Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (38)

38

Ръката на Стивън заглуши моя вик и го превърна в стон. Той силно ме притисна към себе си, сякаш се боеше, че ако ме пусне, ще сторя нещо ужасно. Самата аз не бях сигурна в себе си. Искаше ми се да избягам, да бягам, докато не се избавя от мислите си, от усещанията, от себе си. Но и аз като Ричард не можех да избягам от себе си. Тази мисъл ме накара да престана да се опитвам да се изтръгна от ръцете на Стивън и аз замрях, обгърната от тях.

— Добре ли си? — тихо попита той.

Кимнах. Ръката му бавно се отмести от устата ми, сякаш не беше сигурен, че съм го чула и разбрала правилно.

Отпуснах се в обятията му, почти се смъкнах на пода.

Той дълго гали лицето ми, както се успокоява болно дете. Не попита какво ми е. Никой не попита.

Натаниел коленичи до нас. Не само че му беше станало по-добре, но изглеждаше напълно здрав. Усмихваше се, красив в своята незавършена, момчешка красота. Ако си подстрижеше косата и си променеше изражението на очите му, щеше да прилича на полузащитник от училищен футболен отбор, идол на момичетата.

Фактът, че само преди две минути почти му се нахвърлих, предизвика такъв прилив на топлина в мен, че скрих глава в рамото на Стивън. Не исках да гледам младото, красиво лице на Натаниел и да съзнавам колко близо бях до това да се любя с него. Не помогна и фактът, че помнех тялото му с всички подробности, които никога не бях докосвала. Рейна бе мъртва, но не беше забравена.

Усетих раздвижване. Вибриращата енергия на върколаците се приближаваше. И без да поглеждам, знаех, че се тълпят около мен. Енергията се затягаше като клуп. Беше трудно да се диша.

Някой докосна лицето ми. Обърнах глава и видях, че Кевин е съвсем близо до мен. За миг си бях помислила, че е Натаниел. Едрите ръце на Теди погалиха голите ми ръце, а после той приближи длани към лицето си.

— Миришеш на глутницата.

Лорейн лежеше по гръб, вперила в мен странен вълчи поглед.

— Мирише като Рейна — каза тя и завъртя лицето си така, че леко докосна с устни коляното ми, покрито от джинсите.

Знаех, че ако позволя, бихме спали, скупчени като малки кученца от едно котило. Знаех, че докосването обединява глутницата, като пощенето у приматите. Съприкосновение, утешение — сексът не беше задължителен. Просто Рейна го беше избрала. Те бяха вълци, но и хора, следователно бяха примати. Всъщност не едно, а две животни.

Кевин отпусна глава на коленете ми, притиснал лице към единия ми крак. Не виждах очите му и не знаех дали са станали вълчи. Гласът му беше плътен и нисък:

— Ех, да имаше сега една цигарка.

Засмях се и не можех да престана да се смея. Смях се, докато ми потекоха сълзи от очите. Върколаците ме галеха с ръце нагоре и надолу, триеха лица по голата ми кожа. Вдишваха мириса ми, къпеха се в едва доловимия, чезнещ мирис на Рейна. Белязваха ме със своята миризма.

Стивън ме целуна по бузата, както брат целува сестра.

— Добре ли си?

Трудно ми беше да си спомня, но ми се струваше, че вече веднъж ме беше попитал същото.

— Да — кимнах аз. Гласът ми прозвуча тънък и сух. Тогава разбрах, че съм пред шок. Лошо.

Стивън пропъди вълците от мен. Те се отдалечиха вяло, сякаш предизвиканият от нас прилив на енергия беше нещо като наркотик за тях. А може би като секс и това беше по-добро сравнение. Не знаех. Дори не бях убедена, че искам да знам.

— Ричард казваше, че Рейна няма да изчезне, докато е жива глутницата. Това ли е имал предвид? — попитах.

— Да — отвърна Стивън, — макар и никога да не съм чувал, че някой, който не е член на глутницата, е в състояние да направи това, което ти току-що направи. Духовете на мъртвите би трябвало да могат да се вселяват само в ликои.

