Нора Робъртс
Обещания в смъртта (10)

9.

Проблемът на един син на известен престъпник е, че полицията твърде лесно получава заповед за обиск на дома му. С такава заповед в ръка и малък батальон полицаи зад гърба си Ив влезе в мезонета на Алекс Рикър за втори път.

Фактът, че е повикал трима адвокати не я изненада.

Главният, който се представи с името Хенри Проктър, създаваше впечатление за възрастен политик с буйните си бели коси, скулесто лице и консервативен тъмен костюм. Навярно плътният му баритон бе отеквал в доста съдебни зали, премоделирайки закона като с чук и длето за защита на влиятелни клиенти.

— Клиентът ми е напълно готов да съдейства на полицията в това разследване, според буквата на закона.

— Можете да прочетете тази буква на закона. — Ив му подаде заповедта. — Имаме законното право да претърсим това жилище и да конфискуваме и проверим съдържанието на всички устройства за комуникация, включително портативни и персонални.

— Лице от персонала или един от юридическите съветници ще наблюдава всеки етап от изпълнението на заповедта, което ще бъде заснето с камера. Господин Рикър ще упражни и правото си да заснеме обиска и конфискацията. Няма да даде показания и няма да бъде подложен на разпит.

— Устройва ме. Капитан Фийни?

Не бе обичайно началникът на електронния отдел да присъства при изпълнение на съдебна заповед, но Ив не искаше никакви грешки, а и Фийни бе пожелал. Тя кимна на бившия си партньор и учител.

Издълженото му лице остана сериозно. Ив се запита дали тя е единственият човек в стаята, който знае колко му е забавно. Всеки шамар за някой Рикър правеше деня му по-светъл.

— Добре, момичета и момчета, знаете процедурата. — Пристъпи напред с измачкания си костюм и износени обувки в контраст с изисканата луксозна обстановка. — Ще получите разписка за всеки конфискуван уред.

— Ще ви бъдем благодарни ако ги върнете в кратък срок. Това причинява значително неудобство.

Фийни почеса главата си през сплъстените прошарени коси.

— Зависи, нали?

— Детектив Бакстър, вие и екипът ви започнете претърсването на третия етаж. Полицай Кармайкъл, вие поемете този. Пийбоди — добави Ив, — ние поемаме втория.

Искаше да огледа спалните, личните помещения, интимните кътчета. Дори най-предпазливите хора се чувстваха най-сигурни там, където спят, правят секс, обличат се и се събличат. Според нея бе най-вероятно Алекс да е допуснал грешка именно там, да е забравил нещо, което да го свърже с убийството на Колтрейн.

Не говореха. Бе предупредила екипа си до последния униформен, че всичко, което каже или направи, всяка гримаса, жест или кихване ще бъде заснето и със сигурност ще бъде използвано от адвокатите, за да оспорят и процедурата и целта на този обиск и конфискацията.

— Ще започнем от спалнята на господин Рикър — каза тя на Род Санди.

Той стоеше зад тях и всяка черта на лицето му издаваше неодобрение. Сви от просторната приемна на втория етаж към внушителната главна спалня.

Алекс знаеше как да живее, забеляза Ив. Приемната се сливаше с уютна всекидневна-офис с работен плот от черно стъкло, върху който бяха подредени миникомпютри. Стъклен барплот, два удобни стола и стенен екран запълваха празнотите. Мислейки за слабостта на Рурк към подвижните панели, Ив прокара ръка по стените.

— Ето това, което търсите. — Санди застана зад барплота, отвори скрита врата. Зад нея бе бюфетът с алкохолни напитки. — Ще ви съдействаме, лейтенант — каза той с нескрито презрение, — за да приключите час по-скоро с това нашествие и да се разкарате от тук.

— Ще се постараем. — Ив имитира тона му и без да откъсне поглед от него, каза на екипа си: — Проверете за други.

Продължи с Пийбоди.

