

— Добре. Разбрано. — Пийбоди потърка очи и последва Ив до вратата. — Ти ще поспиш ли?

— Искам да се възползвам, че е тихо, докато…

Отвори вратата и пронизителният писък я накара да посегне към оръжието си. Пийбоди сграбчи ръката й.

— Спокойно. Бебето е.

Ив задържа ръката си на кобура, докато в ушите й отекваха хленчене и писъци.

— Не е възможно. Толкова малко създание не може да издава такива звуци.

Но тръгна по посока на звуците към приемната, където Мейвис, облечена с пижама, друсаше пищящата Бел със зачервено от плач лице.

— Хей! — Мейвис крачеше, потупваше, люлееше. — Върнали сте се. Съжалявам, малко капризничи.

— Дере се, сякаш някой я коли.

„По-скоро сякаш иска да заколи някого“, помисли си Ив.

— Има здрави дробове.

Ив подскочи, когато Майра, по пауновосин халат, се надигна от дивана.

— Ела, скъпа, дай ми я за малко. Ела при леля Чарли, миличка. Добре, ето ни.

— Пфу! — Мейвис взе чаша от масата, отпи голяма глътка. — Свалих я долу, за да не спука тъпанчетата на всички на горния етаж. Много е сърдита.

— Защо? Какво направихте? Това не може да бъде нормално. Ти си лекар — добави тя към Майра. — Трябва да направиш нещо.

— И правя. — Майра крачеше, милваше, тананикаше. — Просто й никнат зъбчета и е кисела, нали, горкичката ми? А вие двете имате нужда от кафе.

— Особено тя — промърмори Ив.

Мейвис стана, подаде на Майра някаква розово-бяла залъгалка, която тя пъхна в устата на Бел, а после наля още чаша кафе.

— Заповядай. Пийбоди?

— Да, благодаря.

Щом Бел задъвка и писъците преминаха в смукане и тихо скимтене, Ив отпи.

— Значи… всички други спят.

— Доколкото зная — потвърди Мейвис. — Някои задрямаха долу, докато гледаха филми. Други се качиха в стаите за гости. Всички са изтощени. Съжалявам, че се наложи да излезете.

Ив плахо поглеждаше Бел, чиито очи се премрежваха, докато смучеше.

— С какво успокоително е намазано това нещо? Законно ли е?

— С нищо не е намазано и е законно. Студено е. Студеното успокоява раздразнените й венци. — Майра потърка бузата на Бел със своята. — Уморила се е. Нали, сладурче, просто се умори. За случая „Колтрейн“ ли беше обаждането?

— Да, единият от главните ни заподозрени е в моргата. — Ив остана нащрек, в случай че бебето реши отново да изригне. — Календър попадна на гореща следа на Омега. Очаквам ново обаждане от нея. Имам две нишки за проследяване. Мога… да се кача горе.

— Искаш ли съдействие от мен?

— Може да почака.

— Аз ще я взема. — Мейвис се приближи, протегна ръце към Бел. — Почти е готова да заспи. Горкото ми бебче. Ела при мама. Благодаря — каза на Майра.

— Беше удоволствие.

Озадачена, защото репликата прозвуча искрено, Ив тръгна нагоре.

— Рио е все още тук, нали?

— Да. Легна си около два, мисля. Ще ти трябва съдействие и от прокурор?

— Да, много скоро.

— Да я повикам ли?

— Може да почака… Но защо? Да, би ли я повикала, ако обичаш? — Ив продължи към офиса си и хвърли поглед назад към Пийбоди. — Казах да поспиш няколко часа.

— Будна съм. И съм гладна. Ще донеса нещо за закуска, щом ще имаме съвещание. Протеини ли предпочиташ или въглехидрати?

— Каквото и да е.

Ив сви към кабинета си. Застана пред таблото и добави новите материали. Докато въвеждаше параметри за изчисляване на вероятност, Пийбоди сложи чиния и чаша прясно кафе на бюрото й.

— Реших да бъде яйца с бекон. Доктор Майра, искате ли закуска? Ще я сервирам тук.

