Нора Робъртс
Обещания в смъртта (1)

Пролог

Още с получаването на линка беше обречена. Прие обаждането и настойчивата молба без никакво подозрение. Всъщност почувства прилив на задоволство и вълнение, когато се наложи да промени плановете си да легне рано. Облече се бързо с грациозни и ефектни движения и взе всичко необходимо.

Обиколи уютния си апартамент, намали осветлението с гласова команда и се сети да включи в режим на сън малкото коте-робот, което любимият й бе подарил, за да си има компания.

Беше го нарекла Самчо.

Мяукаше, примигваше с яркозелените си очи и се свиваше на кълбо. Ласкаво погали гладката му бяла козина.

— Скоро ще се върна — промълви тя, давайки обещание, без да знае, че ще бъде нарушено.

Хвърли поглед назад, докато отваряше вратата, усмихна се при вида на букета червени рози, разцъфнали в цялото си великолепие на масичката до прозореца откъм улицата. Те отново й напомниха за Ли.

Заключи входната врата за последен път.

По дълбоко вкоренен навик заслиза по стълбите. Беше стройна жена с атлетично тяло и тъмносини очи. Русите коси се спускаха до раменете й, разделени на път, като завеси, обграждащи красивото й лице. На тридесет и три беше доволна от живота си и обещаващия романтичен флирт с мъж, който й подаряваше котета и рози.

Гледаше на Ню Йорк, на този живот и този мъж като на роман, който щеше да прелиства страница по страница, откривайки винаги нещо ново.

Остави това на заден план и се замисли за мястото, на което трябваше да отиде. По-малко от десет минути след обаждането изтича надолу по втория ред стъпала и сви към следващия.

Имаше само миг да долови движението, когато убиецът изскочи. Още една изненада, когато позна лицето. Но не достатъчно, за да проговори, преди да бъде простреляна с електрошоков пистолет и да загуби съзнание.

Внезапно се свести и усети парене по кожата и вкус на кръв. Сякаш изведнъж премина от мрак в светлина. Тялото й бе вцепенено от електрошока и не можа да помръдне дори когато умът й се проясни. В парализираната обвивка тя се бореше, напрягаше сили. Погледна право в очите на убиеца. Очи на приятел.

— Защо?

Едва успя да изрече въпроса, който я разтревожи. Трябваше да има отговор. Винаги имаше.

Получи го със смъртта си, в мазето, пет етажа под уютния си апартамент, където грееха разцъфнали червени рози, а котето мъркаше в съня си.