Очевидно собственикът обичаше пространството. В спалнята имаше предостатъчно. Едната стена, изцяло стъклена и терасата отвъд нея откриваха изглед към града. Алекс можеше да се наслаждава на сутрешното си кафе или вечерното бренди седнал до ниска масичка или изтегнат на диван с дълбока тапицерия. На старинно бюро имаше още миникомпютри. Огледала отразяваха облицованите с коприна стени и огромното двойно легло.

Санди мълчаливо закрачи из стаята, отмествайки подвижни панели за друг мокър бюфет, автоматична печка, екрани. Ив бавно пристъпи към тоалетката и гардероба, огледа рафтовете, чекмеджетата и плота. Явно обитателят имаше дрехи колкото Рурк. Стигна до разкошната баня с вана от мрамор и гранит.

Тук щеше да падне доста работа.

— Запретни ръкави, Пийбоди. Да започваме.

Нужна бе доста съобразителност и известен опит, за да се отнесе внимателно и усърдно всичко, което би могло да се окаже уличаващо и да се запази личното.

Намери презервативи и секс играчки, множество лосиони за подсилване на сексуалните изживявания. Нищо, което да преминава законните граници. Откри цяла армия шишенца с продукти за хигиена и разкрасяване, което говореше, че Алекс посвещава доста време на външния си вид.

Но суетността не бе престъпление. Гардеробът му й разкри, че предпочита и може да си позволи естествени материи и облекла по поръчка и че дори неофициалните му дрехи са стилно подбрани. Забеляза, че обича успокояващи цветове и удобни кройки, предпочита боксерки пред слипове и — освен ако четивото на нощното шкафче не бе поставено заради нея — си пада по криминални романи.

Единственото, което не откри в спалнята му, бе джобен персонален компютър.

— Не намирам джобен компютър, Род.

Стоеше изправен като войник, със скръстени ръце.

— Предполагам, че господин Рикър го носи със себе си.

— И няма друг до леглото си? Струва ми се странно. Нали изглежда странно, Пийбоди, че господин Рикър няма внезапно вдъхновение да проверява резултатите от боксовите мачове, да изпраща имейли и други неща?

— Има нещо странно, лейтенант.

— Нима е нарушение на закона човек да не притежава два джобни компютъра? — хладно попита Санди.

— Не. Просто е неестествено.

Ив излезе, премина през приемната, отвори врата. През нея се влизаше в помещение, подобно на малка стая за гости. Легло, кухненски бокс. Застана до друг стъклен плот. На него бе поставена ваза със свежи цветя и декоративна купа.

— Още една странност. Това прилича на работен плот, като онзи в главната спалня, а вместо техника, върху него има цветя. — Съзнателно се наведе да ги помирише. — Приятно.

— Не мисля, че и цветята са забранени от закона.

— Не, просто обръщаме внимание на странностите, Род. Като скенера до вратата например. Допълнителни мерки за сигурност на тази стая.

— Отначало господин Рикър мислеше да я превърне в свой офис, но се отказа.

— Аха. — Ив застана пред нисък скрин, започна да отваря чекмеджетата. — Това изглежда чисто ново, сякаш никога не е използвано. Може би току-що е сложено тук. Нямате много гости, а?

Усмивката му бе нещо средно между кисела и самодоволна.

— В момента преобзавеждаме.

— Да, сигурно.

Подкани Пийбоди да се заеме с единичния гардероб, а тя се отправи към банята в съседство.

Компактна, функционална, безупречно чиста, но би се обзаложила, че е използвана, също както, че техниката, която се е помещавала в така наречената „стая за гости“, е била преместена другаде съвсем наскоро.

— Хей, Род! Ето още едно странно нещо. Ти заяви, че с Алекс сте си били у дома вечерта на убийството, а той ми каза, че е излязъл.

— Не знаех, че Алекс е излизал.

— Като личен помощник не следиш много внимателно стъпките на шефа си, Род.

Той настръхна, това й достави удоволствие.

— Не следя всяка стъпка на Алекс. Вечеряхме тук, както ви казах. Аз се качих горе около десет. Едва днес следобед той ми каза, че онази вечер е излизал. Предполагам, че в тази страна човек все още има законното право да излиза на вечерна разходка и да пийне бира.