— О, добра идея. — Майра се приближи към таблото. — Същото като за Ив. — Загледа се в снимката на Санди. — Една-единствена рана?

— Да, пробождане в сърцето, смъртоносно.

— Отново лично. Отблизо. Различно оръжие, различен метод от този за Колтрейн, но същото отношение, така да се каже. Обича да ги гледа, докато умират. Обича да се чувства свързан с тях. Действа професионално, но не дистанцирано.

— За полицаите убийствата са част от професията. Може да се каже.

— Оставя го гол. Унижение, също както използването на собственото оръжие на Колтрейн при убийството й, вземането на значката й.

— Предполагам.

Ив изпита удивление за миг, но реши, че всъщност няма нищо чудно жената, която до преди малко друсаше и успокояваше плачещо бебе, сега хладнокръвно да съставя профил на убиец.

— Това е заблуда, да изглежда сякаш е бил проследен и убит — продължи тя. — Както задигането на пръстена и портфейла на Колтрейн. Отначало би могло да се изтълкува като грабеж, но следва унижението. Като бонус. Бил е покрит с одеяло, проядено от плъхове, дрипи, мръсни парцали.

— Убиецът го е ненавиждал, смятал го е за нищожество. Лесно е било да се отърве от него.

— Рикър има навик да се отървава по подобен начин от хората, които вече са безполезни за него.

— Рикър може да е поръчал убийството, но методът със сигурност е бил избран от извършителя. Часът, мястото. Благодаря, Пийбоди. — Майра седна с чинията, която Пийбоди й донесе. — Насочили сте се към колегите на Колтрейн. Да видим какво имаме за тях.

— Надушвам нещо за хапване. — Шер Рио, неглиже — с измачкана пижама на жълти маргаритки, спря щом влезе в стаята и присви ноздри. — И кафе. Закуска и кафе, моля.

— Аз ще вляза в ролята на сервитьорка. — Мейвис я последва в стаята. — Бел заспа и умирам от глад. Бих хапнала пържени филийки.

— Мм — каза Рио. — Пържени филийки.

— Ще донеса и за двете. Хей, Надин, какво ще кажеш за няколко пържени филийки?

— Само глупачка би отказала. Кого са убили? — попита Надин, когато влезе. — Майра така и не изплю камъчето.

— Разкарай се от тук, за бога — нареди Ив и едва се сдържа да не заскубе косите си. Или тези на Надин. — Работя.

— Няма да записвам. — Надин грабна резен бекон от чинията й. — Мога да помогна. Всички сме умни момичета. Да разкрием това престъпление!

Когато посегна към чашата на Ив, тя я сграбчи за китката.

— Ще има и друго убийство, ако докоснеш кафето ми.

— Ще отида да си взема. — Но първо застана пред таблото и съзря снимката на Санди. — Право в сърцето. Без разтакаване, без суетене.

Ив се намръщи, когато Надин се отдалечи към бокса. По дяволите, наистина бяха умни момичета.

— Е, добре. Рио, затвори скапаната врата, преди да се вмъкне още някой.

Тежко въздъхна, когато Луиз направи точно това.

— Не можах да заспя и… о, пържени филийки!

— Ето едно умно момиче — изтъкна Надин и сама отиде да затвори вратата. — Мейвис, и Луиз иска пържени филийки. Помагаме на Далас за разследването.

Ив изпита отчаяно желание да удари главата си в бюрото.

— Нека всички да седнат и да млъкнат. Надин, не искам нищо от тази стая да излиза в ефир, освен ако аз разреша. Или в някоя проклета книга.

— Няма да излъча нищо без твоето съгласие. Що се отнася до книга… Хм, интересно.

— Говоря сериозно. Луиз, понякога ходиш с буса за безплатни прегледи на Пърл, нали?

— Да.

— Да си лекувала двама клошари на име Кип и Боб?

— Всъщност да. Те…

— Можеш да останеш, в случай че ми хрумне някой въпрос. Рио, ще ти кажа нещо за един надзирател на Омега.

Ив хапна от яйцата, докато обясняваше накратко връзката между Сесил Рауч и Рикър.