— Духовете на мъртвите — повторих аз. — Нима нямате друго наименование за тях?

— Те са мунини^[1] — рече Стивън.

Малко остана да прихна отново.

— Имаш предвид Паметта, гарванът на Один?

— Да — кимна Стивън.

— Какво всъщност беше или е това? Не е призрак. Знам какво е усещането за призрак.

— Ти си почувствала само един от тях — каза Стивън. — Не мога да го обясня по-добре.

— Това е енергия — поясни Теди. — Енергията нито се създава, нито се унищожава. Тя просто съществува. Това е енергията на всички, които някога са били в глутницата.

— Нямаш предвид всички ликои, нали?

— Не, но от първия член на нашата глутница до сегашните всички съществуват и са с нас.

— Не всички — възрази Лорейн.

— Понякога някой от нас загива при нещастен случай — кимна Теди — и тялото не може да бъде намерено и разделено. Тогава цялата му енергия, всичките му знания, силата му биват изгубени завинаги.

Кевин се върна при стола си, но седна на пода и облегна рамене на седалката му.

— Понякога — заговори той — ние решаваме да не го ядем. Това е нещо като отлъчване. Глутницата отхвърля някого в смъртта, както и в живота.

— Защо не отхвърлихте Рейна? Тя беше кучка, извратена садистка.

— Така реши Ричард — отвърна Теди. — Той считаше, че ако отхвърли тялото й за последен път, ще разгневи онези членове на глутницата, които все още не бяха изцяло на негова страна. Той беше прав, но… сега тя е в нас.

— Тя е силна — каза Лорейн и се разтрепери. — Достатъчно силна, че да подчини вълк, който не е алфа.

— Бабини деветини — пренебрежително подхвърли Кевин. — Тя е мъртва. Силата й оживява, но само когато я призоват.

— Аз не я призовах — възразих.

— Вероятно ние сме го направили — тихо рече Стивън. Той легна на пода и закри лицето си с ръце, сякаш го беше страх да гледа.

— Какво искаш да кажеш?

— Никога не сме виждали друг, освен Рейна да прави онова, което ти направи току-що. Аз си мислех за нея, спомнях си.

— И аз — рече Кевин.

— Да — каза Теди. Той отиде до отсрещната стена, сякаш близо до мен не беше сигурен в себе си.

Лорейн се премести при него и седна така, че телата им леко се докоснаха. Успокояваща близост.

— И аз мислех за нея. Радвах се, че я няма тук, че Анита е с нас.

Тя обхвана с ръце раменете си, сякаш й беше студено, и Теди я прегърна с мускулестите си ръце, притисна я към себе си и зарови брадичката си в косата й.

— Аз не мислех за Рейна — рече Натаниел и запълзя на четири крака към мен.

— Не ме докосвай — предупредих го аз.

Той се обърна по гръб, досущ като голям котарак, който иска да го почешат по корема. Протегна цялото си тяло, обърна се по корем и се подпря на лакти. Вдигна поглед към мен и дългата му, гъста, кестенява коса падна като завеса около лицето му. Люляковите му очи се впериха в лицето ми — диви и почти страховити. Той лежеше в езерце от коси и енергия, не откъсваше поглед от мен и аз разбрах, че си играе. Не се опитва да съблазнява, а просто си играе. Това беше различно и доста по… смущаващо. Натаниел съумяваше да прилича едновременно на дете, на коте и все пак да бъде възрастен. Човек не знаеше дали да го погали по главата, дали да го почеше по корема, или да го целуне. Стана ми много неловко.

Облегнах се на леглото и станах. Когато се убедих, че мога да ходя, без да падна, се пуснах. Олюлях се, но не много. Можех да ходя. Чудесно, защото исках да се махна оттам, колкото се може по-скоро.

— Какво предлагаш да направим? — попита Стивън.

— Отидете в дома ми. Жан-Клод е там, Ричард също.

— Какво става с него? — попита Кевин.