— Да, доколкото зная. Е, как се погаждахте с детектив Колтрейн?

— Разбирахме се добре, но не я бях виждал от около година. Съжалявам за случилото се с нея и съчувствам на Алекс. Много е разстроен.

— Не си я видял, когато е идвала преди два дни?

— Не. Алекс искаше да поговорят насаме. Стоях горе.

— Изглежда прекарваш доста време на горния етаж. — Усмихна му се с престорена закачливост. — Какво ще кажеш да огледаме твоите помещения, Род?

Ив продължи по стандартната процедура само за да подразни досадния личен помощник, но знаеше, че няма да открие нищо. Алекс бе хитър, имаше опит и бе очаквал обиска.

Щом приключиха и излязоха навън, тя се допита до мнението на Фийни.

— Видя ли малката спалня до голямата приемна на втория етаж?

— Да. Скенер за отпечатъци и гласова идентификация на вратата. Би могъл да държи в нея секс робини против волята им, но по-скоро бих казал, че от там през последните един-два дни е била изнесена техника и вероятно нерегистрирана.

— Забавно и на мен ми хрумна същото. Освен за секс робините.

— По-присъщо е на мъжете да мислят за секс робини, отколкото на жените, може би.

— Мога само да предполагам. Със сигурност е изтрил всичко от техниката си.

— Освен ако е глупак, разбира се. — Фийни извади пакетчето ядки от джоба си, разклати ги. Предложи й. — Ще успеем да докажем, че има изтрита информация, а може би да възстановим част от нея.

Ив посегна и си взе два захаросани бадема, схруска ги.

— Но ако има нерегистрирана техника, всичко уличаващо е съхранено в нея.

— Отново — освен ако е глупак.

— Прекалено беше да се надяваме да открием пръстена на Колтрейн в някое чекмедже.

— Струваше си да се опита. Има нещо тъмно в този тип. — Фийни посочи сградата с брадичка. — По-интелигентен е от своя старец, но има тъмна страна.

— Да, без съмнение. Но това далеч не означава, че е способен да убие ченге. Ще работя у дома. Ако попаднеш на нещо, искам да узная.

— Аз също, ако ти откриеш нещо. Не познавах момичето, но е носела значка. И заради Морис. Можеш да разчиташ на мен и на целия електронен отдел денонощно, докато разплетем този случай.

Ив отиде при Пийбоди, която си бъбреше с гаджето си Макнаб и партньорката му от отдела Календър.

Макнаб потракваше с нещо в джобовете на широките си искрящо червени панталони. Русите му коси бяха сплетени над издълженото му чаровно лице и се спускаха по гърба на тънкото му яркожълто яке. До него Календър бе експлозия от цветове с тениска на зигзаговидни шарки, дълга разкопчана риза и лъскав панталон.

— Пица звучи идеално. — Календър мляскаше дъвка и огромните триъгълници, които висяха от ушите й, подскачаха при движенията на челюстите й. — Ти черпиш.

— И аз съм за пица, но ще видим кой ще черпи.

Макнаб протегна юмрук и Ив присви очи, докато двамата детективи играеха първи рунд на „Камък, ножица, хартия“.

— За бога, съжалявам, че трябва да прекъсна играта ви, но ни чака досадната работа да издирваме убиец на ченге.

— Готови сме. — Призрачнозелените очи на Макнаб впериха поглед в нея. — Ще заредим, докато работим. В момента решаваме какво да бъде горивото и кой да го плати.

— На разположение съм цяла нощ, лейтенант — увери я Календър. — Но имаме нужда от подкрепление. Взехме осем настолни компютъра, дванадесет стенни и шестнадесет портативни. Ако от тях изникне нещо за детектив Колтрейн, ще го намерим.

Но екипът наистина се нуждаеше от подкрепление. Ив пъхна ръце в джобовете си.

— Пицата е за моя сметка. Пийбоди, ще работя у дома. Можеш да координираш резултатите от обиска и конфискацията, да опишеш всичко. После реши къде ще бъдеш най-полезна.

