Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (47)

46

Излязох от болницата без постоянни белези. Това беше промяна. Ричард бе докоснал раните, причинени ми от Габриел, със сериозно изражение на лицето. Никой не го изрече на глас. След месец щяхме да знаем. Лекарите ми предложиха да ме вкарат в някой от здравните центрове (да се чете „затвори“) за превръщачи за първата промяна. Трябваше да е доброволно, но щом веднъж се запишеш, е почти невъзможно да се отпишеш. Казах им, че сама ще се погрижа за себе си. Сгълчаха ме и им казах да вървят по дяволите.

Прекарах нощта на първото си пълнолуние с Ричард и глутницата в очакване да видя дали ще се присъединя към убийствения танц. Не го направих. Или бях изключителна късметлийка, или подобно на вампирите не можех да прихвана ликантропията. След това Ричард не желаеше да има много общо с мен. Не мога да го обвинявам.

Все още го обичам. Мисля, че и той още ме обича. Обичам и Жан-Клод. Но не е същият вид любов. Не мога да го обясня, но Ричард ми липсва. През кратките мигове в прегръдките на Жан-Клод забравям. Но той ми липсва.

Фактът, че и двамата сме обвързани с Жан-Клод, не помага особено. Ричард неволно нахлу в сънищата ми два пъти. Да е толкова близо до мен, бе твърде болезнено, че да се опише с думи. Ричард му се противи, но накрая се съгласи да позволи на Жан-Клод да го научи на достатъчно контрол, за да не се изсипва върху нас. Разговаря с Жан-Клод повече, отколкото с мен.

Триумвиратът е безполезен. Ричард ми е твърде ядосан. Твърде е отвратен от себе си. Не знам как се справя с глутницата. Забранил е на останалите да говорят с мен за вътрешните им дела, но все още не е избрал алфа-женска.

Уили Маккой и останалите вампири, които бях вдигнала неволно, изглеждат добре. Голямо облекчение на този фронт. Бебето на Моника трябва да се роди през август. Изследванията й излязоха чисти. Няма синдром на Влад. Изглежда си мисли, че вече сме приятелки. Не е така, но понякога й помагам. Жан-Клод си играе на добрия господар и се грижи за нея и бебето. Моника не спира да говори за това как ще съм му бавачка. Надявам се, че се шегува. Нарича ме „леля Анита“. Моля ви, затворете ми устата. Но доста по-смешното е „чичо Жан-Клод“.

Баща ми ме видя по телевизията в обятията на Жан-Клод. Обади се и остави съобщение на телефонния секретар, пълно с тревога и безпокойство. Семейството ми са набожни католици. За тях няма такова нещо като добър вампир.

Може би са прави. Не знам. Може ли все още да съм бичът за вампирския род, когато спя с главния кръвопиец?

Можете да се обзаложите.