Натаниел повдигна глава и ни огледа всички. Не каза нищо, за нищо не попита, но аз усещах пулса му. Знаех, че е изплашен. Боеше се, че пак ще го оставят сам. Надявах се, че съпричастието ми към него няма да трае вечно. И без него имаше достатъчно мъже, за които да мисля.

— Вземете го със себе си — казах. — Леопардите са мои, както и вие.

— Трябва ли да бъде защитаван и изобщо третиран като член на глутницата? — попита Кевин.

Разтърках слепоочията си. Започваше да ме боли главата.

— Да, да. Аз му дадох защитата си. Всички леопарди, които искат моята защита, могат да я получат.

— Ти си наша лупа и това ни задължава да ги защитаваме, дори с цената на собствения си живот — каза Лорейн. — Те биха ли направили същото за нас?

Главоболието ми се усили.

Натаниел се изправи на крака с толкова грациозно движение, че сякаш не беше реално, и толкова бързо, че бе почти незабележимо. Той седна на пода до леглото на Стивън и ми отправи светъл, пламенен поглед.

— Моето тяло е твое. Моят живот ти принадлежи, ако го искаш.

Каза това съвсем непринудено, не, а радостно, сякаш беше нещо много приятно. Вгледах се в него.

— Не искам ничий живот, Натаниел, но ако глутницата е готова да рискува живота си за теб, аз очаквам да си готов да сториш същото.

— Ще направя каквото кажеш — рече той. — Само ми заповядай.

Той не каза „поискай“, а „заповядай“. Подразбираше се, че няма право да откаже. Досега не бях чувала някой да говори така.

— Всички тук знаят ли, че имат право да отстояват пред мен своето мнение? — попитах. — Тоест, ако кажа „скачайте“, вие не сте длъжни да скочите тутакси.

— Не сме — рече Стивън, но доста предпазливо.

— А ти? — попитах аз, като се обърнах към Натаниел.

Той се изправи на колене и се наведе към мен, но с две ръце се държеше за рамката на леглото. Не се опита да ме докосне, само се приближи към мен.

— Какво аз?

— Разбираш ли, че имаш право да ми откажеш? И че моята дума не е глас свише?

— Само ми кажи какво искаш да направя, Анита, и ще го сторя.

— Просто така, без въпроси, ще го направиш и толкова?

— Каквото поискаш — кимна той.

— Това обичайно ли е за вас, пардите?

— Не — каза Стивън, — но за Натаниел е.

Аз тръснах глава, размахах ръце във въздуха, сякаш се опитвах да залича всичко това.

— Нямам време. Той е излекуван. Вземете го със себе си.

— Да те чакам ли в стаята ти? — попита Натаниел.

— Ако искаш да си починеш, легни си. Аз няма да съм там.

Той се усмихна радостно и у мен възникна странното чувство, че изобщо не беше чул какво му казах, а нещо съвсем друго. Исках да се махна от тази стая, от всички тях. Щях да кажа на Паджет, че ги изпращам на безопасно място, и той щеше да ми повярва, защото сам искаше да се избави от тях, при това го искаше повече от мен.

Лекарят беше изумен от оздравяването на Натаниел. Изписаха го, ако и през цялото време да намекваха, че няма да е зле да се направят допълнителни изследвания. Аз категорично отказах. Предстоеше ни още много работа, а те трябваше да се махнат оттук час по-скоро.

Всички успяха да се съберат в колите на Кевин и Теди, а пък аз тръгнах към джипа си. Бях доволна, че съм се избавила от тях за известно време, дори това да означаваше да се отправя към друго местопрестъпление. Доволна бях, макар че все още нямах представа как да разбера дали Малкълм е жив там, в мрака. Натаниел ме гледаше през задното стъкло на колата. Люляковите му очи не се откъснаха от мен, докато колата не се скри зад завоя. Той се беше изгубил, а сега смяташе, че са го намерили. Но ако очакваше да бъдем нещо повече от приятели, значи все още беше в заблуждение.