— Разбрано. Само едно нещо. — Заситни след Ив към колата й. — Ако Рикър и компания са изнесли техниката или нещо друго от там, трябва да е било заснето от охранителните камери. Ще ги…

— Вече ги взех. Ще прегледам записите у дома.

— О! — Лицето на Пийбоди издаде леко разочарование. — Трябваше да зная, че ще се сетиш. Не исках да говоря, докато бяхме вътре и под наблюдение.

— Поздравления, че и ти си се сетила.

— А, и още нещо. Ако мислиш, че е най-добре да отложим моминското парти на Луиз, ще се погрижа.

— По дяволите. — Ив зарови пръсти в косите си. — Забравих. — Отново. — Не, остави това. Ще видим. Ако се обадиш на Надин, тя ще започне да те подпитва…

— Разследването е в ход. Проверяваме всички улики. Дрън-дрън.

— Е, добре.

Ив се качи в колата си.

Забеляза преследвача след по-малко от три преки. Всъщност беше толкова наивен, че се почувства обидена.

Евтин черен седан, последен модел. Тъмни стъкла. Нюйоркски номер. Запомни го и удължи пътя си до дома с няколко преки. Седанът взе завоя, скри се две коли по-назад. Хрумна й да отбие и да спре, за да види дали ще я подмине, а после ще се върне.

Вместо това изчака на следващия светофар, докато потокът от пешеходци премина пред нея. Защо Рикър би наел толкова неумел преследвач, запита се тя. Човек с неговите връзки и неговото влияние би могъл да изпрати някого с далеч повече опит и техника.

Чип, прикачен към колата й или поне трима преследвачи, които биха могли да я заблудят. При това движение не би ги забелязала. Глупав аматьорски ход, каза си. Реши да се помотае, да загуби времето им и да види дали ще се приближат толкова, че да пресече пътя им и да им избяга.

Междувременно можеше да провери кой е собственикът на седана.

Включи компютъра на таблото.

— Проверка на регистрация на автомобил. Ню Йорк, осем шест три, Зулу, Браво, Ехо.

Прието. Търсене…

Когато светлината се смени, профуча през кръстовището, хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

Съзря микробуса с крайчеца на окото си. Заклещена отпред и отзад, нямаше накъде да завие. Щом си даде сметка за положението, рязко натисна газта и превключи на вертикална.

— Хайде, копеле. Ела.

За миг си помисли, че ще успее, но фучащият микробус удари мудно повдигащите се задни колела. При разтърсването тя се надигна и се стовари обратно на седалката. Колата й се завъртя, тромаво се спусна с предницата надолу към Медисън Авеню и се изпълни със защитен гел.

„Мамка му“, помисли си Ив миг преди трясъка.

Чу звуците, приглушени от гела — трошенето, хрущенето, скърцането. Отново се завъртя на триста и шестдесет градуса, когато колата, която се бе оказала пред нея на светофара, се блъсна в предната й броня. Или по-скоро тя се блъсна в нея. Въпреки гела усети удара с всяка част от тялото си.

Замаяна, загубила ориентация, изскочи от колата, посегна към оръжието си. Около нея се тълпяха хора, чийто едновременен говор се смесваше с бученето в ушите й.

— Отдръпнете се, стойте настрана. Аз съм полицай.

Втурна се към смачкания микробус. Хвърли бърз поглед наоколо и видя седана спокойно да се отдалечава по Медисън.

„Изпусна го, скъпа.“

С кървясали очи, в буквален и преносен смисъл, се приближи към вратата на микробуса с насочено оръжие. И откри кабината празна.

— Избягаха! — провикна се развълнуван свидетел. — Двама мъже. Видях ги да бягат натам.

Посочи на изток, към Парк Авеню.

— Мисля, че бяха мъж и жена — обади се друг свидетел. — Господи, просто ви смазаха и изчезнаха.

— Бяха от бялата раса.

— Единият беше с мексикански черти.

— Бяха тъмнокоси.

— Единият беше рус.

Ив си проправи път сред тълпата отзивчиви граждани, дръпна задните врати. С отвращение огледа техниката за наблюдение.

Преследвачът не бе нито наивен, нито неопитен. Наивната се бе оказала тя.

Извади комуникатора си.

— Лейтенант Ив Далас, автомобилна катастрофа с полицейска кола, Медисън и Седемдесет и четвърта. Нужда от помощ.

Разблъска хората с лакти и се върна до колата, в която се бе забила нейната след падането. Вътре седеше жена и примигваше.

— Госпожо? Госпожо? Ранена ли сте?

— Не зная. Не мисля. — С изцъклени очи и малки като връх на игли зеници, жената се взираше в нея. — Какво стана?

— Нужна е медицинска помощ за цивилна гражданка — добави Ив и се обърна да огледа смачканата си изпотрошена кола. — Проклятие! — промърмори си тя. — Отдел „Реквизити“ ще вдигнат война срещу мен.

 

 

Според информацията, която бе получил, не бе пострадала. Но Рурк не вярваше на никого щом се отнасяше за съпругата му, дори на нейните собствени думи. А тя не му се беше обадила след случилото се и не отговаряше на линка, докато се опитваше да се свърже с нея, пътувайки през града.

Щом стигна до барикадата, просто остави колата, където бе спрял. Нека я откарат, помисли си. Нека го глобят.

Измина останалото разстояние пеша с бързи крачки.

Първо видя купчината ламарина, смачканите на хармоника номера, парчета стъкло и плексиглас.

Страхът изригна през гнева му като лава.

Най-сетне я видя, на крака. Изправена. Невредима. Както изглеждаше, водеше спор с някого от медицинския екип, пристигнал с линейка.

— Не съм пострадала. Нямам нужда от преглед и за нищо на света няма да се кача в този бус. Защитният гел ме предпази. Не виждате ли, че цялата съм изпоцапана с него? Как е цивилната гражданка? Как е жената?

— Разтърсена, само това — отвърна медицинското лице. — Но ще я откараме с нас, ще бъде прегледана. И вие трябва да дойдете. Очите ви издават, че също сте в шок.

— Не съм в шок. Бясна съм. Тръгвайте и…

Замълча, когато забеляза Рурк. Той долови промяната в очите й — от гняв в озадачение.

Тръгна право към нея, сдържайки непреодолимия импулс просто да я сграбчи и да я отнесе надалеч. Прокара пръст по леката рана и синината, която се образуваше на челото й.

— Това ли е най-сериозното? — попита я.

— Да. От къде…

— Аз ще се заема с нея — каза Рурк на човека от линейката. — Ако се нуждае от преглед и лечение, ще се погрижа да го получи.

— Вие ли? Как?

— Това е съпругата ми.

— Как? — повтори медикът. — Късмет, приятел.

— Нима беше нужно… — опита се да каже нещо Ив.

— Да. Колата ми е зад барикадата. Да вървим — прекъсна я Рурк.

— Не мога да си тръгна от местопроизшествието. Не съм изяснила всичко и не мисля, че полицаите, които пристигнаха са…

Той се обърна към нея, много бавно.

— Щеше ли да можеш да си тръгнеш ако беше в безсъзнание и трябваше да бъдеш откарана в най-близкото болнично заведение?

Погледът, който му хвърли с присвити очи, не го разколеба.

— Да вървим — настоя той.

— Само минута. Полицай Лейни, благодаря за незабавното ви пристигане.

— Жалко, че не можах да се отзова по-рано, лейтенант и изпуснахме негодниците. — Лейни, чернокожа, с орлов поглед, намръщено се загледа в микробуса, докато го качваха на платформа за извозване. — Оперативните работници ще претърсят всеки сантиметър от него, както и от седана. Трябва да се качите в линейката, лейтенант. Било е яко раздрусване.

— Просто ще се прибера у дома. Благодаря. — Обърна се към Рурк, тръгна с него. — Не съм пострадала.

— Повечето пострадали хора нямат кървящи рани.

— Ударих главата си, нищо друго. Господи, ако знаех, че ще минеш от тук, щях да ти позвъня. — Ив хвърли поглед назад, направи гримаса срещу бъркотията на кръстовището. — Изглежда по-страшно, отколкото е, по отношение на физически щети. Ще ги накарам да разчистят пътя.

Приближи се към един от униформените до барикадата, проведе кратък разговор. Когато се обърна и видя Рурк да отваря вратата на баровската си кола, отново направи гримаса.

— Не ме потупвай и не ме милвай, преди да се отдалечим от тук. Ще ме накараш да се чувствам неловко.

— Не очаквай това от мен.

Той седна зад волана, запълзя по тясната пътека, която полицаят бе разчистил за тях. Пое по Медисън, покрай големия парк, към дома.

— Какво стана?

— Хванах се на тъпия номер като идиотка. Проклятие.

— Освен това, какво стана?

— Претърсихме жилището на Рикър и резултатът беше какъвто очаквах. Все пак трябваше да бъде извършено. После се разделих с другите и тръгнах към къщи, да поработя там. Забелязах опашката. Трябваше да се досетя. Беше твърде наивно, съвсем очевидно и се отнесох пренебрежително. Насочих вниманието си към опашката и докато проверявах регистрацията, тръгнах през кръстовището и… бам! — Плесна с ръце за по-голяма изразителност и при движението усети пулсираща болка в раната на челото. Приведе се и едва се сдържа да не я потърка, защото Рурк щеше да забележи. — Онзи микробус изскочи изневиделица, бяха ме причакали. Веднага превключих на вертикална, но возилото ми не реагира светкавично. Онзи удари задните ми колела и ме тласна напред и надолу. Сгромолясах се, потроших служебната си кола. Закачих с бронята жената пред мен на кръстовището и отново се завъртях. Гелът смекчи ударите, но се въртях като пумпал. Междувременно двамата мъже… или мъж и жена, които може да са били с бяла кожа, може би с мексикански черти, а може и извънземни от планетата Вулкан според свидетелите, успяха да офейкат, преди да сляза от колата. Седанът се движеше по Медисън, а после е бил зарязан между Осемдесет и шеста и Трета. Засега няма свидетели от там.

Издебна момент, докато той се бе съсредоточил върху движението и плахо потърка пулсиращата рана. И разбира се, болката стана тройно по-силна.

— Не я докосвай — спокойно каза той.

Ядосана, засрамена, Ив отпусна ръка.

— Открихме, че микробусът е бил откраднат от компания за доставки в Бронкс тази сутрин — продължи тя. — Седанът е регистриран на името на някакъв тип от Куинс, който според жена му и шефа му от два дни е в Кливланд по работа. Колата е била оставена на паркинга на транспоцентъра в Куинс. — Преви се на седалката си. — По дяволите.

— Глупав начин да се опитат да те убият — каза Рурк след няколко мига.

— Не беше опит да ме убият. Просто да ме сплашат, да ме разтърсят и да ме объркат. Успяха, но какъв е смисълът? — Тя изправи гръб. — Дори да ме отстранят за кратко, разследването продължава. Взехме електрониката на Рикър. Записите от охранителните камери са у мен. Никой няма да каже: „У, съсипаха колата на Далас, трябва да се откажем от разследването и да се скрием“.

— Защо не отговаряше на линка.

— На моя линк? Не е звънял. — Извади го от джоба си, смръщи вежди. — Изключил е. Сигурно се е повредил при удара. Гелът просто изригна. Вместо меки въздушни възглавници — тази гадост. Навсякъде. — Почеса се по главата и от косите й се посипаха малки сини топчета. — Виждаш ли?

— Благодарен съм на това нещо.

Ив си позволи да нацупи устни.

— Няма да могат да поправят онази кола. Беше най-добрата, която съм имала. Вече нищо не става от нея.

— Не е болка за умиране. — Рурк премина през портала, спря. — Време е да започнеш да хленчиш, защото възнамерявам да те потупвам и милвам.

— Добре съм, наистина.

Той я притегли към себе си, задържа я в прегръдката си, вдъхна парфюма й.

— Но не и аз, така че ще трябва да ми отделиш следващите една-две минути.

Доближи устни до бузата й, поле леко докосна с тях пострадалото й чело. Най-сетне намери нейните и се освободи от част от страха.

— Съжалявам. — Тя обхвана лицето му, побутна го назад. — Съжалявам. Не ми хрумна, че може да минеш от там, да видиш всичко това. Да те изплаша така. И аз бих се изплашила, ако бях на твое място.

— Пийбоди ми позвъни. — Допря устни до нейните и заглуши ругатнята й. — За да ме увери, че си добре, че не си сериозно ранена. Бояла се, че случката ще влезе в медийните репортажи, в съобщенията за пътната обстановка и ще узная от там. Не искала да се разтревожа.

— А аз не се сетих. Съжалявам.

— Била си твърде зашеметена. Сега ще ми кажеш истината. Има ли друго, освен раната на челото?

— Не, разбира се. Боли ме от ударите. Бях малко замаяна от лашкането насам-натам, но отмина.

— Е, тогава да влезем и да се погрижим за теб.

— Ти ще се погрижиш, нали? Не онова страшилище.

— Стига да не е сериозно, няма да имаме нужда от Съмърсет.

— Все това повтарям, че нямаме нужда от Съмърсет. Ама ти чуваш ли ме?

Той се усмихна, докосна ръката й и продължи към къщата.

Бе подготвена за критичния поглед на черния гарван във фоайето. Съмърсет не я разочарова.

— Разбрах, че си съсипала още една полицейска кола. Сигурно държиш рекорда.

Страхувайки се, че е прав, Ив само прехапа устни и тръгна нагоре по стълбите. До нея Рурк, прочел въпроса в очите на Съмърсет, поклати глава.

Съмърсет приклекна да погали котарака.

— Нищо й няма. Само някоя и друга синина. Той ще се погрижи за нея. Ще стоиш при мен, докато дойде на себе си. — Нито една хаплива забележка този път. Цъкна с език, докато с Галахад вървяха към кухнята. — Утре пак ще си бъде същата.

 

 

На горния етаж, Ив взе болкоуспокояващото, което Рурк й даде, без възражения и изтърпя процедурите по раната върху челото. И двамата знаеха, че друг път упорито би се съпротивлявала и за двете. Затова, когато й предложи успокоително, а тя отказа, той просто поклати глава.

— Ще се почувстваш по-добре с отпускаща вана.

— Искаш да ме видиш гола.

— Във всеки миг от всеки ден.

Рурк влезе в банята, с гласова команда пусна вряла вода, каквато тя предпочиташе. Добави соли, върна се при нея и сам започна да я разсъблича.

— Ще влезеш ли с мен?

— Не, макар и да се изкушавам. Ще полежиш и ще включиш визуализатора на релаксираща програма. После ще хапнеш нещо успокояващо. — Огледа всеки сантиметър от голото й тяло за наранявания, синини, отоци и изпита облекчение, когато не откри никакви. — Това е алтернатива на разходка до болницата, ще изпълняваш нарежданията като добро момиче.

— Предпочитам да полежиш с мен или да изпробваме релаксираща програма за двама. Нещо секси. Тогава ще стана лошо момиче.

Рурк повдигна вежди.

— Опитваш се да отклониш мислите ми от факта, че си пострадала. Адски добър опит. — Последва ласкава, почти бащинска целувка. — Влизайте, лейтенант. Сама.

— Отхвърляш предложение за секс. Може би ти си удареният по главата. — Но Ив се потопи в пенливия водовъртеж в огромната вана и издаде стон на наслада. — О, да, да, страхотно е.

Той извади визуализатора, избра програма.

— Отпусни се.

— Вече съм се отпуснала.

Сложи очилата на лицето й, чу въздишката й. Наля си чаша вино, което действаше толкова добре, колкото успокоително. Облегнат на касата, бавно отпи, докато гледаше как водата отмива всички болки от тялото й.

У дома, помисли си той. Беше си у дома, жива и здрава.